Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 78гласа)

Информация

Сканиране
in82qh(2011)
Корекция
liubomilabuba(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Черните хълмове

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-043-9

История

  1. —Добавяне

17.

Лил не слезе долу след няколко минути. Всъщност, изобщо не се върна в кухнята. Вместо това си взе душ, облече се и излезе от хижата.

Избягваше ли го? Призна, че безспорно е така. Но не можеше да си позволи чувствата й да замъглят разума и сърцето й, да отслабят духа й. Докато се върнеше Танси, стажантите бяха изцяло нейна отговорност, а когато приятелката й се появеше, щяха да имат още една котка.

Постара се да остане заета: провери временното заграждение и поработи заедно с останалите върху строежа на постоянния хабитат.

Слънцето и повишаването на температурата означаваха, че за разнообразие може да поработи по риза. Означаваха също така и повече топене на снега, повече кал. Непостоянният март отстъпваше място на капризния април и идването на пролетта щеше да им доведе повече клиенти и повече дарения на място.

По време на сутрешната си почивка Лил посети Бейби и зарадва и двама им с дълга игра с много чесане, разтриване и галене.

— Кълна се, че той е просто голяма домашна котка — поклати глава Мери, когато Лил излезе от заграждението и провери ключалките. — Като се замисля за това, моята със сигурност е по-арогантна.

— Твоята котка не може да разкъса югуларната ти вена, ако изведнъж подивее.

— Хвана ме. Но не мога да си представя тази котка тук да подивее. Същинско сладурче е, още от първия ден. Времето не е ли приказно? — Мери опря ръце на хълбоците си и повдигна лице към ясната синева на небето. — Луковиците са в земята, а минзухарите цъфтят в двора ми.

— Готова съм за пролетта. Напълно готова.

Лил пое по обиколната пътека, искаше да провери всички животни. Мери тръгна след нея.

В двора си американските рисове се въртяха и боричкаха като ученици във ваканция, кацнали на едно дърво, а другият рис ги наблюдаваше с нещо подобно на отвращение.

— Знам, че ягуарът и новата осигурителна система ще направят огромна дупка в бюджета, но всичко е наред, нали, Мери?

— Наред е. Тази зима даренията малко се забавиха, ако изключим вълшебната сума от Куп. Неговият чек ни издърпа далеч пред първото тримесечие на миналата година.

— Значи започваме да се тревожим за второто.

— С Лусиъс работим по една-две тактики за набиране на средства. А и когато времето се стопли и започнат да идват посетители, ще се съживим.

— Страхувам се, че неприятностите ни в момента чувствително ще намалят броя на посетителите и ще имаме големи загуби от билетите и преките дарения. Всичко се разчува. — Реалността, както знаеше Лил, се явяваше под формата на долари и центове. — С Ксена и Клео ще имаме две нови животни, за които трябва да осигурим храна, дом и грижа. Надявах се това лято да мога да наема ветеринарен асистент поне на половин работен ден, за да му поолекне на Мат. В този момент не съм сигурна, че ще можем да си го позволим.

— Уили трябва да залови тоя кучи син, и то скоро. Мат се пребива от работа, но тук няма човек, който да не прави същото. Така стоят нещата. Всичко е наред, Лил, и ще си остане така. Сега ми кажи ти как си.

— Добре съм. Нищо ми няма.

— Е, мен ако питаш, не че го правиш, но ще ти кажа така или иначе, изглеждаш стресирана. И като говорим за пребиване от работа, трябва да си вземеш един ден отпуск. Истински отпуск. И да отидеш на среща.

— На среща?

— Да, на среща. — Очевидно раздразнена, Мери завъртя очи. — Нали си спомняш какво е среща? Вечеря, кино, танци. Откакто се върна, не си вземала и ден отпуск и колкото и да ти е харесал престоят в Южна Америка, знам, че и там си работила всеки божи ден.

— Обичам да работя.

— Може и така да е, но един ден отпуск и една среща ще ти се отразят добре. Трябва да вземеш майка си и да отидете в Рапид Сити. Да обиколите магазините, да ви направят маникюр. После трябва да се върнеш и да оставиш красивия Купър Съливан да ти купи пържола за вечеря, да те заведе да потанцувате и после да се понатискате в колата.

— Мери.

— Ако бях трийсет години по-млада и необвързана, сто на сто щях да се погрижа да ме заведе на вечеря с всички останали екстри. — Мери стисна ръката на Лил силно и донякъде нетърпеливо. — Тревожа се за теб, скъпа.

