Нора Робъртс
Черните хълмове (2)

2.

Куп сънува няколко кошмара. В един от тях планински лъв с проблясващи жълти очи скочи през прозореца на спалнята му и го изяде на големи, лакоми хапки, преди да успее дори да извика. В друг се загуби из хълмовете, сред тревата и скалите, в простиращата се на цели мили пустош. Никой не дойде да го намери. Никой, помисли си той, дори не бе забелязал, че го няма.

Бащата на Лил не бе убил кугуара или поне Куп не бе чул изстрели. Когато дядо му и господин Чанс се върнаха, всички ядоха черешов пай и домашен сладолед и говориха за други неща.

Преднамерено. Куп знаеше всичко за този заговор между възрастните. Никой нямаше да заговори за случилото се, преди той и Лил да си легнат, за да не ги чуят.

Примирен и изпълнен с презрение към затвора си, Купър изпълняваше задачите си, ядеше храната, която му поднасяха, и играеше на геймбоя. Надяваше се, че ако прави това, което му казват, ще получи свободен ден и тогава ще може да се върне във фермата на семейство Чанс и да използва клетката за батиране.

Може би господин Чанс също щеше да поиграе с тях и тогава Куп щеше да има възможност да го попита какво е да играеш професионален бейзбол. Знаеше, че баща му очаква от него да постъпи в юридически факултет, да работи в семейната фирма. Да стане важен адвокат. Но може би, само може би, вместо това Куп би могъл да стане бейзболен играч.

Ако е достатъчно добър.

С тези мисли за бейзбол, за бягство, за лятната си присъда, голямата жълтоока котка можеше да е просто още един сън.

Той изяде закуската си от нещото, което баба му наричаше палачинки, в мълчание на старата кухненска маса, а през това време Луси се суетеше около печката. Дядо му вече бе излязъл, зает с разни фермерски дела. Купър се хранеше бавно, въпреки че геймбоят беше забранен на масата, защото, когато свършеше, трябваше да излезе навън и да се заеме със задачите си.

Луси наля кафе в една дебела бяла чаша, а после я занесе на масата и седна срещу момчето.

— Е, Купър, с нас си вече от две седмици.

— Май да.

— Това беше цялото време, което ти се полагаше за мусене. Ти си добро, умно момче. Правиш това, което ти се казва, и не отговаряш нахално, поне не гласно.

Изразът в очите й, умен и прозорлив, а не злобен, му подсказа, че е наясно как той протестира бурно наум.

— Това са добри качества. Освен това си склонен да се цупиш, стеснителен и мълчалив си и се държиш така, сякаш си в затвор. Тези качества не са чак толкова добри.

Той не каза нищо, но си пожела да бе приключил със закуската по-рано и да се беше измъкнал. Раменете му се отпуснаха в очакване на дискусия. Което според досегашния му опит означаваше, че баба му ще му изброи всичко, което не е направил както трябва, как е очаквала повече от него и как я е разочаровал.

— Знам, че си ядосан и имаш пълно право да се чувстваш по този начин. Затова ти отпуснахме тези две седмици.

Той примигна към чинията си и между веждите му се очерта гънка на объркване.

— Всъщност, Купър, аз съм ядосана заради теб. Родителите ти постъпиха себично, като не се съобразиха с чувствата ти, когато те изпратиха тук.

Главата му се повдигна само с няколко сантиметра, но очите му срещнаха нейните. Може би беше номер, помисли си той, и тя говореше така само за да го предразположи да каже нещо лошо. За да има повод да му забрани да излиза от къщи или да го накаже.

— Те могат да правят всичко, което искат.

— Да, могат. — Луси кимна отсечено и отпи от кафето си. — Но това не означава, че трябва да го правят. Аз искам да си тук, както и дядо ти. Знам, че не е от приказливите, но ти казвам истината. Но това също е себично желание от наша страна. Ние искаме да си тук, искаме да опознаем внука си и да прекараме известно време с него, както досега не сме могли. Но ти не искаш да си тук и аз съжалявам за това.

