Нора Робъртс
Черните хълмове (15)

15.

Можеше да я повали със същата лекота, с която бе повалил онова лосче, просто да се прицели, да стреля и с нея щеше да е свършено. Тигърът щеше да се нахвърли отгоре й, о, да. „Един изстрел в крака — рисуваше той сцената в главата си. — Не да я убивам, просто да я поваля.“ Дали тигърът щеше да замени лоса за жена?

Бе готов да се обзаложи, че да.

А това нямаше ли да е интересна гледка?

Но тази игра не беше на избор между две възможности. Освен това бе толкова интересно и забавно да я наблюдава. Трябваше да признае, че го бе изненадала, въпреки всичко, което знаеше за нея. Не беше очаквал, че ще действа толкова бързо, толкова решително или че ще проследи котката толкова умело.

Бе оставил нея, жената, живота и смъртта й, и останалата част от играта на волята на съдбата. И на котката.

Беше показала кураж и хладнокръвие, достойни за възхищение. Ако не друго, тези две интересни черти я бяха запазили жива за още някой и друг ден.

Повечето от другите жени, които бе преследвал, бяха твърде лесна плячка. Всъщност, с първата всичко стана случайно. Просто импулс и обстоятелства. Но този инцидент на практика го бе оформил. Бе му дал цел, каквато никога досега не бе имал, и средството да изрази почитта си към своята кръв и предците си.

Бе намерил своя живот чрез смъртта.

Сега тази последна част на лова вдигаше чувствително залозите. Добавяше такъв приятен звънтящ звук. Когато му дойдеше времето, тя щеше да му осигури истинско състезание, истинско удовлетворение. В това не можеше да има никакво съмнение. Във всеки случай по-голямо удовлетворение от двамата недодялани полицаи, които се мотаеха напред-назад, опитвайки се да го проследят.

И тях можеше да ги повали, беше толкова лесно. Бе ги следил, бе описвал кръгове зад тях и ги бе проучвал така, сякаш бяха елени, отклонили се от стадото. Можеше да ги повали, дори и да е на цяла миля оттук, преди някой да е разбрал какво става.

Тази мисъл го бе изкушила.

Беше погледнал първо единия, а после и другия през мерника на пушката, която днес носеше със себе си, и бе издал тихи пукащи звуци, имитиращи шума от изстрел. И преди бе убивал мъже, но предпочиташе жените.

В почти всички видове женските бяха по-яростните ловци.

Бе ги оставил да живеят най-вече защото двама мъртви полицаи щяха да станат причина из целите хълмове да плъзнат техни колеги. Това можеше да попречи на истинския лов. Не искаше да губи същинската си мишена или да се наложи да напусне територията си, преди да е довел задачата докрай.

„Търпение“ — напомни си той и се отдалечи бързо и безшумно, като сянка, която бяга от слънцето.

 

 

След като съобщи на родителите си за случилото се и успокои, или поне се опита да успокои, страхове те им, Лил се почувства съвсем изтощена. За да укроти духовете, се свърза с охранителната компания от кухнята на родителите си и телефонистката незабавно я свърза с шефа на компанията.

Десет минути по-късно Лил затвори и се обърна към майка си и баща си.

— Разбрахте ли за какво става въпрос?

— Някой ще дойде да работи с теб върху монтирането на осигурителна система.

— Не някой — поправи баща си тя, — а шефът. Очакваше обаждането ми, защото Куп се е свързал с него преди половин час и му е разказал за случилото се. Още днес хваща самолета. Следобед ще е тук.

— За колко време ще инсталират нужните съоръжения? — настоя майка й.

— Не знам. Ще разберем. Междувременно навсякъде гъмжи от ченгета и лесничеи, които търсят тоя тип. Обещавам да съм внимателна и че никога повече няма да оставам сама в двора, дори да е за десет минути. Съжалявам, много съжалявам, че не предвидих възможността той да направи нещо подобно. Мислех, че може да се опита да нарани някое от животните, но и през ум не ми мина, че ще рискува да освободи едно от тях. Трябва да се връщам. Стажантите и екипът трябва да ме видят там, да виждат как изпълнявам ежедневните си задачи.

