Нора Робъртс
Черните хълмове (19)

19.

Тя изслуша сбития му разказ, който обобщаваше и свързваше фактите, подреждаше ги в теория. Отново се опита да извика в ума си ясен образ на мъжа, за когото говореше Куп, но видя единствено смътен силует, размазани черти като избледняла рисунка с молив.

Той не бе означавал нищо за нея, не й бе направил никакво впечатление. Бяха разговаряли само няколко пъти, когато бе идвал да работи като доброволец или да види Каролин.

— Спомням си, че ме питаше за предците ми, за кръвната ми линия от лакота сиукс. Непознатите често ме питат за това. Използваме го в биографията ми, защото събужда интерес и защото показва, че семейството ми е живяло тук, сред хълмовете, поколения наред. Но той искаше да знае повече подробности. Разказа ми, че бил сиукс и бил потомък на Лудия кон.

Тя вдигна ръце.

— И това е често срещано. Някои хора си измислят дълго родословие и щом така и така са се заели с това, защо да не го украсят, тъй да се каже? Почти не му обърнах внимание, защото Лудия кон и Седящия бик са най-често набеждаваните за предци на фантазьорите.

— Значи не си му повярвала и си го разкарала.

— Вероятно съм се държала любезно. Нямам навика да обиждам хората, особено доброволците или потенциалните спонсори. Но не му предложих да го почерпя с бира и да си побъбрим за предците си.

— Разкарала си го — повтори Куп. — Любезно.

Тя шумно издиша, очевидно ядосана.

— Вероятно да. Просто не си спомням подробности. Той беше съвсем обикновен, малко дразнещ, но само защото сякаш се интересуваше повече от това да ме разпитва за произхода ми, отколкото от убежището. Куп, всяка седмица имам десетки разговори с хора, които не познавам и които не помня добре.

— Повечето от тях не са убийци. Опитай се да си спомниш.

Тя притисна пръсти към слепоочията си, докато се опитваше да се върне към онова лято. „Беше горещо“ — спомни си тя. Да, лятото беше горещо и постоянно трябваше да се борят с насекомите, с паразитите и болестите, които можеше да пренесат.

Чистене, дезинфекциране. Имаха един ранен мармот. Или мармотът беше предишното лято?

Миризмите. Пот, изпражнения, лосион против изгаряния.

Много туристи. Лятото бе идеално време за посещения.

Лил смътно си спомни как стоеше в едно заграждение и го плакнеше за втори път след чистенето и дезинфекцирането. Беше ли обяснявала нещо на Хауи? Да, беше му разяснявала какви са процедурите за осигуряване на безопасна, чиста и здравословна среда за животните.

— Заграждението на кугуарите — прошепна тя. — Тъкмо бях почистила играчките им, любимата синя топка на Бейби, оранжевия пилон, червената топка. Всичко беше почистено и прибрано и докато миех, му обяснявах всички стъпки на ежедневното почистване. И…

Направи усилие, но и този път не можа наистина да го види. Той бе просто още един от мъжете в дънки и ботуши, с каубойска шапка. Но…

— В един момент той ме попита дали мисля, че възвръщам свещената земя на племето си и духовните водачи на неговите членове — животните. Бях заета. Не съм сигурна какво точно му казах, вероятно че се интересувам повече от това да защитя застрашените животни и да образовам хората, отколкото от духовните водачи.

Куп кимна.

— Значи отново си го разкарала.

— Мамка му! — Тя прокара ръка през косата си. — Като го казвам така, излиза, че съм била ужасно заядлива. Не бях такава. Той ни помагаше. Не бих се държала заядливо. И това, което казах, дори не е съвсем вярно. Кугуарът е моят наречи го духовен водач, талисман, както искаш. Но това е нещо лично, с което не търгувам.

— Спомняш ли си нещо друго? Какво каза или направи Хауи? Как реагира на думите ти?

— Имахме много грижи. Чичи беше болна — леопардът, който загубихме онази есен. Беше стара и болна и аз бях разсеяна. Не знам, честна дума, не знам дали наистина си спомням или просто си внушавам, но съм сигурна, че тогава не го харесах много. Той просто се появи от нищото, просто се озова при нас. Прекарваше много време край загражденията, гледаше животните и мен.

