Нора Робъртс
Черните хълмове (4)

4.

Беше лесно да влязат в познатия ритъм и в зоната на удобство, която им предлагаше той. Горещи дни, усилена работа и силни бури. Лил прекарваше всеки свободен миг с Куп, на гърба на коня или на разходка пеша, в подаване на топки или в бързи разходки с мотоциклета му. Лежеше в тревата до него и броеше звездите, седяха на брега на потока и ходеха на пикник заедно.

А той никога не направи крачка напред.

Тя не разбираше. С Джес стигаше само да примигне един-два пъти и той си загуби ума по нея. Дърк Плезънт също, а единственото, което бе направила, бе да се завърти няколко пъти заедно с него на виенското колело на карнавала миналото лято.

Лил познаваше погледа в очите на момче, щом се замислеше за някое момиче, и можеше да се закълне, че го бе видяла в очите на Купър, когато я гледаше.

Защо тогава той не си бе загубил ума по нея? Очевидно беше време да хване бика за рогата.

Тя внимателно докара мотоциклета почти до края на фермерския път, като сама си мърмореше инструкции, а после го върна обратно до мястото, където Куп стоеше и я наблюдаваше.

Задържа скоростта умерена само защото няколкото пъти, когато бе форсирала докрай, той наистина се беше ядосал.

— Добре, днес вече мина три пъти напред-назад. — Въпреки че ръката я сърбеше, Лил успя да се въздържи да не увеличи докрай. — Трябва да ми позволиш да изляза на пътя, Куп. Хайде, качвай се, дай да се повозим!

— На завоя почти го събори.

— „Почти“ не се брои.

— С моя мотоциклет се брои. Все още го изплащам. Щом искаш да се повозиш, аз ще карам.

— Стига де!

Лил слезе и свали каската си. Нарочно отметна глава назад, за да се развее косата й, преди да вземе бутилката кока-кола, която той й предложи, и да отпие. Опита се да му отправи знойния поглед, упражняван пред огледалото.

— Една миля напред и една обратно. — Усмихната, прокара пръст надолу по гърлото му и се доближи малко повече. — Пътят е равен, така че… Ще направя така, че да си струва идването ти.

Очите му се присвиха.

— Какво правиш?

Тя наклони глава настрана.

— Щом трябва да питаш, очевидно не го правя както трябва.

Той не отстъпи назад, тя не отмести ръката, отпусната леко на гърдите му. Биенето на сърцето му леко се учести. Това беше добър знак.

— Трябва да внимаваш как се държиш с момчетата, Лил. Те не са аз.

— Ти си този, на когото се слагам.

В очите му припламна гняв, не беше тази реакцията, която търсеше.

— Не съм ти опитно зайче.

— Не си правя опити. Но ти май не си заинтересован. — Тя сви рамене и остави бутилката на седалката на мотоциклета. — Благодаря за урока. — Обидена и смутена, тя се отправи към първата порта за добитъка.

Предполагаше, че Куп се интересува само от градски момичета, с техните градски обноски. Господин Ню Йорк. Е, добре, много добре. Тя нямаше нужда от него, за да…

Неочаквано Куп сграбчи ръката й и я завъртя толкова бързо, че тялото й се удари в неговото. Гневът му пламна със същата сила като нейния.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита той.

— Какво, по дяволите, ти става на теб? Нямаш ми доверие да ми дадеш тъпия си мотоциклет дори за две мили, не искаш да ме целунеш, държиш се така, сякаш още съм деветгодишна. Ако не се интересуваш от мен, просто го кажи, вместо да…

Той я разтърси така, че тя се разтресе от главата до петите и устата му покри нейната, толкова силно, толкова бързо. „Изобщо не е като другите, помисли си замаяно тя. Изобщо не е като другите момчета.“

Устните му бяха горещи, а езикът му бърз. Нещо в нея се отпусна, като че някакъв незнаен възел се бе развързал, и всяка частица от нея се изпълни със светлина, с топлина.

