Нора Робъртс
Черните хълмове (14)

14.

Лил изчака Куп да запали двигателя на камиона си и едва тогава слезе по стълбите. Това изчакване я позабави малко, но спестяването на стреса си струваше отлагането.

Бе свършила много работа и бе мислила за много неща, заключена в стаята си през нощта. Реши, че и работата, и мисленето са били на бистра глава.

Подуши кафето, още преди да стигне до кухнята, и реши, че това е едно от предимствата от престоя на Купър снощи. Имаше си предимства и тя започна да ги сравнява с недостатъците.

Кухнята й беше чиста. Куп не беше мърляч. Кафето бе горещо и силно, точно както го обичаше. Сама в тишината, тя нападна една купичка полуфабрикат и набързо я изяде. Когато приключи, зората бе разсипала наоколо светлина, а стажантите и членовете на екипа й започваха да пристигат, за да се заемат с всекидневната си работа.

Загражденията и оборите трябваше да се почистят, а загражденията и да се дезинфекцират. Стажантите щяха да вземат проба от изпражненията на всяко животно, за да ги изследват за паразити.

„Както винаги — рече си Лил, стиснала в ръка един маркуч, — забавна работа.“

Според дневната й програма бе време да прегледат крака на Ксена, което означаваше, че трябва да накарат старата вълчица да изпадне в безсъзнание и да я транспортират в медицинското крило. Докато тя спеше, щяха да я прегледат основно и да й вземат кръвни проби.

Трябваше да нахранят питомните животни и да им постелят чисто сено, да нахранят и напоят конете, да ги разходят и натимарят. Чисто физическият труд, който бе част от ежедневните им занимания всяка сутрин, изцеди всяка останала капка напрежение.

Към средата на сутринта тя бе разпределила няколко стажанти да инвентаризират загражденията, коловете и другите материали, необходими за създаването на действащ временен хабитат за ягуара, преди да влезе в кабинета и да се свърже с Бют.

Щом приключи с всички планове и приготовления на този етап, тя излезе да потърси Танси.

— Екскурзионна група от основно училище — осведоми я приятелката й и посочи към децата, скупчени на пътеката. — Изпратих при тях Ерик и Джоли. Работят добре в екип. Истината, Лил, е, че Ерик е един от най-добрите стажанти, които са влизали в програмата.

— Съгласна съм. Умен е, иска да работи и не се страхува да задава въпроси.

— Иска да остане още един срок. Свързал се е с професорите си да попита дали може да се уреди.

— Никога не сме имали стажант, който да остава втори срок. Може да се окаже полезно — замисли се Лил. — Може да ни помогне с обучаването на зайците, а можем да повишим и неговото ниво на обучение с още една степен. Ако успее да го уреди с университета, аз ще уредя нещата от наша страна.

— Добре. Скоро ще свършим с тази група и ще се заемем със следващата. — Танси наклони глава настрана. — Ти май не си спала много добре.

— Не съм. Защото работих, вмъквах и отмъквах, кроих и планирах. Трябва да отида в града и да депозирам това.

Тя извади чека от джоба си, хвана го за ъглите и го размаха напред-назад във въздуха.

— Какво… е това… Мамка му!

Танси метна ръце около Лил и двете заподскачаха в кръг.

— Лил, това е удивително и вълшебно и абсолютно невероятно. Куп? Колко сексуални услуги трябваше да му предложиш или осигуриш? Той наистина ли има толкова пари?

— Не съм му предлагала и осигурявала никакви сексуални услуги, но за тия кинти щях да го направя. И да, очевидно наистина има толкова пари. На кого би му хрумнало?

— Има ли още? Мога да се присъединя към теб и двете можем да му предложим и или осигурим съответните услуги. Вътре съм.

— Ще запазим това като резервен вариант. — Понеже броят на нулите все още я озадачаваше, Лил отново ги преброи. — Снощи съм прекарала тази сума поне десет пъти през главата си. Проверих цените на осигурителните системи, осветлението, камерите. Нови врати. Ще видим докъде ще ни стигне. А освен това от Монтана ни дават десет хилядарки с условието, че ще използваме поне част от тях, за да построим на Клео хубав, нов дом през пролетта.

— Щом има дъжд, има и вятър, по дяволите.

— Майка ми все повтаря, че животът се състои от цикли, от проверки и баланс. Приятно ми е да си мисля, че получаваме тези дарения, за да балансираме ужасите. Мат говори с ветеринаря в Бют и там нещата са добре. В момента се занимавам с разрешителните, документацията, писмената работа и практическата част.

— Боже, Лил, ще си имаме ягуар! Наистина ще си имаме черен ягуар.

— И трябва ти да отидеш до Монтана и да доведеш Клео в новия й дом.

— Добре, но нали винаги ти ходиш да видиш животните?