— Недей. Не се тревожи.

— Вземи си този отпуск. Е, почивката ни беше до тук. — Тя си погледна часовника. — Танси и Фарли трябва да се върнат след два часа. Тогава ще настане голямата суматоха.

„Не искам свободен ден“ — помисли си Лил, когато Мери се отдалечи. Не искаше да обикаля магазините поне не много. Или да й направят маникюра. Тя сведе поглед към ноктите си и потръпна. Добре де, може би все пак маникюрът нямаше да й дойде зле, но нямаше насрочени никакви лекции, публични появи или обществени ангажименти, нито дарители за коткане. Когато се наложеше, умееше да се приведе в съвсем приличен вид.

И ако искаше пържола, можеше да си я купи сама. Последното нещо, което й трябваше, бе двамата с Купър да излязат на среща, това само щеше да усложни една ситуация, която тя вече бе усложнила достатъчно със секс.

Трябваше да признае, че грешката си е изцяло нейна.

Тази сутрин Куп беше прав за едно: трябваше да се справи със случилото се.

Защо не бе направила онзи списък?

Тя се спря пред заграждението на тигъра. Той се бе проснал пред входа на леговището си с полузатворени очи. „Не е задрямал — предположи Лил, — все още не.“ Опашката му лениво се завъртя и Лил видя тревогата в тесните процепи на очите му.

— Нали вече не ми се сърдиш? — Тя се облегна на парапета и загледа как Борис свива уши. — Трябваше да го направя. Не искам да ти се случи нещо, нито пък на някой друг да му се случи нещо заради теб. Не че сме виновни, Борис, но трябва да сме отговорни.

Борис изръмжа сякаш в знак на неохотно съгласие и Лил се усмихна.

— Толкова си красив, Борис. Какво красиво момче си ми ти. — Тя въздъхна. — Е, предполагам, че и моята почивка беше дотук.

Тя се изправи и плъзна поглед по загражденията, по дърветата, по хълмовете. И си помисли, че в ден като този сякаш нищо не можеш да се обърка, нито едно нещо в целия свят.

 

 

Той дъвчеше второто си кексче. Можеше да живее извън цивилизацията, но не виждаше причина да се лишава от някое и друго удоволствие, доставено от нея. Във всеки случай бе откраднал кутията с кексчета от един лагер, така че технически живееше извън цивилизацията, дори когато ги ядеше. Освен това бе конфискувал една торбичка с картофени закуски и пакет от шест бири „Хайнекен“.

Ограничаваше се с една бира на всеки два дни. Един истински ловец не можеше да позволи на алкохола да замъгли ума му дори и само за час, така че изпиваше тази единствена бира преди лягане.

Едно време пиенето му беше слабост — можеше да го признае, — така, както бе слабостта и на татенцето му. Както често казваше татенцето, това бе слабостта на техните хора. Алкохолът бе просто още едно оръжие, което белите бяха използвали срещу тях.

Пиенето му беше навличало проблеми, бе привличало към него вниманието на закона на белите.

Но как обичаше вкуса на студената бира!

Нямаше да се лиши от това удоволствие. Просто щеше да се владее.

Самоконтролът бе нещо, на което се бе научил сам. Баща му го бе научил на много неща, но той не бе едно от тях.

„Всичко е въпрос на самоконтрол“ — напомни си той. Точно както решението да остави излетниците да живеят бе въпрос на контрол и власт. Да ги убие щеше да е абсурдно лесно. Не си струваше да си пилее уменията за това. Бе обмислил варианта да убие трима от четиримата и да преследва последния.

От опит глава не боли.

Но убийството на четирима излетници щеше да накара ченгетата и лесничеите да плъпнат по хълмовете като мравки. Не че не можеше да ги избегне, както бяха успявали предците му толкова време. Един ден той сам щеше да се превърне в цял боен отряд, щеше да преследва и убива онези, които оскверняваха свещената земя, по своя прищявка и своя воля.

Един ден всички щяха да произнасят името му със страх и благоговение.

Но засега трябваше да опече една по-голяма риба, която все още не беше в тигана.

Той извади бинокъла си и огледа двора на убежището. Вълната на гордост от снощното наблюдение все още не се бе отляла. Имаше толкова много пазачи.

Заради него.

Плячката му го подушваше и се боеше. Нито едно от нещата, които бе извършил досега, не му бе доставяло такова удовлетворение.

Колко лесно и колко вълнуващо щеше да е, ако ги беше убил. Всички до един. Да се придвижва без шумно като призрак, да прерязва гърла едно след друго, да чувства по ръцете си топлината и влагата на кръвта.