Стори й се, че сърцето й всеки миг ще изскочи от гърдите.

Тя го отблъсна, опитвайки се да овладее дишането си.

— Един момент, един момент!

Всичко стана ярко. Зашеметяващо. „На кого му трябва да диша?“, рече си тя и се хвърли обратно в прегръдките му със сила, която събори и двамата на земята.

Тя бе накарала сърцето му да спре. Куп можеше да се закълне, че бе спряло да бие, когато си бе загубил ума и я бе целунал. В този миг се бе почувствал така, сякаш умира, а в следващия всичко отново оживя.

Сега по някакъв начин се бе озовал заедно с нея на черния път и двамата се търкаляха по бодливата трева на края му. Беше му станал съвсем твърд и когато тя повдигна хълбоци и се притисна към него, той изстена от удоволствие и мъчение.

— Боли ли? Какво е усещането? — Думите й излизаха накъсано заедно с дишането. — Остави ме да видя.

— Исусе Христе! Недей. — Той сграбчи ръката й и я откъсна от внезапното й яростно проучване. Само още една минута и знаеше, че ще свърши и ще засрами и двамата.

Той се изтласка нагоре и седна на стария път. Сърцето му биеше някъде между ушите.

— Какво правим?

— Искаше да ме целунеш. — Тя седна до него. Очите й бяха огромни, дълбоки и тъмни. — Искаше нещо повече.

— Виж, Лил…

— Както и аз. Ти ще ми бъдеш първият. — Тя се усмихна, докато той се взираше изумен в нея. — Ще бъде правилно да си ти. Чаках дълго, и накрая разбрах, че ще е правилно.

По лицето му пробяга нещо, може би паника.

— Това не е нещо, което можеш да вземеш назад, след като е станало веднъж.

— Ти ме искаш. Аз теб също. Ще се оправим. — Тя се наведе напред и нежно докосна с устни неговите. — Целувката ти ми хареса, така че ще се справим.

Той поклати глава и паниката отстъпи място на объркване.

— Би трябвало аз да те уговарям за секс, а не обратното.

— О, да, тук сме на едно мнение.

Тя отново се усмихна и отпусна глава на рамото му. Само миг по-късно вече беше на крака.

— О, Господи, виж небето! Погледни на север.

Небето кипеше. Куп скочи и я сграбчи за ръката.

— Да влезем вътре.

— То е на мили оттук. Мили. Ще се разпростре навсякъде. То е… Виж!

От кипящата маса се изви фуния, която се устреми към земята като смъртоносен черен пръст.

— Баба и дядо.

— Не, на мили оттук е и се отправя на запад, към Уайоминг. Тук едва го усетихме.

— Може да се обърне. — И в този миг Купър видя как черният облак просто погълна редица дървета.

— Да, но няма. Няма. Виж, виж, Купър, виждаш ли стената от дъжд? Има дъга.

Тя бе видяла дъгата, помисли си той, а той бе видял черната фуния, която си проправяше път през равнините.

Предполагаше, че това говори нещо и за двама им.

 

 

Пред спалнята на Лил Джена си пое дъх няколко пъти, за да набере смелост. Светлината под вратата й подсказа, че Лил все още е будна. Бе се надявала, че когато приключи с краварниците, светлината ще е угаснала.

Тя почука и щом Лил й каза да влезе, отвори вратата.

Дъщеря й седеше в леглото. Косата й се сипеше по раменете, а в ръцете си държеше дебела книга.

— Вече си започнала да учиш?

— За екологията и управлението на дивия живот е. Искам да съм подготвена за началото на лекциите. Не, искам да съм по-напред — призна Лил. — Зайците трябва да са много добри, за да имат шанс за каквато и да било сериозна работа на терен. Затова ще стана много добра. Вече усещам у себе си състезателен дух.

— Дядо ти беше същият. Независимо дали ставаше въпрос за подковаване на коне, или за търговия с коне, за политика или за игра на карти, винаги искаше да е пръв.