— Не мога да напусна убежището сега, Танс, дори за тези два или три дни, които ще отнеме това. — Тя огледа двора, хората и животните. — Не мога да поема риска да се случи нещо, докато ме няма. И тъй като нещата с Клео се развиват толкова бързо, искам да съм тук, за да помогна с построяването на временния хабитат и да финализирам плановете за постоянния. Вече съм уредила клетката и камиона.

— Проблемът е, че никога не съм карала такава платформа.

— Няма да караш камиона. Ще отговаряш за котката, за нейната безопасност и за тази на хората около нея, за здравето й. Пътуването ще продължи около седем часа, най-много осем. Фарли ще кара.

— О, Лил!

— Мисли мащабно, Танси. Той може да се справи с камиона, а освен това гори от желание да помогне. Ще свърши работата най-добре, а освен това е помагал тук достатъчно често, за да ти е полезен, каквото и да поискаш от него. Не очаквам да има проблеми.

— Твоят мащаб е логичен. Но копнежът? Какво ще правя с копнежа?

Лил знаеше точно как да го изиграе. Очите й се разшириха.

— Искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с Фарли и копнежа му?

— Не. Не точно. — Надхитрена, Танси изпусна дъха си със съскане. — По дяволите!

— Ако всичко мине добре, можете да стигнете за шест часа — продължи бързо Лил, — да проверите Клео, да очаровате собственичката и да я убедите в бъдещото благополучие на любимката й. Ще прекарате нощта там, а на сутринта ще я натоварите и ще се върнете тук, преди да е дошло време за хранене.

След това без капчица срам извади тежката артилерия.

— Не мога да го направя сама, Танси, затова те моля да ми направиш тази наистина голяма услуга.

— Разбира се. Но ситуацията ще е сложна.

— Защо тогава излезе на вечеря с него снощи?

Танси се намръщи и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Ти откъде знаеш?

— Защото стажантите също ядат. И говорят.

— Беше само един бургер.

— А това е само един транспорт. Ще уредя всичко вместо теб преди края на деня, а ти можеш да обсъдиш с Мат всички лекарства, които смяташ, че може да ти потрябват. Можеш да тръгнеш сутринта. Ако дойдеш тук преди шест, ще започнеш наистина отрано.

— Вече си говорила с Фарли.

— Да. Довечера ще докара камиона.

— Кажи му, че ще тръгнем в пет сутринта. Така ще сме изминали много път, преди да е съмнало.

— Считай го за уредено. Господи, Танси, ще ни доведеш ягуар! А сега отивам в града, за да напълня раклата с пари, преди да я изпразня.

Имаше не една и две задачи, с които трябваше да се заеме в Дедуд. Отби се в банката, в магазина, при доставчика, в пощата. Тъй като това щеше да й спести време в перспектива, отиде и в магазина за фураж.

Остави Куп за най-накрая, тъй като видя камиона му пред конюшните на баба му и дядо му в покрайнините на града.

Взе папката с информацията и спецификациите, които бе свалила от интернет, и пристъпи сред миризмата на коне, кожа и сено.

Намери го в третата клетка: седеше на едно столче и превързваше десния преден крак на един кафяв скопен жребец.

— Добре ли е?

Куп кимна. Ръцете му, сигурни и умели, продължиха работата си.

— Само малко навяхване.

— Трябваше да свърша някои неща в града и щом видях камиона ти, реших да се отбия и да ти дам това. Намерих информация за две осигурителни системи, които може да ни свършат работа. Ще я оставя на пейката отвън.

— Давай. Днес направих едно обаждане, имам един контакт в този бизнес. Системата им ми харесва, а и той ще смъкне цената заради мен. — Той назова името.

— Това е една от двете, които съм записала в папката.

— Добра е. Ако се спреш на нея, моят човек ще ни свърже с най-близкия си представител тук. Ще дойдат и ще ти помогнат за проектирането и монтажа.

— Добре. Да го направим.

— Когато свърша тук, ще му се обадя и ще му кажа да се свърже с теб.

— Оценявам го. Освен това ти нося официално благодарствено писмо от убежището за щедрото ти дарение. Счетоводителят ти може да иска да го има документирано. Освен това довечера Фарли ще остане в хижата.

Той вдигна поглед към нея.

— Добре.

— Ще те оставя да се върнеш към работата си.

— Лил, има и други неща, за които трябва да поговорим.

— Предполагам, че си прав. Рано или късно.

 

 

В студената тъмнина на ранната утрин Лил излезе на двора, за да изпрати Танси и Фарли. Бодрият поздрав на Фарли я накара да започне деня с усмивка, която не трепна въпреки кръвнишките погледи, които от време на време й мяташе Танси.

— Опитайте се да избягвате глоби за превишена скорост, особено на връщане.

— Не се тревожи.

— И щом пристигнете, ми се обадете. Или ако имате какъвто и да е проблем, или…

— Може би няма да е зле да ми напомниш да не оставям ключовете в камиона и да дъвча добре храната си, преди да я глътна.

Тя мушна пръст в корема му.

