Нора Робъртс
Черните хълмове (16)

16.

Танси отпи още една глътка от наистина отвратителното вино, докато не чак толкова отвратителната група гърмеше това, което тя възприемаше като „Яху кънтри“ зад бариерата от телена мрежа.

Клиентелата, смесица от мотоциклетисти, каубои и жените, които ги обичаха, изглеждаше напълно способна да започне да мята към сцената бирени бутилки и пластмасови чинии с невъзможни за преглъщане мексикански ястия, но до момента просто не бе събрала необходимата енергия.

Няколко души танцуваха. Танси предполагаше, че това предвещава добър изход за музикантите, както и за сметките им.

Живееше в това, което любящо наричаше Дивия запад, вече от пет години, без да се брои времето й в колежа. И все пак имаше моменти, например като сегашния, когато все още се чувстваше като туристка.

— Сигурна ли си, че не искаш бира?

Танси погледна към Фарли и си помисли, че той изглежда съвсем на място в тази обстановка. Всъщност, не го бе виждала в никаква обстановка, в която да не изглежда на място.

— Трябваше да те послушам и още отначало да си поръчам бира. — Тя отпи още една мъничка глътка вино. — Но вече е прекалено късно. Освен това е време да си тръгвам.

— Един танц.

— Нали каза „едно питие“.

— Едно питие, един танц. — Той хвана ръката й и я издърпа от столчето.

— Един — съгласи се Танси, понеже вече бяха на дансинга. Тъй или иначе бяха оставили зад гърба си един дълъг ден, така че едно питие и един танц изглеждаха съвсем разумни.

Докато той не я обгърна с ръце. Докато тялото й не се оказа притиснато до неговото, а очите му не се сведоха към нея.

— Отдавна искам да танцувам с теб.

„Дръж се неангажиращо — предупреди се тя сама, макар че усещаше как вътрешностите й омекват и започват да вибрират. — Дръж се приятно и неангажиращо.“

— Е, определено си добър танцьор.

— Джена ме научи.

— Наистина ли?

— Бях някъде на седемнайсет, когато ми каза, че момичетата обичат да танцуват и че всяко момче с ум трябва да знае какво да прави на дансинга. Така че ме научи.

— Справила се е добре — усмихна се Танси и си помисли, че движенията му са съвършени. Гладки като масло. А когато я завъртя неочаквано, сърцето й подскочи. Той бързо се обърна и я плъзна под протегнатата си ръка, а после пак я завъртя, докато тя се оказа отново плътно притисната с гръб към него.

Танси знаеше, че малко се препъва, той бе далеч по-добър танцьор от нея, но не можа да не се засмее, когато останала без дъх, той отново я поведе в кръг, така че двамата застанаха лице в лице.

По дяволите, този мъж знаеше как да се движи.

— Май имам нужда Джена да ми даде един-два урока.

— Тя е добра учителка. Мисля, че се справяме добре, като се има предвид, че ни е за пръв път.

— Може би.

— Щом се върнем у дома, можеш да излизаш на танци с мен, Танси, и тогава ще се справяме още по-добре.

Тя едва забележимо поклати глава и когато музиката спря, нарочно отстъпи назад, за да прекъсне контакта, преди да започне следващата песен.

— Наистина трябва да тръгвам и да се уверя, че всичко е готово. Утре сутринта ще отпътуваме рано.

— Добре. — Той я хвана за ръката, докато се връщаха на масата.

— Няма нужда да ме изпращаш. Остани и се наслади на музиката. — „А аз трябва да си тръгна — помисли си тя — и да си взема един дълъг, студен душ.“

— Дори и да не беше най-красивата жена в това помещение, пак щях да те изпратя така, както те доведох.

Барът беше само няколко минути бърз ход от мотела, в който бяха отседнали, но Танси познаваше Фарли достатъчно добре и разбираше, че няма смисъл да се впуска в спор. Той притежаваше непоклатим код за някои неща, несъмнено и това бе дело на Джена. Един мъж изпраща жената до вратата й и точка по въпроса.