Джена седна на леглото. „Толкова е млада, гледаше тя дъщеря си. В много отношения си е все още дете и все пак.“

— Приятно ли прекара?

— Да. Знам, че много от младежите на моята възраст смятат селските вечеринки за скучни, но на мен ми е забавно. Радвам се да видя всички. А освен това обичам да ви гледам как танцувате с татко.

— Музиката беше хубава, от тази, която кара краката сами да се движат. — Джена погледна към отворената книга и видя нещо, което й заприлича на някакъв странен вид алгебра. — Какво, за Бога, е това?

— О, това са уравнения за изчисляване гъстотата на популацията на отделните видове. Виж, тази формула е за приблизителното изчисляване на общия брой, а тази на отделните имоти. А разнообразието е… — Лил спря и се ухили на изражението на майка си. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Спомняш ли си някога да съм ти помагала по математика, след като мина делението?

— Не.

— Това е твоят отговор. Но да се върнем на темата. Тази вечер не танцува много.

— Беше ни приятно да слушаме музиката, а и навън беше толкова хубаво.

„И когато се върнахте обратно вътре — помисли си Джена, — ти изглеждаше замаяна и самодоволна като момиче, което се е насладило на малко сериозно натискане. Моля те, Господи, нека е било само това.“

— Ти и Купър вече не сте само приятели.

Лил седна малко по-изправена.

— Не само това. Мамо…

— Знаеш, че ние с баща ти го обичаме. Той е добро момче и знам, че държите един на друг. Освен това разбирам, че вече не сте деца и че когато двама души изпитват нещо повече от приятелски чувства, се случват някои неща. Секс — поправи се Джена и си заповяда да спре да бъде такава страхливка.

— Не се е случило. Все още не.

— Добре. Добре, защото, ако се случи, искам и двамата да сте подготвени, да сте в безопасност. — Тя бръкна в джоба си и извади кутийка презервативи. — Да сте защитени.

— О! — Лил просто се втренчи в тях, така зашеметена, както бе майка й от уравненията. — Ох! Ъъъ…

— Някои момичета смятат, че това е отговорност на момчето. Моето момиче е умно, наясно е със себе си и винаги ще се грижи сама за себе си; ще разчита само на себе си. Иска ми се да изчакаш. Не мога да спра това желание. Но ако не изчакаш, искам да ми обещаеш, че ще използваш предпазни средства.

— Обещавам. Искам да съм с него, мамо. Когато съм… искам да кажа, просто когато съм близо до него, чувствам всичко това — довърши непохватно тя. — В сърцето си, в корема си, в главата си. Всичко трепери, така че едва си поемам дъх. А като ме целуне, през ума ми минава мисълта „Ооо, значи това било то“. Искам да съм с него — повтори тя. — Той се дърпа, защото не е сигурен, че наистина съм готова. Но аз съм.

— Много ме успокои. Добре е да знам, че не те притиска.

— Мисля, че май е обратното.

Джена успя да се засмее, макар и слабо.

— Лил, и преди сме говорили за секса, за безопасността, отговорността и чувствата. Освен това си израснала във ферма. Но ако има нещо, за което не си сигурна или за което просто искаш да поговориш с някого, знаеш, че можеш да дойдеш при мен.

— Добре. Мамо, татко знае ли, че ми даваш презервативи?

— Да. Говорихме за това. Винаги можеш да говориш и с него, но…

— Да бе, да. Ще е много странно.

— И за двама ви. — Джена погали Лил по бедрото и стана. — Не стой будна прекалено дълго.

— Няма. Мамо? Благодаря, че ме обичате.

— Няма защо.

 

 

„Разчитай на себе си“ — помисли си Лил. Майка й беше права както обикновено, реши тя, докато опаковаше провизии. Единствено трябваше да има план, в това беше разковничето. Какво да направи, кога и как да го направи. Лил бе извършила подготовката. Куп може би не знаеше всички подробности, но елементът на изненадата също бе част от разковничето.