— Теб ли? Специално теб?

— Сега ми се струва, че да. Но хората ме гледат, убежището е мое, аз съм шефът и то носи моето име. Само дето Бейби не го хареса. Съвсем бях забравила. Кугуарът обича да е в центъра на вниманието, но когато той бе наоколо, не се приближаваше към оградата, не мъркаше. Всъщност, на няколко пъти се нахвърли върху оградата, когато Итън бе наблизо. А това съвсем не е типично за него, той не е агресивен и обича хората.

— Но точно него не.

— Не. Иначе Итън не се задържа дълго тук и почти не съм общувала с него. Не носеше огърлица от мечи зъби или нещо такова. Щях да забележа и да го запомня.

— На място като това, убежище за животни, щеше да ви направи впечатление. Щеше да обърнеш внимание, да кажеш нещо. — Куп изучаваше лицето й. — Нямаше да ти хареса.

— Да, така е. Куп, наистина ли мислиш, че Итън Хауи е убил всички тези хора? Че той е убиецът на Мелинда Барет?

— Нямам доказателства. Всичко дотук са косвени улики. Предположения.

— Не това те попитах. Наистина ли мислиш, че е той?

— Да. Защо не си уплашена?

— Уплашена съм. — Ннеочакваният трепет, който разлюля тялото й, сякаш само доказа думите й. — Но от това няма полза. Трябва да говоря с родителите си. Те трябва да знаят.

— Дядо ми ще се погрижи. Мислех, че ще ги заваря тук.

— Помолих ги тази вечер да си останат у дома. Използвах чувството за вина — добави тя с напрегната усмивка. — „Тревожите се за мен ли? Ами аз? Няма ли значение, че и аз се безпокоя за вас? Ще ме разтревожите, ако не се наспите като хората довечера.“ И така нататък. Днес баща ми прекара шест часа в търсене на Тайлър. Майка ми се метна на един кон и обиколи фермата, за да се увери, че всичко е наред. Повикаха Джери Тобиъс да язди с нея, а той не го е правил от пет години насам. Сега ми се иска да не им бях казвала нищо. Ако бяха тук, щяха да са уморени, но поне щях да знам, че са добре.

— Обади им се. Ще се почувстваш по-добре.

Тя кимна.

— Ако си прав, значи е започнал да убива още когато е бил момче. Не разбирам какво може да накара човек да направи подобно нещо, да превърне убийството в цел на живота си.

Купър се облегна назад и плъзна поглед по лицето й.

— Точно това е — целта на живота му. Може и да не разбираш какво го движи, но това го осъзнаваш. Проверих миналото му. Като дете е прекарал известно време в системата, прехвърляли го от родителите му в приемни домове и обратно. Баща му си е имал своите изблици, от време на време пребивал Итън и майка му. Тя така и не повдигнала обвинения. Често се местели. После за известно време няма никакви данни за Итън Хауи. Изглежда са работили каквото намерят тук, в Уайоминг, в Монтана. Прибрали неговия старец за бракониерство точно тук, в държавната гора.

— Тук ли?

— Когато Итън е бил на петнайсетина години. По онова време няма нищо записано за майката.

— Може да съм го срещала — промърмори тя. — Не си го спомням, но е възможно. Може да сме се разминали в града или в гората, когато съм отивала на излет.

— Или пък може той да те е видял, теб, семейството ти. Може с баща му да са се отбили във фермата и да са потърсили работа.

— Не си спомням. — Лил въздъхна, ядосана сама на себе си, и стана да потърси някакви твърди бисквити. Извади от хладилника сирене „Чедър“, без да спира да говори. — Обикновено родителите ми не наемат скитници. Мисля, че нежеланието им беше най-вече заради мен. Те са великодушни, но винаги са се опитвали да ме защитават. Не биха наели непознати, особено ако въпросните непознати са мъж и неговият подрастващ син, и аз съм била на тринайсет.