Но тя напъха и двете си ръце в джобовете на якето си, преди някоя от тях да се е озовала в неговата.

— Лил ще остане възхитена, когато види котката — обади се Фарли.

— Направо ще изпадне в екстаз. Тя е истинска красавица, дума да няма. Надявам се, че ще понесе пътуването безпроблемно. Лил каза, че временното заграждение ще е готово, а строежът на постоянното вече е започнал.

— Няма навика да губи дори един миг.

— Никога не го е правила. — Танси се присви в палтото си, разходката може и да беше кратка, но времето бе студено. Ръката на Фарли обгърна раменете й и я привлече към себе си.

— Трепериш.

„Вече не само от студа“ — помисли си тя.

— Ааа… мисля, че ако вземем Клео в седем, пак ще тръгнем достатъчно рано.

— Първо трябва да заредим бензин. Ще тръгнем от тук към шест, така ще имаме време да отидем до бензиностанцията, а също така и да хапнем нещо.

— Става — кимна тя. Продължаваше да говори ведро, а вътрешно водеше война с хормоните в тялото си. — Можем да се видим в ресторантчето. Ще се отпишем и ще тръгнем оттам, става ли?

— Бихме могли. — Той плъзна ръка по гърба й, докато прекосяваха паркинга на мотела. — Или бихме могли да закусим заедно.

— Почукай на вратата ми сутринта — отвърна тя и извади ключа си.

— Не искам да чукам на вратата ти. Искам да ми позволиш да вляза.

Когато Танси погледна към него, той я хвана плавно, сякаш още бяха на дансинга, и я завъртя така, че тя се оказа заклещена между него и вратата.

— Позволи ми да вляза, Танси, и да бъда с теб.

— Фарли, това не е…

Устата му намери нейната. Страстната му целувка изпари здравия й разум, добрите намерения и твърдата й решителност. И тя го целуна в отговор.

„По дяволите, мамка му!“ — помисли си тя, докато ръцете й го обгръщаха. Тази негова уста, постоянно извита в усмивка, бе толкова умела в целувките.

— Това няма да ни отведе доникъде — прошепна Танси.

— Засега може да ни отведе до другата страна на тази врата. Позволи ми да вляза. — Той взе ключа от ръката й, постави го в ключалката и впери поглед в очите й. — Кажи „да“.

Думата „не“ категорично се оформи в съзнанието й, но така и не излезе от устата й.

— Ще бъде като питието и танца. Само един път.

Той й се усмихна и завъртя дръжката.

По-късно, след повече от един път, Танси се загледа нагоре към тъмния таван. Добре, рече си тя, току-що правих секс с Фарли Пакит, и то два пъти. Какво, по дяволите, щеше да прави сега?

Реши, че е най-добре да мисли за станалото като за изключение, просто нещо, което се е случило. В край на сметка бе зряла, опитна жена.

Трябваше само да не обръща внимание на това, че сексът беше невероятен, и двата пъти. Че Фарли умееше да я накара да се почувства като единствената жена на света. И че не само хормоните й губеха битката, губеше я и сърцето й.

Не, трябваше да си спомни, че е по-възрастна и по-умна и че от нея зависи да постави нещата на мястото им.

— Фарли, трябва да поговорим за това. Трябва да разбереш, че когато се върнем, това повече няма да се повтори.

Той преплете пръсти с нейните и ги поднесе към устните си. Целуна ги нежно.

— Танси, струва ми се, че трябва да бъда откровен и да ти кажа, че ще направя всичко възможно да се повтори. През живота ми много хубави неща ми са се случвали, но да съм с теб беше най-прекрасното от всички.

Тя се застави да седне в леглото и внимателно придърпа чаршафа върху себе си, за да не му подсказва никакви идеи.

— Не бих казала, че работим заедно, но ти помагаш в убежището. Лил е най-добрата ми приятелка.

— Съвсем вярно. — Той също седна и очите му се приковаха в лицето й. — Но какво общо има това с факта, че съм влюбен в теб?