Тя сложи раниците в камиона, доволна, че родителите й са в града, така че й бяха спестени неловките „Пази се“, дори да бяха неизговорени.

Зачуди се дали бабата и дядото на Куп знаят какво става. Беше предпочела да не задава на майка си този въпрос. Това също щеше да е неловко.

„Няма значение. Не ми пука“, рече си тя в колата. Вятърът нахлуваше през отворените прозорци. Имаше три дена свобода, навярно последните три за цялото лято. След още няколко седмици щеше да е поела на север към колежа. Щеше да започне друг етап от живота й.

Нямаше да си тръгне, преди да е завършила този етап.

Мислеше си, че ще е нервна, но не беше. Въодушевена, щастлива, да, но не и нервна. Знаеше какво прави на теория и бе готова да го приложи на практика.

Пусна радиото и започна да припява, докато минаваше през хълмовете, покрай спретнати ферми и пасища. Видя мъже, които поправяха огради, и жени, които простираха пране. Спря, не можа да се въздържи, при вида на стадото огромни бизони и направи няколко снимки, придружени с набързо нахвърляни бележки.

Пристигна във фермата точно навреме, за да види как Куп оседлава коня си. Метна на рамо своята раница, грабна другата и подсвирна.

— Какво е всичко това?

— Няколко изненади — провикна се тя към приближаващия се да й помогне Куп.

— Исусе Христе, Лил, ти май си донесла храна за цяла седмица. Ще отсъстваме само няколко часа.

— По-късно ще ми благодариш. Къде са всички?

— Баба и дядо трябваше да се втурнат спешно към града. Сигурно вече се връщат, но казаха да не ги чакаме, ако сме готови, преди да се приберат.

— Повярвай ми, готова съм. — Тя прегърна вълнуващата тайна, която пазеше в гърдите си. — О, днес говорих с бъдещата си съквартирантка в колежа. — Лил провери подпръгите на седлото на кобилата. — Вече разбрахме кой с кого ще бъде и тя се обади, за да установим връзка. От Чикаго е и ще учи животновъдство и зоология. Мисля, че ще се разбираме добре. Надявам се. Никога досега не съм живяла с някого.

— Това скоро ще се промени.

— Да. — Лил се метна на седлото. — Скоро. Ти харесваше ли съквартиранта си?

— Повечето от тези две години той ги прекара в алкохолно опиянение. Не ми пречеше.

— Надявам се да си намеря приятели. Някои хора завързват в колежа приятелства, които продължават през целия им живот. — Двамата потеглиха с равен ход. Разполагаха с цялото време на света под широкото синьо небе. — Ти някога напивал ли си се?

— Няколко пъти и ми стига. Тогава идеята ми се стори добра, а тревата беше съвсем наблизо. Той не спираше да ме подканва: „Друже, обърни една“ — поясни Куп с преувеличено пиянска интонация, която я накара да се разсмее. — Така че си казах: „Защо не?“ Всичко ми се стори страшно забавно за известно време. А после ме налегна зверски глад и ужасно главоболие. Реших, че не си струва.

— Тази година пак ли ще ти е съквартирант?

— Изхвърлиха го от колежа. Не че съм много изненадан.

— Ще трябва да свикваш с някой друг.

— Няма да се върна.

— Какво? — Лил рязко дръпна поводите и кобилата спря. Зяпна го онемяла, но Куп продължи напред, така че Лил смуши кобилата в тръс, за да го догони. — Какво искаш да кажеш? Как така няма да се върнеш? Няма да се върнеш на изток ли?

— Не, в колежа. Приключих.

— Но ти… ти едва… Какво се е случило?

— Нищо. Там е цялата работа. Не стигам доникъде, а краят и бездруго не е мястото, където искам да стигна. Всички тези юридически глупости са заради баща ми. Готов е да плаща, докато правя това, което казва. А аз вече няма да го правя.

Тя разпозна знаците, стягането на челюстта, пламъка в очите му. Знаеше, че е разгневен и се подготвя за битка.