Гледаше право към него, право в лицето му. И сякаш не се опитваше да го подведе.

— Знам, че искаш да се прибереш у дома — продължи тя — при приятелите си. Знам, че си искал да отидеш на бейзболен лагер, както са ти обещали. Да, знам за това.

Отново кимна и продължи да отпива от кафето си, вперила поглед в прозореца. Сякаш наистина беше ядосана, точно както бе казала преди малко. Но не на него. Тя наистина се ядосваше заради него.

А това беше нещо, което той не разбираше, нещо, което накара гърдите му да се свият и да запарят.

— Знам за това — повтори тя. — Момчетата на твоята възраст нямат, тъй да се каже, голям избор. Един ден ще имаш, но на този етап не е така. Можеш или да се опиташ да извлечеш най-доброто от положението, в което се намираш, или да продължиш да страдаш.

— Просто искам да си ида у дома. — Не му се щеше да го казва, а само да го помисли. Но думите си проправиха път през свитото му гърло.

Очите й отново срещнаха неговите.

— Скъпи, знам. Знам, че искаш. А аз искам да можех да направя така, че да стане. Може и да не ми повярваш, ти не ме познаваш много добре, така че може и да не ми вярваш, но наистина искам да ти дам това, което желаеш.

Не ставаше въпрос за доверие. Убеди го начинът, по който му говореше, говореше така, сякаш той означаваше нещо за нея. Затова думите и заедно с тях нещастието просто избликнаха от устата му.

— Те просто ме отпратиха, без да съм направил нищо лошо. — В гърлото му се надигнаха сълзи. — Не искаха да ме вземат с тях. Не ме искаха.

— Ние те искаме. Знам, че точно сега това не е голяма утеха. Но трябва да го знаеш и да го повярваш. Може би един ден, на по-късен етап от живота си, ще имаш нужда от някое друго място. Запомни, че тук винаги ще имаш дом.

Той изрече най-лошото, това, което се бе стаило дълбоко в него.

— Те ще се разведат.

— Да, предполагам, че си прав.

Той примигна и се вторачи в нея, защото очакваше уверения, че не е вярно, преструвки, че всичко ще се оправи.

— Какво ще стане тогава с мен?

— Ще го преживееш.

— Те не ме обичат.

— Ние те обичаме. Ние те обичаме — повтори твърдо тя, когато той отново наведе глава и я поклати. — Първо, защото си от нашата кръв. Ти си част от семейството. И второ, просто така, без причина.

Когато две сълзи капнаха върху чинията му, Луси продължи.

— Не мога да твърдя, че знам какво чувстват или какво мислят те. Но мога да кажа нещо за това, което правят. Толкова съм им сърдита. Толкова съм им сърдита, задето те нараняват. Хората ще кажат, че това е само едно лято, не е краят на света. Но тези, които смятат така, не си спомнят какво е да си на единайсет. Не мога да те накарам да изпиташ щастие, че си тук, Купър, но ще те помоля за нещо, само едно и може би такова, което ще ти е трудно да изпълниш. Искам да те помоля да опиташ.

— Тук всичко е толкова различно.

— Така е. Но може да откриеш, че сред всички тези различия има нещо, което ти харесва. И тогава краят на август няма да ти изглежда чак толкова далеч. Направи го, Купър, наистина се опитай и тогава ще убедя дядо ти да ни купи нов телевизор, на който няма да му трябва антена, разперена като заешки уши.

Той подсмръкна.

— Ами ако се опитам и въпреки това нищо не ми хареса?

— Достатъчно е да се опиташ, ако го направиш от сърце.

— Колко дълго трябва да се опитвам преди новия телевизор?

Тя се разсмя високо и поради някаква причина този звук накара устните му да се извият в усмивка, а гърдите му да се отпуснат.

— Такива момчета харесвам. Добре! Да кажем, две седмици. Две седмици цупене, а сега две седмици опити. Направи искрено усилие и ще получиш новия телевизор в дневната. Разбрахме ли се?

