Нора Робъртс
Черните хълмове (13)

13.

Лил се канеше да започне приготовленията за вечерното хранене, когато пристигна Фарли. Дойде на кон с вид на човек, който може да прекара цял ден на седлото, ако се наложи.

В този миг откритието колко си приличат с Куп в това отношение я порази така, както никога досега. Две градски момчета, превърнали се в каубои. Които изглеждаха на седлото така, сякаш се бяха родили там.

Предполагаше, че приликите свършват дотук. Фарли бе открит и сговорчив, Куп — затворен и труден.

Или може би това бе начинът, по който ги виждаше тя.

Лил се обърна към Лусиъс.

— Защо не отидеш да погледнеш как върви подготовката? Ей сега идвам.

Тя тръгна да посрещне Фарли и потупа коня му Хобо отстрани по муцуната.

— Здравейте, момчета.

— Здрасти, Лил. Донесох ти нещо. — Той извади белите маргаритки, които се подаваха от чантата на седлото му.

Лил почувства как я изпълват удоволствие и изненада.

— Донесъл си ми цветя?

— Помислих си, че може да имаш нужда от малко ободряване.

Лил погледна към цветята — красиви, свежи и да, бодри. И се засмя. Все така усмихната, тя го повика с пръст да се наведе.

Широката му усмивка стана още по-широка, когато тя залепи шумна целувка на бузата му. После вдигна вежда.

— Това, което виждам да стърчи от чантата, да не са нарциси?

— Така мисля.

Лил гальовно го потупа по глезена.

— Тя развежда едни посетители. Бащата е голям почитател на „Дедуд“ — сериала. Ходили са на връх Ръшмор и са дошли тук специално, за да видят града. Когато отишли там, чули за нас и той си помислил, че на децата ще им хареса.

— Обзалагам се, че е прав.

— Вече трябва да са обиколили половината, ако искаш да ги настигнеш.

— Май ще пробвам. Лил, довечера мога да спя тук.

— Благодаря, Фарли, но си имам защита.

— Да, чух. — Бузите му порозовяха под погледа й. — Искам да кажа, Джоуи спомена, че по всяка вероятност Куп ще остане тук. Да те държи под око. Така баща ти е по-спокоен — добави той.

— Точно затова го допускам. Кажи на Танси, че след малко започваме вечерното хранене. Семейството от Омаха ще получи допълнителни екстри към билета си.

— Добре.

— Фарли? — Тя отново потърка Хобо и вдигна очи нагоре към лицето на ездача му. — Ти и Танси сте двама от най-любимите ми хора в целия свят. Смятам ви за част от семейството, затова ще ти кажа какво мисля.

Лицето му стана съзнателно безизразно.

— Добре, Лил.

— Желая ти късмет.

На устните му трепна усмивка и се разшири.

— Май ще ми трябва.

Той се отдалечи в тръс и се поизправи на седлото. За него мнението на Лил имаше значение, така че одобрението й — стори му се, че е одобрение — значеше много. Като си подсвиркваше, той последва извивката на пътеката вън от двора към първите хабитати.

Земята се издигаше и снишаваше, сякаш самата природа я бе създала по този начин. От нея се подаваха оголени камъни, някои бяха там Бог знае откога, а други ги бе поставила Лил. Извисяваха се дървета с огромни корони, които предлагаха сянка и възможности за катерене и дращене. Дори когато Фарли минаваше покрай тях, един от рисовете се протегна и наточи ноктите си на кората на един бор.

Фарли видя автобусчето, с което развеждаха групите, но устоя на желанието си да сръга Хобо и да го накара да препусне в галоп. Намери ги застанали пред хабитата на тигъра, наблюдаваха как голямата котка се прозява, въргаля се на земята и се протяга по начин, който подсказа на Фарли, че току-що се е събудила от сън.

Вероятно усещаше, че наближава време за вечеря.

— Как сте, хора? — Фарли докосна с пръст периферията на шапката си. — Лил иска да ти кажа, че е време за хранене — обърна се той към Танси.

— Благодаря, Фарли. С изключение на питомните, животните в това убежище са по-активни през нощта. Храним ги вечер, тъй като това подсилва техните естествени инстинкти за ловуване.