— Джоуи, иди с нея.

— Мамо…

Очите на Джена блеснаха и това бе достатъчно, за да накара Лил да премълчи по-нататъшните си възражения.

— Лилиан, от дълго време не съм ти казвала какво да правиш, но сега ти казвам. Баща ти ще дойде с теб и ще остане, докато не се увери, че аз мога да съм спокойна, задето си взела всички възможни предпазни мерки. Това е последната ми дума.

— Аз просто… Вече ви откраднах Фарли за два дни.

— Напълно съм в състояние да се справя с тази ферма. Казах, че това е последната ми дума. Погледни ме. — С присвити гневни очи Джена насочи пръст към челюстта си. — Това е моето изражение за „това е последната ми дума“.

— Да вървим, Лил. Последната дума на майка ти е закон, знаеш го също толкова добре, колкото и аз. — Той се наведе и целуна жена си. — Не се тревожи.

— Сега ще се тревожа по-малко.

Лил се предаде, изчака баща си да си облече палтото и не каза нищо, когато той взе пушката. Седна зад волана на камиона си и погледна към Джоуи, преди да потегли.

— Как така не се налага да идваш с мен всеки път, когато отивам да работя на терен? Да не би да съм те виждала в Непал? Знаеш, че съм проследявала тигри в дивата пустош в програмите за слагане на радионашийници.

— Тогава никой не се опитваше да организира нещата така, че тигърът да те нападне, прав ли съм?

— Добре, печелиш. Все едно, щом така или иначе идваш с мен, ще те използвам при издигането на новото заграждение. — Лил изсумтя, бутна слънчевите си очила по-нагоре на носа и скръсти ръце. — Само не си мисли, че цялата тая работа ще ти донесе безплатен обяд.

— За обяда ще ти напомня по пладне. Ако ще работя, трябва да получа сандвич.

Тя се засмя и протегна ръка към него. Джоуи я пое и я стисна.

 

 

Куп помогна на една група от осем мъже от Фарго да се подготви за тридневна екскурзия. Организираха си ергенско парти и това, отбеляза Куп, бе приятна промяна в сравнение с обичайните за този случай стриптийз клубове. Те постоянно се заяждаха помежду си по начина, по който го правят дългогодишни приятели, и бяха помъкнали достатъчно бира, за да удавят пътеката в нея. Той провери принадлежностите за лагеруване, чантите за първа помощ и провизиите и остана доволен, че всичко е наред.

Проследи с поглед как се устремяват в галоп към началото на пътеката и се зачуди как ли щяха да реагират, ако им бе споменал, че из хълмовете може да броди психопат. Подозираше, че щяха да продължат бодрата си екскурзия въпреки всичко и намери известно облекчение в обстоятелството, че плановете им щяха да ги отведат далеч от убежището.

— Ще се оправят — успокои го застаналият до него Гъл. — Нали го видя тоя Джейк? В продължение на шест години идва ежегодно на екскурзия. Аз приготвих екипировката им заедно с дядо ти, а той знае какво прави.

— Довечера ще се натряскат до козирката.

— Ъхъ — кимна Гъл, подражавайки на акцента му. — Готов съм да се обзаложа. Все едно, още такива групи ще ни дойдат добре. — Той наблюдаваше напредването на групата към пътеката изпод периферията на овехтялата си кафява шапка. — Сега, с идването на пролетта, ще почнат да прииждат.

— Може и да идва пролет, но на тези момчета оная работа ще им замръзне довечера, докато изпикаят всичката тази бира.

Гъл се ухили.

— Е, да де. Надявам се на младоженеца да му се размрази преди сватбата. И така, шефе, след един час имам да извеждам едно семейство на езда. Бащата работи в някакъв успешен комикс. Мислех си да го пусна по следите на Голямата стъпка^[1].

— Добре. Имаш ли планове за довечера, Гъл?

— Нищо определено. — Усмивката на Гъл се разшири, когато намигна на Куп. — На среща ли ме каниш, шефе?

— Прекалено съм стеснителен — отвърна Куп и накара Гъл да избухне в смях. — Лил си има неприятности в убежището.

