Нора Робъртс
Черните хълмове (26)

26.

През нощта забушува свирепа гръмотевична буря и продължи и сутринта. А после времето стана наистина отвратително.

Първите зърна на градушката бяха едри като грах. Барабаняха по пътеките, търкаляха се по покривите. Лил, която добре познаваше капризите на пролетното време, нареди да приберат колкото се може повече превозни средства на закрито и самата тя лично прекара камиона си през калта.

Животните имаха достатъчно ум да потърсят подслон, но Лил забеляза някои от стажантите да обикалят наоколо, да се смеят и да събират превърналите се в топки за голф, ледени зърна, за да си ги подхвърлят един на друг. „Сякаш са на парти — помисли си тя, — а светкавиците, които прорязват черното небе, са просто част от някакво великолепно светлинно шоу.“

Поклати глава, когато видя как Ерик жонглира с три ледени топчета като уличен фокусник, а сачмите продължаваха да се сипят над главата му.

„Мозъкът на някого от тях сериозно ще пострада от всички тези снаряди“ — разтревожи се Лил.

Изруга на глас, защото върху камиона й се стовари ледена буца с големината на праскова. Закара го под навеса на склада и се намръщи на новата вдлъбнатина в бронята.

„Виж ти, вече не им е смешно“ — забеляза тя, когато стажантите се втурнаха към най-близкото убежище. Знаеше, че ще има още вдлъбнатини и ледени бомбардировки, пострадали растения и отвратително голямо количество лед, което ще трябва да изринат. Но в този момент тя беше на топло и сухо и реши да изчака края на градушката в камиона.

Поне докато не видя как една топка лед се удря в гърба на една от бягащите стажантки и я събаря по лице в калта.

— Мамка му!

Лил излетя от камиона и се втурна нататък. Двама от младежите също се затичаха да вдигнат падналата.

— Вкарайте я вътре. Вътре! — Чувстваше се така, сякаш я напада цял разярен отбор по баскетбол.

Тя сграбчи момичето и като наполовина я влачеше и наполовина я носеше, стигна до верандата на собствената си хижа. Влязоха вътре, мокри и мръсни, а момичето, освен това и бледо като леда, който продължаваше да бомбардира двора.

— Удари ли се?

Момичето поклати глава, започна да диша с хриптене и притисна ръце към коленете си.

— Просто ми извади въздуха.

— Вярвам ти. — Лил започна да прехвърля разбърканата информация в мозъка си, за да си спомни имената на двамата стажанти, докато бурята ревеше над хълмовете като цял куп разярени лъвове. — Отпусни се. Рийд, донеси на Лина вода. Избърши си краката — нареди тя. Не че щеше да има кой знае каква полза, но все пак.

— Стана толкова бързо. — Лина потръпна и очите на изпоцапаното с кал лице се впериха в Лил. — Първо бяха малки ледени кубчета, а после изведнъж се превърнаха в топки за пинг-понг. А после…

— Добре дошла в Южна Дакота. Ще накараме Мат да те погледне. Сигурна ли си, че не си се ударила?

— Не. Просто съм… удивена. Благодаря, Рийд — добави тя, взе бутилката с вода и отпи голяма глътка. — Уплаших се. И все пак… — Тя погледна покрай Лил към ледените топки, които все още засипваха земята, към светкавицата, която със злокобен трясък излетя от облаците. — По някакъв странен начин е страхотно!

— Дано си го спомниш, когато дойде време да разчистим. Градушката скоро ще спре. — „Вече намалява“ — реши Лил. — Сега бурята ще се измести на запад.

— Наистина ли? — примигна Лина. — Откъде знаете?

— Вятърът я носи. Можеш да се изкъпеш в моята баня. Ще ти дам назаем дрехи. Щом бурята премине, всички да се явят в кабинета ми. Хайде, Лина.

Тя заведе момичето на горния етаж и посочи към банята.

— Просто остави дрехите си там. Ще ги пусна в пералнята.

— Съжалявам, че ви създавам толкова проблеми. Да забия нос в земята под ударите на градушка не беше начинът, по който исках да ме забележите.