Това Фарли наричаше нейния „официален“ глас. Можеше да го слуша по цял ден, без да му омръзне.

— Всяка седмица обработваме стотици килограми месо в хранителните отделения. Постоянният ни екип и стажантите подготвят месото, най-вече пилешко, което щедро ни предоставя „Хансън Фудс“. Наистина сте дошли в най-подходящия момент, защото наблюдаването на храненето е истинско приключение. Ще видите с очите си силата на животните тук, в Убежище на дивия живот „Чанс“.

— Господине? Мога ли да пояздя коня ви?

Фарли сведе поглед към едно осемгодишно момиченце, красиво като слънчев лъч в розовото си палто с качулка.

— Ако родителите ти се съгласят, можеш да седнеш пред мен и аз ще те разходя наоколо. Хобо е много внимателен, госпожо — обърна се той към майката.

— Моля ви! Моля ви! Искам да яздя кон, а не да гледам как лъвовете и другите животни ядат пилета.

Последва кратък дебат, от който Фарли остана настрана. Вместо това посвети времето си да наблюдава как Танси разказва на момчето, според него около дванайсетгодишно, как тигрите дебнат и нападат от засада плячката си.

Накрая момиченцето надделя и се сгуши на Хобо отпред пред Фарли.

— Това е много по-хубаво. Можете ли да го накарате да върви наистина бързо?

— Бих могъл, но ми се струва, че ако го направя, майка ти ще ми съдере четирибуквието.

— Какво е четирибуквие?

Той се подсмихна.

— Кожа. Ще ми съдере кожата от бой, ако подкарам в галоп, след като обещах, че ще язда бавно.

— Иска ми се да имах кон. — Тя плъзна ръка по гривата на Хобо. През цялото време ли можеш да яздиш? Всеки ден?

— Май да.

Малкото момиченце въздъхна.

— Ти си голям късметлия.

Зад нея Фарли кимна.

— Да, наистина съм такъв.

Тъй като момиченцето не изпитваше абсолютно никакъв интерес към храненето, Фарли се зае да разведе Каси наоколо на гърба на коня. Хобо, кротък като водите на Гибралтар, бавно трополеше по пътеката, докато животните крещяха, ръмжаха, ревяха и виеха.

 

 

Вече започна да се спуска здрач и Фарли помаха с ръка за довиждане.

— Много мило от твоя страна, Фарли. — Танси наблюдаваше как миниванът се отдалечава по пътя. — Да отделиш толкова време и усилия само за да я забавляваш.

— Не ми костваше никакви усилия. По-лесно е да караш коня напред-назад, отколкото да влачиш всичкото това месо, което щях да се почувствам задължен да направя, ако не бях зает.

Той извади нарцисите от чантата.

— За теб са.

Танси се вгледа в яркожълтите цветчета. Той се запита дали изобщо има представа как всичките й чувства се изписват на лицето й — изненадата, удоволствието… и тревогата.

— О, Фарли! Не трябваше…

— Тази сутрин беше доста тежка за теб. Надявам се, че ще ми позволиш да ти осигуря един по-хубав край на деня. Защо не излезеш с мен, Танси?

— Фарли, казах ти, че помежду ни няма да има нищо такова. Ние сме приятели и това е всичко. Няма да станем двойка.

Младият мъж направи усилие да не се усмихне. Тя все още използваше своя „официален“ глас.

— Тогава защо не ми позволиш да ти купя бургер, както би направил приятел, когато приятелят му е имал тежък ден? Просто да се разсееш, това е всичко.

— Не съм сигурна, че…

— Само един хамбургер, Танси, за да ти спестя необходимостта да готвиш или да мислиш откъде да си купиш храна. Нищо повече.

Тя го изгледа продължително и между веждите й отново се появи онази черта.

— Само бургер?

— Е, може и пържени картофки. Като няма картофки, не е никакъв бургер.

— Добре. Добре, Фарли, ще се срещнем в града. След около час. Какво ще кажеш за „Мустангът Сали“?

— Добре. — Тъй като не искаше да пресилва късмета си, той скочи на седлото. — Ще се видим по-късно.

Отдалечи се с широка усмивка на лицето и гръмко „яхуууу!“ в сърцето си.

