Нора Робъртс
Черните хълмове (12)

12.

И по-лоши нощи съм изкарвал, разсъждаваше Куп, докато добавяше дърва към огъня в дневната на Лил. Само че доста години бяха изминали от последния път, когато бе принуден да се задоволи с мразовита стая и неудобен диван. А освен това тогава не му се бе налагало да се бори с допълнителния проблем, че жената, която желае, спи един етаж над него.

Изборът беше негов, напомни си той. Тя му бе казала да си върви, той бе отказал. Така че си бе взел одеяло и възглавница и се бе настанил на диван, петнайсет сантиметра по-къс от ръста му. И по всяка вероятност всичко това бе съвсем за нищо.

Навярно Лил беше права. Беше в пълна безопасност сама в хижата си. Заключените врати и заредената пушка сериозно допринасяха за сигурността й.

Но след като веднъж й каза, че ще остане, не можеше да се отметне.

„Освен това е дяволски странно — размишляваше Куп на път към кухнята, за да си направи кафе — да се събудиш в тъмнината от рева на дива котка.“

Дяволски странно.

Предполагаше, че Лил е свикнала, защото изобщо не я бе чул да се размърдва, дори когато се видя принуден да си обуе ботушите и да провери какво става.

Единственото, което установи, бе, че от гледна точна на сигурността й трябват повече лампи нощем и че дори някой натрапник да знае, че на пътя му има солидни бариери, ревовете и воят в тъмнината могат да изпратят по гръбнака му атавистична тръпка на страх.

Лил бе започнала да се размърдва. Куп дочу стъпките й над главата си и шума на водата в тръбите, като пусна душа.

Скоро щеше да съмне, още една мразовита, удавена в бяло зора. Хората на Лил щяха да започнат да се стичат в убежището, а той си имаше работа за вършене.

Намери яйца, хляб и тиган. Лил можеше и да не се съгласи, но според него му дължеше топла закуска заради охранителните му услуги. Тъкмо слагаше в чинията два сандвича с пържени яйца, когато тя влезе. Беше събрала косата си и я бе вдигнала нагоре, бе облечена в памучна риза над топъл пуловер. И изглеждаше не по-доволна да го види днес, отколкото вчера.

— Имаме нужда от някои основни правила — започна тя.

— Добре. Напиши ми списък. Трябва да отивам на работа. Направих два, ако искаш — добави той и затъна своя сандвич в салфетка.

— Не можеш просто да идваш тук и да поемаш командването.

— Напиши го най-отгоре в списъка — предложи той, докато тя вървеше след него през дневната. Той прехвърли сандвича от едната ръка в другата, за да си облече палтото. — Миришеш приятно.

— Трябва да уважаваш правото ми на усамотение и да си набиеш в дебелата глава, че нямам нужда от куче пазач.

— Аха. — Куп си сложи шапката. — Трябва да донесеш още дърва. Ще се видим по-късно.

— Куп! По дяволите!

Той се обърна към вратата.

— Ти си важна за мен. Трябва да го приемеш.

И се отправи към камиона си, отхапвайки от сандвича си.

Права е за основните правила, реши той. Повечето неща така или иначе работеха по-добре с правила или указания. Имаше правилно, имаше и грешно, а между тях се простираше огромна маса от сиво. Все пак бе добре да знае кои отсенки на сивото вършат най-добра работа във всяка отделна ситуация.

Щеше да я остави да изработи правила, стига тя да е наясно, че той ще задълбае в изследването на сивото.

Изяде сандвича, докато караше по криволичещия път към портата, после прогони от съзнанието си мисълта за правила и указания и загадката какво иска от Лил и си припомни какво има да прави този ден.

Имаше да храни добитък, да чисти конюшни. После трябваше да качи баба си и дядо си на коне и да ги изпрати на езда, което щеше да е същинско постижение. Да отиде в града за храна и да поработи в офиса. Ако нямаха клиенти за разходка с кон, щеше да накара Гъл да поправи някои от седлата.

Искаше да разработи основен план, да изчисли цената и възможността да включи в бизнеса и разходки с понита. Няколко коня като Малката Сис, които да те разходят из оградено място за половин час, и можеше да…

Съзнанието му изключи бизнеса и превключи на тревога.

