Нора Робъртс
Черните хълмове (20)

20.

Гъл бе този, който откри Джим Тайлър. Не толкова уменията, колкото късметът отведе него, брат му Джеси и един от младичките заместници на шерифа на извивката на преливащите води на потока Спиърфиш. Тримата подкараха конете си през калта в забулената с мъгла утрин. Водата, разпенена от дъжда и топенето на снеговете, течеше с гръмотевичен шум като удари на барабан и над буйния й бяг дебели ивици мъгла се виеха на дълги сиви панделки.

Бяха се отклонили от пътя, по който според всички повели на логиката, би трябвало да е поел Тайлър към Кроу и по който щеше да се върне. Но търсенето се бе разпростряло отвъд обраслите с дървета склонове на каньона и търсачите, разделили се на малки групи, проверяваха скалистите върхове и кафявите, покрити с изсъхнали дървета шисти на подножието.

Гъл не очакваше да намери нищо и се чувстваше малко виновен, задето се наслаждава на ездата по криволичещите пътеки. Пролетта бе започнала да възвестява присъствието си, а дъждът правеше още по-ярка зеленината, която толкова обичаше в хълмовете. Една сойка се стрелна като син куршум през мъглата, а синигерите продължаваха да цвърчат като малки деца на детска площадка.

Дъждът бе развълнувал и съживил водите, но все още имаше места, където потокът беше бистър и прозрачен като джин в ниска чаша.

Надяваше се скоро да му се падне група туристи, които искат да отидат на риболов, така че да може да прекара известно време в ловене на пъстърва. Според Гъл неговата работа беше най-добрата в този проклет свят.

— Ако тоя се е мъкнал по целия път от маркираната пътека дотук, значи чувството му за ориентация е не по-голямо от това на някой сляп кълвач — обади се Джес. — Само си пилеем времето.

Гъл хвърли поглед към брат си.

— Но пък сме избрали такъв хубав ден да го пропилеем. Освен това може да се е объркал в бурята и тъмнината. Да се е заблудил, да е криволичил и ако е продължил да се движи в погрешната посока, спокойно може да е стигнал дотук.

— Може би, ако тоя глупак си намери някоя скала и седне кротко под нея, без да мърда, все някой ще открие жалкия му задник. — Джес се размърда върху седлото. Прекарваше много повече време в подковаване на коне, отколкото в езда, и в момента неговият жалък задник го болеше. — Не мога да губя повече време да обикалям наоколо и да търся някого, който няма достатъчно акъл да се остави да го намерят.

Заместникът на шерифа Ки Флетчър, малкото братче на собственичката на първите гърди, върху които Гъл бе слагал ръце, се почеса по корема.

— Според мен трябва да повървим още малко край потока. После ще заобиколим и ще се върнем.

— Мен ме устройва — съгласи се Гъл.

— Не мога да видя нищо в тази мъгла — оплака се Джес.

— Слънцето ще я разсее. — Гъл сви рамене. — Вече започва да си пробива път на едно-две места. Какво толкова имаше да правиш, Джес, дявол да го вземе?

— Ами например да си изкарвам хляба. Аз не се преструвам, че работя, като яздя наоколо с непохватни туристи по цял ден.

Двамата братя открай време спореха по въпроса за работата си и днешният ден не беше изключение. Слънцето огря по-ярко, а мъглата се разреди. Като се приближиха към един от малките водопади, заради шума от водата им стана трудно да крещят и да се обиждат.

Гъл реши да се задоволи с удоволствието от ездата и се сети за плитчините, които скоро щяха да изникнат. Времето може пак да се обърне, мислеше си той. С еднаква вероятност можеха да видят и сняг, и цъфнали нарциси, но и в единия, и в другия случай хората обичаха да се привързват за гумени платформи и да се спускат като стрела по потока.

Изобщо не ги разбираше.

Ездата и риболова можеше да разбере. Ако намереше жена, която да оценява по достойнство и двете и освен това има хубави гърди, щеше да се ожени за нея на мига.