Тя млъкна и успя да изобрази усмивка, като слагаше импровизираната вечеря на масата.

— А и не бих забравила петнайсетгодишно момче, което е работило във фермата, не и когато тъкмо бях започнала да забелязвам момчетата.

— Във всеки случай, доколкото разбрах, Итън е изчезнал точно по това време и следващите няколко години не се появява никъде. Отново попаднах на следите му в Уайоминг, започнал е работа като водач. По онова време е бил на осемнайсет. Задържал се шест месеца, преди да духне с един от конете, такъмите и част от провизиите.

— Никой няма да краде кон, ако смята да пътува по магистралата. Ще го открадне само ако възнамерява да тръгне по дивите пътеки.

Куп кимна, сякаш одобрително, сложи сирене върху една бисквита и й я подаде.

— От теб можеше да излезе нелошо ченге.

— Само следвам пътя на логиката. Но какво е станало с родителите му? Може би, ако говорим с тях, ще добием по-ясна представа.

— Баща му е умрял преди осем години в Ошото, усложнения след цял живот здраво къркане. Не мога да намеря нищо за майката, не и за последните седемнайсет години. Последната следа от нея е, когато е осребрила чека за заплатата си в Коди, Уайоминг, работела като кухненска помощничка в един мотел. Никой не я помни. Седемнайсет години — повтори той и сви рамене. — Но дотогава постоянно е работила, за няколко седмици, за няколко месеца, с паузи между отделните ангажименти. Но където и да са отивали, си е намирала работа. А после изведнъж спряла.

— Мислиш, че е мъртва.

— Хората, които имат достатъчно силна мотивация и изпитват силен страх, успяват да измислят начин да се скрият. Може да си е сменила името. По дяволите, може да се е преместила в Мексико, отново да се е омъжила и в този момент да друса на коляното си дебело, щастливо внуче. Но да, лично аз смятам, че е мъртва. Или злополука, или съпругът й, й е посегнал за последен път.

— Тогава Итън е бил момче. Ако наистина е станало така, ако той е видял как се е случило…

Лицето му се вкамени в студено изражение.

— Точно това ще каже адвокатът му. „Клетото, подложено на тормоз, осакатено душевно момче, пребивано от баща алкохолик, без наплашената му майка да го защити. О, да, той е убил всички тези хора, но не е отговорен за действията си.“ Майната му на съжалението.

— Придобитото поведение е типично не само за животните. Не споря с теб, Куп. Според мен да убиеш някого е съзнателен избор. Но като се има предвид всичко, което ми казваш, мисля, че той вече е имал предразположение, а после е направил избора, който е оформил целта на живота му. Ако всичко това е вярно, много хора са загинали, а тези, които са ги обичали, скърбят заради неговия избор.

— Правилно — рече кратко той. — Недей.

— Не изпитвам съжаление към него — отвърна тя, — но мисля, че сега го разбирам по-добре. Смяташ ли, че е дебнел останалите, че ги е тормозил така, както мен?

— Барет изглежда като случайно убийство, сякаш е бил движен от импулс. Според шефа й Моли Пикинс е тръгнала с него по свое желание. Но Каролин Родерик? Мисля, че тук е имало малко дебнене и тормоз. Бих казал, че според мен зависи от това колко добре познава плячката си и доколко е отдаден на лова.

— Ако Джим Тайлър е мъртъв, убит от неговата ръка, значи имаме още едно импулсивно убийство.

— Или един вид освобождение. Никоя от жените, чиито тела са открити, не е била изнасилена. Няма следи от сексуално насилие, от мъчение или обезобразяване. Удовлетворението и освобождението идват със самото убийство.

— Някак си не мога да видя това като предимство. Все едно, деянията му ме разтревожиха, както и всички останали, и ни накараха да застанем нащрек. В момента е почти невъзможно да достигне до мен или до това, което е мое, така че… — Тя млъкна, защото изтълкува изражението на Куп съвсем точно. — Което превръща мен и убийството ми в още по-голямо предизвикателство?