 

 

В кабинета, който делеше с Танси, Лил бе вдигнала крака на бюрото и поглед към тавана. Когато приятелката й влезе, тя погледна към нея и се усмихна при вида на нарцисите.

— Хубави са.

— Не искам да чувам никакви умни забележки — изрече натъртено Танси. — Просто мил жест от приятел. Искаше да ме ободри, това е всичко.

Лил проведе съвсем кратък спор със самата себе си, след което реши, че ако не можеш да поизмъчваш приятелите си, кого тогава?

— Знам. На мен ми подари маргаритки.

Лицето на Танси помръкна.

— Така ли? — Възстанови се и се усмихна широко. — Виждаш ли? Просто приятелски жест. Не означава нищо друго.

— Категорично не. Трябва да ги сложиш във вода. Мокрите хартиени кърпички и целофанът не могат да ги опазят свежи цяла вечност.

— Знам. Ако няма нищо спешно, ще си тръгвам. Изкарахме дълъг ден. Стажантите приключват, така че ще закарам Ерик и който друг иска до града.

— Хубаво. Лусиъс работи по нещо. Каза, че след двайсет минути свършва, което за него означава един час. Той ще заключи.

— След тази сутрин заключената порта не ме успокоява много.

— Знам, но не можем да направим нищо повече.

Очите на Танси се замъглиха от тревога.

— Купър нали ще се върне? Ще остане през нощта?

— Очевидно прекалено много хора са гласували „за“, така че нямам думата. Не искам да чувам никакви забележки. Едната ръка мие другата.

Танси протегна свободната си ръка.

— Нито дума — обеща тържествено тя.

— Знам какво си мислиш и няма да го удостоя с внимание. Междувременно искам да ти кажа нещо. Току-що говорих по телефона с една жена, която живее в околностите на Бют^[1]. Има меланистичен ягуар на осемнайсет месеца, роден и отгледан в пленничество. Купила си го, защото искала екзотичен домашен любимец.

— Петнист или черен?

— Черен. Има го от малко котенце. Женски е и се казва Клеопатра. Преди няколко дни Клео очевидно се почувствала едновременно и игрива, и гладна, така че изяла пуделчето Пиер.

— Ау!

— Да, голямо „ау“ за малкия Пиер. Собственичката е в истерия, съпругът й е бесен. Пиер бил на майка му, която им била дошла на гости от Финикс. Изрекъл тежката си дума и сега Клео трябва да си върви.

— Къде ще я настаним?

— Там е въпросът. Работя по него. Можем да й осигурим временен хабитат, като оградим част от района на Шеба, тя така или иначе не използва цялата си територия. Почти не излиза от леговището или ако излезе, не се отдалечава от него.

— Можем ли да си го позволим?

— И по това работя. — Лил се облегна назад на стола и почука с един молив по ръба на бюрото. — Мисля, че мога да убедя собственичката на Клео да направи хубаво, тлъсто дарение, за да осигури щастието и добруването й.

— Дефинирай „хубаво, тлъсто“.

— Надявам се на десет хиляди.

— Надеждите ти ми харесват.

— Не е невъзможна мечта — осведоми я Лил. — Току-що се свързах със собствениците по интернет. Червиви са с пари. Готови са да платят всички такси и разноски, за да я докараме тук, транспортирането, цената на екип, който да изпратим в Монтана, за да я вземе, а освен това намекнаха, че ще получим още, ако действаме бързо. Помолих я да ми даде един ден, за да помисля.

Очите на Лил грейнаха и тя захвърли молива на пода.

— Черен ягуар, Танси! Млад, здрав. Можем да я чифтосаме, а освен това Бог знае, че ще й е далеч по-добре и ще се чувства по-щастлива тук, отколкото в някакво ранчо в Монтана. Имаме почти всички материали за временно убежище. През пролетта, щом земята омекне, можем да го разширим и да й направим постоянно.

— Вече си взела решение.

— Не виждам как можем да устоим. Мисля, че от тази история мога да изляза не само с котката, а и с печалба. Мога да направя тази жена толкова щастлива и благодарна, че да се сдобием с ценен поддръжник. Ще помисля още за това. И ти направи същото. На сутринта ще поговорим и ще решим.