— Не говори… прекалено много… и дръжте връзка с нас. Това е всичко, което имам да ви кажа.

— Тогава да тръгваме. Всичко ли е готово, Танси?

— Да — отвърна тя с кратко делово кимване.

А той се ухили на Лил и й намигна.

Лил ги познаваше и двамата, така че бе готова да се обзаложи, че това намигване ще прогони деловитостта на Танси преди първите шейсет мили.

Тя им помаха, а после остана на мястото си и се заслуша в заглъхващите звуци на камиона, докато той минаваше по виещата се пътека към главния път.

Хрумна й, че за пръв път, откакто с Куп бяха предприели онзи поход в хълмовете, остава съвсем сама на двора. За два часа, плюс-минус няколко минути той бе изцяло неин.

— Само вие и аз, скъпи мои — прошепна Лил.

Заслуша се в мелодичния вик на старата лъвица, която често надаваше рев в нощта малко преди зазоряване. В тези защитени акри дивото бе будно и живо.

„И мое — помисли си тя, — дотолкова, доколкото е възможно да бъде.“

Тя вдигна поглед нагоре и се изпълни с радост при гледката на нощното небе, обсипано със звезди. Въздухът бе кристалночист, звездите светеха като скъпоценни камъни, а към рева на Шеба се присъедини този на Борис.

И осъзна, че в този миг не би могла да изпита по-голямо удовлетворение.

Всяка нормална жена би си легнала за още един час или поне би се върнала вътре на топло, за да изпие още една чаша кафе и може би да се наслади на ленива закуска. Лил обаче не искаше легло или подслон. Не, тя искаше нощта, звездите, своите животни и това малко късче самота.

Тя се върна в хижата, напълни една пластмасова чаша кафе, грабна едно фенерче и по навик напъха клетъчния си телефон в джоба.

Ще обходи земята си, реши тя, своето място. Ще преброди пътеките на хабитатите, преди слънцето да изгрее, преди всичко това да престане да бъде изцяло нейно.

Излезе навън, но внезапно високо пиукане я накара да замръзне на място.

„Алармата на клетка“ — досети се тя и почувства как пулсът й скача.

Кафето се разплиска, когато Лил го захвърли, спусна се надолу по стълбите и се втурна към другата хижа.

— Коя, коя?!…

Тя трескаво включи компютъра на Лусиъс и грабна един упойващ пистолет и стрелички от медицинското отделение. Уплашена от това, което можеше да завари или да не завари, натъпка в джобовете си още транквиланти.

Натисна бутоните, които включваха осветлението на пътеките и аварийните светлини, а после се втурна към компютъра, за да направи сканиране с камера.

— Може алармата да се е повредила, може да няма нищо. Може да… Господи!

Вратата на клетката на тигъра зееше широко отворена. В жълтия поглед на аварийните светлини Лил видя кървава следа, която минаваше по пътеката и се губеше в храстите. А там, до тях, се открояваше сянката на котката. Блясъкът на очите й прорязваше тъмнината.

Тръгвай! Побързай, заповяда си Лил. Ако стоеше и чакаше, можеше да го загуби. Въпреки възрастта си, той можеше да тича бързо, да стигне далеч. Можеше да прекоси долината, да навлезе в хълмовете и гората, там, където имаше хора, туристи, фермери, хора, излезли на пикник…

Тръгвай!

Тя си пое дълбоко дъх и го задържа като плувец в мига преди гмуркане. После излезе навън.

Самотата, която преди броени мигове й изглеждаше тъй съблазнителна, сега пулсираше от страх. Вятърът биеше с този страх, подражавайки на бясното блъскане на сърцето й, забиваше се в гърлото й като малки злобни иглички с всяка поета глътка въздух. Равномерното пиукане на алармата на клетката разбуни другите животни, над двора се понесоха ревове, вой и крясъци, които се издигнаха към небето.

Котката я познаваше, но това нямаше значение. Борис бе диво и опасно животно, още повече сега, когато бе на свобода и бе подушил кръв. Нещо повече, следата от кръв означаваше, че котката не е единственият хищник, който може да я дебне. Лил си даваше сметка, че може да я следят както самата тя следи котката.

Трябваше да прогони страха си. Тя си заповяда да не обръща внимание на пулсирането на кръвта в ушите си, на блъскането на сърцето си, на змията от пот, която се спускаше по гърба й. Нейната работа, нейната отговорност беше да обезвреди котката. Бързо и чисто.

Лил мобилизира всеки свой инстинкт, всеки час на обучение и опит. Познаваше земята, всъщност я познаваше по-добре, отколкото плячката й. Застави се да се движи бавно, да е предпазлива, да слуша.

После промени посоката. Този маршрут беше по-дълъг, но щеше да я поведе в посока, обратна на тази, от която духаше вятърът. Ако, както вярваше тя, нейният тигър бе зает с примамката, накарала го да излезе от клетката, този маршрут и шумът щяха да се превърнат в нейно предимство.