Трупът бе преметнат върху портата. Под него замръзналият сняг бе опръскан с червени петна. Два-три лешояда вече кълвяха от трупа за закуска, а още няколко кръжаха отгоре.

Куп натисна клаксона, за да ги разпръсне, намали и огледа дърветата, храстите и пътя от другата страна на портата. В мътната светлина на ранното утро светлините му окъпаха мъртвия вълк и превърнаха оцъклените му очи в зловещо зелено.

Куп се наведе, отвори жабката и извади деветмилиметровия си пистолет и фенерчето. После излезе от камиона и насочи лъча към земята. Разбира се, имаше отпечатъци, част от които бяха негови от предната вечер, когато бе отворил портата.

Прецени, че най-пресните следи от вътрешната страна са неговите. Предполагаше, че това все пак е нещо, но въпреки всичко мина по отпечатъците от собствените си стъпки, за да стигне до вълка.

Доколкото виждаше, вълкът бе убит с два изстрела, един в централната част на тялото и един в главата. Тялото бе вкочанено, а малката локва кръв беше замръзнала.

Това означаваше, че съобщението е било оставено преди няколко часа.

Той върна предпазителя обратно на мястото му и пъхна пистолета в джоба си. Започна да рови за клетъчния си телефон и в този миг чу ръмженето на приближаваща кола. Макар да не вярваше, че този, който бе оставил съобщението, ще се върне толкова скоро или ще пътува с кола, Куп плъзна ръка в джоба си и стисна пистолета.

С идването на зората светлината бе придобила мъгливо сив оттенък, а на източния небосвод пламна и се разля червенина. Куп се върна при камиона, угаси светлините, застана до портата и видя, че инстинктът му се е оказал верен. Колата, която се появи насреща му, забави ход. Когато взе последния завой, той протегна ръка да я спре, да задържи пътниците колкото се може по-далеч от портата.

Познаваше мъжа, седнал на седалката до шофьора, по лице, но не и по име.

— Стой по-далеч от портата — нареди Куп.

Танси изскочи от другата врата и ръката й се вкопчи в дръжката сякаш за опора.

— О, Господи!

— Стой по-далеч — повтори Куп.

— Лил.

— Добре е — успокои я той. — Току-що я оставих в хижата. Искам да се обадиш на шерифа. Върни се в колата и му се обади. Кажи му, че някой е оставил мъртъв вълк на портата. Два куршума, доколкото мога да видя. Искам да изчакаш в колата, без да докосваш нищо. А ти. — Той посочи към мъжа.

— Ъ-ъ-ъ, Крик. Стажант съм. Просто…

— Остани в колата. Ако лешоядите се върнат, надуй клаксона. Ще отида да доведа Лил.

— Тази сутрин ще дойдат доброволци. — Танси си пое дъх, който излезе от устата й като бяла мъгла, а после още един, по-кратък и по-спокоен. — И останалите стажанти. Скоро ще пристигнат.

— Ако дойдат, преди да съм се върнал, дръжте ги по-далеч от портата.

Той се качи обратно в камиона и даде на заден ход, докато стигна до една от отбивките. Там бързо обърна и натисна педала за газта до дупка.

Лил вече бе излязла и стоеше на пътеката, която водеше от хижата й към кабинетите. Тя сложи ръце на хълбоците си и се навъси.

— Сега пък какво? Сутрин тук се работи здраво.

— Ела с мен.

Гримасата й изчезна. Тя не му зададе никакви въпроси. Гласът и очите му й показаха, че има някаква неприятност.

— Вземи си фотоапарат — провикна се той, когато тя тръгна към камиона. — Дигитален. И побързай.

И сега тя не му зададе никакви въпроси, а хукна към хижата. След две минути вече се бе върнала с фотоапарата и пушката си в ръце.

— Кажи ми какво става — попита тя веднага щом скочи в камиона.

— На портата ти виси мъртъв вълк.

Лил рязко си пое дъх и с крайчеца на окото си Куп видя как ръката й се стяга върху пушката. Гласът й обаче остана спокоен.

— Застрелян ли е? Като кугуара?