— Добре. Бас държа, че е красива.

Лил освети екрана на компютъра си и Танси заобиколи бюрото, за да вижда.

— Изпрати ми снимки. Ще й свалим тази каишка с изкуствени диаманти. Великолепна е. Само погледни тези очи. Виждала съм ги в дивата пустош — драматични, загадъчни и малко плашещи. Тя ще представлява изумително допълнение към животните ни. Трябва й убежище. Не може да живее сред дивата природа. Ние можем да й осигурим добър дом тук.

Танси потупа Лил по рамото.

— Да, виждам, че наистина продължаваш да мислиш по въпроса. Ще се видим сутринта.

 

 

Навън вече бе съвсем тъмно, когато Лил излезе от кабинета. Тя излезе от сградата, видя камиона на Куп и раменете й се изгърбиха. Не бе чула пристигането му, твърде заета, да опреснява познанията си за ягуарите, да разработва вариантите за транспортиране и създаване на хабитат. Трябва да я види ветеринар, помисли си тя. Не можеха да разчитат само на думите на собственичката й. Но дори котката да имаше медицински проблеми, това бе още една причина да й осигурят подслон тук.

Щеше да изкопчи приятна сума от собственичката на Клео. Много я биваше да измъква дарения. Може и да не бе най-любимата й част от работата, но я биваше в това.

Влезе в хижата си.

В камината бодро пращеше огън. Куп седеше на дивана с бира в ръка, вдигнал крака на масичката за кафе. Със свободната си ръка работеше на лаптопа в скута си.

Лил затвори входната врата малко по-силно от необходимото. Той не си направи труда да вдигне поглед.

— Майка ти ти изпраща шунка, някакви картофи и, струва ми се, артишок.

— Знаеш ли, и сама мога да си приготвям храната. Просто през последните дни нямах време да отида до магазина.

— Аха. Донесох един пакет бира, ако искаш.

— Куп, това не е… Това е погрешно по толкова много начини. — Тя свали палтото си и го захвърли настрана. — Не можеш просто да се нанесеш тук.

— Не съм се нанесъл. Имам си дом. Просто ще остана да спя тук за известно време.

— И колко дълго е това „известно време“? Колко дълго смяташ да спиш на дивана ми?

Той я изгледа мързеливо, като отпиваше от бирата си.

— Докато омекнеш и ме пуснеш в леглото си.

— Ако е това, давай! Хайде да си поиграем в чаршафите. А после и двамата можем да се върнем към нормалния си ритъм на живот.

— Добре. Само ми дай една минута да свърша тук.

Тя хвана главата си с ръце и започна да описва кръгове из стаята.

— Мамка му! — изсъска тя. — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Аз бих се изразил по-деликатно.

Тя спря да крачи наоколо и приклекна от другата страна на масичката за кафе.

— Купър.

Той отпи още една глътка от бирата си.

— Лилиан.

За миг тя затвори очи, защото трябваше да има някакъв смисъл, някаква искрица здрав разум в хаоса, който се вихреше в мозъка й.

— Това уреждане на нещата е неудобно, ненужно и просто нелепо.

— Защо?

— Защо? Защо ли? Защото имаме минало, защото имахме… защото между нас имаше нещо. Нали разбираш, че всеки човек в тази проклета област смята, че отново сме започнали да спим заедно?

— Не мисля, че всеки един човек в областта ни познава или му пука какво правим. И така, какъв е проблемът?

Трябваше да се напрегне здравата, за да измисли отговор.

— Може да искам да спя с някой друг, а ти да ми пречиш.

Този път глътката, която отпи Куп, беше дълга и бавна.

— Добре, забрави за този довод. Просто го забрави.

— С най-голямо удоволствие. Твой ред е да стоплиш яденето.

— Виждаш ли? — Тя размаха ръка във въздуха. — Точно тук е проблемът. Какъв е тоя „ред“, какви са тия глупости? Това е моята къща. Моята! А ето че идвам и те заварвам на моя диван, вдигнал крака на моята масичка за кафе, да пиеш моята бира…

— Бирата я купих аз.

— Нарочно се правиш, че не разбираш кое е важното.