— Не искам да ставам адвокат и най-вече като онези корпоративни смешници в италиански костюми, в какъвто иска да се превърна. По дяволите, Лил, прекарал съм първата половина от живота си в опити да го удовлетворя, да го накарам да ме забележи, да се заинтересува от мен, мамка му! И докъде ме докара това? Единствената причина, поради която плаща за колежа е, че е принуден, но и това трябва да става по неговия начин. Побесня, задето не влязох в „Харвард“. Боже Господи, сякаш съм искал!

— Можеше да влезеш в „Харвард“, ако беше пожелал.

— Не, Лил — отвърна раздразнено той и я изгледа намръщено. — Ти би могла. Ти си геният, пълният отличник.

— Ти си умен.

— Не и по този начин. Не и за училище или просто не така. Справям се добре, съвсем задоволително. И ненавиждам всяка минута от живота си, Лил.

Тъжен и гневен, осъзна тя. Този израз отново се бе върнал в очите му.

— Никога не си казвал…

— Какъв смисъл щеше да има? Чувствах се хванат в капан. Той умее да те накара да се почувстваш така, сякаш нямаш избор, сякаш той е прав, а ти грешиш. И, мили Боже, наистина умее да те накара да се придържаш към правилата. Затова е толкова добър в работата си. Но аз не искам да правя това, което прави той. Започнах да мисля за всички тези години, през които трябваше да се примиря с това да се превърна в нещо, каквото не исках да бъда. И сложих точка.

— Иска ми се да ми го беше казал преди. Просто ми се иска да ми беше казал колко нещастен те прави всичко това. Можехме да поговорим.

— Може би. Не знам. Знам обаче, че всичко е заради него, не заради мен. Той и майка ми, тяхната безкрайна война и безкрайните им опити да поддържат благовидна фасада. И на това му сложих точка.

Сърцето й се сви заради него.

— Да не си се скарал с родителите си, преди да тръгнеш насам?

— Не бих го нарекъл караница. Казах някои неща, които исках да кажа, и в отговор получих ултиматум. Това лято или ще остана и ще работя в семейната фирма, или той ще ме отреже. Финансово, имам предвид, тъй като по всички други начини ме е отрязал отдавна, още откакто бях дете.

Двамата прегазиха един поток. Мълчаха и единственият звук, който се чуваше, беше плискането на копитата през водата. Лил не можеше да си представи родителите й да се отдръпнат от нея, по какъвто и да било начин.

— И така, ти дойде тук.

— Това възнамерявах да направя, това исках. Имам достатъчно пари, за да си създам свой дом. Не ми трябва много. И без това никога нямаше да се върна да живея при майка си. Просто никога няма да се върна там.

В гърдите й набъбна малко мехурче надежда.

— Можеш да останеш тук, при баба си и дядо си. Знаеш, че можеш. Ще им помагаш с фермата. Можеш да ходиш в колеж тук и…

Той обърна глава към нея и тя почувства, че малкото мехурче се пуква и изчезва.

— Няма да се върна в колежа, Лил. Това не е за мен. При теб е по-друго. Ти чертаеш планове какво да учиш, каква да станеш, още откакто видя онзи кугуар. И реши да гониш котки вместо бейзболни топки.

— Не подозирах, че си толкова нещастен. Разбирам, че не си избрал сам правото. Било е нечестно от страна на баща ти да те притиска, но…

— Въпросът не е в това дали е честно, или не. — Той сви рамене, жест на млад мъж, дотолкова свикнал с нечестното, че вече не му прави впечатление. — Изобщо не е заради това и отсега нататък не е и заради него. Става въпрос за мен. Колежът и всичко, свързано с него? Това не е за мен.

— Да останеш тук също не е за теб, нали?

— Мисля, че не или поне не още. Не съм сигурен какво искам. Ще е лесно да остана. Има място за мен, цели три квадрата, работа, в която ме бива. Имам семейство, имам и теб.

— Но?