— С два куршума, доколкото видях. Няма много кръв, убил го е някъде другаде и го е довлякъл тук. Няма признаци, че е влизал или дори, че се е опитвал. Но не се доближих чак толкова. Двама от твоите хора дойдоха веднага след като го намерих. Ще се обадят на шерифа.

— Кучи син такъв! Какъв е проклетият смисъл да… чакай! — В гласа й звънна тревога и тя рязко седна съвсем изправена на седалката на камиона. — Върни се, върни се! Ами ако се опитва да ни подмами навън? Ако е влязъл вътре? Животните са безпомощни. Върни се, Куп.

— Почти стигнахме до портата. Ще те оставя там и ще се върна.

— По-бързо! По-бързо! — Когато той наби спирачки пред портата, тя се извърна към него. — Чакай ме — заповяда тя и изскочи навън. — Ерик!

Заобиколи вълка отдалеч, умно момиче, а от другата страна на портата Ерик излезе от колата.

— Снимай го! Снимай! Направи колкото се може по-ясни снимки на вълка, на портата, на всичко. Чакай шерифа.

— Ти къде…

Тя се хвърли обратно към камиона на Куп и затръшва вратата, без да даде на Ерик възможност да изрече въпроса си докрай.

— Тръгвай!

Той натисна газта, тръгна на заден ход, стигна до отбивката и обърна. Когато наду клаксона, Лил подскочи, а после погледна към него.

— Ако случайно си права и той ни чуе, че идваме, ще се издаде къде е. Той не иска открит сблъсък.

„Все още не — помисли си Куп. — Не още.“ Иска да те изтормози.

— Защо „ако случайно“?

— Едва ли е знаел, че снощи преспах тук или че ще си тръгна, преди твоите хора да започнат да пристигат. Ако ме нямаше, те щяха да намерят вълка и щяха да влязат вътре, да дойдат при теб, за да ти кажат. Всички щяха да са тук, не край портата.

— Добре, добре, звучи логично. — Но все пак не можа да си поеме дъх, преди да види първите хабитати и да чуе обичайните звуци и сутрешно раздвижване.

— Трябва да ги проверя, всички до едно. Ако ти тръгнеш насам, просто да продължиш по пътеката, аз ще тръгна от другата страна и ще опиша кръг, а после…

— Не. — Куп забави и спря камиона. — Шансът да е тук е много малък — повтори той. — Но няма да рискувам да го оставя да те срещне сама.

Тя вдигна пушката, която лежеше на коленете й, но Куп поклати глава.

— Заедно. — „И когато свършим — зарече се той, — ще проверя двете хижи и всички останали сгради.“

— Те ще си помислят, че идвам да ги видя, така че когато не спра при тях, ще се раздразнят.

Мина покрай животните и наистина имаше ръмжене и съскане, както и няколко негодуващи вика. Лил вървеше бързо и гледката на всяко животно помагаше на сърцето й да забие по-леко. Но то се сви от ужас, когато очите й обходиха територията на Бейби. После погледна нагоре — познаваше игрите му — и го видя на дебелия клон на едно дърво.

Скокът му на земята бе съвършен и изпълнен с радост. Кугуарът замърка, тя се предаде и се провря под бариерата.

— Скоро — обеща му тя. — Скоро ще си поиграем.

Тя погали козината му през оградата и се засмя, когато той се изправи на задните си крака и се притисна по-близо, за да й даде възможност да го погъделичка по корема.

— Скоро — повтори тя.

Разочарованието се надигна като дрезгаво ръмжене в гърлото му, докато тя се отдръпваше. Куп се взираше изумен в нея. Лил сви рамене.

— Той е специален случай.

— Ти не изпитваше ли неодобрение и дори презрение към хората, които си купуват екзотични домашни любимци?

— Той не е домашен любимец. Случайно да си видял на врата му верижка със скъпоценни камъни или да го разхождам наоколо на въже?

— Предполагам, че това е Бейби.