Тя се придвижваше срещу светлините, минаваше в сенките и отново назад. Обмисляше особеностите на терена, изчисляваше разстоянията, затваряше съзнанието си за всичко друго, освен за мисълта, че трябва да стигне до котката, че трябва да я обезвреди.

През виковете от хабитатите дочу шум, който познаваше добре — звукът на нокти и зъби, разкъсващи плът, хрущенето на кости и ниското ръмжене на хищника.

Потта се стичаше по слепоочията й, спускаше се по хълбоците й, докато тя отново описваше ъгъл. Тигърът лежеше на земята и пируваше. За да може да даде чист изстрел, който щеше да инжектира стреличката в големия мускул, Лил трябваше да излезе на открито, да се озове в полезрението му.

Лил стисна пистолета, придвижи се настрана и излезе измежду дърветата едва на два метра от него.

Котката повдигна глава и изръмжа. Кръвта от изяденото почти докрай лосче се беше размазала по муцуната й и се стичаше от зъбите й. Очите й, златни и свирепи, се спряха върху Лил.

Лил стреля, улучи Борис зад рамото и той нададе яростен рев. Подготви се да стреля отново. Тигърът започна да се върти и тресе, опитвайки се да събори стреличката. Лил направи крачка назад, а после още една, като изпробваше стабилността на всеки крак, преди да се отпусне с цялата си тежест. Борис я наблюдаваше, отметнал глава нагоре и забравил за кървавото месо, а тя отброяваше секундите в главата си и слушаше рева, надигащ се в гърлото му.

Въпреки че страхът й крещеше: „Бягай!“, Лил знаеше, че побегне ли, само ще събуди инстинкта му на преследвач, затова бавно, с треперещи мускули тя продължи внимателното си отстъпление. „Влез в заграждението му — заповяда си тя, без да престава да отброява секундите, — затвори вратата.“ Вътре щеше да е прекалено далеч от Борис, за да стреля, но заграждението може би щеше да е достатъчно близо, за да стигне до него и да е в безопасност, докато наркотикът му подейства.

Или можеше да стреля втори път, ако Борис се нахвърлеше върху нея.

Трябваше вече да е паднал. „Дявол да го вземе, падни! Не ме карай да ти вкарвам още една доза.“ Тя чу накъсаното свистене на собственото си дишане през ръмженето на Борис към предпазливото й отстъпление и се подготви да сложи треперещия си пръст на спусъка. Тигърът се сниши за скок.

Обзе я ужас, ярък и студен. Никога нямаше да стигне до заграждението.

Но както се подготвяше за скок, предните лапи на Борис се подгънаха. Лил направи крачка назад, после още една. Поддържаше разстоянието помежду им, виждаше заграждението в ума си, докато тигърът се олюляваше. После Борис се просна на земята и яростният блясък изчезна от очите му. Лил продължи да държи пистолета насочен, промени ъгъла си и започна да се придвижва назад в сенките, в убежището на дърветата.

Сега нямаше нужда да се приютява в заграждението. Тигърът вече не беше опасен.

Нищо не помръдваше. Нощните птици бяха утихнали, а утринните звуци все още не бяха започнали. Лил подуши миризмата на животно, на кръв и на собствения си лепкав страх.

Ако някой друг също дебнеше, тя се надяваше, че е отишъл някъде да се скрие. Макар че се опита да изглежда колкото се може по-незабележима, знаеше, че ако е там и въоръжен, е уязвима.

Но нямаше, не можеше да остави своя беззащитен тигър сам. Със свободната си ръка тя започна да рови в джоба си за клетъчния телефон.

Отново следвайки инстинкта си, позвъни на Куп.

— Да?

— Някой е проникнал вътре. Искам да дойдеш колкото се може по-бързо. Не се обаждай на родителите ми.

— Пострадала ли си?

— Не. Всичко е под контрол, но трябва да дойдеш.

— Петнайсет минути — каза той и затвори.

Лил направи второ обаждане, до шерифа, а после отиде да провери голямата котка. Успокоена, че Борис диша нормално, тя отново излезе на светло и тръгна по пътеката. Провери вратата на клетката, разгледа разбитата ключалка, кървавата диря, която водеше към примамката.

Рязко се извърна, когато дочу някакъв звук. Очите й трескаво претърсиха пътеката, храстите, дърветата за движение, преди да осъзнае, че звукът идва от нея. Поемаше и изпускаше дъх със свистене — къси, конвулсивни глътки въздух. Ръката, която държеше упойващия пистолет, се тресеше.

— Добре, добре, слава Богу, че изчаках всичко да свърши, преди да рухна. Добре.

Тя се наведе, опря ръце на коленете си и се опита да възстанови контрола над дишането си. Дори краката й трепереха, осъзна тя. Когато погледна към китката си, шокирана осъзна, че от мига, в който прозвуча алармата, бяха изминали само шестнайсет минути.

Минути. Не часове, не дни. Само броени минути.