— Напълно разбирам. Не ти харесва, че съм тук. Работата е там, че ти не разбираш едно: не ми пука. Няма да те оставя сама тук, преди този въпрос да е уреден. Обещах на Джоуи, че ще те наглеждам. Това е положението, Лил.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, мога да уредя някой от стажантите да остане в другата хижа.

По лицето му премина за миг гневна сянка.

— Средната възраст на стажантите ти е колко, двайсет? Чудя се защо мисълта някакво мършаво колежанче да ти пази гърба не ме успокоява особено. Ще си спестиш доста нерви, ако просто приемеш, че докато това свърши, аз ще съм тук. Направи ли списъка?

„Ключовата дума е «докато» — помисли си Лил. — Той щеше да е наоколо, докато приключеше, докато отново решеше да продължи нататък, докато намереше нещо друго или някой друг.“

— Лил?

— Какво?

— Направи ли списъка?

— Какъв списък?

Той се подсмихна и тя се сети.

— Не, не съм направила никакъв списък, дяволите да те вземат! Точно днес имах да мисля за едно-две други незначителни неща. — Макар да знаеше, че това е един вид признание за поражение, тя се отпусна назад и седна на пода. — Извадихме трийсет и два милиметрови куршуми от сивия вълк.

— Чух.

— Трябва да направят балистична експертиза, но всички знаем, че пистолетът е същият, както и стрелецът.

— За теб това е хубава новина. Щеше да е по-лошо, ако трябваше да се тревожиш за двама различни стрелци.

— Не бях поглеждала нещата от този ъгъл. Ура!

— Трябва ти по-добра система за сигурност.

— Работя по въпроса. Повече камери, повече светлини, аларми. Здравето и безопасността на животните ми са над всичко друго, но не мога просто да бръкна в джоба си и да извадя достатъчно пари, за да платя за всичко това.

Той се надигна, бръкна в джоба си и извади чек.

— Дарение.

Тя се усмихна едва-едва. По дяволите, Куп проявяваше доброта и разбиране, а тя само се заяждаше.

— Приемам го с благодарност, но днес изчислих цените на част от оборудването и системите, така че…

Тя погледна към чека и мозъкът й просто замръзна. Тя примигна веднъж и после пак, но броят на нулите си оставаше същият.

— Какво, по дяволите, е това?

— Мислех, че уточнихме. Дарение. Ти все пак ще стоплиш ли храната, която изпрати майка ти?

— Откъде, мамка му, си намерил толкова пари? Не можеш да ги пръскаш просто ей така. Този чек истински ли е?

— Това са наследствени пари. Тръстов фонд. Баща ми затяга достъпа до него колкото се може по-здраво, но на всеки пет години мога да изцеждам по нещо.

— Да изцеждаш. — Лил произнесе думата шепнешком. — В моя свят това далеч не са някакви си капки.

— Когато навърша трийсет и пет, ще трябва да ми отпусне още една сума. Останалата част може да я задържи, докато стана на четирийсет, и ще го направи. Направо е бесен, че не може да развали тръста и да ме остави без нищо. Аз съм голямо разочарование за него, във всеки един смисъл, но тъй като е взаимно, сме се примирили с положението.

Блясъкът, който дарението извика в очите й, се замъгли и се преля в съчувствие.

— Съжалявам. Съжалявам, че нещата помежду ви така и не са се оправили. Дори не съм те попитала за това или за майка ти.

— Отново се омъжи. За трети път. Този й съпруг ми се стори стабилен. Струва ми се свестен човек и поне отстрани изглежда, че е щастлива.

— Знам, че са идвали тук. Тогава бях на теренна работа, така че не ги видях, но знам, че това значеше много за Сам и Луси.

— Тя дойде, когато Сам си счупи крака. Изненада ме — призна Куп. — Мисля, че всички се изненадаха, включително и тя самата.

— Не знаех. Докато съм била в Перу, тук са ставали толкова неща. Пропуснала съм страшно много подробности. Значи нещата са се пооправили? Между теб и майка ти, имам предвид.

— Никога няма да е като по Норман Рокуел^[2], но се търпим, когато се видим.

— Това е хубаво. — Тя отново погледна към чека. — Искам го. Тази сума наистина ще ни дойде добре. Но е голяма, повече, отколкото щях да изкопча от госпожата с ягуара, а онези пари щяха да ми осигурят сладки сънища довечера.