— Чух.

— Малко помощ ще й дойде добре, ако нямаш нищо против да си позамразиш оная работа.

Гъл деликатно се погали по чатала.

— Смелчаците от Южна Дакота не замръзват толкова лесно, колкото пияниците от Фарго.

— Сигурно е от цялото това подскачане — разсъди на глас Куп и отново докара Гъл до истеричен смях. — Можеш ли довечера да поемеш ролята на куче пазач? Да речем, от два до шест?

— Разбира се, шефе. Нещо друго?

„Дори не се поколеба — отбеляза си Куп. — И изобщо не се оплака.“

— Още двама мъже, за които си сигурен, че няма да гръмнат по погрешка я себе си, я някой друг, ще ми дойдат добре.

— Ще видя какво мога да направя. Ще помисля. А сега май ще ида да взема кутии с обяд за семейството, което ще развеждам.

— Ще ги запиша в документите, щом дойдат.

Двамата се разделиха и Куп отиде в кабинета. Старото бюро се намираше срещу прозореца и от него се разкриваше великолепна гледка към Дедуд. Е, не беше точно представата му за това, което навремето са виждали Гибелната Джейн и Дивия Бил^[2], но все пак със своята архитектура, сенниците и старомодните улични фенери градът бе запазил привкуса на стария Запад и усещането за онова време, мислеше си Куп, загледан в разпрострелите се пред очите му сгради и извивки, които се катереха по хълмовете. Каубои се смесваха с туристи, салони се гушеха до сувенирни магазини.

В този град комарджията можеше да намери партньори за покер или блекджек по всяко време на денонощието. Но съдържателите на игралните зали едва ли щяха да убият някого от гостите си в задната стаичка и да го хвърлят на прасетата.

Чудесата на прогреса.

Куп приключи с писмената работа, с формулярите и декларациите, така че можеше да изпрати семейството на желаната екскурзия веднага щом пристигнеше. Освен това можеше да отдели малко време за собствените си планове.

Тъй като тази сутрин кръвното му налягане бе скочило до небето от изпитото количество кафе, той извади от хладилника една джинджифилова бира. Хората минаваха покрай сградата и някои вероятно хвърляха поглед към прозореца. Това, което виждаха, бе човек, занимаваш се с бизнеса си да трака по клавиатурата на компютър, който според Куп отчаяно се нуждаеше от смяна.

Той отвори файла на Лил. Вече може и да не беше частен детектив, но това не означаваше, че е забравил как се води разследване. Би предпочел да е сигурен, че списъкът на членовете на екипа си, на стажантите и доброволците, който му бе дала, е пълен, но и така разполагаше с достатъчно информация да запълни времето си. Нейните хора, минали и настоящи, му изглеждаха чисти. Той навярно знаеше за тях повече, отколкото би им харесало, но от друга страна, знаеше за доста хора повече, отколкото би им се понравило.

Въпреки че от техническа гледна точка Жан-Пол не бе част от екипа, Куп бе проверил и него. Краят на една интимна връзка в много случаи представляваше бомба със закъснител. Куп беше научил, че французинът се е оженил и развел на двайсет и една-две години. Вероятно и Лил го знаеше и тъй като тази информация очевидно нямаше нищо общо със случая, Куп просто я остави настрана. Не намери никакви криминални обвинения, а настоящият адрес на Жан-Пол беше в Лос Анджелис.

„Стой си там“ — каза си наум.

Бе открил няколко обвинения срещу членовете на екипа, но единственото по-сериозно беше, че ветеринарят се сбил с някого по време на един протест срещу експериментите с животни преди петнайсет години.

Бившите стажанти му предоставиха повече материал за работа. Те бяха разнородна група — икономически, географски, академично. Той проследи някои от тях чрез колежите, университетите и кариерите им. Една бърза проверка му показа, че голям процент от стажантите, преминали през програмата на Лил, се стремят към практическа работа на терен.

По време на тази проверка попадна на някои стълкновения със закона — наркотици, шофиране в пияно състояние, нахлуване в частни владения, унищожаване на чужда собственост — неща, които обикновено се свързваха с наркотиците и алкохола.