Той пое с пълни гърди свежия затоплящ се въздух и се ухили доволно, когато над водата подскочи една пъстърва. Рибата проблесна с блясък като този на сребърните прибори, които майка му използваше за коледната вечеря, и цопна обратно в бързите води.

Погледът на Гъл проследи вълничките по целия им път към бялата пяна на водопадите. Той присви очи и косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Мисля, че там има нещо, долу във водопада.

— Нищо не виждам.

— Ти не виждаш, но аз да. — Без да обръща внимание на брат си, Гъл насочи коня си по-близо към брега.

— Ако се хвърлиш в тази вода, няма да вляза след теб, да знаеш.

„Вероятно е само камък — успокояваше се Гъл — и когато се уверя, че е така, ще се почувствам кръгъл идиот и освен това ще трябва да търпя натякванията на Джес по целия път обратно.“ Само че не приличаше на камък. Приличаше на предната част на ботуш.

— Мисля, че е ботуш. Виждаш ли го, Ки?

— Не мога да различа какво е. — Ки присви очи, заслонени от шапката му, без особен интерес. — Вероятно е камък.

— Според мен е ботуш.

— Обади се на ония ненормалници от медиите — заяде се Джеси се понадигна на седлото, за да потърка схванатия си задник. — Някакъв тъп турист е загубил ботуш в потока Спиърфиш.

— Ако някакъв тъп турист е загубил ботуш в потока, защо ботушът е точно там? Защо не плава по течението, защо водопадът не го е понесъл надолу? Тъпанар — промърмори той и извади бинокъла си.

— Защото е камък, ето защо. Или ботушът на някой тъпанар, заклещен от камък. По дяволите този ботуш! Искам да се изпикая.

Гъл се взираше през стъклата на бинокъла и изведнъж лицето му пребледня като восък.

— О, Господи! Пресвета Дево! Мисля, че в този ботуш има крак. Мамка му, Джес! Виждам нещо под водата.

— Стига си дрънкал глупости.

Гъл свали бинокъла и впи очи в брат си.

— Имам ли вид на човек, който се майтапи?

Джес го изгледа изпитателно и стисна зъби.

— Май ще е по-добре да огледаме по-отблизо.

Тримата слязоха от конете и ги завързаха.

Гъл погледна към мършавата фигура на полицая и му се прииска да не се чувстваше задължен да направи предложението, което щеше да направи.

— От трима ни аз съм най-добрият плувец. Аз ще отида.

Ки въздъхна с примирение и същевременно нервно.

— Това е моя работа.

— Може и да е твоя работа — обади се Джес, докато вадеше въжето от чантата на седлото си, — но брат ми плува като риба. Водата е страшно бърза, затова ще те завържем. Тъпанар си ти, Гъл, но си ми брат и не искам да те гледам как се давиш.

Гъл се опита да овладее нервите си, съблече се по гащи и остави брат си да увие въжето около кръста му.

— Обзалагам се, че водата е адски студена.

— Ти си този, който искаше да види какво има вътре.

Тъй като нямаше какво да възрази, Гъл се спусна към брега, избра пътя си сред камъните и шистите и се загледа в буйната вода. Хвърли поглед назад и се увери, че брат му здраво държи въжето.

После навлезе в потока.

— Адски е студена, мамка му! — изрева той. — Отпуснете малко.

Заплува срещу течението и си представи как пръстите на краката му посиняват и падат от ходилата. Дори и с въжето, пак се блъскаше в камъните, но се оттласкваше и продължаваше напред.

Гмурна се под повърхността, проправи си със сила път срещу течението и в тази бистра като джин вода видя, че е прав. В ботушите имаше някого.

Той изплува полузадавен и панически размаха ръце.

— Издърпайте ме. О, мамка му, Исусе Христе, издърпайте ме оттук!

Паниката думтеше в главата му, а в стомаха му се надигаше гадене. Замахваше и драскаше във водата, поглъщаше я и отново я плюеше. Разчиташе само на брат си да го изтегли обратно на брега.