— Моля? — Лил се извърна с гръб към гардероба, откъдето се канеше да извади чисти дънки и пуловер.

— Имам предвид, че откакто съм дошла, работим главно с Танси и Мат. Покрай всичко, което става, не сме имали много възможности да работим пряко с вас.

— Ще има такива.

— Не, аз просто… Вие сте причината, поради която съм тук. Заради вас уча биология и опазване на дивите животни.

— Наистина ли?

— Боже, звуча направо лигаво. — Лина седна на тоалетната чиния, за да си събуе ботушите. — Гледах документалния филм за работата ви тук. Онзи, трисерийния. Бях си у дома, беше ми писнало от училището и бях отегчена до смърт. Сменях каналите, нали разбирате. И попаднах на онази част за вас и убежището. Пропуснах другите две части, защото трябваше да ходя на училище. Но си купих дивидито, същото, което продаваме в магазина за сувенири. Наистина се заинтересувах от това, което правите, от това, което казвате, и от това, което строяхте тук. И си помислих: „Това е! Такава искам да стана, когато порасна.“ Майка ми реши, че е страхотно… и че преди колежа ще си променя мнението поне десетина пъти. Но аз не го промених.

Заинтригувана, Лил остави дънките, пуловера и дебелите чорапи на плота в банята.

— Това е твърде важно решение, за да се вземе само на базата на един документален филм.

— Вие говорехте с такава страст — обясни Лина и стана да разкопчее пуловера си с окаляна качулка. — Толкова красноречиво и пламенно. Преди това никога не се бях интересувала от науката. Но вие я направихте да звучи като нещо… не знам, като нещо секси, умно и важно. Сега звуча като абсолютна подмазвачка.

— На колко години си била?

— На шестнайсет. До онзи момент бях убедена, че ще стана рок звезда. — Тя се усмихна и се измъкна от мокрите си дънки. — Нищо, че не можех нито да свиря на нещо, нито да изпея дори една нота. Но като ви видях по телевизията, си помислих: „Ето това е истинска рок звезда.“ И ето къде съм сега, събличам се във вашата баня.

— Когато си кандидатствала за стажантско място, инструкторите ти са ти дали блестящи препоръки.

Без да страда от излишна скромност, Лина застана насред банята по бельо и впери в Лил широки, обнадеждени очи.

— Прочели сте досието ми?

— Това ми е работата. Забелязах, че работиш усърдно и слушаш внимателно. Идваш навреме всяка сутрин и оставаш до късно, ако имаме нужда от теб. Вършиш грубата работа, без да се оплакваш и писмените ти доклади са пълни, макар и все още обагрени в романтична светлина. Задаващ въпроси. В момента наистина стават много неща, които съкращават времето ми за индивидуална работа със стажантите. Но те забелязах, още преди да забиеш нос в земята под ударите на градушката.

— Смятате ли, че притежавам необходимите качества?

— Ще ти отговоря преди края на програмата.

— Звучи страховито, но честно.

— Хайде, измий се. — Лил понечи да си тръгне, но се спря. — Лина, какво се говори сред стажантите за това, което става? Какво мислите за всичко това? Знам, че говорите — добави тя. — И аз съм била стажантка. Спомням си.

— Всички сме малко притеснени, но същевременно ни се струва някак нереално. Сякаш не е истинско.

— Добре ще е да не се отделяте един от друг. Стойте заедно колкото е възможно повече. Когато си готова, излез през другата врата.

Тя слезе по стълбите, сложи дрехите на Лина в пералната машина и си нареди да запомни след това да ги пъхне в сушилната. Докато гръмотевиците, вече далечни, продължаваха да ехтят, тя си помисли за момичето, което в този момент се намираше под душа й, и осъзна, че Лина й напомня за Каролин.

Тази мисъл я накара да потръпне, преди да излезе, за да започне разчистването след бурята.

 

 

Във фермата Куп и Сам пуснаха конете на пасището. Сам все още понакуцваше и може би никога нямаше да престане, но изглеждаше здрав и стъпките му бяха достатъчно стабилни, та Куп да не изпитва необходимост да наблюдава всяка една от тях.