— Явно ме слушаш по-внимателно, отколкото си мислех. Той е в убежището от малко котенце, по свой собствен избор. Добре са — добави тя. — Ако се приближи някой непознат, ще вдигнат шум. Но въпреки това трябваше да проверя. Тази сутрин ще дойде група на посещение, детска група. Освен това имаме две котки с враснали навътре нокти и трябва да се погрижим за тях. Стажантите трябва да обработят неколкостотин килограма месо. Имаме си установен ред, Куп. Не можем да си позволим днешната случка да се отрази на здравето на животните или на дейността в убежището. Ако не предлагаме туристически обиколки, бюджетът ни страда. А имаме да управляваме бизнес, да храним животни.

— Провери другите на камерите. Дай да проверим кабинетите. Ако са чисти, можеш да седнеш там и да се увериш, че животните ти са добре.

— Уили ще ни позволи да отворим портите, нали? Ще остави хората ми да влязат.

— Процедурата не би трябвало да е дълга.

— Не можах да огледам добре вълка. Беше голям, така че сигурно е възрастен. За да убиеш възрастен вълк по този начин… Може би не е бил с глутница. Един самотен вълк е лесна плячка. Иска да ме разстрои, да ме изкара от равновесие, да хвърли това място в хаос. И аз съм ходила на курсове по психология — продължи тя, когато Куп я погледна внимателно. — Знам какво прави. Не знам защо, но знам какво. Тези неща могат да доведат дотам, че да загубя част от доброволците, може би дори и от стажантите. Стажантската програма е много важна, затова ще произнеса кратка, сурова реч на спешната среща на екипа днес.

Тя отключи хижата с кабинетите. Куп я избута настрана и отвори вратата. Сградата сякаш беше чиста. Той влезе, хвърли бърз поглед към коридора и започна да се придвижва от стая в стая, за да направи оглед.

— Стой тук вътре, използвай компютъра. Аз ще проверя останалите сгради. Дай ми ключовете.

Лил не каза нищо, просто му ги подаде. Щом той излезе, тя седна и зачака компютърът да се включи.

И преди знаеше, че е бил ченге. Досега обаче не го бе виждала в тази роля.

Куп бе смятал, че разбира какво става в убежището. Сега обаче си даде сметка, че не бе преценил пъпния размер на работата, дори и след като Лил му бе нахвърляла нещата в най-общи линии. Тази проверка само отвори очите му, гигантските хладилници и фризери, огромните количества месо, уредите, приготвени за обработването, за носенето, за раздаване то му.

В оборите имаше три коня, включително този, който й бе продал. След като и бездруго беше тук, Куп ги нахрани и напои и отметна тези задачи в списъка на стената.

Провери бараката с такъмите, гаража и дългата ниска хижа, която служеше за образователен център. Набързо огледа витрините вътре, фотографиите, кожите, зъбите, черепите, костите — откъде, по дяволите, ги беше взела?

„Завладяващо“ — помисли си той, докато проверяваше всяка кабинка на двете тоалетни. Мина през малкия магазин за сувенири с препарирани животни, ризи, пуловери, каскети, пощенски картички и плакати. Всичко бе спретнато и подредено.

Лил бе създала нещо тук. Бе помислила за всички подробности, за всички ъгли. И всичко това беше — Куп знаеше — заради животните.

Понечи да се върне назад, но чу шум на коли и тръгна към портата да посрещне шерифа.

— Тук всичко е наред. Тя е в кабинета — съобщи той на Танси и после се извърна към Уили.

— Изглежда, че все пак е решил да изкара зимата тук — започна Уили. — Не можем да сме сигурни, че не е някой друг, избрал тази порта по чиста случайност. Или че някой не е бил осенен от гениалната идея заради кугуара. Но положението е следното: в този край лова на вълци е забранен и хората го знаят. Знаят какви неприятности ще си навлекат. Едно е някой фермер да гръмне вълк, нахвърлил се върху добитъка му. Аз обаче познавам всеки фермер в тази област и ми е трудно да си представя който и да е от тях да довлече тялото тук, горе, по този начин, дори и тези, които смятат, че Лил е малко смахната.

— Като извадите куршумите от този вълк, ще установите, че са от същия пистолет, който е прострелял кугуара.

— Да, предполагам, че си прав — кимна Уили и стисна устни. — Ще говоря със Службата по парковете и с момчетата от щата. Може и ти да се наложи да поговориш с някои хора. Може някой да е видял нещо.