Всичката тази плячка само за една нощ.

И какво ли щеше да изпита наградата му на сутринта, щом излезеше от хижата и видеше касапницата, която бе оставил?

Дали щеше да побегне с ужасени писъци?

Обичаше, когато бягаха, когато крещяха. И още повече обичаше, когато не им останеше дъх, за да крещят.

Но вместо да си достави това удоволствие, той решително бе призовал самоконтрола си. Сега не му беше времето.

Замисли се дали да не й изпрати съобщение. Да, можеше да го направи. Можеше да й изпрати нещо, което щеше да направи всичко много лично. Колкото по-голям бе залогът, толкова по-голямо щеше да е вълнението, когато дойдеше часът.

Не искаше само да я уплаши — лесно бе да уплашиш някого.

Той продължи да я наблюдава още един миг, докато тя пресичаше двора към хижата, в която се намираха кабинетите.

Не, не искаше само да я уплаши. Той свали бинокъла и облиза шоколада от пръстите си. Искаше да я накара да се почувства въвлечена така, както не бе никоя от останалите. Нито една от другите не заслужаваше тази чест.

Извърна се настрана, метна раницата на гърба си и започна да се придвижва в кръг обратно към леговището си, като си тананикаше.

Когато самотният, леко задъхан турист се появи на пътя му, той се усмихна.

— Загубихте ли се? — попита.

— Не. Не точно. Но се радвам да видя приятелско лице. Бях на връх Кроу и се опитвах да стигна до билото, но май съм се отклонил малко. — Той извади от торбата на колана си бутилка вода. — Струва ми се, че просто трябваше да се придържам към по-лесните пътеки. Мина доста време, откакто съм се изкачвал за последен път.

— Мхм. — Мъжът изглеждаше здрав, в достатъчно добра форма. И се бе загубил, точно толкова, колкото трябваше. — Сам ли сте?

— Да. На разклонението жената тръгна обратно. И аз щях да тръгна с нея, но тя твърдеше, че не мога да измина седемте мили догоре и нали разбирате, трябваше да й докажа, че греши.

— И аз съм тръгнал нататък. Мога да ви покажа как да се върнете на пътеката.

— Чудесно. Компанията също ще ми дойде добре. Джим Тайлър — представи се мъжът и протегна ръка. — От Сейнт Пол.

— Итън Бързата котка.

— Радвам се да се запознаем. Тукашен ли сте?

— Да, оттук съм.

Той започна да върви все по-навътре в дивата пустош, отвеждайки Джим Тайлър от Сейнт Пол далеч от пътеката, далеч от маркировките по дърветата, от знаците, от електрическите стълбове. Поддържаше средно темпо, не искаше да изтощава Джим, преди да е започнал ловът. Внимаваше за признаци, които биха му подсказали за присъствието на други хора, и слушаше как спътникът му говори за жена си, за децата си, за бизнеса си с недвижими имоти в Сейнт Пол.

Посочваше ту една, ту друга следа, за да го развлича, изчакваше Джим да си направи снимки с хубавия, малък дигитален „Канон“.

— Бива си те повече от туристическия ми справочник — бъбреше Джим с неподправено удоволствие. — Нямам търпение да се изфукам с тези снимки, та жена ми да види какво е пропуснала. Късмет извадих, че се натъкнах на теб.

— Да, голям късмет.

Той озари Джим с широка усмивка, докато вадеше револвера си.

— Бягай, заеко — каза и се ухили. — Бягай.

 

 

В мига, в който Фарли намали скоростта, Лил се втурна по стълбите навън. Персонал, доброволци и стажанти зарязаха работата си и забързаха нататък. Още преди камионът да е спрял съвсем, Лил се метна на рампата до Танси и широко се усмихна на приятелката си.

— Как мина?

— Добре. Чудесно. Тъкмо започна да нервничи, сякаш разбира, че ни остава съвсем малко път. Ще изпаднеш във възторг, Лил. Тя е истинска красавица.

— В теб ли е медицинският й картон? — осведоми се Мат.

— Да, а освен това лично разговарях с ветеринаря й. Медицинското й досие е наред. Преди няколко месеца е имала стомашно-чревни проблеми. Собственичката обичала да й дава шоколадови трюфели — думи нямам. Трюфели „Годайва“ и хайвер от белуга по-специални поводи. Очевидно Клео е любител на черния шоколад с лешников крем и хайвер върху леко препечени филийки.