— Може би. Ако съм прав, това му е поне четвъртото убийство в този район. Може да е идвал и друг път, да не е общувал с теб или просто да те е нямало. Можел е да си намира работа тук, в някоя от фермите или предприятията. Познава територията.

— Аз също.

— И той го знае. Ако просто е искал да те убие, вече щеше да си мъртва.

Хладното спокойствие, с което го изрече, я накара отново да потръпне.

— Направо засилваш увереността ми.

— Можел е да те убие през нощта, в която пусна тигъра от клетката. Или всеки друг път, като си била тук сама. Можел е просто да разбие вратата и да те измъкне. Да те издебне, когато яздиш към родителите си. Има много сценарии. Но той не е изпълнил нито един от тях… все още.

Тя вдигна чашата си и бавно отпи.

— Опитваш се да ме уплашиш.

— Дяволски си права, точно това се опитвам.

— Няма нужда. И така съм достатъчно уплашена и ще внимавам.

— Можеш да отидеш някъде другаде. Трябва да има друго място, където да можеш да поработиш няколко седмици или няколко месеца.

— Как не! Аз съм на практика знаменитост. И той може да разбере къде съм, да ме последва, да тръгне след мен на територия, която не познавам толкова добре като тази. Или може просто да изчака, докато се почувствам сигурна и се отпусна. Знам, че и ти вече си помислил за всичко това.

— От теб щеше да излезе нещо повече от нелошо ченге — склони Куп. — Да, помислих. Но си помислих и за възможността да го проследя, докато ти си някъде другаде. И шансовете това да стане ми харесаха.

— Никъде няма да ходя, Куп.

— Ами ако успея да уредя и родителите ти да отидат някъде другаде за няколко седмици?

Тя остави виното си на масата и почука с пръсти по нея.

— Много е подло от твоя страна да ги използваш по този начин.

— Ще използвам всичко, което мога, за да си в безопасност.

Лил стана и започна да прави кафе.

— Никъде няма да отида — повтори тя. — Няма да избягам от собственото си място, няма да оставя персонала и животните си уязвими, за да се скрия някъде. Знаеш го, а ако не го знаеш, значи изобщо не ме познаваш.

— Струваше си да опитам.

— Вложил си много време и работа в този опит.

— Сметка ли да ти връча?

Тя погледна назад към него.

— Не се опитвам да те ядосам. Преди малко се опитвах, надявах се да се разсърдиш и да си тръгнеш, да ми дадеш малко пространство. Не знам какво да правя с теб, Куп, това е истината. Просто не знам. Наясно съм, че трябва да уредим нещата помежду си, но сега не е моментът. Нямаме достатъчно време — поправи се тя. — Трябва да се обадя на родителите си и да поема смяната си отвън.

— Навън има достатъчно хора. Не е нужно да поемаш смяна. Грохнала си, Лил, и ти личи.

— Първо подхранваш увереността ми, сега егото ми. — Тя извади един термос. — Предполагам, че за това са приятелите.

— Почини си тази нощ.

— Ти би ли могъл? Щеше ли да можеш да си починеш, ако беше на мое място? Така или иначе няма да заспя.

— Бих могъл да те прострелям с упойващия пистолет, така ще ти осигуря няколко часа сън. За какво са приятелите? — продължи той, когато тя се разсмя.

Тя напълни термоса и му го занесе.

— Прав си. Обаждам се вкъщи и излизам.

Куп стана, сложи термоса на масата и взе ръцете й в своите.

— Погледни ме. Никога няма да позволя да ти се случи нещо.

— Значи няма за какво да се тревожим.

Той допря устни до нейните, нежно докосване, леки движения. И сърцето й се обърна в гърдите.

— Или по-скоро имаме други неща, за които да се тревожим. Вземи кафето.

Той сложи дъждобрана си и взе термоса.

— Няма да спя на дивана.

— Добре.

Куп излезе и Лил въздъхна. „Избори“ — помисли си тя. Изглежда, тя правеше своите.