— Струва ми се, че това прекалено много прилича на усядане, преди да съм се усетил. Преди да съм направил нещо. Нещо там, навън. Тук аз съм внукът на Сам и Луси. Искам да бъда аз. Записах се в полицейската академия.

— В полицията ли? — Ако се бе пресегнал и я бе съборил от коня й на земята, нямаше да се стъписа толкова. — Това пък откъде дойде? Никога не си показвал дори и намек, че искаш да ставаш ченге.

— Записах няколко курса по прилагане на законите и един по криминалистика. Това бяха единствените предмети, които ми харесаха сред всичките глупости от последните две години. Единствените, в които ме биваше. Вече кандидатствах. Имам достатъчно кредити от курсове и ме приеха. Когато започна, ще съм на двайсет. Обучението е шест месеца и просто имам чувството, че ще съм добър в тази област. Така че ще пробвам. Имам нужда от нещо, което да е мое. Не знам как да го обясня.

„Аз съм твоя“ — простена тя, но задържа думите за себе си.

— Казал ли си на Сам и Луси?

— Все още не.

— Ще работиш в Ню Йорк.

— Преди ходех на училище на изток — напомни й той. — И ако беше станало това, което искаха всички, освен мен, щях да работя в юридическата фирма на баща ми пак там. Щях да нося костюм всеки скапан ден. Сега ще правя нещо заради самия себе си или поне ще се опитам. Мислех, че ще разбереш.

— Разбирам. — Искаше й се да не разбираше. Искаше Куп да остане тук, с нея. — Просто Ню Йорк е толкова далеч.

— Ще идвам винаги когато мога. Веднага щом мога. Може би за Коледа.

— Аз бих могла да дойда в Ню Йорк. Може би по време на ваканцията или другото лято.

Част от тъгата, изписана на лицето му, се изпари.

— Ще те разведа навсякъде. Има толкова неща, които можеш да направиш, толкова много да видиш. Дотогава ще си имам свой собствен дом. Няма да е нещо особено, но…

— Няма значение. — Някак си щяха да направят така, че да се получи, обеща си наум Лил. Не можеше да изпитва тези чувства към него и да не направи така, че да се получи. — И в Южна Дакота има ченгета. — Опита се да се усмихне ведро. — Кой знае, един ден може да станеш шериф на Дедуд.

Тази идея го накара да се разсмее.

— Първо трябва да изкарам докрай академията. Много хора не минават през цедката.

— Ти ще минеш. Ще се справиш страхотно. Ще помагаш на хората и ще разкриваш престъпления, а аз ще си взема дипломата и ще спасявам дивата природа.

„И ще намерим начин да се получи“ — помисли си тя.

Тя го поведе към кътчето, което бе избрала. Искаше всичко да е съвършено: денят, мястото, моментът. Не можеше да позволи несигурността на бъдещето да й попречи.

Сега имаха слънцето и то се процеждаше през короните на дърветата и хвърляше искрящи отблясъци върху водите на бързия поток, където на лекия бриз танцуваха диви теменужки. Още диви цветя разцъфтяваха под ласките на светлината и в сенките, а песента на птиците представляваше музика сама по себе си.

Двамата слязоха от конете и ги завързаха. Лил свали раницата си.

— Първо трябва да издигнем палатката.

— Палатка ли?

— Исках да те изненадам. Разполагаме с цели два дни. Няма проблем с баба ти и дядо ти, нито с моите родители. — Сложи раницата на земята и опря ръце на гърдите му. — С теб има ли проблем?

— От последното ни лагеруване мина доста време. Последния път бях в една палатка с баща ти. — Впил изучаващ поглед в лицето й, той разтърка ръцете й. — Сега нещата са по-различни, Лил.

— Знам. Точно затова сме тук, само с една палатка и един спален чувал. — Тя се наведе с отворени очи и докосна с устни неговите. — Искаш ли ме, Купър?