— Мили Боже! — гласеше отговорът на Мат.

— Е, вече се е разделила с луксозния живот, но мисля, че ще свикне. — Лил едва се сдържаше да не се по катери право на платформата и да погледне котката. — Закарай я до временния хабитат, Фарли. Да я изкараме от клетката и да я въведем в новия й дом. Сигурна съм, че с радост ще се поразтъпче.

Тя погледна към района на хабитатите, където двама стажанти продължаваха да развеждат една малка групичка.

— Ани — обърна се тя към младата жена до рамото си. — Защо не кажеш на посетителите да отидат до хабитата? Сигурно ще им е много интересно.

Тя остана на рампата, докато камионът се движеше към заграждението.

— Очаквахме да пристигнете преди един час — отбеляза.

Танси се размърда на мястото си.

— Ъъъ, тръгнахме малко по-късно от планираното.

— Не е имало проблеми, надявам се?

— Не, не. — Танси заби поглед право пред себе си. — Никакви проблеми. Клео понесе пътуването много добре. През повечето време спа. Попълнила съм всички документи, ако искаш да ги погледнеш, след като я настаним.

Първият поглед на Лил към котката накара дъха й да секне. С лъскава кожа, играещи мускули и блестящи, златистокафяви тесни очи Клео седеше в транспортната клетка като кралица на трона си.

Тя измери човеците с поглед, който Лил изтълкува като израз на чисто превъзходство, и нададе дрезгав рев, за да се увери, че са наясно кой е шефът.

Лил се приближи към клетката, за да може ягуарът да улови миризмата й.

— Здравей, Клео. Да, наистина си великолепна. Силна, могъща и го знаеш. Но тук аз съм началникът. Отсега нататък няма да получаваш нито трюфели, нито пудели.

Екзотичните очи на котката я проследиха, докато описваше кръг около клетката.

— Хайде да я изкараме. Не приближавайте ръцете си до решетките. Любимият й метод за убийство е да пробива черепа на жертвите си, но със сигурност няма да се поколебае да перне здраво някоя невнимателна ръка. Не искам да водим никого в медицинския център. И не се оставяйте да ви заблуди фактът, че обича шоколад. Челюстите й са силни, по-силни, отколкото на всеки друг представител на семейството на котките.

Те спуснаха клетката с помощта на лифта и докато туристите щракаха снимки, я поставиха пред входа на заграждението.

В гърлото на Клео се надигна недоволно ръмжене. Лил предположи, че се дължи на тълпата, на миризмите на всички тези хора, на мириса на другите животни. От другата страна на двора лъвицата изрева.

Лил повдигна вратата на клетката, отключи я, отвори и отстъпи назад.

Котката подуши въздуха, огледа пространството — дървото, камъните, оградата. И другите животни отвъд нея.

Опашката й започна да се мята наляво-надясно, когато лъвицата закрачи покрай общата им ограда и маркира територията си.

— Този меланистичен, или черен, женски ягуар все още не е достигнал зрялост — подхвана Лил заради туристите. — Цвета си е получил благодарение на доминантен алел — уникално съчетание на гени. Но има розетки: петна, които ще видите, ако застанете достатъчно близо. Ягуарът е една от четирите големи котки наред с лъва, тигъра и леопарда.

Докато говореше, тя наблюдаваше реакциите на Клео.

— Както виждате, макар и млада, тя притежава гъвкаво тяло с добре развита мускулатура.

— Малко прилича на леопард.

Лил кимна на един от мъжете в групата.

— Прав сте. Физически наподобява леопарда, макар че ще стане по-едра и по-масивна като телосложение. Поведението й обаче повече прилича на това на тигъра и също като тигъра, и тя обича да плува.

Клео направи малка крачка към вратата на клетката. Лил остана на мястото си, съвсем неподвижна, и продължи да говори.

— И също както при тигрите, женската изритва мъжкия веднага щом роди.

Това предизвика смях сред туристите, които продължаваха да снимат от различни ъгли.

— Ягуарът дебне жертвите си и ги напада от засада. В тази област никоя от другите котки не може да й съперничи. Сред дивата природа той е най-опасният хищник, на върха на хранителната верига. Единствените, които могат да я превърнат в своя плячка, са хората. Поради изсичането на горите и заселването на хората, а и поради разрушаването на хабитатите им и бракониерите, популацията на ягуарите намалява. Днес ги смятат за застрашен вид. Усилията ни за консервация ще ни помогнат да опазим вида им, а това на свой ред ще ни помогне да опазим други, по-дребни видове.