Застави се да се изправи. Който и да бе разбил ключалката и бе примамил тигъра навън, вече трябваше да е изчезнал. Този извод го налагаше логиката. Ако беше останал да гледа, значи я бе видял как обезврежда котката, как се обажда по клетъчния телефон. Ако беше умен, а той беше, значи бе разбрал, че е позвънила за помощ, че е повикала полицията. Щеше да иска да е далеч оттук, преди помощта да е пристигнала.

Щеше да иска да се върне в дупката си, в леговището си.

— Стой далеч от това, което е мое! — провикна се тя повече от гняв, отколкото с надежда той да я чуе. — Ще те намеря. Кълна се в Бога, че ще те намеря.

Тя закрачи напред-назад по пътеката. Проверяваше близките клетки и отброяваше минутите. Когато изминаха още десет, рискува да се отдалечи от безчувствената котка. Върна се тичешком обратно в двора, втурна се в бараката, където държаха оборудването, и натовари мрежата и ремъците на една от колите с платформи. Докато я изкарваше, чу рева на камиона по пътя. Изскочи от колата и замаха с ръце, за да предупреди Куп, щом светлините му се плиснаха отгоре й.

— Искам да се движим бързо. Ще ти обясня. Просто се качи в колата.

Той не загуби нито секунда, не зададе никакви въпроси, преди и двамата да се метнат в колата и Лил да я подкара с пълна скорост към хабитатите.

— Какво е станало?

— Някой е проникнал вътре, разбил е ключалката на тигъра и е оставил кървава следа, за да го подмами навън. Но Борис е добре, зашеметих го.

— Тигърът е добре?

— Да. Точно сега най-важното е да го вкарам обратно вътре, да го затворя в клетката и да поправя вратата. Позвъних на Уили, но нека не се впускаме във всички тези „защо“ и „как“. Искам котката обратно в клетката, по възможност преди стажантите да дойдат тук. Нямам никакво желание куп колежанчета да го видят и да откачат.

Тя спря колата и изскочи навън.

— Не мога да го преместя сама. Тежи почти двеста и петдесет килограма. Ще разпъна мрежата и ще приближим колата колкото се може повече до него. Двамата трябва да можем да го повдигнем.

— Колко време ще е в безсъзнание?

— Около четири часа, вкарах му голяма доза. Куп, по-лесно ще е да кажем на стажантите, ако е вътре, а не когато дойдат и видят това.

И двамата погледнаха към това, което бе останало от младия лос, и към кръвта, размазана по муцуната на тигъра.

— Да започваме, Лил. Много неща имам да ти казвам.

Двамата се заеха да сложат мрежата на безчувствения тигър.

— Обзалагам се, че това е нещо, което никога не си си представял, че ще направиш един ден.

— Много неща не съм си мислил, че ще направя. Ще докарам колата.

Той я прекара през растителността, която оформяше далечния край на пътеката, над речната скала, в храсталака.

— Можем да го овържем с тези кабели и да го влачим.

— Няма да го влача. — Лил провери дишането и зениците на тигъра. — Той е стар, а земята е неравна. Не е направил нищо лошо и аз няма да го нараня. И преди сме използвали този метод, когато ги прехвърляхме от хабитата в медицинското отделение, но трябват двама души.

„С трима или четирима — помисли си тя — щеше да е дяволски по-лесно и по-бързо.“

— Тигърът е най-голямата от четирите големи котки — обясняваше тя и завързваше кабелите към мрежата. — Борис е сибирски тигър и спада към защитените видове. На дванайсет години е и е бил в цирка, както и във второкласна зоологическа градина. Беше болен, когато го взехме преди четири години. Добре, добре, нали си сигурен, че спирачките са пуснати?

— Не съм идиот.

— Извинявай. Трябва да управляваш тази лебедка, а аз ще се заема с другата. Постарай се да го държиш в хоризонтално положение, Куп. Като го вдигнем, ще го наместя на платформата. Готов ли си?

Той кимна и двамата започнаха да действат. Лил наблюдаваше с ястребово око как мрежата се издига, искаше да е сигурна, че котката е в безопасност и мрежата ще издържи.

— Още малко, само още малко. Ще отпусна моя край долу, ще го преместя на платформата. Може да се наложи да ми направиш малко място. Ето, ето — прошепна тя, докато направляваше мрежата над платформата. — Отпусни надолу, Куп, дай няколко сантиметра надолу.

Отне им време и малко акробатични умения, но накрая все пак успяха да прехвърлят котката на платформата и да я върнат в заграждението й. Когато спуснаха тигъра пред леговището му, на небето разцъфтяха първите зари.

— Дишането му е добро, а зениците му реагират — установи Лил, която се беше навела за още една бърза проверка. — Искам Мат да му направи пълно изследване. Примамката може да е била упоена.

— Трябва ти нова ключалка, Лил.

— Взех един катинар от бараката с оборудването. В джоба ми е. Засега ще свърши работа.

— Хайде да тръгваме.