— Да, госпожо.

— Добре. Сега защо не излезеш навън? Потърси дядо си. Той се е заел с някакъв проект и малко помощ може да му дойде добре.

— Добре. — Той се изправи. По-късно щеше да се зачуди какво накара думите да се излеят от устата му. — Те постоянно крещят и дори не знаят, че съм там и ги чувам. Той прави секс с друга жена. Мисля, че често прави такива неща.

Луси въздъхна дълбоко.

— На вратите ли подслушваш, момче?

— Понякога. Но друг път те така крещят, че няма нужда да се напрягам, за да ги чуя. Никога не ме слушат, когато говоря. Понякога се преструват, че слушат, а друг път дори не си дават този труд. Не им пука дали нещо ми харесва, или не, стига да съм тих и да не им се пречкам.

— Тук това също е различно.

— Предполагам. Може би.

Не знаеше какво да мисли, като излезе навън. Никой възрастен досега не бе говорил с него по този начин, нито пък го бе слушал така. Никога не бе чул някой да критикува родителите му — е, освен когато те самите се критикуваха един друг.

Луси твърдеше, че тя и Сам го искат. Никой никога не му го беше казвал. Тя го бе заявила, макар да знаеше, че той не ги иска, и сякаш не се опитваше просто да го накара да се почувства виновен. Сякаш го беше казала, защото бе вярно.

Той спря и се огледа наоколо. Естествено, можеше да опита, но какво би могъл да хареса тук? Та в тази ферма имаше само коне, прасета и пилета. Полета, хълмове и нищо друго.

Палачинките на Луси му харесваха, но не мислеше, че е имала предвид това.

Той напъха ръце в джобовете си и се отправи към най-отдалечената страна на къщата, откъдето се чуваше някакво блъскане. Сега трябваше да се върти около своя странен, мълчалив дядо. Как би могло да му хареса това?

Заобиколи и видя Сам до големия хамбар с белия силоз. А това, което дядо му забиваше в земята с някакви метални прътове, накара Куп да занемее от изненада.

Клетка за батиране.

Прииска му се да хукне, просто да полети над двора. Но се застави да измине разстоянието спокойно. Това, което строеше Сам, може би само приличаше на клетка за батиране. Можеше да е нещо за животните.

Сам погледна към него и отново удари пръта.

— Закъсняваш със задълженията си.

— Да, сър.

— Нахраних животните, но скоро ще трябва да събереш яйцата.

— Баба каза, че си имал нужда от помощ за някакъв проект.

— Не. Свърших. — С малък чук в ръка Сам се изправи и отстъпи назад, за да огледа мълчаливо клетката. — Да знаеш, яйцата няма да скочат сами в кофата — промърмори най-после той.

— Не, сър.

— Може — провлечено продължи Сам, когато Куп понечи да тръгне обратно, — след като приключиш със задачите си, да ти подам няколко пъти. — Сам отиде до плевнята и взе една бухалка, облегната на стената. — Можеш да използваш тази. Снощи я довърших.

Смаян, Куп пое бухалката и плъзна пръсти по гладкото дърво.

— Ти си я направил сам?

— Нямаше защо да правим покупки от някой магазин.

— Тук… тук е написано моето име. — Куп с благоговение плъзна пръсти по името, изсечено в дървото.

— Така ще знаеш, че е твоя. Смяташ ли да събереш тези яйца днес, или не?

— Да, сър. — Той върна бухалката на Сам. — Благодаря.

— Изобщо някога писва ли ти да си толкова скапано учтив, момче?

— Да, сър.

Устните на Сам потръпнаха.

— Тръгвай.

Куп хукна към курника, спря и се обърна.

— Дядо? Ще ме научиш ли да яздя?

— Свърши си работата. Ще видим.