— О! Любов. Не изричай тази дума. — В гърлото й се надигна паника.

— Но аз наистина те обичам. — Той плъзна ръка по косата й. — И знам, че и ти изпитваш чувства към мен.

— Разбира се, че изпитвам. Нямаше да сме тук, в това положение, ако не изпитвах. Но това не означава, че…

— И мисля, че тези чувства са силни.

— Добре, да, такива са. Признавам. Но, Фарли, нека бъдем реалисти. Аз съм няколко години по-голяма от теб. За Бога, ние сме в различни десетилетия от живота си!

— След няколко години ще бъдем в едно и също и ще останем така за известно време. — На лицето му се изписа весело изражение. — Но не искам да чакам толкова дълго, за да съм с теб.

Тя изпухтя, пресегна се и включи нощната лампа.

— Фарли, погледни ме. Аз съм трийсет и една годишна чернокожа жена.

Той наклони глава и я заразглежда, както го бе помолила.

— Кожата ти е по-скоро с цвят на карамел. През есента Джена прави карамелизирани ябълки, златисто кафяви и сладки и съвсем леко тръпчиви. Много ги обичам. Обичам цвета на кожата ти, Танси, но не заради него те обичам.

Това я накара да потрепери и да се почувства отмаляла, не само от думите, а заради изражението му, когато ги каза.

— Ти си по-умна от мен.

— Не, Фарли.

— О, да, така е. Точно това известно време ме караше да се чувствам нервен в твое присъствие, прекалено нервен, за да те помоля да излезеш с мен. Това, че си умна, ми харесва, харесва ми как понякога двете с Лил се отплесвате да говорите за неща, от които не разбирам и половината. А после си рекох: „Какво толкова, по дяволите? Това, че тя е умна, не значи, че аз съм глупав.“

— Не си глупав — прошепна обезоръжена тя. — Даже изобщо. Ти си уравновесен, умен и мил. Ако нещата бяха различни…

— Някои неща не могат да се променят. — Той отново я хвана за ръката, така че светлината показа разликата в цвета на кожата им. — А някои неща, Танси, могат да направят така, че различията да не означават нищо. Например това.

Той я привлече към себе си, положи устни върху нейните и й го доказа.

 

 

Чувстваше се странно при мисълта, че в ъглите на двора й патрулират хора с пушки. Още по-странно бе да знае, че по свое собствено настояване тя бе една от тях. Животните дебнеха и надаваха викове. Нощта бе тяхното време. Нещо повече, миризмата на хора и светлините на лампите ги възбуждаха още повече.

За огромна радост на Бейби тя прекара повече време с него и любовта, която се четеше в погледа му, успокояваше нервите й. Когато стоеше права, крачеше напред-назад или пиеше поредната чаша кафе, Лил чертаеше краткосрочни и дългосрочни планове, които да я държат будна и съсредоточена върху причината, поради която стоеше права, крачеше напред-назад и пиеше поредната чаша кафе.

Щяха да се справят и само това я интересуваше. Ако този, който причиняваше неприятностите, бе Итън Хауи, щяха да го намерят и да го спрат.

Вече си го спомняше малко по-добре. Бе й се наложило да се върне назад във времето, да намери записите за Каролин в архивите, да освежи паметта си за докладите и данните, за да си представи ясно образа на студентката. Но след като веднъж го направи, успя да си спомни и мъжа, идвал няколко пъти да помогне или да флиртува с Каролин. Среден на ръст, слаб, със силен гръб. Не се сещаше за нищо по-особено във външността му. Почти не говореше, като се изключи твърдението му, че произхожда не от някой случаен воин, а от самия вожд Лудия кон.

Лил си спомни, че настоятелността му по този въпрос я бе развеселила. Не му повярва, обърна с лека ръка гръб и на твърдението, и на него самия. Не вярваше с този Итън да си бяха разменили повече от двайсетина думи. И все пак повечето от тях не бяха ли свързани със земята, с нейната сакралност и техния дълг да я почитат заради кръвта, която тече във вените им?