Това си струваше да се проучи по-внимателно.

Направи същото и с доброволците — онези от тях, които изобщо фигурираха в списъците, помисли си раздразнено той.

Отдели всички, които бяха живели или се бяха преместили в Северна или Южна Дакота. Географската близост можеше да представлява фактор, а той вярваше, че който и да тормози Лил, познава хълмовете също толкова добре, колкото и тя.

Съпостави нахлуванията в чужда собственост, наркотиците и шофирането в пияно състояние с географията и получи едно-единствено съвпадение.

Итън Ричард Хауи, възраст трийсет и една. На двайсет години навлязъл в чужда собственост в Стърджис, недалеч оттук, но обвиненията бяха свалени. Хванат с оръжие, револвер двайсет и втори калибър, без разрешително две години по-късно в Уайоминг. И нападение и сбиване в бар, които го бяха тикнали на топло за година и половина в Монтана на зрялата възраст от двайсет и пет.

Предсрочно освобождаване за добро поведение. „Както и — помисли си някогашното ченге — за да изкарат някои от затворниците и да отворят място за нови.“

Три съвпадения: едно за влизане на място, където не му е било работа да влиза, едно за оръжие и последното за насилие. Щеше да проучи Хауи по-отблизо.

Започна да действа, но се наложи да прекъсне, когато пристигнаха семейство Добсън и двете им дъщери тийнейджърки, за да се регистрират за екскурзията.

Куп си знаеше работата и беше наясно, че тя не се състои само в подписването на формулярите и проверката, че клиентите действително могат да се задържат на гърба на коня. Той си побъбри с бащата, разказа по нещо за всеки един от конете. Запълваше времето така, сякаш го имаше в излишък.

— Пътеката е хубава, равна — увери той Шери, която изглеждаше повече притеснена, отколкото въодушевена. — Нищо не може да се сравни с гледката на хълмовете от седлото.

— Но ще се върнем, преди да се е стъмнило, нали?

— Гъл ще ви върне преди четири часа.

— Чували сте, че някои хора са се загубвали?

— Стига, Шери — започна Том.

— Гъл е израснал тук — успокои я Куп. — Познава пътеките, конете също ги познават. Не бихте могли да попаднете в по-добри ръце.

— Не съм се качвала на кон от десет години — призна Шери и стъпи на трупчето за качване, осигурено от Куп. — Знам, че после ще ме болят места, които дори съм забравила, че имам.

— Ако искате, могат да ви направят чудесен масаж тук, в града.

Тя погледна към него и за пръв път в очите й се появи блясък.

— Наистина ли?

— Ако искате, мога да ви запиша час. Какво ще кажете за пет часа?

— Наистина ли ще го направите?

— С най-голямо удоволствие.

— Масаж в пет. Но едва ли ще мога да получа горещ камък?

— Можете. Петдесет или осемдесет минути?

— Осемдесет. Денят ми току-що стана неимоверно по-хубав. Благодаря ви, господин Съливан.

— Удоволствието е мое, госпожо. Пожелавам ви приятна езда.

Той влезе обратно в офиса, записа час за масаж и нахвърля подробностите. Току-що бе отпратил клиентката към друг специалист, което в никакъв случай не вредеше. После смени ресора и се върна към файла на Лил.

Започна нова проверка, този път на жените. В този случай залагаше повече на виновник от мъжки пол, но не можеше да отхвърли варианта за жена с лека ръка. Онази ранна сутрин не бе успял да види силуета достатъчно ясно, за да е напълно сигурен. Във всеки случай връзката можеше да се окаже жена.

Куп продължи да отпива от бирата и да отхапва от останалата половинка от сандвича с шунка. Така и не бе успял да убеди баба си, че няма нужда да му опакова обяд, но трябваше да признае, че не се бе напъвал особено.

Хубаво беше да имаш някого, който ще отдели време и ще си даде труд да направи нещо за теб.

Женитби, разводи, деца, научни степени. Една от бившите стажантки в програмата сега живееше в Найроби, а друга специализираше ветеринарство на екзотични животни в Ел Ей.