 

 

Имаше някои неща, които му харесаха. Харесваше му да удря топката след вечеря и начинът, по който дядо му го изненадваше на всеки няколко удара с някое лудешко силно въртеливо хвърляне. Харесваше му да язди Доти, малката кобилка, из заграждението за конете, откакто спря да се тревожи да не го ритне или ухапе.

Всъщност конете не миришеха, след като си започнал малко да ги харесваш или да ги яздиш, без да си изкараш акъла от страх.

Хареса му гръмотевичната буря, връхлетяла ги една нощ като нападение от засада, и мълниите, които прорязваха и подпалваха небето. Понякога дори малко му харесваше да седи на прозореца на стаята си и да гледа навън. Все още му липсваха Ню Йорк, приятелите му и животът му, но му беше интересно да вижда толкова много звезди и да чува кроткото бръмчене на къщата в тишината.

Пилетата не му допадаха, нито миризмата им, нито звуците, които издаваха, нито злобният блясък в очите им, щом влезеше в курника, за да събере яйцата. Самите яйца обаче му харесваха, като Луси ги готвеше за закуска или ги разбиваше на пяна за тесто за торти и сладкиши.

В големия стъклен буркан на баба му винаги имаше сладкиши.

Не му харесваше, когато им идваха гости или отиваше в града с баба си и дядо си и начинът, по който непознатите го измерваха с поглед и казваха неща от рода на „Значи това е момчето на Миси!“ (Майка му, кръстена Мишел, в Ню Йорк бе известна като Шел.) Освен това все повтаряха, че бил същинско копие на дядо си. Който беше стар.

Харесваше му да види, че камионът на семейство Чанс трополи към къщата, нищо че Лил беше момиче.

Тя играеше бейзбол и не се кискаше през цялото време като повечето момичета, които познаваше. Не слушаше „Ню Кидс он дъ Блок^[1]“ през цялото време, не се разтапяше и не припадаше по тях. Това беше плюс.

Яздеше по-добре от него, но не му го натякваше. Поне не много. След известно време престана да се чувства така, сякаш виси с момиче. Просто висеше с Лил.

И една седмица, не две, след разговора на кухненската маса в дневната се появи чисто нов телевизор.

— Нямаше смисъл да чакаме — заяви баба му. — Ти спази своята част от сделката. Гордея се с теб.

През целия си живот не можеше да си спомни някой да се е гордял с него или да му е казвал, че се гордее, само защото се бе опитал.

След като решиха, че е достатъчно добър на седлото, двамата с Лил получиха позволение да яздят навън, стига да остават в полето и да могат да ги виждат от къщата.

— Е? — попита Лил, като се разхождаха с конете.

— Какво?

— Глупаво ли е?

— Може би не. Тя е страхотна. — Той потупа Доти по врата. — Обича ябълки.

— Ще ми се да ни позволят да яздим из хълмовете, където наистина да можем да поразгледаме. Мога да ходя там само ако ме придружават майка ми или баща ми. Освен когато… — Тя се огледа, сякаш искаше да се увери, че наблизо няма наострени уши. — Една сутрин се измъкнах от къщи преди изгрев-слънце. Опитах се да проследя кугуара.

Куп почувства как очите му се оцъклят.

— Ти си луда!

— Прочетох всичко за тях. Взех книги от библиотеката. — Днес Лил носеше кафява каубойска шапка, а косата й бе сплетена на прехвърлена през рамото плитка. — Те почти никога не закачат хората, изобщо не. Освен това не се приближават към фермите, освен ако не мигрират или нещо от този род.

Въодушевлението струеше от нея, докато се обръщаше с лице към онемелия Куп.

— Беше страхотно! Просто жестоко! Намерих изпражнения, следи и всичко останало. Но после загубих следата. Бях се забавила повече, отколкото възнамерявах, и когато се върнах, мама и татко бяха будни. Трябваше да се престоря, че излизам от къщата.

Тя стисна устни и го изгледа свирепо.

— Не бива да казваш на никого.

— Не съм плямпало. — „Каква обида!“. — Но не може просто така да духваш. Мамка му, Лил!