 

 

Лил излезе навън и започна да обикаля покрай оградите на малките котки. Въпреки дъжда Бейби и другарите му играеха на дебнене и засада с голямата червена топка. Рисовете се надпреварваха кой ще се изкачи по-високо на клоните на едно дърво с игриво ръмжене. Лил подозираше, че ако не бяха светлините на лампите, звуците, миризмата и гледката на хората, котките отдавна щяха да са се успокоили и да са се скрили по-далеч от дъжда.

В другия край на хабитата най-новото попълнение в убежището от време на време надаваше пресипнал рев, сякаш искаше да каже, че все още може и да не знае къде, по дяволите, се намира, но самото то е страшно важно.

— Сякаш са си завихрили парти.

Лил се усмихна на Фарли, който застана до нея и се загледа в тъмнината към котките.

— Май наистина е така. Приятно им е да имат публика. Чувствам се много глупаво застанала тук — сподели тя. — Никой няма да измарширува насред цялото това оживление, за да ми създава проблеми.

— На мен пък ми се струва, че точно тогава човек трябва да е най-внимателен, когато му се струва, че е в безопасност.

— Е, да. Искаш ли кафе? — попита тя и му предложи термоса си.

— Вече пих, но не мога да откажа. — Той си наля малко. — Предполагам, че Танси ти е разказала едно-друго.

— Да. — Лил почака той да погледне към нея. — Мисля, че е страхотна късметлийка.

По лицето му бавно плъзна усмивка.

— Радвам се да го чуя.

— Двама от най-любимите ми хора стават любими те си хора. Аз не губя нищо.

— Тя си мисли, че от моя страна всичко е увлечение, което ще премине. Или поне й се ще да е така. Може би ще продължи да го мисли, докато ни се родят две деца.

Лил се задави с кафето си.

— Боже Господи, Фарли, ти не се раздвижваш лесно, но когато се размърдаш, тичаш като леопард.

— Щом разбереш какво искаш, какво е правилно, защо да не продължиш нататък? Обичам я, Лил. Знам, че е много притеснена заради това, а и заради собствените си чувства към мен. И нямам нищо против или поне не много. Всъщност, трябва да се чувствам поласкан.

Той продължи да отпива от кафето под неспирния дъжд.

— Надявам се да ми направиш една услуга.

— Вече говорих с нея, Фарли. Казах й, че според мен ти си мъжът за нея.

— И това се радвам да го чуя. Но става въпрос за друга услуга. Надявах се, че ще дойдеш с мен и ще ми помогнеш да избера пръстен. Изобщо не разбирам от тези неща. Не искам да й взема нещо неподходящо.

За миг Лил загуби дар слово и само го зяпна.

— Фарли, аз… Просто така? Сериозно? Ще купиш пръстен и ще я помолиш да се омъжи за теб? Просто ей така?

— Вече й казах, че я обичам и ще се оженя за нея. Вкарах я в леглото. — Дори и в тъмното Лил видя, че бузите му леко се изчервяват. — Не искам да звуча като гимназист, но ти рече, че ти е разказала. Искам да й купя пръстен, който ще й хареса, а ти знаеш какво ще й допадне. Нали знаеш?

— Предполагам, че да. Никога не съм купувала годежен пръстен, но мисля, че ако видя нещо, което би й харесало, ще го разбера. Майка му, Фарли!

— Смяташ ли, че ще намерим подходящ в Дедуд? Ако не, можем да отидем до Рапид Сити.

— Нека да опитаме в Дедуд. Трябва да… Все още не мога да свикна с тази мисъл. — Тя разглеждаше изпитателно лицето му през дъждовната завеса. — Фарли… — Засмя се, вдигна се на пръсти и звучно го целуна — каза ли на мама и татко?

— Джена се разплака, но от онзи плач, дето е от щастие. Точно тя ме посъветва да те помоля да дойдеш с мен за пръстена. Накарах ги да обещаят да не казват нищо, преди всичко да е готово. Нали няма да кажеш на никого, Лил?

— Устата ми е заключена.

— Исках да говоря първо с тях. Един вид… не знам, ще прозвучи тъпо.

— Кое?

Той запристъпва от крак на крак.

— Дополуча благословията им, предполагам.