Ягуарът се сниши към земята и излезе от клетката, като душеше земята и въздуха. Когато влезе в заграждението, Лил спусна вратата му и я заключи.

Тълпата заръкопляска.

— Тук тя ще бъде защитена — продължи Лил. — Ще бъде обгрижвана благодарение на усилията на персонала, стажантите и доброволците на Убежище на дивия живот „Чанс“, както и — добави тя, да не би да забравят — посредством даренията на нашите спонсори и посетители. Тук тя ще води щастлив живот и ако всичко се развие както очакваме, може да го води повече от двайсет години.

Тя наблюдаваше как черната котка се движи през тревата със смъкнат почти до земята корем, как подушва почвата, а после се изправя, за да закрачи горделиво. След това Клео приклекна и припика територията си така, както лъвицата бе маркирала своята.

Започна да описва кръгове. Даже когато спря, за да се напие с вода от коритото, Лил видя, че мускулите й продължават да трептят.

Клео продължи да обикаля, да дебне, да надава дрезгав рев. После се изправи на задните си крака, за да наточи ноктите на предните лапи на своето дърво, Лил почувства как собствените й мускули затрептяват от неподправената красота на извивките на ягуара, на силното му телосложение.

Дори и след като другите се разотидоха, Лил продължи да наблюдава котката още почти цял час. И се усмихна, когато Клео се метна на дървото и просна мускулестото си тяло на един голям клон.

— Добре дошла у дома, Клео — произнесе тя на глас.

После остави най-новата жителка на убежището сама и се върна в кабинета, за да прегледа документацията й.

Първо надникна при Мат и го завари да чете медицинския картон на най-новото им попълнение.

— Всичко ли съответства на предварителните данни?

— Здрав женски меланистичен ягуар, който все още не е достигнал зрялост. Минала е всички редовни проверки, направили са й всички ваксини. Диетата й е подозрителна. Танси е донесла кръвни проби, но искам да я прегледам сам.

— Разбирам. Нека й оставим ден-два да се приспособи към новото си обкръжение, преди да я подложим на допълнителен стрес. Без проблем мога да ти осигуря екскременти и урина, ако държиш да започнеш по-скоро.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ще се погрижа.

Лил тръгна към кабинета, който деляха с Танси, влезе и затвори вратата.

Танси вдигна поглед от клавиатурата на компютъра си.

— Всичко ли е наред?

— След малко ще стигнем до това. Първо ми кажи какво става с теб.

— Нищо. Не искам да говорим за това сега. По-късно — реши се Танси. — Над чаша алкохол.

— Добре, след храненето. Ще пийнем вино и ще си разкажем последните новости. Но ето какво трябва да научиш още сега.

Лил седна и разказа на Танси какво се бе случило по време на отсъствието й.

— Господи, Лил! Можело е сериозно да пострадаш. Можело е да умреш. — Танси стисна клепачи. — Ако някое от хлапетата…

— Беше посред нощ. Хлапетата ги нямаше. Предприемаме мерки, всички възможни мерки. С новата алармена система животните, персоналът, всички ще бъдат защитени. Трябваше по-рано да се бръкна за модерна осигурителна система.

— Старата вършеше работа, Лил. Вършеше работа, преди някакъв откачалник да реши да дойде тук. Трябва да е бил луд, за да отвори клетката. Който и да го е направил, е можел да се превърне в сандвич вместо лоса. И ченгетата не могат да го намерят? Не могат да открият дори следа от него?

— Поне засега, не. Куп смята, че знае кой може да е. Танси, помниш ли Каролин Родерик?

— Да. Какво общо има тя?

— Изчезнала е. Изчезнала е преди няколко месеца, докато работела в група в Аляска.

— Изчезнала? О, не! Горкото й семейство. Говорих с майка й няколко пъти, когато Каролин беше тук.

— Имала е гадже, всъщност бивше гадже. Идвал е тук, по време на стажа й при нас.

— Онзи, дето приличаше на планинар. Ед? Не, не беше Ед.

— Итън.

— Точно така, Итън, който не спираше да дърдори, че бил потомък на Лудия кон.

— Спомни си го по-бързо от мен — поклати глава Лил.

— На няколко пъти излизах на вечеря с Каролин и останалите стажанти и той беше с нас или поне се отбиваше за малко. Самовлюбен, не спираше да дрънка за гордото си наследство, което на мен ми се струваше чиста глупост. На нея обаче й харесваше. И той й харесваше. Носеше й диви цветя, един-два пъти идва да работи като доброволец. Водеше я на танци. Тя бе запленена от него.