— Да. Добре. — Тя плъзна ръка по главата на котката, по хълбока й се надигна. Навън сложи нов катинар на веригата върху вратата на клетката. — Стажантите и екипът ще дойдат скоро. Както и полицията. Имам нужда, наистина имам, от едно кафе. Кафе и една минута да си поема дъх.

Той не каза нищо, докато тя караше колата обратно към бараката. Двамата вървяха заедно към хижата и изведнъж той посочи с брадичка към светлините от фарове, появили се далеч долу на пътя.

— Няма да можеш да си поемеш дъх.

— Все още искам кафето, това е по-умно от трите пръста уиски, които всъщност искам. Заключи ли портата след себе си?

— Не, това не беше на първо място в списъка ми тази сутрин.

— Така си и помислих. Май пристига законът — почти успя да се усмихне, докато го изричаше. — Ще ми направиш ли още една услуга? Ще го изчакаш ли, за да отида за това кафе? И на теб ще ти донеса едно.

— Действай бързо.

„Странно“ — помисли си тя, когато се спря насред кухнята и забеляза, че ръцете й отново треперят. Отдели един миг да наплиска лицето си със студена вода от мивката, преди да напълни две импрегнирани чаши с черно кафе.

Излезе отново навън и видя, че до Купър стоят Уили и двама полицаи.

— Добре ли си, Лил? — попита шерифът.

— Вече съм по-добре, но, Господи! Уили, този кучи син трябва да е луд. Ако тази котка се беше измъкнала оттук, един Бог знае какво щеше да стане.

— Трябва да огледам мястото. По кое време звънна алармата?

— Някъде към пет и петнайсет. Тъкмо бях погледнала към часовника, преди да изляза от хижата, и стигнах едва до верандата, като я чух. — Тя тръгна пред мъжете. — Танси и Фарли тръгнаха точно в пет, може би една-две минути по-късно. Танси нямаше търпение да тръгнат.

— Сигурна ли си? Ти ми позвъни в пет и трийсет, а това е било, след като си обезвредила тигъра.

— Сигурна съм. Знаех къде ще го намеря. Бях включила компютъра и камерите, преди да взема упойващия пистолет. Видях отворената клетка, видях котката, затова знаех къде да отида. Не ми отне много време, но ми се стори като цяла година или две.

— Изобщо ли не ти мина през ума първо да ми се обадиш? — попита Уили.

— Трябваше да действам бързо. Не можех да чакам, не можех да рискувам да загубя котката. Ако беше излязъл от двора… Когато поискат, могат да се движат адски бързо и по времето, когато щеше да пристигнеш… Трябваше да го върна в заграждението му колкото се може по-бързо.

— Все пак, Лил, ако възникнат още неприятности, искам да ми се обадиш, преди да направиш каквото и да било друго. Освен това бих си помислил, че знаеш кое е по-добре от това да обикаляш по местопрестъплението, Купър.

— Прав си.

Уили изду бузи.

— Щях да съм по-доволен, ако поне малко беше възразил. — Той направи пауза, преди да стигнат до кървавата следа. — Направи снимки — нареди той на един от подчинените си. — Също и на счупения катинар.

— Оставих го там, където го намерих — обясни Лил. — И се постарах да стоя настрана от следите, доколкото можех. Не сме докоснали примамката. Тигърът е разполагал само с десетина минути, преди да стигна до него, но доколкото можах да видя, го е разкъсал на парчета. Беше лосче.

— Направи ми една услуга и стой тук.

Уили направи знак на хората си и влезе в храсталака по следите на котката.

— Малко е ядосан — въздъхна Лил. — Предполагам, ти също.

— Правилно предполагаш.

— Сторих това, което сметнах за необходимо: това, което все още съм убедена, че трябваше да направя. Знам, че трябваше. Стажантите идват — възкликна тя, дочула рева на камионите. — Ще отида при тях. Оценявам това, че дойде толкова бързо, Куп. Оценявам всичко, което направи.

— Запомни го и ще видим колко благодарна ще си, след като двамата с теб приключим с тази тема. Ще изчакам Уили тук.

— Добре.

„Справих се с измъкнал се на свобода тигър — помисли си Лил, докато вървеше обратно по пътеката. — Ще успея да се справя и с един ядосан мъж.“

 

 

В седем и трийсет сутринта Лил се чувстваше така, сякаш бе изкарала цял работен ден. Спешната среща на екипа я бе оставила с главоболие и цял куп притеснени стажанти. Не се съмняваше, че ако до края на програмата не оставаха броени дни, някои от тях щяха да се откажат и да си тръгнат. Въпреки че искаше да асистира на Мат при изследването и тестовете на Борис, назначи за това стажанти. Работата щеше да ги държи заети и концентрирани. И щеше да подсили впечатлението, което искаше да им внуши: че всичко е под контрол. Други стажанти изпрати да работят по построяването на временния хабитат. Не се съмняваше, че не един и два чифта очи ще наблюдават тревожно останалите хабитати до края на деня.