— Знаеш, че да. — Той я привлече по-близо до себе си и превзе устата й във внезапен и яростен порив, който изпрати към корема й пламтяща стрела. — Исусе Христе, Лил, знаеш, че да. Няма смисъл да те питам дали си сигурна, щом си готова. Ти винаги си сигурна. Но… Не сме подготвени. Една палатка не е достатъчна за това, за което говорим, не и палатката в раницата ти.

Това я накара да се разсмее и да го прегърне силно.

— Имам цяла кутия палатки.

— Моля?

— Презервативи. Имам кутийка презервативи. Никога не отивам на лагер, без да съм подготвена.

— Цяла кутия. Значи онзи в портфейла ми, е излишен и добре, че е така. Благодаря ти, Боже, но откъде, по дяволите, си намерила презервативи?

— Майка ми ги даде.

— Твоята… — Той затвори очи, след което се предаде и седна на един камък. — Майка ти ти е дала кутия презервативи и после те е оставила да дойдеш тук с мен?

— Всъщност ми ги даде преди една седмица и ме помоли да й обещая, че съм сигурна и че ще внимавам. Обещах й, сигурна съм и ще внимавам.

Леко пребледнял, Куп потърка с ръце коленете си.

— А баща ти знае ли?

— Сигурно. Уверявам те, че не си зарежда пушката, Куп.

— Всичко това е толкова странно. Просто е странно. И сега съм нервен, дявол да го вземе!

— Аз не съм. Помогни ми да разпънем палатката.

Той се изправи и двамата започнаха бързо да издигат малката, лека палатка.

— И преди си го правил, нали?

Той й хвърли бърз поглед.

— Нямаш предвид лагеруването, нали? Да. Но никога досега не съм го правил с някоя, която… която не го е правила преди. Вероятно ще те заболи, а и изобщо не знам дали първия път може да е хубаво за момичето.

— Ще ти кажа. — Тя посегна и положи ръка върху сърцето му. Единственото, за което можеше да си мисли, бе, че сега това сърце биеше за нея. Трябваше да е така. — Можем вече да започваме.

— Сега ли?

— Е, надявам се преди това да ме постоплиш. Донесох още едно одеяло, за да го постелем отдолу. — Извади го от раницата. — И тъй като вече имаш презерватив в портфейла си, можем да започнем с това. В противен случай няма да можем да мислим за нищо друго. — Със спокойно, сигурно движение тя взе ръката му. — Може би ще поискаш да легнеш до мен и да прекараме известно време в целувки.

— На света няма друга като теб.

— Покажи ми, става ли? Ти си единственият, който искам да ми покаже.

Той я целуна, както стояха облени от слънчевата светлина и вложи в тази целувка цялата нежност, която имаше у себе си.

Знаеше, че Лил е права. Трябваше да стане тук, в света, който принадлежеше на тях двамата, света, който ги бе събрал и ги бе свързал завинаги.

Двамата се наведоха и коленичиха един срещу друг. Тя въздъхна и остана неподвижна.

Той я погали, погали косата й, гърба й, лицето й и най-накрая гърдите й. И преди ги бе усещал, бе усещал как сърцето й бие лудо срещу дланта му, когато я докосваше. Но сега бе по-различно. Това беше прелюдия.

Свали ризата й и видя усмивката в очите й, докато тя смъкваше неговата. Дъхът й секна, щом започна да разкопчава сутиена й, а очите й се затвориха при досега на пръстите му до кожата й.

— Това определено ме стопля.

— Ти си като… — Куп потърси подходящите думи, беше обхванал гърдите й в шепите си и дразнеше зърната й с палци. — Сякаш цялата си покрита със златен прах.

— Все още не си ме видял цялата. — Тя отвори очи и ги впери в неговите. — В мен оживяват неща, които дори не съм подозирала, че съществуват. Всичко трепери и е горещо. — Посегна и потърка с длани гърдите му. — И за теб ли е така?

— С тази разлика, че аз знаех за съществуването им, Лил.