Изпълзя на един камък и започна да повръща вода и сутрешната си закуска, докато в стомаха му не остана нищо, и остана да лежи задъхан, без да помръдва.

— Видях го. Видях го. О, Господи, рибите са яли от него. От лицето му.

— Обади се на полицията, Ки. Обади се на полицията — викна Джеси се плъзна надолу към брега, за да го увие с одеяло.

 

 

Новината веднага се разчу. Куп научи за откритието на Гъл от три източника, които се различаваха в подробностите, преди Уили да го намери до конюшните.

— Значи си чул.

— Да. Тъкмо отивах да видя Гъл.

Уили кимна. Гласът му все още беше дрезгав, но се чувстваше по-добре.

— Здравата го е разтърсило. И аз отивам у тях, за да взема официални показания. Ако искаш, ела с мен. Истината, Куп, е, че ще съм ти благодарен, ако го направиш, и то не само защото той работи за теб. И преди съм разследвал убийства, но нито едно от тях не е приличало на това, което става сега. Ще ни трябват много хора за разследването и ще се радвам, ако неофициално мога да разчитам на теб.

— Ще дойда с теб. Съобщи ли на съпругата на Тайлър?

Уили стисна устни.

— Да. Това беше най-трудното. Предполагам, че на изток и ти си съобщавал на роднините.

— Най-трудната част — съгласи се Куп. — Чух различни версии. Имате ли причина за смъртта?

— Следователят все още не я е съобщил. Престоял е във водата известно време, нали знаеш какво става. Но не е било падане и не проклетите риби са му прегризали гърлото. Нито едното, нито другото е повлякло тялото надолу. Прииждането на водата не го е помръднало и ако не бяха тия ястребови очи на Гъл, един Бог знае кога щяхме да го намерим.

— Какво е използвал?

— Найлонова връв, камъни. Работата е там, че според мен, ако се съди по положението на тялото, копелето е трябвало да влезе във водата, за да го направи. Долен кучи син. Взел е портфейла му, часовника, раницата, якето, ризата. Оставил го е по гащи и ботуши.

— Сигурно не са били неговият размер. Ако бяха, щеше и тях да вземе. Едва ли е щял да остави и най-дребното нещо, което може да му е от полза.

Жилището на Гъл се намираше в другия край на града, над едно заведение с бар и грил. Тясното апартаментче излъчваше миризмата на собственика си, на коне и кожа и бе обзаведено като спалня в студентско общежитие, с непотребни вещи, предоставени от родителите му, брат му и всеки, готов да добави някой стол или маса.

Въпреки неспирното мърморене, че трябва да си изкарва хляба, Джес бе този, който им отвори вратата. Не беше се отделял от брат си на повече от три метра, откакто го бе изтеглил от потока Спиърфиш.

— Все още е много разстроен. Мислех си дали да не го закарам при мама и да я оставя да го гали по главата за известно време.

— Може да се окаже, че точно от това има нужда — отвърна Уили. — Сега искам да взема показанията му. Твоите вече ги имам, но може да се сетиш за още нещо.

— Сложили сме да се вари кафе. Той пие от онова негово противно „Маунтин Дю“. Един Господ знае как го преглъща, но това е единственото, с което разполагаме.

— Не бих отказал едно кафе. — Уили прекоси стаята към хлътналия диван с карирана дамаска, където Гъл седеше с глава в ръцете си.

— Все още е пред очите ми. Не мога да го разкарам.

— Днес направи нещо много трудно, Гъл. Направи това, което трябваше.

— Иска ми се някой друг да беше видял този проклет ботуш да стърчи от водата. — Той вдигна глава и погледна към Куп. — Здрасти, шефе. Щях да дойда, но…

— Не се безпокой. Просто разкажи всичко на Уили, отначало докрай. Ще се почувстваш по-добре.

— Вече ти казах — обърна се Гъл към шерифа. — И на лесничеите. — Издиша шумно и потърка лицето си с ръце. — Добре. Вървяхме край потока… — започна той.