И на това не бе обърнала внимание, сметна го просто за поредния безобиден особняк. Но сега си спомни, че бе почувствала как я наблюдава внимателно. Или си го спомняше само в светлината на връщането назад, само заради нервността, която изпитваше? Въобразяваше ли си?

Може би Танси щеше да си го спомни по-ясно.

А може би той нямаше нищо общо с това, което ставаше. Инстинктът на Куп обаче говореше, че има. Тя вярваше на този инстинкт. Каквито и проблеми да имаха в личния си живот, Лил безусловно вярваше на Куп.

Предполагаше, че това също е въпрос на инстинкт, нейния собствен.

Тя промени стойката си и раздвижи замръзналите си рамене. Облачното небе поне задържаше част от топлината. Но все пак би предпочела звездите и луната.

В студения блясък на охранителните светлини тя видя как Гъл се отправя към нея, за да й отдаде чест. Тя предполагаше, че жестът е проява на предпазливост, уверение, че го е познала.

— Здрасти, Гъл.

— Лил! Куп каза, че трябва да те поема оттук нататък.

— Благодаря ти, Гъл.

— И ти би направила същото за мен. Никога не съм бил на открито в такава нощ. — Той обходи хабитатите с поглед. — Предполагам, че е тръпка. На тези животни май много не им се спи.

— Те са активни нощем. Освен това са любопитни какво правят всички тези хора тук посред нощ и защо не спят, вместо да се наливат с кафе. Той няма да се върне тази нощ.

— Може би защото тук има толкова хора, които не спят, а се наливат с кафе.

— Разсъждаваш логично.

— Хайде, Лил, влизай вътре. Отсега насетне аз поемам стражата. Освен ако не искаш да се поразходиш наоколо и да се спреш при Джес. Също като в доброто старо време.

Тя леко го ощипа по ръката.

— Не мисля, че на Рей ще й хареса много — спомена тя съпругата на някогашното си почти гадже.

— Каквото става в убежището, си остава в убежището — увери я със сериозен вид Гъл.

Тя си тръгна, подхилквайки се. Видя и други хора да се движат около колите и камионите си, докато приятели и съседи идваха да заемат местата им. Гласовете се носеха надалеч, така че Лил дочу шеги, сънлив смях и пожелания за лека нощ.

Ускори крачка, щом забеляза родителите си.

— Нали каза, че ще отидеш в хижата да поспиш! — обърна се тя към майка си.

— Да, за да ме оставиш на мира. Сега си отивам вкъщи и лягам да поспя. Ти направи същото. — Тя погали Лил по бузата с облечената си в ръкавица ръка. — Знам, че причината не е хубава, но е приятно да виждам как хората се стичат, за да помогнат. Заведи ме у дома, Джоуи. Уморена съм.

— Сега искам малко да поспиш. — Джоуи перна Лил с пръст по носа. — Утре ще говорим.

Несъмнено, помисли си Лил, като се разделяха. Майка й и баща й нямаше да я изпуснат от погледа си, преди проблемът да се разреши. Така действаха те. И ако ролите им бяха разменени, тя щеше да постъпи по съвсем същия начин.

Влезе в хижата, остави пушката на мястото й и свали връхните си дрехи. Погледна към стълбите и си помисли за леглото, но реши, че е прекалено неспокойна. В кръвта й имаше прекалено много кафе.

Тя запали огън в камината и взе мерки да гори дълго и силно. Ако Куп не искаше огън, можеше да го угаси. Ако не друго, той поне прибавяше малко топлина и ведрост към тези временни условия за сън.

Тя отиде в кухнята и си помисли дали да не си направи чай, но реши, че няма търпение да чака водата да кипне. Вместо това си наля чаша вино с надеждата алкохолът да окаже противодействие на кофеина.

Дали да не поработи, запита се тя. Можеше да прекара следващия час пред компютъра, докато възбудата й намалее поне малко. Мисълта да седне обаче също не й допадна.

Тогава чу как входната врата се отваря и разбра, че е очаквала точно това. Точно него.