А трета — тук инстинктът на Куп нададе предупредителен сигнал — бе изчезнала.

Каролин Лий Родерик, на двайсет и три години, обявена за изчезнала преди осем месеца и няколко дни. За последен път забелязана в Национален парк „Денали“, където се занимавала с теренна работа.

Той последва предупредителния сигнал и изрови всичко, което можеше, за Каролин Родерик.

 

 

В убежището Лил се ръкува с Брад Дромбърг, собственика на „Сейф енд секюър“ — висок мъж, който очевидно се чувстваше удобно в дънките си „Ливайс“ и обувки „Рокфорт“. Имаше гъста, късо подстригана тъмноруса коса и зелени очи. Усмивката му бе дружелюбна, ръкостискането — твърдо, а гласът — с едва доловим акцент от Бруклин.

— Оценявам, че сте изминали целия този път, при това толкова бързо.

— Куп настоя. Той тук ли е?

— Не. Аз…

— Каза, че ще се опита да дойде. Чудесно местенце си имате тук, госпожице Чанс. — Той остана на място с ръце на хълбоците и заразглежда хабитатите. — Чудесно. Кога го открихте?

— През май ще станат шест години.

Той махна към мястото, където неколцина от стажантите й забиваха колове за новия хабитат.

— Разширявате ли?

— Ще получим меланистичен ягуар.

— Така ли? Куп каза, че сте имали малко проблеми. Някой е отворил една от клетките?

— Да, тази на тигъра.

— Да, това определено си е проблем — отсъди Брад. — Може би ще ме разведете наоколо, ще ме запознаете с мястото? И с идеите, които имате за системата.

Той задаваше въпроси, водеше си бележки в електронния си бележник и не показа никакви признаци на страх, когато се приближи до загражденията, за да разгледа вратите и ключалките.

— На това му се казва голямо момче — отбеляза той, когато Борис се превъртя по корем и се опъна пред леговището си.

— Да. Цели двеста и петдесет килограма.

— Иска се голяма смелост или глупост, за да отвориш тази клетка посред нощ и да се надяваш това голямо момче да тръгне след примамката, а не след живото месо.

— Така е, но прясно убитата примамка е по-апетитна за тигъра. Борис е бил уловен, доколкото разбрах незаконно, когато е бил на не повече от година. Оттогава досега е живял в плен и е свикнал с миризмата на хора. Храним го вечер, за да стимулираме ловния инстинкт, който е най-силен през нощта, но така или иначе е свикнал да получава готова храна.

— И не е стигнал далеч.

— Не, за щастие. Последвал е кръвта по пътеката, стигнал е до примамката и се е настанил там за неочакваната си предутринна закуска.

— Сигурно ви е трябвал адски кураж, за да дойдете тук и да запратите в него онази стреличка.

— В много случаи необходимостта е майка на куража, тъй да се каже.

Той се усмихна и отстъпи назад.

— Признавам, че съм доволен, задето той е вътре, а аз отвън. Значи имаме четири врати, включително онази за посетители през работно време. И голяма открита площ.

— Не мога да оградя цялата територия на убежището. Дори и да имах възможност, самият процес щеше да е същински кошмар. По хълмовете има пътеки, които минават по тази земя, по земята на баща ми и на други хора. Навсякъде сме поставили табели, че това е частна собственост, а вратите общо взето са достатъчни, за да спрат хората. Най-важното е да обезопася двора и хабитатите. Моите животни трябва да са в безопасност, господин Дромбърг, и всички трябва да са защитени от тях.

— Брад. Нахвърлял съм няколко идеи и ще разработя нещо. Едно от нещата, които ще препоръчам, е сензори пред клетките. Ще са разположени достатъчно далеч от загражденията, за да не могат животните случайно да ги активират, но всеки, който се приближи до клетките, ще ги задейства.

Тя почувства как бюджетът й потръпва от болка.

— Колко такива сензора ще ми трябват?

— Ще изчисля. Искаш повече светлини. Ако сензорът се изключи, ще запищи алармата, а това място ще стане светло като бял ден. За всеки неканен гост ще е по-добре да размисли, преди да посегне към някоя клетка. После идва ред на ключалките, което означава както клетките, така и портите. Интересна ситуация — добави той. — Предизвикателна.