Куп не каза нищо и остави Уили да задава въпросите, на които трябваше да получат отговор. Отпиваше кафе и слушаше, докато Гъл им разказваше подробностите и освобождаваше съзнанието си.

— Знаеш колко бистър е онзи поток. Дори и след бурята пак беше хубав и чист. Гмурнах се във водата, защото не можех да виждам добре отгоре, пяната от водопада замъгляваше всичко. И тогава го видях. Единият му крак беше излязъл над водата, нали разбираш. Предполагам, че дъждът и водовъртежът са го издърпали нагоре. Нямаше риза, само гащи и ботуши. И рибите се бяха нахвърлили върху него. Лицето му…

Очите на Гъл овлажняха, когато отново погледна към Куп.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Изобщо не е като във филмите. Не мога да го сравня с нищо. Дори не можах да разбера със сигурност дали е той, дали е човекът, когото търсим. Не и по снимката, която ни бяха дали. Заради рибата. Изплувах, но се нагълтах с вода. Май изпищях като момиче и там, от долу, се нагълтах. Не можех да накарам краката си да се размърдат. Джеси Ки трябваше да ме изтеглят с въжето.

Той се усмихна немощно на брат си.

— Започнах да драйфам, може би не толкова, колкото ти от оня тютюн, шефе, но достатъчно. Предполагам, че съм представлявал абсолютно жалка картинка. Джес дори не се заяде с мен заради това.

— Исках да се върнем — обади се Джес. — Мърморех и се оплаквах. Казах, че човекът, този, когото намери Гъл, бил тъпанар. Сега съжалявам.

Когато двамата с Куп излязоха навън, Уили изду бузи.

— Има разстояние между пътеката и мястото, където са убили Тайлър. Обширно пространство, където може да се е натъкнал на убиеца си.

— Мислиш ли, че се е отдалечил чак толкова от пътеката?

— Не, не мисля. Не и по своя воля, ако това имаш предвид. Може малко да се е отклонил, но е имал карта, имал е телефон. Мисля, че насила са го довлекли толкова далеч, това мисля.

— Съгласен съм. Нашият човек не е искал да намерим веднага тялото и не е искал да го намерим в близост до неговата собствена територия. Отклони плячката от своя… хабитат — промърмори той, мислейки за Лил. — Извърши убийството, отърви се от тялото и после се върни в своя собствен район.

— Това е отнело време, навярно цели часове. Копелето е извадило късмет с дъжда.

— Късметът му не може да продължава вечно.

— Точно в този момент търсим неидентифициран субект. Не можем да свържем убийството на Тайлър с това, което се случва при Лил, нито с другите убийства, в които си се разровил. Смятам да поискам да ми пратят снимката на Итън Хауи като обект на оперативен интерес. Моето момче Ки е запазило местопрестъплението колкото се може по-чисто и недокоснато. Зелен е като листо, но не е глупав. Направихме снимки и не мисля, че ще възразиш, ако случайно ти пъхна в ръката копия от тях.

— Няма.

— В момента от отдел „Криминални разследвания“ претърсват мястото. И те не са глупави. Ако това копеле е изтървало нещо, ще го намерят, дори да е само клечка за зъби. Като разберем приблизителния час на смъртта, ще сме напреднали. Можем да разработим няколко варианта на възстановка на престъплението. Готов съм да чуя всяка идея, която ти хрумне. Проклет да съм, ако оставя да се измъкне човек, който тероризира един от приятелите ми и убива туристи.

— Тогава ще ти споделя няколко идеи още сега. Той си има леговище, място. Вероятно повече от едно, но в едно от тях държи провизиите си. Със сигурност не са много. Трябва да се придвижва бързо, така че не може да носи тежък багаж. Когато има нужда от нещо или просто иска нещо, го открадва от туристи, от почивни домове, от празни къщи. Знаем, че има поне един пистолет, така че му трябва амонал^[1]. Ловува, за да се храни, или ограбва лагери. И мисля, че се ослушва какво става. Ще разбере, че сте открили тялото. Най-разумното действие в случая би било да спре и да се отправи към Уайоминг поне за известно време. Но не мисля, че ще го направи. Има си цел и тя все още не е изпълнена.