— Знам всичко за следенето. Не съм толкова добра като татко, но така или иначе доста ме бива. Освен това познавам пътеките. Често ходим на излети, лагеруваме на открито и така нататък. Имам компас и комплект за първа помощ.

— Ами ако кугуарът беше там?

— Щях да го видя пак. Онзи ден той ме погледна, Куп, погледна ме право в очите. Сякаш ме познаваше и ми се стори, че… Стори ми се, че наистина е така.

— Хайде стига!

— Не, сериозно. Дядото на майка ми е бил сиукс.

— Индианец?

— Да. Коренен жител — поправи го тя. — Лакота сиукс. Казвал се е Джон Бързата вода и неговото племе, неговият народ е живял тук поколения на ред. Техните духове са били животни. Може би кугуарът е моят.

— Този кугуар не беше ничий дух.

Тя продължи да гледа към хълмовете.

— Онази нощ го чух — късно през нощта, когато го видяхме. Чух го как крещеше.

— Крещял ли е?

— Това е звукът, който издават, защото не могат да реват. Само големите котки като лъвовете например могат да реват. Имат нещо специално в гърлото. Не помня какво точно. Трябва отново да го проверя. Както и да е, просто исках да го намеря.

Той не можеше да не й се възхити, макар постъпката й да бе чиста лудост. Никое от момичетата, които познаваше, нямаше да се измъкне тайно от стаята си, за да проследи планински лъв. Освен Лил.

— Ако те беше намерил, можеше да му послужиш за закуска.

— Не трябва да казваш на никого.

— Казах, че няма, но ти пък не можеш отново да се измъкваш да го търсиш.

— Мисля, че ако смяташе да се върне, досега щеше да го е направил. Чудя се къде ли е отишъл. — Тя отново погледна към хълмовете. — Може да отидем на лагер. Татко много ги обича. Да отидем на излет сред природата и да останем да спим там. Баба ти и дядо ти ще те пуснат.

— На палатка? В планините? — Идеята беше едновременно ужасяваща и завладяваща.

— Да. Ще си уловим риба за вечеря, ще видим водопадите, биволите и какви ли не животни. Може би дори кугуара. Ако се изкачим до върха, ще видим всичко чак до Монтана. — Тя се премести и погледна назад точно когато зазвъня звънецът за вечеря. — Време е за ядене. Ще помоля татко да отидем на къмпинг. Ще е страшно забавно.

 

 

Той отиде на къмпинг и се научи как се слага стръв на въдицата. Почувства пълзящата по гръбнака му възбуда от усещането да седи пред лагерен огън и да слуша ехото на вълчи вой, от гледката на рибата, уловена благодарение повече на късмет, от колкото на умение, която блести като сребро на края на въдицата му.

Тялото му укрепна, ръцете му заякнаха. Научи се да различава лос от елен и как да се грижи за седлото на коня.

Сега можеше да язди в галоп и това бе най-голямата тръпка в живота му.

Спечели си място на гост в бейзболния отбор на Лил и се впусна в бяг със силен двоен удар.

Години по-късно щеше да погледне назад и да осъзнае, че това лято животът му се бе променил и никога вече нямаше да бъде същият. Но единственото, което знаеше на единайсет години, бе, че е щастлив.

Дядо му го научи да дялка дървени фигурки и за огромна радост на Куп му подари джобно ножче. Баба му му показа как да тимари кон от носа до опашката и как да проверява за нараняване или болест.

Но дядо му го научи как да говори с тях.

— Цялата работа е в очите — обясни му Сам. — В тялото, в ушите, в опашката, но най-напред е в очите. Какво вижда конят в твоите, какво виждаш ти в неговите. — Той протегна едно хлабаво въже към един плашлив едногодишен кон, който се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. — Не е толкова важно какво казваш, защото конят ще види в очите ти това, което мислиш. Този млад жребец иска да покаже, че е корав, но всъщност е малко нервен. Какво искаме от него, какво иска той от нас? Дали ще му хареса? Ще боли ли?