— А също така и — съжалявам, че се налага да съм груба — скъпа.

— Ще разработя две или три системи, които според мен ще ти свършат работа, и ще ти направя от стъпка за всяка от тях. Няма да те лъжа, пак ще се изръсиш здраво, но отстъпката ще ти спести солидна сума.

— Отстъпка ли? Не те разбирам.

— На Куп.

— Не, на мен.

— Куп ми се обади. Той иска това място да е опасано с мерки за сигурност, така че ще го опашем. С отстъпка.

— Брад, това място функционира благодарение на дарения, на фондове, на щедростта на хората. Няма да отхвърля твоята, но защо си готов да направиш всичко това, без да печелиш нищо?

— Нямаше да имам бизнес, ако не беше Куп. Той ми се обади, така че има отстъпка. И като говорим за дявола… — Лицето на Брад грейна, когато Куп закрачи по пътеката към тях.

Двамата не си стиснаха ръцете. Вместо това се поздравиха с прегръдка с една ръка и потупване по раменете, както предпочитат мъжете.

— Исках да дойда по-бързо, но не успях. Как беше полетът?

— Дълъг. Господи, Куп, радвам се да те видя.

— И трябва да ти възложа работа, преди да си тръгнеш. Огледа ли мястото?

— Да, твоята дама ме разведе.

Лил отвори уста, но веднага я затвори. Нямаше смисъл да изтъква, че не е „дамата“ на Куп.

— Извинете ме. Време е за хранене.

— Наистина ли? — попита Брад.

„Прилича — помисли си тя — на дете, на което току-що са му дали най-големия бонбон в кутията.“

— Защо не ви донеса по една бира? А после можете да наблюдавате представлението.

Брад се залюля на пети, докато Лил се отдалечаваше.

— По-секси е, отколкото на снимката.

— Снимката беше стара.

— След като я видях на живо, трябва да отбележа, че шансовете да се върнеш в Ню Йорк са почти равни на нула.

— Те си бяха такива още отначало, а освен това не се преместих заради нея.

— Може би не, но не съм виждал по-убедителна причина да останеш някъде. — Брад плъзна поглед към хабитатите и отвъд тях, към хълмовете. — Съвсем не е като в Ню Йорк.

— Колко дълго можеш да останеш?

— Трябва да се връщам довечера, така че ще се наложи да се задоволим с тази бира. Разместих някои неща, за да дойда днес. Но ще направя няколко проекта в близките един-два дни. Ще ти ги изпратя и ще организирам нещата така, че да съм тук за инсталирането. Ще го направим както трябва, Куп.

— На това разчитам.

 

 

Лил си имаше работа за вършене и остана настрана от Куп. Стари приятели, които не са се виждали известно време, имат нужда от време, за да си разкажат нещата.

Някога тя и Куп бяха приятели. Може би отново можеха да станат. Може би това пробождане, което чувстваше, бе просто болката, породена от загубата на приятеля.

Ако не можеха да се върнат назад, то можеха да продължат напред. Той сякаш полагаше усилия, така че как би могла тя да не положи?

Приключи работата в кабинета си точно когато влезе Куп.

— Брад трябваше да тръгва. Казва ти „довиждане“ и че след няколко дни ще има готови планове, които да погледнеш.

— Добре. Знаеш ли, за един ден, започнал толкова зле като днешния, този край не е никак лош. Току-що говорих с Танси. Клео напълно отговаря на описанието на собственичката. Прекрасна, здрава и утре ще е готова за тръгване. Купър, Брад каза, че ще ми направи отстъпка.

— Знам.

— Всеки човек трябва да има такива щедри приятели.

— На Брад му е приятно да си мисли, че ми е задължен, а на мен ми е приятно да го оставя да мисли така.

— Дългът ми към теб нараства.

— Не. Не искам да си водиш отчет. — Израз на раздразнение помрачи лицето му, докато правеше още една стъпка към бюрото си. — През целия си живот не съм имал по-добър приятел от теб. За една голяма част от живота ми ти бе един от малкото хора, на които можех да имам доверие, на които можех да разчитам. Това промени нещата за мен. Промени самия мен. Недей! — възкликна той, когато очите й се наляха със сълзи.