— Ще организираме претърсване по вода и въздух. Ако покаже дори един косъм от задника си, ще го хванем.

— Някой съобщавал ли е за кражби от туристи, излетници, къщи, магазини?

— Винаги има такива неща. Ще проверя всички доклади за последните шест месеца. Може би ще ми позволиш да те причисля официално към нас, само за малко?

— Не. Не искам значка за втори път.

— Някой от тези дни, Куп, ние с теб трябва да изпием по една бира и да ми разкажеш на какво се дължи това нежелание.

— Може би. Трябва да се връщам при Лил.

— Мини край участъка и вземи снимките. Официално назначен или не, смятам да те използвам.

 

 

Този път, когато пристигна при Лил, Куп носеше под якето си деветмилиметровия си пистолет. Занесе в хижата й лаптопа, папките, които му бе дал Уили, и три пълнителя. След известен размисъл пъхна един от тях в джоба си и натика другите два в едно от чекмеджетата на скрина й.

И с вдигната вежда извади къса копринена, черна нощница с много фина дантела на интересни места.

Зачуди се защо Лил сякаш постоянно носеше бархет.

Побутна нещо червено и в буквалния смисъл прозрачно, поклати глава и пусна черното одеяние обратно в чекмеджето.

В кухнята постави лаптопа на масата, взе няколко бутилки вода от запасите на Лил и излезе да види как върви поставянето на новата и осигурителна система.

Прекара известно време с отговорника на работниците, дошъл от Рапид Сити, и бързо се измъкна, преди да успее да го хване да помага с жиците, след като разбра, че Куп разбира от охранителни мерки.

Хубавото време караше хората да излизат навън, забеляза Куп. Преброи три групи, които обикаляха хабитатите. А големият жълт училищен автобус му подсказа, че има и още. Предположи, че са дошли в образователния център.

Лил постоянно имаше работа и това беше хубаво. Но и твърде лошо, или поне тя можеше да си помисли така. Оставаха само няколко часа, преди слънцето да залезе, а после имаха уговорка.

Той закачи ремаркето за конете за камиона си и натовари коня, който й бе продал. Избра по-младия и по-голям от конете, останали в обора, и после качи и него.

Стори му се забавно, че никой не го попита какво прави. Дали се дължеше на това, че бяха свикнали с присъствието му, или на това, че изглежда в наистина отвратително настроение, той така и не разбра, но стажантите се занимаваха със своите си дела. От другия край на двора Танси му махна приятелски.

Един въпрос към минаващ наблизо член на персонала му разкри къде се намира Лил, в кабинета си. Той закара камиона с ремаркето пред сградата и влезе, за да я вземе.

— Куп — поздрави го Мери с разсеяно кимване иззад бюрото си. — Тя говори по телефона, но мисля, че скоро ще свърши. — Хвърли поглед към кабинета и понижи глас. — Чу ли за убийството? Дали е вярно?

— Вярно е.

— Клетият човек! Горката му жена! Дошла е на почивка, а се връща вдовица. Всеки път, когато си помисля, че хората са общо взето добри и свестни, се случва нещо, което ме убеждава, че прекалено много от тях изобщо не са добри.

— Права си, и за двете.

— Да, и точно в това е проблемът, нали така? О, впрочем приятелят ти, този с алармената система, се обади.

— Говорих с него. След два дни трябва да сте обезопасени стопроцентово.

— Радвам се да го чуя. И това също е срамота, че трябва да си създаваме толкова главоболия, да не говорим за разходите, защото някои хора изобщо не са добри.

— Това е правилна инвестиция.

— Ето, Лил затвори телефона. По-добре влез, преди да реши да се обади на някой друг.

— Мери, имаш ли нещо против да взема Лил за няколко часа?

— Не и ако я заведеш на някое място, където няма работа и тревоги, единствените й занимания през последните няколко седмици.