— Изобщо не звучи тъпо. Ти си истинско съкровище, Фарли, кълна се в Бога. Как така не се влюби в мен?

Той се усмихна, понаведе глава.

— Лил, ти на практика си ми сестра.

— Мога ли да те попитам нещо, Фарли?

— Давай.

Тя тръгна с него в крачка, която можеше да се приеме за разходка в дъжда, ако не беше оръжието в ръцете им.

— Като дете животът ти не е бил лесен.

— Не, не беше.

— Знам. Мисля, че го разбирам особено ясно, защото моят беше. Беше съвършен, съвсем идеален. Когато си си хванал пътя абсолютно сам, все още си бил дете.

— Не се чувствах като дете.

— Защо си го направил? Защо си решил да се махнеш от родния си град, имам предвид. Това е голяма, ужасяваща стъпка. Дори и отвратително, познатото все пак е познато.

— С нея се живееше трудно и ми писна да ме пращат при непознати, а после да ме връщат при нея и при мъжа, с когото се бе хванала в момента. Почти не си спомням нощи, които да са минали без крясъци и бой. Понякога ги започваше тя, друг път онзи, с когото беше. И в двата случая рано или късно свършвах, облян в кръв. Веднъж ми мина през ума да взема една сопа и да я стоваря върху главата на един от мъжете, след като ни беше пребил и двамата. Само че беше едър и се боях, че ще ми я измъкне от ръцете и ще я използва върху мен.

Той изведнъж млъкна.

— Господи, Лил, нали не мислиш, че ще нараня Танси? Че ще се държа с нея така?

— Изобщо не ми е хрумвало, Фарли. Опитвам се да разбера нещо друго. Когато дойде тук, ти беше съсипан, гладен и беше още съвсем момче. У теб обаче нямаше и помен от злина. Ако имаше, родителите ми щяха да разберат. Те са добряци, но инстинктите им работят без грешка. За всички тези години ти не открадна нищо, не създаде неприятности, не измами никого. А можеше.

— Тогава нямаше да съм по-добър от това, от което избягах, нали?

— Ти си избрал да си по-добър от това, от което си избягал.

— Истината, Лил, е, че Джена и Джоуи ме спасиха. Не знам къде щях да се озова и дали щях да стигна дотам цял, ако не ме бяха взели под крилото си.

— Денят, в който си вдигнал ръка за автостоп и баща ми е минал покрай теб, е бил щастлив ден за всички нас. Този човек, който смятаме, че ме преследва, е имал тежък живот като дете.

— И какво от това? Сега вече не е дете, нали така?

Тя поклати глава. Логиката на Фарли бе съвсем проста и макар че я оценяваше, Лил знаеше, че хората са устроени далеч по-сложно.

В два часа тя се прибра в хижата, подпря пушката си на стената и се качи по стълбите. Все още имаше красиво бельо, останало от времето на Жан-Пол, но й се струваше нередно да носи за Куп нещо, което бе носила за друг мъж.

Вместо това се преоблече в обичайното си памучно долнище и тениска и седна на ръба на леглото да среши косата си.

„Уморена ли си?“ — запита се тя. Да, беше уморена, но също така беше съвсем будна и нащрек. Искаше той да дойде при нея, да бъде с него след толкова дълъг и труден ден. Искаше да се люби с него, докато дъждът трополеше по прозорците, а нощта се преливаше в утро.

Искаше нещо ярко в живота си и дори блясъкът му да предизвикаше усложнения, пак щеше да е по-добре от мрака и полусенките.

Тя го чу как влиза и стана, за да остави четката на тоалетката си. Освободи съзнанието си и се върна до леглото. И се обърна, за да се изправи лице в лице с него, когато той влезе в стаята.

— Трябва да поговорим — въздъхна тя. — Трябва да си кажем много неща. Но часът е два през нощта. Да оставим разговора за през деня. Просто искам да отида в леглото заедно с теб. Просто искам да почувствам, да знам, че след този потискащ ден има нещо добро и силно.

— Тогава ще говорим през деня.