— Неколцина от тях утре ще се пишат болни — подхвърли Лусиъс, когато двамата с Лил останаха сами.

— Да. И тези, които го направят, никога няма да постигнат успех с теренната работа. В изследванията, в лабораториите, в аудиториите — да, но не и с работата на терен.

Лусиъс се усмихна смутено и вдигна ръка.

— Утре смяташ да се пишеш болен, така ли?

— Не, но аз прекарвам почти цялото си време тук. Гарантирам ти, че на твое място нямаше да хукна, въоръжен с упойващ пистолет, да преследвам сибирски тигър. Трябваше да откачиш от страх, Лил. Знам, че на срещата го разказа така спокойно, сякаш е едва ли не ежедневно събитие, но това съм аз.

— Откачих от страх — призна тя. — Но още повече се уплаших, че няма да мога да го упоя и прибера. Боже мой, Лусиъс, само като си помисля какво можеше да стане, ако ми се беше изплъзнал! Никога нямаше да мога да живея с последствията.

— Не ти си го пуснала да излезе, Лил.

Няма значение, помисли си тя, вече излязла обратно на двора. Бе научила урок, важен урок: каквото и да й струваше, щеше да си набави най-добрата осигурителна система, при това колкото се може по-бързо.

Тя пресрещна Уили и Куп, докато се връщаха от това, което предполагаше, че считат за сцена на престъплението.

— Прибрахме в торби каквото е останало от трупа и ще го изследваме, в случай че е бил упоен — заяви Уили. — Изпратих хора по следите. Ще повикам и други.

— Добре.

— Ще ми трябват пълни показания и от двама ви — добави шерифът към Куп. — Защо не поговорим у вас, Лил?

— Добре.

Когато седнаха около кухненската й маса, отново с чаши кафе, тя описа случилото се с пълни подробности.

— Кой знаеше, че ще останеш сама тук, след като Фарли потегли тази сутрин?

— Не знам, Уили. Предполагам, че се е разчуло, че двамата с Танси тръгват сутринта към Монтана. Трябваше да направя някои приготовления и не съм ги пазила в тайна. Но не знам дали това изобщо има значение. Дори и Фарли да беше тук, всичко пак щеше да се развие по същия начин. Единствената разлика щеше да е, че нямаше да трябва да викам Куп, за да ми помогне да върнем Борис в заграждението му.

— Фактът е, че вратата на клетката е била отворена няколко минути след потеглянето им и почти два часа преди времето, по което се появяват първите от твоите хора. Това може да е чисто съвпадение, а може и някой да следи кое как става тук.

И тя бе разсъждавала над това.

— Значи трябва да знае, че имаме аларми, поставени на клетките, и че ги държим включени, освен когато работим вътре. А ако не го е знаел, целта му може да е била да подмами тигъра да излезе навън. Като нищо можеха да минат още два часа, преди някой да забележи, че вратата е отворена, а по това време Борис можеше да е отишъл къде ли не или пък със същата степен на вероятност да се е прибрал пак вътре, в леговището си. В дома си. Щом аз не мога да съм сигурна, а това е животно, с което съм работила, тогава този, който прави тези неща, който и да е той, не може да знае.

— Убежището съществува от пет години — напомни Уили. — През цялото това време никога не съм получавал сведения, че ти или някой друг се е опитвал да измъкне някое от животните ти навън.

— Не. Никога досега не се е случвало. Не казвам, че е съвпадение, казвам само, че целта може да е била да изкарат някоя от големите котки навън и тя да създаде бъркотия.

Уили кимна, сигурен, че го е разбрала.

— Ще се координираме с хората от Службата по парковете за полицейска хайка. Като шериф не мога да ти кажа какво да правиш, Лил, но като приятел ти казвам, че не искам да оставаш сама тук дори за един час.

— Няма да остава — обади се Куп.

— Няма да ви възразявам. Не възнамерявам да допусна никой, включително и аз, да остане сам тук, преди да сме хванали и обезвредили тоя тип. Ще се свържа с една компания за охранителни системи още тази сутрин и ще си набавя най-добрата. Уили, родителите ми живеят на по-малко от една миля оттук. Повярвай ми, когато казвам, че няма да поема никакъв риск, абсолютно никакъв, това да се повтори.

— Вярвам ти. Но ти живееш на много по-малко разстояние от една миля от тези заграждения, а аз имам слабост към теб. Когато бях на шестнайсет, бях хлътнал здравата по нея — обясни той на Куп. — Ако го споменеш пред жена ми, ще заявя, че си мръсен лъжец.

Той стана от масата.

— Поразходих се наоколо и направих внимателен оглед. Всичките ти заграждения са сигурни. Няма да те затворя. Бих могъл — добави той, когато Лил издаде задавен звук. — А ти би могла да се опиташ да отмениш заповедта ми и да застанем един срещу друг. Искам да се обадиш на тази компания за новата охранителна система и искам да ме държиш информиран как върви инсталирането. Имам слабост към теб, Лил, но също така имам и хора, които трябва да защитавам.