Един до друг, двамата се загледаха как жребчетата играят, а конете пасат.

— Поне никоя от пролетните реколти не пострада. Можеше да е много по-лошо. — Сам се наведе и вдигна от земята една ледена буца с размера на бейзболна топка. — Как е ръката ти?

— Все още си я имам.

— Да видим.

Развеселен, Куп улови ледената топка, задържа я и я завъртя високо и продължително във въздуха.

— Как е твоята?

— Напоследък я бива повече за маркираното пространство, но където хвърлям, улучвам. — Сам вдигна още една топка и посочи към един бор. — Очите ми все още са си наред.

— Рънърът на втора база излиза напред. Батерът прави лъжлив удар, удря. Рънърът изгаря. — Куп хвана следващата ледена топка и я запрати към въображаемия си съотборник на трета база. — Излиза.

Сам се засмя и посегна за още лед.

— И какво, глупчовци такива? — чуха те гласа на Луси. — Ще стоите тук и ще хвърляте лед или възнамерявате да свършите малко работа? — Тя се облегна на мотиката, с която бе разчистила леда от градинката до кухнята.

— Ядосана е.

— Да, защото градушката направи на нищо къдравото й зеле. Лично аз нямам нищо против. Не мога дори да го преглъщам. Идвам, Луси! — провикна се Сам, избърса ръце в панталона си и двамата с Куп тръгнаха обратно. — Мислих за това, което каза, че ще ни трябва още работна ръка. Ще поразмисля още.

— Добре.

— Не че не мога да се справя с работата.

— Съвсем не, сър.

— Просто си помислих, че трябва да съсредоточиш усилията си върху бизнеса. Ако наемем някого, който да върши нещата тук, това ще ти даде повече време за наемите и разходките на туристи. Така е най-добре от практична гледна точка.

— Съгласен съм.

— Освен това предполагам, че няма да използваш задълго сградата на работниците, не и ако имаш капчица ум в главата или поне малко воля. Ако ги имаш, ще започнеш да разширяваш хижата на Лил. Ще ви трябва още място, когато създадете семейство.

— Гониш ли ме?

— Птичето трябва да напусне гнездото — ухили се Сам. — Е, преди това ще ти дадем малко време. Гледай да не го пилееш.

— Точно сега нещата са много сложни, дядо.

— Момче, нещата винаги са много сложни, така че няма да е зле вие двамата да поразвържете някой и друг възел.

— Мисля, че вече го правим или поне сме започнали. Точно сега ме интересува само тя да е в безопасност.

— Мислиш, че това някога ще се промени ли? — За миг Сам спря на място и поклати глава. — Ако е рекъл Бог, няма да е винаги така, както сега, но ти ще се стараеш тя да е в безопасност до края на живота си. И ако си благословен, ще се стараеш и децата, които ще ви се родят, също да са в безопасност. Нямаш проблем да спиш с нея, нали така?

Куп едва се сдържа да не наведе глава.

— Никакъв.

— Добре — отвърна Сам, сякаш това бе достатъчно, и продължи да върви към къщата.

— Да се върнем към бизнеса — заговори Куп. — Исках да обсъдя нещо с теб и баба. Искам да направя инвестиция.

— Каква инвестиция?

— Пари, дядо, каквито имам.

Сам отново спря.

— Бизнесът и така върви добре. Няма нужда от как му викаха? Вливане на средства.

— Ще има, ако се разраснем. Ако разширим оборите, ако добавим разходка с понита и открием малко магазинче.

— Магазинче? За сувенири?

— Не точно. Мислех си за туристически принадлежности и припаси. Имаме много клиенти, които ги купуват от други места. Защо да не купуват зърнените си закуски, бутилките с вода, пътеводителите и фотоапаратите за еднократна употреба, когато разберат, че батерията им е свършила, от нас? Ако осъвременим компютъра и принтера, можем да правим снимки и да ги превръщаме в пощенски картички. Мислиш ли, че има майка, която да устои на изкушението да види пощенска картичка със своето малко каубойче, седнало на гърба на пони? Ще иска цяла дузина.