— Отношенията им са се влошили. Тя скъсала с него и хората, с които е говорил Куп, са казали, че според тях той прибягнал към насилие. — Лил извади две бутилки с вода. — След като прегледах файла й, си спомних как приятелят й се перчеше, че бил сиукс, и как се фукаше, че бил живял сред дивата природа дълго време, също като… е, също като Лудия кон. Никак не си падаше по службата по парковете. Разправяше, че тази земя била свещена. Смяташ, че е той ли? Смяташ, че той е убил кугуара и вълка? Защо му е да се връща и да те тормози?

— Не знам. Той обаче също е изчезнал. Поне засега Куп не е успял да разбере къде е. Ако можеш да си спомниш още нещо за него, каквото и да било, трябва да кажеш на Куп и Уили.

— Добре. Ще се помъча да се сетя. Господи, нима смяташ, че е направил нещо на Каролин?

— Иска ми се да не мислех така. — Самата мисъл я поболяваше, изпълваше я с тъга и чувство за вина. — Не съм сигурна дали наистина е спомен или просто се дължи на опънатите ми нерви, но ми се струва, че беше малко зловещ. И че ме наблюдаваше. Често. Тогава може би не съм се замисляла за това, тъй като някои от стажантите и доброволците често ме наблюдават, искат да видят какво правя и как го правя, нали знаеш.

— Естествено.

— А сега ми се струва, че чувството, което изпитвах, когато той ме гледаше, не беше същото. Може би съм усещала, че нещо не е наред, но не съм му обърнала внимание.

— Не си го спомням много добре. Просто си мислех, че не струва, но той така или иначе ни помагаше и изглеждаше решен да спечели Каролин.

— Добре.

— Мога ли да направя още нещо?

— Говори със стажантите, не им позволявай да се паникьосат. Казах им всичко, което мога, и се свързах с университетите във връзка с тези, които трябва да постъпят сега. Обявих, че закривам програмата. Не вярвам, че някой от тях се намира опасност, а освен това убежището трябва да функционира нормално, но така или иначе закрих програмата. И това ще изнерви някои от сегашните ни стажанти.

— Добре. Повечето от тях ще са в помещенията, където приготвяме храната, след малко ще стане време за вечерно хранене. Ще отида там и ще преценя какво става.

— Да, хубаво ще е да го направиш.

— По-късно ще поговорим — обеща Танси и се надигна от стола. — Искаш ли да остана да спя тук?

„Страхливка“ — порица се наум Лил, когато едва не се съгласи. Но това съгласие нямаше да се дължи на страха й от маниака, който бродеше из хълмовете. Щеше да се дължи на стремежа й да стои по-далеч от Купър Съливан.

— Не. Ще има достатъчно хора. Предпочитам да запазим рутината в колкото се може повече отношения.

Танси тъкмо се готвеше да излезе и Лусиъс почука на вратата.

— Изпратих ти на имейла няколко снимки на Клео, както и монтаж от фотографиите на прехвърлянето й в заграждението. Мога да ги кача на уебстраницата веднага щом ги одобриш.

— Ей сега ще ги погледна. „Съсредоточи се!“ — заповяда си тя и включи компютъра си. — Ще добавя някакъв текст. Нещо, посветено специално на нея, на ягуарите като цяло и няколко думи как изглеждат нещата зад завесата. После ще я сложим на страницата „Осиновявания“. Мери, погрижи ли се да доставят играчката ягуар за дарителката и за магазинчето?

— Мисля, че ти пратих няколко варианта по имейла.

— Добре. Ще ги погледна.

— Да затворя ли вратата?

— Не, остави я.

Тя извади една кутия безалкохолно заради ободряващия кофеин и се зарови в работа.

Вечерното хранене мина, а тя все още не бе докрай удовлетворена. Копира текста и снимките на дискета и я пъхна в джоба си. Щеше да ги прегледа още веднъж у дома, след стабилна почивка. Трябваше да ги види на свежа глава.

Дарителите искаха информация, Лил го знаеше. Но искаха също така и истории. Ново животно означаваше подновяване на интереса и тя възнамеряваше да използва това предимство докрай. Прегледа другите документи, а здрачът се изпълваше със звуците на храненето.

Тя излезе от сградата и заключи, когато и последните стажанти си тръгнаха. Един ден, помисли си тя, ще имам достатъчно пари, за да построя общежитие. Квартири за стажантите, тяхна собствена кухня. По нейни изчисления до този момент оставаха две години, но сега, след удара, който новата осигурителна система и разходите по построяването на новото заграждение, щяха да нанесат на бюджета, ще е нужно повече време.