— Няма. — Но се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън, докато успее да се овладее. — И ти ме промени. Липсваше ми твоето приятелство. И ето те тук. Аз съм в беда, без дори да знам защо, и ти си тук.

— Имам възможна следа за това. За бедата.

Тя се обърна.

— Каква? Каква следа?

— Стажантка на име Каролин Родерик. Спомняш ли си я?

— Един момент. — Лил затвори очи и се опита да се сети. — Да, да. Мисля, че… Преди две години. Мисля, че беше почти преди две години. Лятна програма… след като се беше дипломирала? Може би е било след това, не съм сигурна. Каролин беше умна и мотивирана. Трябва да проверя архивите за повече подробности, но си спомням, че работеше здраво и се занимаваше много сериозно с консервацията. Беше хубава.

— Изчезнала е — осведоми я Куп с равен глас. — Преди осем месеца.

— Изчезнала? Какво се е случило? Къде? Знаеш ли?

— Аляска. Национален парк „Денали“. Занимавала се е с теренна работа заедно с група завършващи студенти. Една сутрин просто се оказало, че я няма в лагера. Отначало си помислили, че се е отдалечила, за да направи снимки, но тя така и не се върнала. Търсили я. Обадили се на лесничеите, на специализираните програми. Така и не намерили дори следа от нея.

— В последната си година в университета се занимавах с теренна работа в „Денали“. Паркът е нещо изключително. И огромно. Безброй места, където да се изгубиш, ако не внимаваш.

— Безброй места, където да те хванат.

— Да те хванат ли?

— Когато се разтревожили, останалите от групата огледали палатката й по-внимателно. Фотоапаратът й си бил там, тетрадките й, касетофонът, джипиесът. Никой не повярвал, че ще тръгне нанякъде само по яке, ботуши и дрехите на гърба си.

— Мислиш, че някой я е похитил.

— Каролин е имала приятел — някого, когото е срещнала тук, в Южна Дакота. Според приятелите й, които успях да открия до този момент, никой не го е познавал добре. Бил е доста затворен. Но и двамата са изпитвали страст към дивата пустош, към излетите, към лагеруването. Нещата помежду им тръгнали на зле и тя скъсала с него няколко месеца, преди да тръгне за Аляска. Според приятелите й било грозна работа. Тя се обадила на ченгетата, а той офейкал. Казва се Итън Хауи и е работил като доброволец тук. Освен това е бил зад решетките заради нахлуване в частна собственост и сбиване. Проверявам този момент.

Всички тези сведения препълниха мозъка й и така се заблъскаха вътре, че накрая тя разтри слепоочията си, за да го успокои.

— Защо смяташ, че има някаква връзка между това и нещата, които се случват сега тук?

— Хауи все се хвалел как живеел сред дивата природа месеци наред. Твърдял, че бил пряк потомък на един сиукски вожд, живял тук, в Блек Хилс, свещена земя за неговото племе.

— Ако само половината от хората, които твърдят, че са преки потомци на сиукски вожд или принцеса наистина бяха такива… — Лил потърка челото си. Тази история й беше позната, спомняше си нещо такова. — Помня го, но смътно. Просто не мога да си го представя ясно.

— Говорел за това място, как бил помагал тук, когато Каролин била стажантка. Тя е изчезнала, а за него не мога да намеря нищо. Никой не го е виждал, откакто са скъсали.

Ръката й увисна до тялото и в един кратък миг на слабост Лил си пожела да не бе разбрала истината.

— Смяташ, че е мъртва. Мислиш, че той я е отвлякъл и после я е убил. И се е върнал тук заради убежището. Или заради мен.

Той не се опита да омекоти удара. Това нямаше да й помогне.

— Мисля, че е мъртва и че той я е убил. Мисля, че е някъде тук и живее на тази земя. Твоята земя. Това е единствената солидна връзка, която успях да направя засега. Ще го проверим, ще го набележим за проучване. И тогава ще знаем с кого си имаме работа.