— Разбрахме се.

— Не й позволявай да каже „не“ — подвикна след него Мери, докато вървеше към кабинета.

Лил седеше на бюрото, наведена към монитора си. Пръстите й бяха върху клавиатурата.

Куп се зачуди дали изобщо има представа колко е бледа и какви сенки тъмнеят под очите й.

— По следите на един тигър съм.

— Това е изречение, което не чувам всеки ден.

— Борис е самотен. В един стриптийз клуб в Сиукс Сити използвали бенгалски тигър като част от някакъв номер.

— Тигърът ли се е събличал?

— Много смешно. Не, държали са я в клетка или във вериги. Най-накрая ги затворили за измъчване на животни. Изтръгнали са й ноктите, дрогирали са я и един Господ знае какво още са й направили. Ще я вземем.

— Добре, иди и я вземи.

— В момента уреждам да ни я доведат. Доста дълга червена лента, през която трябва да се проврем. Опитвам се да намеря дарения. В медиите са излезли няколко статии за нея и мога да го използвам като допълнителен довод. Просто трябва да…

— Ела с мен.

Видя как цялото й тяло се напряга.

— Нещо не е наред ли? Още нещо?

— Не и пред следващите един-два часа. Тигърът може да почака. Всичко може да почака. Имаме дневна светлина.

— Купър, в момента работя. В образователния център има цял автобус деца, а навсякъде из убежището се разхождат хора и слагат аларми. Мат току-що приключи със зашиването на едно еленче, ударено от кола, а аз се опитвам да уредя да ни докарат Дилайла в началото на следващата седмица.

— Доколкото разбирам, Дилайла е тигърът, а не някоя от танцьорките. И аз имам работа, Лил, и тя ще е тук, когато се върнем. Да тръгваме.

— Къде? Боже Господи, Куп, един клетник е бил убит и захвърлен в Спиърфиш. Не мога да си представя как ще тръгна на спокойна разходка с теб и ще си говорим за… каквото и да е.

— Няма да вървим. И предполагам, че ще трябва да го направим по трудния начин.

Той заобиколи бюрото, вдигна я от стола и я преметна през рамото си.

— О, за Бога! — Тя стовари юмрук върху рамото му. — Стига! Това е смешно. Недей! Недей излиза оттук с…

Той свали шапката й на път към вратата.

— Ще се върнем след няколко часа.

Мери кимна със сериозен вид. Очите й се смееха.

— Добре.

— Нали няма да има проблем да затвориш, ако не сме се върнали?

— Никакъв.

— Стига! Това е моето място. Не можеш да даваш разпореждания на персонала ми… Недей излиза от тази сграда! Купър, ще засрамиш и двама ни.

— Изобщо не се чувствам засрамен. — Той излезе навън и закрачи към камиона. — Ти обаче ще се почувстваш точно така, ако не седиш където те сложа, защото просто ще те хвана и ще те поставя обратно там.

— Много ме ядосваш.

— Мога да го преживея. — Куп отвори вратата на пътника и я стовари на седалката. — Сериозно говоря, Лил. Просто ще те довлека обратно. — Пресегна се, закопча колана й и пусна шапката й в скута. Леденосините очи срещнаха тъмнокафявите. — Стой там, където те сложих.

— О, ще остана. Ще остана, защото няма да допусна да се изпокараме тук, навън. Няма да правя още сцени на място, където всеки може да ни види.

— Стига ми. — Той затръшна вратата, заобиколи зад камиона и седна на шофьорското място. — Отиваме на езда. Няма да се върнем, преди на бузите ти да се появи малко цвят. — Погледна назад. — Нямам предвид цвят от това, че си ядосана.

— Само това ще получиш.

— Ще видим. — Той подкара камиона по пътя. — Отиваме в Римрок. Според мен можем да го сметнем за неутрална територия. — „освен това беше на цели мили разстояние от мястото, където бяха открили тялото на Тайлър.“

— Какъв е смисълът?

— Смисълът е, че имаш нужда от почивка, както и аз. И, Лил, достатъчно дълго отлагахме това.