Той се приближи към нея, прокара пръсти през косата й, наклони главата й назад. Устните му срещнаха нейните с нежност и търпение, на които Лил бе забравила, че е способен.

И сладостта, която двамата бяха споделяли някога.

Тя легна заедно с него на хладните гладки чаршафи и отвори тялото, ума и сърцето си. Този път беше бавно и нежно, сякаш Куп разбираше от какво има нужда тя… от грижа. Напрежението се отля, пометено от удоволствието. Ръцете му се плъзгаха по тялото й и докосването на коравите му длани беше съвсем нежно. Лил въздъхна от удоволствие и обърна глава, докато устните му изследваха гърлото и челюстта й.

Този път не искаха да бързат, да вземат и пак да вземат. Този път всичко беше меко като коприна и кадифе, топло и гладко. Сега не беше само усещане и желания, но и чувства. Тя разкопча ризата му и я избута настрана, за да плъзне пръсти по белега на хълбока му.

— Не знам дали щях да мога да го понеса, ако…

— Шшшт. — Той поднесе ръката й до устните си и целуна пръстите й, а после устата й. — Не мисли. Не се тревожи.

Тази нощ можеше да й даде спокойствие и самият той да получи малко. Тази нощ искаше да й покаже колкото страст, толкова и любов. Тази вечер щяха да се усетят взаимно — кожа, въздишки, аромат.

Тя ухаеше на дъжда отвън. Имаше вкус на дъжд.

Куп свали дрехите й и започна да докосва и опитва открилата се отдолу плът. Забави движенията си в мига, в който тя потръпна.

Тя също имаше белези: те липсваха, когато за пръв път се озоваха в прегръдките си и съвършената й кожа бе съвсем чиста. Сега Лил носеше знаците на работата си, точно както белегът, останал от куршума, се бе превърнал в знак на неговата.

Днес нито той, нито тя бяха същите като преди. И все пак тя продължаваше да бъде единствената жена, която някога бе искал.

Колко пъти през нощта бе мечтал за това, за тази възможност да обича Лил? Да усеща ръцете й върху себе си, да чувства тялото й да се движи в ритъм с неговото?

Тя се изплъзна и се премести отгоре му, за да прокара устни по гърдите му, да ги върне обратно до неговите и да го захапе, а косата й го обгръщаше като тъмна завеса. Под ръцете и устните й сърцето му биеше неравно. Той се надигна, обгърна я с ръце, залюля я и устните му потърсиха гърдата й.

Удоволствието бе изгарящо, движението — бавно. Всеки нерв оживяваше.

Тя го наблюдаваше, поемайки го в себе си, дъхът й секваше, а после отново излизаше на пресекулки. Устните й се доближиха до неговите и когато ги докоснаха, започнаха да треперят. После тялото й се изви, а очите й се затвориха.

Движенията й бяха бавни и нежни, изцеждаха всяка капка удоволствие. Плавни и копринени, така че красотата на сливането накара гърлото й да запари от сълзи. Докато тялото й се освобождаваше, сърцето й преля от чувства.

Тя остави главата си да падне на рамото му, когато отново слизаше на земята. Той обърна лице и го притисна към шията й.

— Лил — прошепна той. — Господи, Лил!

— Не казвай нищо. Моля те, недей. — Ако го направеше, тя можеше да заговори и да каже прекалено много. Сега не й бяха останали никакви защити. Отпусна се назад и докосна бузата му. — Да оставим разговора за през деня — повтори тя.

— Добре. Съвсем скоро ще е ден.

Той легна до нея и я привлече към себе си.

— Трябва да тръгна, преди да се е зазорило. Но ще се върна. Поне за малко трябва да останем сами, Лил. Без някой да ни прекъсва.

— Случват се толкова много неща. Не мога да мисля трезво.

— Не е вярно. Ти мислиш по-трезво от всеки друг, когото познавам.

„Не и когато става дума за теб — простена безмълвно тя. — Никога, когато става дума за теб.“

— Дъждът отслабва. Синоптиците казват, че утре ще се изясни. Ще говорим утре. На дневна светлина.

Но дневната светлина донесе смърт.