Когато се върна в дневната, той беше седнал и събуваше ботушите си. „Изглежда нащрек и буден“ — помисли си Лил. Очите му бяха ясни, когато срещнаха нейните.

— Мислех, че вече си се качила горе.

— Пих прекалено много кафе.

Той измърмори нещо в знак на съгласие и си събу и втория ботуш.

— Май се чувствам също толкова неспокойна, колкото и животните. И аз като тях не съм свикнала тук да има хора по това време на нощта. Не мога да се успокоя. — Тя отиде до прозореца и погледна навън.

— Бих ти предложил да поиграем на джин руми, но не съм в настроение.

Тя хвърли поглед през рамо към него.

— Аз също. Може да пробвам с пасианс.

— Може да пробваш да угасиш лампите и да затвориш очи.

— Това би било разумното действие. — Тя изпи последните капки вино и остави чашата. — Ще се кача горе и ще те оставя да поспиш.

Тя тръгна към стълбището, а после спря и се обърна назад. Той не бе помръднал.

— Ами ако искам да правим секс на включени лампи?

— Искаш да правим секс на включени лампи?

— Нали каза, че сексът е изключен. Може би искам да го включим. Може би не искам да спя сама тази нощ. Ти си тук, аз съм тук. Приятели сме. Това е установено, нали така? Приятели сме.

— Винаги сме били приятели.

— Значи това е всичко. Ние сме приятели и няма защо да сме сами. Можем да се успокоим взаимно.

— Звучи разумно. Само че може да съм прекалено уморен.

Устните й се изкривиха.

— Как не, по дяволите.

— А може и да не съм.

Но остана на мястото си. Наблюдаваше я. Чакаше.

— Каза, че няма да ме докоснеш. Сега те моля да оставиш настрана това правило или клауза, или както там го наричаш. Качи се горе с мен, ела с мен в леглото, остани с мен. Трябва да затворя ума си, Куп, това е чистата истина. Трябва да се успокоя. Само за няколко часа. Направи ми тази услуга.

Той пристъпи към нея.

— Да ти направя услуга в два часа сутринта звучи доста окаяно. Да те отведа в леглото? — Той посегна и плъзна ръка по плитката й. — Няма да стане. Не ми казвай, че трябва да се успокоиш, Лил. Кажи ми, че ме искаш.

— Да. Да, искам те. На сутринта навярно ще съжалявам.

— Да, но вече ще е прекалено късно. — Той я привлече към себе си и устата му покори нейната. — Вече е прекалено късно.

Той се обърна към стълбите, а после я сграбчи за хълбоците и я повдигна. Тя обви крака около кръста му и ръце около врата му.

„Може би винаги е било прекалено късно“ — потръпна тя, докато той я носеше нагоре по стълбите. Остави устните си да обхождат лицето му, както бе направила някога, много отдавна. Времето се върна назад, познатите усещания — също. „Сякаш се затваря кръг“ — помисли си Лил. Нямаше нужда да е нещо повече от това.

Тя притисна буза до неговата и въздъхна.

— Вече се чувствам по-добре.

В спалнята той я притисна с гръб към вратата. И тези очи, това леденосиньо, което открай време държеше сърцето й в плен, уловиха нейните очи.

— Една гореща вана е достатъчна, за да те накара да се почувстваш по-добре. Това е нещо повече, Лил. И ние и двамата трябва да го приемем.

Когато целувките му прогориха устните й, нямаше утеха, нито успокоение. Само възпламеняване. Онова малко пламъче, което никога не бе угаснало докрай, сега се разгоря с пълна, яростна сила.

Успокоение? Наистина ли си бе мислила, че ще намери успокоение тук, с него? Никакво спокойствие нямаше да има, докато тази война продължаваше да бушува помежду им, да кипи в тялото й. Изцяло погълната, тя се предаде на нея и на него.

Може би този път битката щеше да е окончателна и този неугасващ пламък в тялото й най-после щеше да прегори.