— Това са много допълнения.

— Приеми го като органично разширяване.

— Органично разширяване! — изсумтя Сам. — Това надминава всичко, което сме правили досега, Куп. Предполагам, че можем да го обмислим. Пощенски картички! — изсумтя той и поклати глава.

После се намръщи и заслони с ръка очите си от блясъка на слънцето, което си пробиваше път сред облаците.

— Това е Уили.

Луси също бе видяла шерифа и спря работата си, за да свали градинарските ръкавици и да отметне назад косата, която вятърът духаше в лицето й.

— Мис Луси — поздрави Уили и докосна периферията на шапката си. — Градушката е причинила доста щети в градината ви.

— Можеше да е и по-лошо. Не е пробила покрива, а това е същинска благословия.

— Аха. Сам. Куп.

— Уили. Градушката да не те е заварила на открито? — попита Сам.

— Най-лошото го изкарах на закрито. Синоптиците не са споменавали нищо за градушка. През половината време изобщо не знам защо ги слушам.

— Горе-долу толкова пъти излизат прави. През половината време.

— Да. Но поне ни довя малко топлина. Може пък тя да се позадържи. Куп, може ли да проговорим?

— Уилям Йохансен, ако имаш да кажеш нещо за убийството и така нататък, кажи го сега, пред всички — изрече властно Луси и опря ръце на хълбоците си. — Имаме право да знаем.

— Да, май че е така. Отивам да говоря с Лил, така че и бездруго ще чуете. — Потупа с кокалчето на пръста си по периферията на шапката си. — Намерихме портфейла на Тайлър, поне смятаме, че е неговият. Вътре е шофьорската му книжка, както и други документи за самоличност. Няма ги нито парите, нито снимките, за които съобщи жена му. Но всички кредитни карти, които ни изброи, са на лице.

— Къде? — попита Куп.

— Точно това е интересното. На запад оттук, само на пет мили от границата с Уайоминг. Изглежда така, сякаш се е запътил към Карсън Дроу^[1]. Дъждът е заличил част от следите му, но след като са намерили портфейла, мъжете са успели да ги открият.

— Това е далеч оттук — замислено поклати глава Луси. — Доста далеч.

„Извън сегашната му територия — отбеляза си Куп. — Извън ловната му територия.“

— Взел е снимките, но е оставил документите за самоличност.

— Да. Една от възможните теории е да е решил, че се е отдалечил достатъчно от територията на хайката и може без страх да изхвърли портфейла. Друга гласи, че просто го е изпуснал по погрешка.

— Ако е искал да го изхвърли, е можел да го метне в реката или да го зарови някъде.

Уили кимна.

— И това е вярно.

— Но това е добра новина, нали така? Щом е толкова далеч на запад и все още се движи, значи се е махнал оттук. — Луси посегна към ръката на Куп. — Знам, че трябва да го хванат, да го спрат, но няма да съжалявам, ако това се случи на много мили разстояние оттук. Така че това е добра новина.

— Възможно е.

— Със сигурност не е лоша — отвърна енергично тя на Уили.

— Мис Луси, при обстоятелства като тези трябва да сме предпазливи.

— Ти бъди предпазлив, колкото си искаш. Аз ще спя по-спокойно тази вечер. Влез за една-две минути. Имам чай с лед и горещо кафе.

— Много бих искал, но трябва да тръгвам. И аз искам да спите по-спокойно тази вечер, но все пак държа да заключите вратите си. И не се преуморявайте. Мис Луси, Сам — сбогува се той.

— Веднага се връщам — каза Куп и се отдалечи заедно с Уили. — Колко време ще ви трябва, за да се уверите, че портфейлът е на Тайлър и да сравните отпечатъците?

— Надявам се резултатите да са готови до утре. Но се обзалагам, че е на Тайлър и че ще намерим на него отпечатъците му.

— Готов ли си да се обзаложиш на същата сума, че го е изхвърлил или го е изпуснал случайно?

— Това е залог, който не съм готов да направя.

— Аз се обзалагам, че е било нарочно.