Завари Танси в дневната с бутилка вино и пакет снакс.

— Алкохол и сол — обяви приятелката й и я поздрави с тост. — Точно от това имам нужда.

— Същинска амброзия — съгласи се Лил, захвърли якето и обувките си и на свой ред си наля чаша. — Изглеждаш уморена.

— Почти не съм спала снощи. — Танси отпи дълга глътка вино. — Защото бях заета да правя секс с Фарли.

— О! — възкликна Лил и реши, че трябва да изслуша този бюлетин в седнало положение. — Добре. Да, това е новина, която трябва да се сервира със съответните напитки. Ау!

— Много добър секс. — Танси сбърчи вежди и атакува едно парче снакс. — Какво да правя сега?

— Ъъъ, още секс?

— Боже Господи, Лил, какво направих? Знаех, че не бива, но просто се случи. — Гаврътна още една чаша вино. — Четири пъти.

— Четири?!… Четири пъти за една нощ? Майчице! Ура за Фарли.

— Това не е шега.

— Не, това е сериозно постижение.

— Лил!

— Танси, ти си голямо момиче, той е голямо момче.

— Мисли, че е влюбен в мен. — Танси яростно захрупа снакса. — Знаеш ли какво ми каза предната нощ?

— Преди или след секса?

— След секса, по дяволите! И преди него. Опитвам се, наистина се опитвам да бъда разумна, честна и реалистка.

— И гола.

— О, млъквай! Наистина се опитвам. А после той ме поглежда. Мили Боже, как само умее да ме гледа!

Разказа й всичко, което бе казал Фарли, предаде й го почти дума по дума.

— О! — Лил не успя да се спре и притисна ръка към сърцето си. — Колко е красиво! И колко типично за Фарли.

— Знам. Знам, но, Лил, тази сутрин, когато закусвахме в ресторанта на мотела, аз пелтеча нещо, опитвам се да… не знам, да укротя нещата, да ги поуспокоя. Да проявя здрав разум. А той просто продължава да ми се усмихва.

— Е, четири пъти за една нощ си е сериозна причина един мъж да се усмихва.

— Стига де! И ми казва: „Ще се оженя за теб, Танси, но преди това ще ти дам време да свикнеш с тази мисъл.“

— Ауу! — челюстта на Лил увисна, преди да успее да затвори уста и да отпие глътка от виното. — Повтарям: „Ауу!“

— Няма значение аз какво казвам. Той просто се усмихва, кима и когато излизаме, отново ме хваща и ме целува така, че всичките ми мозъчни клетки се изпаряват. Почувствах как излитат през ушите ми. Мисля, че загубих половината си ум в Монтана.

— Определихте ли датата?

— Ти няма ли да спреш най-после? Не ми помагаш!

— Съжалявам, Танс, но ти седиш в тази стая, ядеш снакс в състояние на стрес и ми разправяш, че един добър, наистина добър мъж те обича и иска. Мъж, който, предполагам, те е накарал да изпиташ няколко оргазма.

— Да, те определено бяха фактор. Той е много… нежен и енергичен.

— Сега вече се хвалиш.

— Само малко. Боже, Лил, той е откровен, мил и, честно казано, мъничко плашещ. Тази история направо ще ме накара да откача. Той ще ме накара да откача.

— Ще ти е за първи път. Това, че си влюбена в него, ми харесва, и единственото, което мога да мисля, е, че е хубаво. Добро. Мога да изпитвам само радост и малко завист.

— Не трябваше да спя с него — продължи Танси. — Само усложних нещата още повече, защото преди можех да си мисля, че просто си падам по него, а сега вече знам, че си падам по него и съм луда по него. Защо правим такива неща? Защо в крайна сметка преспиваме с тях?

— Не знам. Спах с Куп.

Танси сдъвка още едно парченце и го прокара с глътка вино.

— Мислех, че ще издържиш по-дълго.

— И аз така мислех — призна Лил. — Мисля, че сега сме си сърдити. Или поне аз започнах да му ръмжа и да се дърля тази сутрин. Което, както знаех, дори докато го правех, бе деветдесет процента защита и десет процента истина.

— Той е разбил сърцето ти.

— На безброй парчета. Фарли е неспособен да ти причини подобно нещо.

Дълбоките тъмни очи на Танси омекнаха.

— Но аз мога да разбия неговото.

— Да, можеш. Ще го направиш ли?