Той наведе глава и пое гърдата й в устата си. Вкусът й го изпълни, а ахването й от изненада и удоволствие накара кръвта му да заври.

Ръцете й го обгърнаха окуражително и останаха около него, когато двамата се строполиха върху одеялото.

Лил не подозираше, че ще изпита толкова много неща. Бури, вълни и трепети. Нищо от това, което беше чела, нито статиите, нито книгите, не я бе под готвило за случващото се в собственото й тяло.

Умът й сякаш излезе от него и го освободи, така че сега там имаше само усещания.

Тя забързано прокара устни по рамото му, по гърлото му, по лицето му, подчинена на непреодолимото желание да го погълне. Галещата му ръка се плъзна надолу по тялото й, разкопча копчето на дънките й и тя потръпна. И помисли: „Да. Моля те, да!“

Опита се да разкопчее неговите, но той се отдръпна.

— Трябва да… — Дишането му беше накъсано, докато изваждаше портфейла си. — Може да забравя, просто да спра да мисля.

— Добре. — Лил се отпусна по гръб и докосна гърдите си. — Вече усещам всичко по различен начин. Мисля, че… О! — Очите й се разшириха, когато той рязко смъкна дънките си. — Ау!

Първичната мъжка гордост от реакцията й го накара да й хвърли бърз поглед, преди да извади презерватива.

— Ще пасне.

— Знам как става, но… позволи ми.

Преди Куп да успее да си го сложи, тя седна на одеялото и го докосна.

— Боже Господи, Лил!

— Гладък е — прошепна тя, а през тялото й минаваше нова вълна от горещина. — Твърд и гладък. Какво ще е усещането да го почувствам вътре, в себе си?

— По-кротко, ще се наложи да почакаш още малко. — Дишаше учестено и плитко, улови я за китката и издърпа ръката й настрана.

Направи усилие да се съсредоточи върху слагането на презерватива.

— Позволи ми — прошепна той и се отпусна до нея. — Просто ми позволи този първи път.

Целуна я: дълга, бавна, дълбока целувка и се надяваше инстинктите му да се окажат верни. Тя сякаш омекна под него, а после, когато той плъзна ръка надолу, потръпна.

Вече беше влажна и това почти го накара да загуби контрол. Молейки се да успее да се овладее докрай, той пъхна единия си пръст в нея. Хълбоците й се надигнаха, а ноктите й се забиха в гърба му.

— О, Господи, о, Господи!

— Така е добре. — „Горещо, меко, влажно. Лил.“. — Добре ли е?

— Да. Да, Това е…

Тя почувства как нещо се надига, отлита и открадва дъха й със себе си. Той я целуваше, приковаваше, освобождаваше. Тя отново се изви, за да намери повече, а после пак и пак.

„Това е — помисли си тя, — това е.“

Заплува в изгарящата топлина и почувства как той помръдва, как се притиска към най-интимната й същност. Отвори очи, направи усилие да фокусира погледа си и го прикова в лицето му, в настойчивостта на тези кристалносини очи.

Заболя я. За миг болката прониза удоволствието толкова изненадващо, че Лил цялата се скова.

— Съжалявам. Съжалявам.

Тя не знаеше дали Куп смята да спре, или да продължи, но знаеше, че се намира на ръба на нещо невъобразимо. Сграбчи хълбоците му и се надигна, за да го намери, да го опознае.

Болката отново я проряза, още един шок и пламък и той беше вътре в нея. С нея.

— Наистина пасна — едва успя да прошепне тя.

Той отпусна глава на рамото й с бездиханен, задавен смях.

— О, Господи, Лил! О, Господи, мисля, че не мога да спра сега.

— Кой те кара? — Тя заби пръсти в плътта му, отново сграбчи хълбоците му и почувства как се движи в нея.

Той трепереше отгоре й. Стори й се, че и земята отдолу трепери. Всичко в нея се отвори, изпълни се и тя разбра.

Нададе вик на удоволствие така, както не бе извикала от болката, и се понесе по вълната на насладата заедно с него.