Уили стисна устни и кимна.

— Разсъждаваме по сходен начин. Просто изглежда прекалено лесно. Дни наред търсим това копеле, без да намерим абсолютно нищо и сега ни оставя следа, която се вижда дори и след дъжда, диря, която може да проследи дори и късогледата ми баба. Може да се занимавам само със закона на местно ниво, но не съм толкова глупав, колкото ме мисли.

— Той иска малко време, малко пространство, за да се подготви за това, което си е наумил, каквото и да е то. Погрижи се Лил да го разбере. Когато я видя и аз ще помогна, но искам да го чуе първо от теб.

— Добре. — Уили отвори вратата на полицейската кола. — Куп, федералните ще съсредоточат усилията си върху Уайоминг. Възможно ли е да са прави?

— Не са.

— Следите сочат натам, така че те ги следват. Единственото, с което разполагам, е инстинктът, който ми подсказва, че тоя тип се мъчи да ни подведе. Точно това ще кажа на Лил.

Той се качи в колата, докосна периферията на шапката си за сбогом и потегли обратно по фермерския път.

 

 

Когато Куп влезе в двора, вече се бяха включили вечерните светлини. По издаваните от животните звуци, разбра, че ги хранят. Група стажанти, приключили за днес, се качваха в един ван, от който веднага гръмнаха „Уийзър“.

Един поглед към хижата с кабинетите му подсказа, че е заключена за през нощта. Все пак той мина през чакъла, бетона и калта, за да обиколи хижите, бараките, оборите, образователния център и стола и да се увери, че навсякъде е празно и безопасно.

В хижата на Лил светеха лампи. Той я видя: прибраната на опашка коса, яркосиния пуловер, та дори и блясъка на сребърните обеци, които висяха на ушите й. Известно време я наблюдава през прозореца — начина, по който се движеше, как си наля вино и отпиваше от чашата, надвесена над печката.

Видя как се надига пара и през нея волевите очертания на профила й.

Любовта премина през него, заля го целия с една-единствена силна, почти убийствена вълна.

„Трябваше да съм свикнал досега“ — помисли си той. След толкова време трябваше да е свикнал с нея, дори и ако отчетеше времето, което бе прекарал без нея. Но така и не бе успял. Така и не бе успял да го преодолее.

Може би дядо му имаше право. Губеше време.

Той се изкачи по стъпалата на верандата и отвори вратата.

Тя рязко се извърна от печката, грабвайки в движение един дълъг, назъбен нож. В този миг Куп видя и страха, и смелостта й.

Протегна ръце.

— Идвам с мир.

Ръката й потрепери съвсем леко, когато пъхна ножа обратно на мястото му.

— Не съм чула камиона ти и не очаквах да дойдеш отзад.

— В такъв случай трябва да заключиш вратата.

— Прав си.

„Може и да губя време — рече си Куп, — но нямам право да я притискам.“

— Уили отби ли се? — попита той и извади от шкафа още една чаша.

— Да.

Той погледна към печката, към бутилката хубаво бяло вино.

— Лил, ако си си наумила нещо за празнична вечеря…

— Как така изведнъж съм оглупяла? — ядно попита тя. С гневни движения свали капака на тенджерата и накара Куп да вдигне вежди, като изсипа хубавото вино върху пилето, което задушаваше. — Той е в Уайоминг толкова, колкото и аз. Постарал се е да им остави достатъчно следи, да се чудиш как така не е сложил табела „Улика“, която да ги отведе към този портфейл.

— Добре.

— Не е добре. Той се опитва да ни направи на глупаци.

— И това е по-лошо, отколкото опитите му да ни убие?

— Това добавя обида към заплахата. Чувствам се обидена. — Тя грабна виното си и отпи.

— Значи готвиш пиле с вино за двайсет и пет долара бутилката?

— Ако разбираше от готвене, щеше да знаеш, че ако едно вино не става за пиене, то не става и за готвене. И да, реших, че ми се готви. Казах ти, че мога да готвя. Никой не иска от теб да го ядеш.