— Не знам. Точно това е проблемът. Не искам. Той не е това, което съм търсила. Когато си мислех какво търся, то определено не беше мършав бял каубой.

— Не мисля, че сме толкова свободни да избираме, колкото си внушаваме. — Лил замислено бръкна в пакета снакс. — Ако можех да избирам, щях да избера Жан-Пол. Той е далеч по-добър избор за мен. Но той не беше единственият и колкото и да се опитвах, не можах да го направя единствения. Затова в крайна сметка го нараних, без да искам.

— Караш ме да изпадам в депресия.

— Извинявай. Повече няма да говорим за разбити сърца. — Лил демонстративно раздвижи рамене, сякаш се отърсваше от някакъв товар. — Хайде да говорим какъв е сексът с Фарли. И не се стеснявай да навлизаш в подробности.

— Не. — Развеселена, Танси насочи пръст към нея. — Не и само на една чаша вино. А тъй като ще шофирам, няма да пия повече. Сега ще се прибера у дома и ще мисля за нещо друго, за каквото и да е. Ти добре ли ще си тук?

— Навън има десетина мъже с пушки.

— Добре. Но всъщност говорех за Куп.

Лил шумно издиша.

— Ще поема късната смяна и по този начин смятам да избегна проблема, тъй като Куп ще поеме първата. Знам, че това не е решение, но все пак е някакъв план. Танси, само един въпрос. Недей да мислиш, просто отговаряй. Влюбена ли си във Фарли? Не само да си луда по него. Питам те дали си влюбена.

— Мисля, че да. Сега се чувствам още по-депресирана. — Тя се надигна. — Отивам си у дома да страдам.

— Успех в страданието! До утре.

След като остана сама, Лил си направи сандвич и едно късо кафе. Седна на кухненската маса, където можеше едновременно да вечеря и да изглажда новия материал за уебсайта.

Чу отварянето на входната врата и веднага застана нащрек. Всичките й мускули се стегнаха, а после се отпуснаха, когато в кухнята влезе майка й.

— Нали ти казах тази вечер да не идваш.

— Щом баща ти е тук и аз съм тук. Примири се. — Джена отвори хладилника, въздъхна при вида на съдържанието му и извади бутилка вода. — Работиш, а аз те прекъсвам.

— Няма проблем. Просто довършвам един материал за уебстраницата. Посветени са на нашата нова принцеса.

— Видях я, Лил. Прекрасна е, толкова елегантна и загадъчна. Тя ще ти е ценна придобивка.

— И аз така мисля. А освен това и самата тя ще е щастлива тук. Когато свършим с построяването на постоянния й хабитат, ще разполага с много място. Ще й изготвим подходящата диета, ще се грижим за нея както трябва. Другата година смятам да я чифтосам.

Джена кимна и седна.

— Вероятно не е нищо…

— Ох!

— Но нали познаваш Алън Тобиас, инженера.

— Да. Води децата си при нас.

— Дойде да помогне.

— Много мило от негова страна. Трябва да изляза и да му благодаря.

— Да. Разказа ни, че е изчезнал един турист.

— Кога?

— Трябвало да се върне към четири часа. Жена му започнала да се тревожи сериозно едва към пет.

— Е, сега е само осем.

— Но е тъмно. Не отговаря на мобилния.

Нервите й подскочиха, но гласът й остана спокоен.

— Понякога клетъчните телефони нямат обхват, нали знаеш?

— Да. По всяка вероятност се тревожим за нищо. Сигурно се е объркал и може да изкара неспокойна нощ, ако не успее да стигне до някоя пътека в най-скоро време. Но, Лил, той се е изкачвал към връх Кроу, а това не е далеч от мястото, където с Куп хванахте кугуара.

— До върха и обратно има цял ден преход, а пътеката не е от лесните. Ако няма опит, ще му отнеме повече време, отколкото е допускал. Защо е тръгнал сам?

— Не знам. Не знам всички подробности. — Джена погледна към прозореца и простиращия се отвъд него мрак. — Търсят го.

— Сигурна съм, че ще го намерят.

— Търсят и този, който е прострелял твоя кугуар, този, който е проникнал тук. Все още не са го намерили.

— Той не иска да го намерят — напомни Лил. — Туристът иска.

— Метеоролозите съобщават, че през нощта ще завали проливен дъжд. — Погледът на Джена отново се върна към прозореца. — Мога да го подуша. Имам лошо предчувствие, Лил. Предчувствам, че ни очаква нещо повече от пороен дъжд.