Дори докато говореше на Куп, Сам гледаше право в очите на коня и гласът му звучеше нежно и успокоително.

— Искаме да скъсим въжето. Твърдата ръка не е задължително корава.

Сам внимателно се пресегна и сложи тази твърда ръка на оглавника. Конят затрепери и затанцува.

— Трябва му име. — Сам го погали по врата. — Измисли му ти.

Куп откъсна очи от младия жребец и зяпна Сам с отворена уста.

— Аз?

— Що за име е „Аз“ за кон?

— Искам да кажа… Ъъъ… Джоунс? Може ли да го кръстим Джоунс, като Индиана Джоунс?

— Питай него.

— Мисля, че си Джоунс. Джоунс е умен и безстрашен. — С малко помощ от ръката на Сам жребецът кимна решително. — Той каза „да“! Видя ли го?

— Аха. Сега хвани главата му, здраво, но без да стискаш. Ще му сложа одеялото на седлото. Свикнал е с това. Припомни му.

— Аз… Това е само одеялото. Ти обичаш одеялото, Джоунс. От него изобщо не боли. Няма да те нараним. И преди са ти слагали одеялото. Дядо казва, че днес само ще свикнеш със седлото. Това също не боли.

Джоунс се вгледа в очите на Купър с щръкнали уши и почти не обърна внимание на седлото.

— Може би, след като свикнеш със седлото, ще мога да те пояздя. Не съм тежък и няма да те нараня. Нали така, дядо?

— Ще видим. Сега го дръж здраво, Купър.

Сам вдигна тренировъчното седло и го постави върху коня. Джоунс отметна глава назад и хвърли бърз къч.

— Всичко е наред. Няма нищо. — Джоунс не беше нито сърдит, нито лош, каза си Купър. Просто бе уплашен. Можеше да го почувства, да го види в очите на жребеца. — Това е само седло. Предполагам, че отначало усещането наистина е малко странно.

Под жегата на следобедното слънце, без да забелязва потта, която мокреше тениската му, Купър не спираше да говори, докато дядо му пристягаше седлото.

— Вземи го да се поразходи точно както ти показах. Както постъпи с него преди седлото. Ще хвърли няколко къча.

Сам отстъпи назад, за да остави момчето и жребеца да се учат, и се облегна на оградата, готов да се намеси, ако се наложи. Луси се приближи зад него и сложи ръка на рамото му.

— Страхотна гледка, нали?

— Има дарба — кимна Сам. — А също така и сърцето, и главата за тая работа. Момчето е роден талант с конете.

— Не искам да си тръгва. Знам — продължи тя, преди Сам да успее да отговори. — Знам, че не е наш и не можем да го задържим. Но когато го видя как си тръгва, сърцето ми ще е съкрушено. Едно нещо знам със сигурност, и то е, че те не го обичат така, както ние. Точно това разбива сърцето ми: мисълта, че трябва да го върнем там.

— Може би другото лято той сам ще поиска да дойде.

— Може би, но между посещенията му тук ще е толкова тихо. — Тя въздъхна, а после се обърна, дочула звука на камион. — Ветеринарят идва. Ще отида да донеса кана лимонада.

Синът на ветеринаря, високо, слабо четиринайсетгодишно момче с чорлава коса, беше този, който даде на Куп първия му тютюн за дъвчене в сянката, обгърнала плевнята през късния следобед.

Дори и след като повърна закуската си, обяда си и всичко друго, което все още бе останало в стомаха му, Куп си остана, както се изрази Гъл, зелен като скакалец. Дочула звуците от повръщането, Луси бързо дойде от градината зад кухнята и видя застаналия на четири крака Куп да се бори с поредния пристъп на гадене. Гъл чешеше глава под шапката си и го гледаше.

— Боже Господи, Куп, още ли не си свършил?

— Какво става тук? — попита заповеднически Луси. — Какво сте направили?

— Той просто искаше да опита малко тютюн. Помислих си, че няма да му стане нищо, мис Луси, госпожо.