Тя стовари капака обратно върху тенджерата. Куп прекоси стаята и застана до нея. Не каза нищо, само я прегърна и я стисна по-силно, когато тя понечи да се отдръпне. Привлече я безмълвно към себе си и я задържа в прегръдките си.

— Той е някъде там и се смее. Това прави всичко още по-лошо. Не ми пука колко детинско може да прозвучи. Прави го още по-лошо, така че аз съм бясна.

— Добре, бъди бясна. Или погледни на нещата от този ъгъл, той смята, че сме глупаци, че ти си глупава. Мисли, че сме се хванали на игричката му, а ние не сме. Подцени те, а това е грешка. Отнело му е много време и усилия да остави тази следа, да захвърли портфейла. Загубил ги е заради теб.

Тялото й се поотпусна.

— Е, щом го представяш по този начин.

Куп вдигна лицето й и я целуна.

— Здравей.

— Здрасти.

Той плъзна ръка по плитката й и му се прииска да можеше да я попита, да настоява, дори да я умолява.

И я пусна.

— Някакви щети от градушката?

— Нищо съществено. А какво стана при баба ти и дядо ти?

— За тайна радост на дядо ми, загубиха почти всичкото къдраво зеле.

— Аз обичам къдраво зеле.

— Защо?

Тя се разсмя.

— Няма причина. Тази вечер ще дават бейзбол. Торонто срещу Хюстън. Искаш ли да го гледаш?

— Със сигурност.

— Добре. Можеш да сложиш масата.

Той извади чинии и ги сложи на масата. Въздухът бе изпълнен с миризма на готвено и на Лил. Реши, че ако само я попита, това няма да се брои като притискане.

— Онова секси бельо все още ли е в чекмеджето ти?

— Да.

— Добре. — Хвърли поглед към нея, докато отваряше чекмеджето за прибори. — Трябва да избереш дата за това лято. Ще ти дам програмата на „Янкис“ и можеш да избереш която среща искаш. Мога да уредя Брад да изпрати самолета. Можем да си вземем няколко дни отпуск, да останем в „Палас“ или „Уолдорф“.

Тя провери картофите с розмарин, сложени да се пекат в печката.

— Частни самолети, скъпи хотели.

— Все още имам карта за най-хубавите места.

— Най-хубавите места. Колко точно си богат, Купър?

— Наистина съм богат.

— Може би трябва да ти изкрънкам второ дарение.

— Ще ти дам пет хилядарки, ако изхвърлиш червените прашки от чекмеджето на горния етаж.

— Подкуп. Ще го обмисля.

— Ню Йорк и „Янкис“ бяха първият подкуп, но ти не го разбра.

Лил осъзна, че й е липсвало приятелското им заяждане.

— Колко, ако ги изхвърля всичките?

— Сама назови цената.

— Хмм. Може да ти излезе солено. Искам да построя общежитие за стажантите.

Той се обърна.

— Добра идея. Да ги задържиш тук. Ще имат повече време, а вероятно и ще могат да общуват повече с персонала и помежду си. А ти ще имаш хора в убежището по всяко време.

— Последната част не фигурираше като мотив, поне доскоро. Точно затова не искам да навлизаме в подробности точно сега. Подслонът и транспортът не представляват особен проблем, но винаги изискват малко работа. Искам да построя общежитие с шест стаи, с кухня и дневна. Така ще имаме място за още дванайсет стажанти. Отпусни ни сума, която да е достатъчна, и ще кръстя общежитието на твое име.

— Подкуп. Ще го обмисля.

Тя му се усмихна.

— Какво е чувството да си червив с пари?

— По-хубаво, отколкото да нямаш никакви. Израснал съм с много пари, така че никога не се бях замислял за това. Част от грешката ми, когато отидох в колежа. Никога не ми се бе налагало да се тревожа откъде ще взема ядене или с какво ще си купя обувки. И през ум не ми беше минавало да се безпокоя за подобни неща.

— Още си бил момче.

— Ти беше още момиче, но все пак успя да си направиш бюджет и да живееш в рамките му. Помня.

— Аз не бях израснала в охолство. По онова време похарчи много пари и за мен. И аз ти позволих да го направиш.