Нуждата се надигна в нея, препусна по кожата й, изпълни гърдите и корема й с топлина. Може би това усещане й беше познато. Но тогава ръцете му бяха ли толкова сигурни, устата му така настойчива?

Лил все още бе увита около него, когато той закрачи към леглото. Светлината от лампите на двора идваше на ивици измежду процепите на щорите й — тънки лъчи, които падаха по леглото и по тялото й, когато той я положи на ръба. Нещо като клетка, пробяга мисълта в главата й. Е, в тази клетка тя влезе доброволно.

Улови ботуша й с ръце и го дръпна. Тя чу собствения си смях, изпълнен с нервна радост, докато той издърпваше и другия ботуш. После Куп посегна надолу, за да разкопчае ризата й.

— Разпусни косата си — изхриптя той и съблече ризата си. — Моля те.

Тя вдигна ръце, плъзна ластика надолу по китката си с обичаен жест и разплете плитката си.

— Не, аз ще го направя — спря я той, когато Лил започна да разресва с пръсти косата си, — искам да мисля за косата ти, за допира и миризмата й, за начина, по който изглежда, след като съм прокарал ръце през нея. През тази черна като нощ коса.

Той уви косата й около юмрука си и я дръпна така, че лицето й се наклони към неговото. Този жест, този пламък в очите му говореха колкото за страст, толкова и за буен нрав.

— Виждах те дори и когато те нямаше, Лил, като призрак. Един поглед в тълпата, образ, уловен с периферното зрение, който изчезва зад ъгъла. Ти беше навсякъде.

Тя започна да клати глава, но той затегна хватката си. За един кратък миг видя как в очите му проблясва гняв. После Куп освободи косата й.

— А сега си тук — каза той и издърпа дрехата през главата й.

— Винаги съм била тук.

„Не — помисли си той, — не.“ Но сега беше тук, възбудена и мъничко гневна, също като него. За свое и нейно удоволствие той плъзна пръсти по ключицата й, над нежната издутина на гърдите й. Момичето, което познаваше, бе крехко като върба. Бе разцъфтяло без него.

Докосването му я накара да потръпне, точно както искаше той.

Сложи длан на челото й и леко притисна гърба й. Това я накара отново да се разсмее.

— Господин Плавност — прошепна тя, а после той се озова отгоре й и притисна тялото й към матрака. — Качил си няколко килограма.

— Ти също.

— Наистина ли?

— На много интересни места.

Тя се усмихна леко и прокара пръсти през косата му.

— Е, оттогава мина много време.

— Мисля, че си спомням как става. Как става с теб.

Той плъзна устни по нейните — първо я дразнеше, а после потъна надолу и още по-надолу, докато не почувства, че се дави. Ръцете му бяха върху тялото й и й напомняха какво бе едно време, объркваха я, караха я да го смесва с настоящето.

Силни, корави ръце, които се плъзгаха по нея неспирно, притискаха я, караха я да се разтапя, дишането й се ускоряваше все повече и повече, докато минало и настояще се сляха в едно-единствено великолепно петно, което се изливаше върху сетивата й и ги замъгляваше.

Той разкопча сутиена й и го захвърли. Накара я цялата — ръцете и устата й, зъбите и езика й — да се възбуди дотолкова, че дишането се превърна в издихание, а издиханието в стонове. Тя задърпа ризата му и я запрати настрана, изпълнена с нетърпеливо желание да го почувства. Силен гръб, мрежа от изпъкнали мускули. Ново и завладяващо.

Когато го бе докосвала така преди, той бе още момче. Сега в ръцете си държеше мъж — мъж, чието тяло я оставяше без дъх.

В тъмнината, прорязана от ивици светлина, двамата се откриха. Извивка, ъгъл, нова точка на удоволствие. Пръстите й се плъзнаха по белег, който го нямаше преди. И тя прошепна името му, докато устните му трескаво се стрелкаха по тялото й.

Тя се разтрепери, когато той разкопча дънките й и повдигна хълбоците й, за да й помогне да ги издърпа. Превъртя се заедно с него на леглото, двамата бързаха да се освободят от всяка преграда.