— О, за… Откъде ти хрумна да даваш тютюн на момче на неговата възраст?

— Е, определено може да драйфа.

Тъй като Куп явно бе избълвал всичко, Луси протегна ръка към него.

— Хайде, момче, влизай вкъщи и дай да те почистим.

Без да се бави, тя го завлече вътре. Прекалено слаб, за да протестира, Куп само простена, докато тя го събличаше. Луси изми лицето му и му даде студена вода. Спусна щорите, за да не влиза слънце, седна до леглото и сложи ръка на челото на момчето.

— Беше ужасно.

— Значи си научил един урок. — Тя се наведе и допря устни до челото му. — Всичко ще се оправи. Ще оцелееш. — „Не само днес“ — помисли си тя и остана при него и след като заспа, възстановявайки се от научения урок.

 

 

Куп и Лил се бяха проснали на голямата скала край потока.

— Тя не започна да ми вика.

— Какъв беше вкусът? Същият ли е като миризмата? Защото тя е неприятна. Освен това тютюнът не само мирише неприятно, а и изглежда така.

— Има вкус на… на лайна — реши момчето.

Лил се изкиска.

— Някога опитвал ли си лайна?

— Това лято ги мирисах повече от достатъчно: конски, свински, кравешки, пилешки.

Тя се разсмя с цяло гърло.

— И в Ню Йорк има лайна.

— Главно човешки. Тях не трябва да ги рина с лопатата.

Тя се завъртя настрана, отпусна глава на ръцете си и големите й кафяви очи се впериха в него.

— Не искам да си тръгваш. Това лято е най-хубавото в целия ми живот.

— И в моя. — Почувства се странно, като го каза. Беше странно, че това е истината. Беше странно, че най-добрият му приятел от най-хубавото лято през живота му е момиче.

— Сигурно можеш да останеш. Ако ги помолиш, родителите ти може би ще ти разрешат да живееш тук.

— Няма. — Той се обърна по гръб и проследи с поглед полета на един ястреб. — Снощи се обадиха и казаха, че другата седмица се прибират. Трябва да се срещнем на летището и… Няма да се съгласят.

— Ако се съгласят, ти ще искаш ли?

— Не знам.

— Значи искаш да се върнеш?

— Не знам. — Беше ужасно да не знае. — Иска ми се да можех да идвам тук и да живея във фермата. Иска ми се да тренирам Джоунс, да яздя Доти, да играя бейзбол и да ходя на риболов. Но също така искам и да видя стаята си, да отида в някоя зала за игри и да гледам някой мач на „Янкис“. — Отново се преобърна с лице към нея. — Може ти да ми дойдеш на гости. Ще отидем в някой парк за бейзбол.

— Не вярвам да ми позволят. — Очите й станаха тъжни, а долната й устна затрепери. — Ти навярно никога няма да се върнеш.

— Ще се върна.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. — Той протегна ръка и двамата тържествено стиснаха малките си пръсти, а после целунаха опакото на дланите си.

— Ако ти пиша, ще ми отговаряш ли?

— Да.

— Всеки път? — настоя тя.

Той се усмихна.

— Всеки път.

— Тогава значи ще се върнеш. И ти, и кугуарът. Видяхме го в деня, когато се запознахме, така че той е нещо като наш духовен водач. Нещо като… не си спомням думата, но нещо, което носи добър късмет.

Куп мислеше за това как Лил през цялото лято не спря да говори за кугуара, за всички снимки, които му показа в книгите от библиотеката и в книгите, купени с джобните й пари. Самата тя бе нарисувала няколко картинки и ги бе окачила в стаята си сред бейзболните знаменца.

През последната си седмица във фермата Куп се зае да поработи с ножчето си и с едно длето за дялкане, което дядо му му бе позволил да използва. Сбогува се с Доти, Джоунс и другите коне, сбогува се с не много топли чувства и с пилетата. Събра дрехите си заедно с ботушите и работните ръкавици, които му бяха купили баба му и дядо му. А също така и обичната си бейзболна бухалка.