— Във всеки случай беше голям шок, когато се озовах в една дупка, задето се бях противопоставил на баща си и напуснах колежа, за да стана ченге. Но все пак реших, че ще успея да се справя.

Той сви рамене и отпи от виното си, сякаш случилото се нямаше значение. Лил обаче знаеше, че има.

— Очаквах скоро да получа първите пари от тръста, така че известно време можех да карам скромно. Не знаех колко скромно. Но разбрах.

— Сигурно си бил уплашен.

— Понякога. Чувствах се победен и ядосан. Но правех това, от което чувствах, че имам нужда, и бях добър в него. И ставах все по-добър. Когато баща ми блокира изплащането на сумата от наследството и замрази сметките ми — това, което бе останало от тях, изпитах отчаяние. Имах работата си, така че нямаше да остана на улицата, но скромният ми живот стана още по-скромен. Трябваше ми адвокат, а добрите адвокати искат добри хонорари. Трябваше да взема назаем, за да му платя. Брад ми даде парите.

— Знаех си, че Брад ми харесва.

— Изминаха месеци, почти цяла година, преди да успея да му ги върна. Не ставаше въпрос само за парите, Лил, а за това, че най-после пречупих хватката на баща си над тръста. Най-после бях пречупил хватката му над мен самия.

— Той е този, който е загубил. И нямам предвид само контрола. Загубил е теб.

— А аз загубих теб.

Тя поклати глава и се извърна обратно към печката.

— Трябваше да се докажа, преди да мога да бъда с теб, а да се докажа означаваше, че не мога да бъда.

— И все пак ето ни тук.

— А сега трябва да се докажа пред теб.

— Не. — В гласа й се надигна ново раздразнение. — Не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. И така е честно. Изнервящо, но честно. Когато работиш с конете, разполагаш с много свободно време за размисъл. Много мислих за това. Ти ме поставяш на изпитание и това ме дразни. Искаш да си сигурна, че няма отново да си тръгна, както и че ти самата искаш да остана. Но междувременно аз ще те имам в леглото си, от време на време ще получавам топла вечеря, която не съм сготвил сам, и мога да те наблюдавам през прозореца на кухнята. Това е честно.

— Секс, храна и случайно воайорство?

— Освен това мога да те поглеждам в очите и да видя, че ме обичаш. Знам, че не можеш да се отдръпваш вечно.

— Не се отдръпвам. Аз…

— Искаш да си сигурна — прекъсна я той. — Това е едно и също.

Раздвижи се бързо, целуна я и я обгърна в топлина, в нужда. После лекичко я ухапа и я пусна.

— Пилето мирише много приятно.

Тя го избута още малко по-назад.

— Сядай. Трябва да е готово.

Двамата вечеряха и по мълчаливо съгласие насочиха разговора към обикновени неща: времето, конете, здравословното състояние на новия тигър. Заедно измиха съдовете. След като Куп провери ключалките, единственият видим признак за тревога, двамата седнаха да гледат бейзболния мач по телевизията. Любиха се, докато смаляващата се луна изливаше светлината си през прозорците.

И все пак през нощта Лил сънува как бяга, как панически тича през огряната от лунна светлина гора с пулсиращо от удари сърце и дишане, превърнало се в болезнено ехо. Почувства как по кожата й избива пот от усилие и страх. Храстите разраниха тази кожа, докато си пробиваше път сред тях, и усещаше миризмата на собствената си кръв.

И той щеше да я усети.

Преследваше я.

Високата трева се врязваше в краката й, но тя достигна равното място. Дочу стъпките на преследвача си — сигурни, неизменно приближаващи се, колкото и бързо да бягаше, в която и посока да се втурнеше. Луната беше неин враг, безмилостно ярък неприятел, който не й оставяше никакво място, където да се скрие. Борбата, само борбата можеше да я спаси.

Но сянката му падна върху нея и тежестта й за малко да я прикове към земята. Още докато се обръщаше да се изправи лице в лице с него, да се бори, кугуарът изскочи от високата трева, оголил зъби, насочени към гърлото й.