— Аз решавам кога имам нужда от почивка. По дяволите, Куп, не знам защо толкова много държиш да ме ядосаш. Имам си достатъчно проблеми на главата и без да се карам с теб. Освен това помежду ни всичко е наред. Снощи всичко беше наред.

— През нощта беше прекалено уморена, за да подхващам тази тема. Предпочитам да си гневна, отколкото едва ли не обляна в сълзи при самата мисъл да разговаряш с мен.

— Често разговарям с теб. — Тя облегна глава на седалката и затвори очи. — Мили Боже, Куп, един човек е мъртъв! Мъртъв! А ти ме притискаш за това? За какво да говорим? За нещо, което е минало свършено?

— Точно така, един човек е мъртъв. И този, който го е направил, те е взел на мушка. Имаш нужда от помощ, но не ми вярваш.

С рязко, отривисто движение тя взе шапката от скута си и я постави на главата си.

— Не е вярно.

— Вярваш ми, че ще ти помогна да защитиш убежището. Вярваш ми достатъчно, за да спиш с мен. Но не ми вярваш достатъчно, за да ме допуснеш на по-дълбоко ниво. И двамата го знаем.

Той паркира на едно място за лагеруване. Мълчаливо двамата заедно изведоха конете от ремаркето.

— Можем да тръгнем по долния път. Разстоянието е по-кратко.

— Не ми е приятно да ме командваш така.

— Не мога да те обвиня за това. Но не ми пука.

Тя се метна на седлото и насочи коня към пътеката.

— Може би жените, с които си бил, са търпели подобно отношение. Аз обаче няма да го търпя. Няма. Ще имаш своите два часа, защото си по-едър и по-силен от мен и защото няма да допусна да разиграваме сцени през очите на персонала ми, на стажантите, на гостите ми. Това е всичко, Купър. Така стоят нещата помежду ни.

— Бузите ти ще се позачервят, част от тревогата ще изчезне от очите ти и ще изясним нещата помежду ни. След това, ако кажеш, че това е всичко, наистина ще е всичко. — Той й отвори вратата за добитъка, остави я да мине и я затвори зад гърба им.

— Можеш да ми кажеш всичко, което знаеш за това, което се е случило с Джеймс Тайлър. Не се сещам за почти нищо друго. Не разбирам как можеш да очакваш от мен да се сетя.

— Добре, ще започнем с това, за да приключим темата.

Той й изложи случая с всички подробности, които си спомняше, на път към ръба на каньона. Говореше за убийства и смърт, докато яздеха по пътеката, която се виеше сред борове и трепетлики, а кълвачите се спускаха рязко надолу и се стрелкаха сред дърветата.

— Гъл добре ли е?

— За известно време ще вижда Тайлър такъв, какъвто го е намерил, всеки път щом затвори очи. Няма да може да заспи, а когато успява, ще сънува кошмари. После всичко ще отмине.

— Така ли беше за теб?

— Дълго време виждах Мелинда Барет всеки път, когато затворех очи. Първия път, когато видях труп, вече като полицай, беше също толкова ужасно. А после…

— После се превръща в рутина?

— Не. Превръща се в работа, но никога не е рутина.

— Понякога все още я виждам. Дори и преди да започне всичко това. Мислех си, че вече съм го преодоляла, а после изведнъж се събуждах, замръзнала от ужас и обляна в пот, с нейния образ в главата си. — Вече по-спокойна, тя се извърна към Куп и очите им се срещнаха. — Двамата с теб преживяхме нещо кошмарно съвсем млади. Преживяхме заедно много неща. Грешиш, като казваш, че не ти вярвам. И грешиш, ако смяташ, че грубостта ти ще ти помогне да получиш това, което искаш, каквото и да е то.

— Ти си това, което искам, Лил. Ти си всичко, което някога съм искал.

Бузите й наистина се обляха в руменина, когато тя рязко обърна глава към него.

— Върви по дяволите.

Срита коня си и препусна в галоп.