— Госпожата с ягуара?

Лил просто поклати глава.

— Много си щедър. Обикновено за такива пари ми се налага буквално да прося.

— Имам много пари, повече, отколкото ми трябват. Ти ще ми осигуриш данъчна отстъпка, която ще ощастливи счетоводителя ми.

— Е, щом ще ощастливя счетоводителя ти, как да откажа? Благодаря ти. Изпитвам по-голяма благодарност, отколкото мога да изразя с думи. — Тя приятелски потупа ботуша, който все още почиваше върху масичката й за кафе. — Това дарение ти осигурява няколко приказни награди — плюшен кугуар, официална тениска с емблемата на Убежище на дивия живот „Чанс“ и чаша за кафе. Автоматично се абонираш за бюлетина ни и можеш да влизаш без билет в убежището, в образователния център и във всички сгради за… с тази сума до края на живота си.

— Опаковай ги красиво. Можеш да използваш ограниченията към чека.

— О?

— Съвсем прости са. Ще го използваш, за да повишиш нивото на сигурност. Ще ти помогна да избереш системата, разбирам от тези неща. Ако след това остане нещо, ти давам картбланш. Но ще използваш чека, за да осигуриш максимална сигурност на двора и на колкото се може по-голяма част от убежището.

— Тъй като преди пет минути нямах в ръката си този чек, мога да се примиря с ограниченията. Трябва ми нов хабитат. Меланистичен ягуар от Бют.

— Какво, по дяволите, е „меланистичен“ и откога в Монтана отглеждат ягуари? Освен ако не говориш за онези с двигатели, естествено.

— „Меланистичен“ означава с черна или почти черна пигментация, макар че черните ягуари понякога раждат петнисти малки. И не, в Монтана вече няма ягуари, които да скитат свободно. Може и да си възвръщат старата слава, но в Съединените щати ягуарите все още се раждат в плен. Една жена в Бют иска да осиновя котката й, защото изяла кучето.

За един дълъг миг очите на Куп проучиха лицето на Лил.

— Мисля, че имам нужда от още една бира.

Тя въздъхна.

— Ще стопля вечерята и ще ти обясня. — Надигна се от пода и остана на място, след което размаха чека във въздуха. — Виждаш ли? Топля вечерята.

— Не, просто стоиш там и казваш, че я топлиш.

— Ти ми даде хубаво, тлъсто дарение, затова ще стопля вечерята и ще забравя, че съм ти сърдита, задето си се проснал като пълноправен собственик насред дневната ми.

— Това не са ограничения, които вървят с този чек, Лил. Изрично ти обясних кои вървят.

— Не е нужно да ги прикрепят към него, за да са там. Мамка му!

— Добре, върни ми го. Ще го скъсам.

— Забрави. — Тя пъхна чека в задния си джоб. — Но все пак трябва да установим някакви граници, Куп. Основни правила. Не мога да живея по този начин. Прекалено неорганизирано и стресиращо е.

— Напиши правилата. Ще се споразумеем.

— Ето едно: ако ще ядеш тук, когато единият приготвя храната или я топли, или каквото и да е, другият раздига масата. Това е основното правило между съквартиранти.

— Добре.

— Имал ли си съквартирант? След колежа и академията, имам предвид.

— Искаш да знаеш дали някога съм живял с жена? Не. Не и официално.

Бе я прозрял като на длан, затова Лил не каза нищо, а тръгна към кухнята да стопли благотворителния пакет на майка си.

Тъй като темата бе лека и безопасна, докато вечеряха, тя разказа на Куп за Клео.

— Собственичката е извадила късмет, че ягуарът е изял пудел, а не някое бебе.

— Всъщност си прав. По всяка вероятност за Клео всичко е започнало като игра, но после инстинктът е надделял. Дивите животни могат да бъдат обучавани, но не могат да бъдат опитомени. Верижките с фалшиви скъпоценни камъни и сатенените възглавници не могат да направят домашен любимец от едно създание на дивата природа, дори когато е родено и израсло в плен. Ще я доведем тук, ще й отделим много място в уебсайта ни. Новите животни винаги привличат повече посетители и повече дарения.