Навън една от котките нададе вик — диво животно, което дебнеше в тъмнината. Куп я взе там, в мрака, и дивото у нея извика, освободено в сурово и примитивно удоволствие.

Тя се задвижи за него, с него. Очите й блестяха в мрака. Всичко, което бе открил и загубил, всичко, без което бе живял, беше тук. Точно тук. Сетивата му пулсираха, изпълнени с нея — само аромат и кожа, цялата влажна и гореща. Ударите на сърцето й срещу жадната му уста, плъзгането на кожата й под отчаяните му ръце.

Той я пришпори и почувства как тя се издига, рухва и пак се издига.

Името му. Тя изричаше името му отново и отново.

Неговото име, когато нахлу в нея. Той се задържа на ръба, изпълнен и пленен, прикован в капан, докато и двамата не се разтрепериха. После всичко бе само движение, диво, безумно. И когато тя отново рухна, той се сгромоляса заедно с нея.

Прииска й се да се сгуши до него, просто да долепи тялото си до неговото, като две парченца от пъзел. Вместо това остана да лежи тихо, искаше да съхрани удоволствието и спокойствието, което най-после бе дошло заедно с него.

Сега можеше да заспи. Ако затвореше очи и позволеше на мозъка си да се изключи, можеше да заспи. Каквото и да трябваше да си кажат или да направят, можеха да го сторят по-късно сутринта.

— Студена си.

Наистина ли беше студена?

Преди мозъкът й да успее да се свърже с тялото, той я бе повдигнал и преобърнал. Кога бе развил всички тези мускули? Куп дръпна над нея чаршафа и юргана и я привлече към себе си.

Тя започна да се стяга, искаше да се отдръпне поне мъничко. Дали не й трябваше малко място, някакво разстояние? Но той я задържа и обви тялото си около нейното точно така, както жадуваше тя.

— Заспивай — прошепна той.

И прекалено уморена и обезоръжена, за да спори, тя затвори очи.

 

 

Събуди се преди изгрев-слънце и остана съвсем не подвижна. Ръцете му все още бяха около нея, а през кратките часове на нощта и тя го бе прегърнала в съня си.

Зачуди се защо нещо толкова първично, толкова човешко я кара да се чувства така, сякаш сърцето й се разпада на парченца.

Утеха, напомни си Лил. В крайна сметка й бе дал утехата, от която имаше нужда. И може би и тя му бе дала същото.

Не бе необходимо да е нещо повече от това.

Тя го бе обичала през целия си живот и нямаше смисъл да се убеждава, че това ще се промени някога. Но сексът представляваше просто първичен акт и в техния случай — нещо като подарък между приятели.

Необвързани, зрели, разумни приятели.

Тя бе достатъчно силна, самоуверена и наясно със самата себе си, за да приеме факта и да запази нещата такива. Реши, че първата крачка е да се измъкне от прегръдката му и да стане от леглото.

Започна да се отдръпва така предпазливо, сякаш се бе увила около спяща кобра. Бе се измъкнала едва на сантиметър, когато очите му се отвориха и блеснаха право насреща й.

— Извинявай. — Не беше сигурна защо шепне, просто й се струваше разумно. — Не исках да те будя. Трябва да започвам.

Той я задържа до себе си, само повдигна ръката й и обърна китката, за да погледне към блестящия циферблат на часовника й.

— Да, май и на двамата ни е време да ставаме. Само още няколко минути.

Преди тя да успее да реагира, той навлезе в нея.

Не бързаше. След като отмина първият шок, той продължи бавно. Спокойни, почти лениви тласъци, които я накараха да се почувства едновременно и омаломощена, и въодушевена. Лил безпомощно полетя нагоре и й се стори, че блести. Притисна лице към гърлото му и се остави във властта му.

После въздъхна и остана да лежи до него по-дълго, отколкото бе разумно.

— Предполагам, че ти дължа една закуска.

— Никога не отказвам закуска.

Тя се застави да се обърне настрана и направи усилие да накара гласа си да прозвучи непринудено.