Както по време на дългото пътуване, което го бе довело дотук от летището, и сега седна отзад и се загледа през прозореца. Вече виждаше нещата по-различно, широкото небе, тъмните хълмове, които се издигаха с острите си върхове и назъбени кули и скриваха горите, потоците и каньоните.

Може би кугуарът на Лил скиташе там.

Колата зави по пътя към земята на Чанс за още едно сбогуване.

Лил седеше на стъпалата на верандата, сякаш ги чакаше. Бе облечена в синя риза и червени шорти, а опашката й бе промушена през дупката на любимата й бейзболна шапка. Докато колата спираше, а кучетата тичаха към тях и се блъскаха с лай едно в друго, майката на Лил излезе от къщата.

Лил стана, а Джена слезе по стълбите и сложи ръка на рамото й. Джо заобиколи къщата, пъхна работните си ръкавици в задния джоб и застана от другата страна на Лил.

Този образ — майка, баща и дъщеря заедно, като островче на фона на старата къща, на хълмовете, долините и небето, с двете жълтокафеникави кучета, който радостно обикаляха наоколо в лудешки кръгове се запечата завинаги в съзнанието на Купър.

Той прочисти гърлото си и слезе от колата.

— Дойдох да се сбогуваме.

Джоуи се раздвижи пръв, пристъпи напред и му подаде ръка. Стисна тази на Куп и без да я пуска, се приведе, за да изгледа момчето очи в очи.

— Да се върнеш да ни видиш, господин Ню Йорк.

— Ще се върна. И ще ви изпратя снимка от „Янки Стейдиъм“, когато развеем флага си там.

Джоуи се разсмя.

— Продължавай да мечтаеш, синко.

— Пази се. — Джена обърна каскета му с козирката настрана, наведе се и го целуна по челото. — Желая ти щастие. Не ни забравяй.

— Няма — обеща той и се обърна към Лил с внезапна срамежливост. — Направих ти нещо.

— Така ли? Какво?

Той протегна кутийката и запристъпва от крак на крак, щом тя вдигна капачето.

— Малко е глупаво. Не е много добро — продължи той, докато тя се взираше в малкия кугуар, издялан от хикория. — Не можах да направя лицето му както трябва, а и…

Той млъкна смутен, когато Лил го стисна в прегръдките си.

— Прекрасен е! Винаги ще го пазя. Почакай! — Тя се обърна и се втурна в къщата.

— Чудесен дар, Купър — погледна го Джена. — Сега кугуарът е неин и тя не би искала да е по-различен. Ти си вложил част от себе си в нейния символ.

Лил излетя от къщата, забави крачка и спря пред Купър.

— Това е най-ценната ми вещ, преди кугуара. Вземи я. Това е една стара монета — обясни тя и му я подаде. — Намерихме я пролетта, когато копаехме място за новата градина. Много е стара и някой трябва да я е изтървал много, много отдавна. Толкова е изтъркана, че не се различава почти нищо.

Купър взе сребърния диск, който беше толкова захабен, че лицето на жената, изсечено върху него, бе станало почти невидимо.

— Страхотна е.

— Тя е за късмет. Тя е… как беше думата, мамо?

— Талисман — помогна й Джена.

— Талисман — повтори Лил. — За късмет.

— Трябва да тръгваме. — Сам потупа Купър по рамото. — Чака ни дълъг път до Рапид Сити.

— Приятно пътуване, господин Ню Йорк.

— Ще ти пиша! — провикна се Лил. — Но ти трябва да ми отговаряш.

— Ще ти отговарям. — Стиснал монетата, Куп влезе в колата. Обърна се на седалката и се загледа назад до последния възможен миг, докато островчето пред старата къща започна да се смалява и накрая изчезна.

Не заплака, все пак бе почти на дванайсет. Но продължи да стиска старата сребърна монета в ръката си през целия път до Рапид Сити.