— Ще включиш ли афинитета й към пудели в биографията й?

— Мисля, че ще го пропусна. Ти върху какво работеше? На лаптопа си?

— Счетоводни документи. Просто обикновени неща — разходи, приходи, проекти.

— Наистина ли?

— Ти сякаш си изненадана, че знам какво е счетоводен документ. В продължение на пет години имах свой бизнес.

— Знам. Предполагам, че това е една от дупките, които все още не съм прескочила. Частен детектив. Така ли е, както го представят по телевизията? Знам, че и преди съм те питала, но когато ми отговори, беше сърдит.

— Доколкото си спомнях, бях честен. Не, не е като по филмите или поне не толкова. Има много подготвителна работа и много седене на едно място. Разговори с различни хора, компютърни проверки, документиране.

— И все пак не е ли интересно да разрешаваш криминални случаи?

Надеждата в гласа й стопли леденосините му очи и в тях проблесна весела искрица.

— Така е по филмите. В живота се занимавахме с много застрахователни искове, проверявахме ги за измама. Имаше разводи. Следяхме половинки, които изневеряват. Търсехме изчезнали хора.

— Откривал си изчезнали хора? Това е важно, Куп.

— Не всеки, който е изчезнал, иска да го намерят. Така че всичко е относително. И вече е свършено. Сега се занимавам само с коне, фуражи, сметки за ветеринар и за ковач, с конски такъми, застраховки и реколти. Във фермата им трябва човек на пълен работен ден. Трябва им някой Фарли.

Тя го бодна с вилицата си.

— Не можеш да вземеш Фарли.

— Дори и да се опитам, той ще ми откаже. Влюбен е в родителите ти.

— Както и в други хора. Хвърлил е око на Танси.

— Танси? — Куп се замисли. — Тя е горещо парче. А Фарли е… — Той потърси правилната дума. — Внимателен.

— А също така чаровен и отговорен и много, много сладък. Той я смущава. Познавам Танси, откакто и двете бяхме на осемнайсет. Никога не съм я виждала смутена от мъж.

Заинтригуван, Куп наклони глава.

— Залагаш на Фарли.

— Мислено размахвам помпони и подскачам.

— Интересен образ. — Той плъзна полусвитата си длан надолу по плитката й. — Кога за последен път са те смущавали, Лил?

Тъй като отговорът на въпроса му бе „В този момент“, тя стана от пейката и взе чиниите, за да ги сложи в мивката.

— Прекалено съм заета, за да ме смущават. Ти ще измиеш съдовете. Сега се качвам горе. Трябва да довърша статията си.

Докато минаваше покрай него, той я хвана за ръката и я дръпна достатъчно силно, за да я накара да загуби равновесие и да я сложи в скута си. Отново хвана плитката й в ръка, този път наистина здраво и я дръпна, така че устните й докоснаха неговите, а после погълна устата й.

Ядосана, че я е хванал неподготвена, тя се заблъска и започна да се върти. Той обаче бе много по-силен от нея, а тялото му бе далеч по-яко, отколкото едно време.

А устата и ръцете му бяха значително по-умели.

Желанието се примеси с раздразнението й. Нуждата подпали огън в тази смес.

Целувката му омекна, за да добави пласт нежност, която я удари право в сърцето.

— Лека нощ, Лил — прошепна той срещу устните й, преди да се отдръпне.

Тя скочи на крака.

— Никакви физически или сексуални контакти. Това е правило.

— С това няма да се съглася. Измисли друго.

— Не е правилно, Куп. Не е честно.

— Не знам дали е правилно и не ми пука дали е честно — тонът му бе така небрежен, сякаш бе свил рамене. — Искам те. Знам как да живея без това, което искам, и знам също и как да получа това, което искам. Става въпрос за решение.

— И какво е моето място в това решение?

— Ще трябва сама да разбереш.

— Няма да ми причиниш това. Няма отново да разбиеш сърцето ми.

— Никога не съм го разбивал.

— Ако наистина го вярваш, значи или си страшно глупав, или емоционално осакатен. Не ме безпокой повече тази вечер. Остави ме на мира.

Тя се отдалечи, качи се по стълбите, влезе в стаята си и заключи вратата.