— Ако искаш да се изкъпеш пръв, ще отида да направя кафето.

— Добре.

Тя грабна един пеньоар, навлече го и припряно излезе от спалнята.

Нарочно не се погледна в огледалото. Вместо това се съсредоточи върху дребните си задачи. Силно черно кафе и това, което смяташе за истинска фермерска закуска. Може и да нямаше никакъв апетит, но, мамка му, щеше да яде! Никой не биваше да разбере, че се е поболяла от любов. Отново.

„Трябва да се съсредоточа върху положителното“ — напомни си тя. За тези четири часа си бе починала така, както не й се бе случвало от дни насам. И това сексуално напрежение, което вибрираше между нея и Купър, сега положително щеше да намалее.

Бяха го направили. И бяха оцелели, и двамата. Сега щяха да продължат напред.

Беконът започна да цвърчи в чугунения тиган, докато Лил топлеше бисквитите в печката. Куп обичаше яйцата си рохки, спомни си тя. Поне едно време беше така.

Когато той слезе по стълбите, ухаещ на нейния сапун, тя чупеше яйца в тигана. Той си наля кафе, доля нейната чаша, а после се облегна на плота и се загледа в нея.

— Какво?

— Изглеждаш добре. Хубаво е да те гледам над сутрешното си кафе. — Той погледна към бекона в тигана, към картофките, които цвърчаха заедно с яйцата. — Ти май си гладна.

— Реших, че ти дължа цялото меню.

— Оценявам закуската, но не търся заплащане.

— Въпреки това. Е, надявам се, че скоро ще можем да инсталираме алармената система. Не мога да очаквам от хората да продължат да охраняват това място, сякаш е Форт Апачи. Всички си имат работа, включително и ти.

— Погледни ме.

Тя хвърли поглед към него, докато разбъркваше яйцата.

— Защо не седнеш? Ей сега ще стане готово.

— Ако смяташ да правиш крачка назад, пак си помисли.

Със забележително спокойни ръце тя извади картофките.

— Сексът не представлява верига, Куп. Ще ходя там, където искам.

— Не, няма. Вече не.

— Вече? Аз никога не… — Тя вдигна ръка, сякаш искаше да спре сама себе си. — Няма да започваме сега. Прекалено много задачи имам за днес.

— Това няма да изчезне, Лил, нито пък аз.

— Ти изчезна за десет години. Върна се преди няколко месеца. Наистина ли мислиш, че всичко е останало там, където е било, в случай че го поискаш?

— Искаш ли да чуеш какво мисля и какво искам? Готова ли си да го чуеш?

— Не, не искам и не, не съм готова. — Не мислеше, че сърцето й ще може да го издържи. — Нямам желание за дискусия, дебат или предъвкване на минали работи. Можем да сме приятели или можеш да продължиш да ме притискаш, докато престанем да сме такива. От теб зависи. Ако това, което се случи помежду ни, разруши приятелството ни, Куп, ще съжалявам. Наистина ще ми е мъчно.

— Не искам да сме приятели, които се чукат, Лил.

Тя бавно издиша.

— Добре тогава.

Той направи крачка към нея, тя отстъпи назад. И вратата се отвори.

— Добро утро. Исках да ви кажа. — Гъл не блестеше с особена схватливост, но дори и той можеше да почувства кога моментът не е удобен. — Извинете, не исках да ви прекъсвам.

— Не ни прекъсваш — бързо отвърна Лил. — Всъщност, идваш точно навреме. Куп тъкмо се канеше да закусва. Можеш да му правиш компания и самият ти да хапнеш нещо.

— Не искам да…

— Пийни си кафе. — Тя започна да пълни две чинии. — Трябва да се кача горе и да се облека. Всичко наред ли е навън?

— Да. Да. Ъъъ…

— Сядай и започвай. След няколко минути съм долу. — Тя взе кафето си и излезе от кухнята, без да се обръща.

Гъл се прокашля.

— Съжалявам, шефе.

— Не си ти виновен — измърмори Куп.