— Разбирам. Не сме нарушавали нито една от наредбите или мерките за сигурност от мига, в който доведохме тук първата котка.

— Знам, скъпа, наистина знам. Освен това водя децата си тук два или три пъти годишно. Искам да продължа да ги водя. — С жест, който бе едновременно привичен и израз на привързаност, той се пресегна и я погали по главата. — Сега ще тръгвам. Искам да запомниш, че отсега нататък първият, на когото ще се обаждаш, ще съм аз.

Тя остана да седи на мястото си, обзета от тревога.

— Предполагам, че сега искаш да ми кажеш много неща — започна тя, щом двамата с Куп останаха сами.

— Трябваше да останеш вътре и да чакаш помощ. Двама души с упойващи пистолети е по-добре от един. Сега ще ми кажеш, че е нямало време за това.

— Наистина нямаше. Какво знаеш за тигрите като вид и за сибирските тигри като подвид?

— Големи са, имат ивици и предполагам, че идват от Сибир.

— Всъщност, правилното име на този подвид е амурски. „Сибирски“ е името, което се използва най-често, но е подвеждащо, защото живеят в най-далечния източен край на Русия.

— Добре, сега, след като изяснихме това…

— Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Тези тигри яростно защитават територията си. Дебнат, нападат от засада и скоростта им достига до петдесет, даже шейсет километра в час.

Тя си пое дъх и го изпусна. Мисълта за това, кое то можеше да стане, все още караше стомаха й да се свива.

— Дори и стар тигър като Борис може да тича бързо, когато поиска. Той е силен и може да носи плячка, която тежи, да речем петдесет килограма, без това да му пречи да прескочи двуметрова ограда. Обикновено не нападат хора, но според повечето доклади тигрите са убили повече хора от всяка друга котка.

— Май започваш да разбираш какво имам предвид, Лил.

— Не, не. Чуй ме. — Тя подръпна косата си. — Повечето тигри човекоядци са стари, като Борис, и често нападат хора, защото те са по-лесна плячка. Като повечето котки тигърът се движи сам и пази тайните си и ако изобщо се интересува от човешко месо, ще ходи на лов в рядко населени местности. Размерът и силата му означават, че може да убие по-малка плячка незабавно.

Изпълнена с отчаяно желание да го накара да разбере, тя стисна ръката му в своята.

— Ако бях изчакала, котката можеше да измине цели мили разстояние или да влезе в задния двор на родителите ми. Да отиде на пасището на баба ти и дядо ти. Да стигне до мястото, където децата на семейство Силвърсън чакат училищния автобус. Всичко това, докато аз си седя вътре и чакам някого да дойде да ми помогне.

— Нямаше да се наложи да чакаш, ако не беше сама.

— Искаш от мен да призная, че подцених това копеле? Вярно е. — В очите й светеха и страст, и извинение. — Сбърках. Направих ужасна грешка и тази грешка можеше да коства човешки животи. Никога не бях очаквала нещо подобно, никога не го бях допускала. По дяволите, Куп, ти очакваше ли го? Много добре знаеш, че вземам предпазни мерки, защото се погрижих да те уведомя за охранителните системи, които бях разглеждала.

— Точно така, когато дойде да ме осведомиш, че Фарли ще е тук и затова нямаш нужда от мен.

Главата й започваше да пулсира болезнено и тя сведе поглед.

— Имаше логика Фарли да остане, след като така и така тръгваха оттук рано сутринта. Това беше всичко.

— Стига си дрънкала простотии! За Бога, Лил, сериозно ли мислиш, че поставям желанието си да те отведа в леглото пред желанието си да си в безопасност?

— Не, разбира се, че не. — Тя отново погледна към него. — Не мисля така. Куп, нали ти се обадих? Обадих ти се, преди да позвъня дори на Уили.

— Защото бях по-близо, бях ти подръка и защото не искаше да плашиш родителите си.

Тя чу горчивината в гласа му. Не можеше да го обвинява, че е наранен.

— Всичко това е вярно, но ти се обадих и заради нещо друго. Защото знаех, че мога да разчитам на теб. Знаех без капка съмнение, че мога да разчитам на теб да ми помогнеш.

— Наистина можеш и за да съм сигурен, че няма да го забравиш, отсега нататък сексът отпада.

— Извинявай?

— Извинявай? — Част от чувствата му, или поне острият ръб на гнева му, сякаш се бяха притъпили, когато я погледна и поклати глава.

— Да. Не. Искам да кажа, не знам ти какво искаш да кажеш.

— Много е просто. Сексът е изключен. Няма да те докосна и няма да те питам. И ще съм тук от зори до здрач всеки божи ден. Ако не мога, ще идва някой друг. Трябва да отида да видя какво става. — Той се изправи. — А ти по-добре поговори с родителите си, преди да го е направил някой друг.