Той погледна към Лил, която бе излязла на верандата.

— Добро утро. Съжалявам за тази неприятност. Тук ли е ветеринарят ви?

— Скоро ще дойде.

— Ще оставя един човек тук както миналия път. Ще направим всичко възможно, Лил.

— Знам, но просто не можете да направите почти нищо. — Тя слезе по стъпалата. — Един кугуар, един вълк. Лошо е, но живеем в суров свят. А освен това на други места представителите на тези два вида може да са обгърнати в романтична светлина, но не и тук, където могат да слязат от хълмовете и да се нахвърлят върху добитъка или да направят кокошарника на пух и прах. Разбирам това, Уили. Живея в действителността. Моята реалност е, че имам трийсет и шест животни, без да броим конете, и те са разпръснати върху двайсет и два акра хабитати и изкуствено създадени убежища. И се боя, че той може да пренесе това, за което ни намекна днес, тук, вътре. И че ще убие някое от животните, живеещи тук, които аз доведох тук, или още по-лошо, някого от хората, които работят тук.

— Не знам какво да кажа, за да те успокоя.

— Няма какво да ми кажеш. Точно в това се състои предимството му в този момент. Не мога да се успокоя. Но тук имаме да вършим работа и ще продължим да я вършим. Имам шестима стажанти, които трябва да довършат нашата програма. Чакам група деца на възраст между осем и дванайсет години тази сутрин, след около два часа, за да направи обиколка и да изслуша една лекция в образователния център. Ако ми кажеш, че според теб съществува опасност за тези деца, ще отменя уговорката.

— Нямам причина да мисля, че човек, който убива диво животно, ще започне да стреля наслуки по деца, Лил.

— Добре. Тогава ние всички просто ще продължим да правим това, което можем. Трябва да тръгваш — обърна се тя към Куп. — Имаш си свой бизнес и свои собствени животни, за които трябва да се погрижиш.

— Ще се върна. Може все пак да решиш да направиш онзи списък.

За миг тя изглеждаше озадачена, но после поклати глава.

— Точно сега това не ми е първата грижа.

— Изборът си е твой.

— Да. Благодаря, Уили.

Шерифът присви устни, когато тя се упъти обратно към кабинета.

— Имам чувството, че вие, двамата, говорехте за нещо друго, а не за умрелия вълк. И тъй като имам такова чувство, предполагам, че довечера ще останеш да спиш тук.

— Точно така.

— Добре. Така съм по-спокоен. Междувременно ще изпратя няколко души да огледат наоколо, да проверят другите порти, да потърсят слаби места. Тоя тип се е подслонил някъде тук — измърмори Уили и погледна към хълмовете.

 

 

Лил знаеше, че новината за случилото се ще се разчуе бързо, затова не се изненада от пристигането на родителите си. Тя се отдалечи от обездвижения тигър и се отправи към оградата на хабитата.

— Само враснал навътре нокът. Често срещан проблем. — Тя посегна и докосна пръстите, които майка й плъзна през оградата. — Съжалявам, че сте се притеснили.

— Нали говореше, че може да отидеш във Флорида за няколко седмици, да поработиш в онова убежище за пантери. Наистина трябва да го направиш.

— За няколко дни — поправи я Лил. — Другата зима. Сега не мога. Особено сега.

— Трябва да се върнеш у дома, като го хванат.

— И кого да сложа тук на свое място? Мамо, на кого да кажа: „Прекалено се страхувам да остана тук, така че би ли останал ти?“

— На всеки, който не е моето момиченце. — Джена стисна пръстите на Лил. — Но знам, че не можеш и няма да го направиш.

— Снощи Куп е останал тук, така ли? — попита Джоуи.

— Спа на дивана в дневната. Не искаше да си тръгне, а сега съм длъжна да му благодаря, задето не ме остави да го изхвърля от собствената си къща. Много хора настояват да останат. Взели сме всички възможни предпазни мерки, наистина. Ще поръчам още охранителни камери. Разгледах няколко алармени системи, но просто не можем да си позволим някоя от онези, които ще покрият цялата територия. Не — отсече тя, преди Джоуи да успее да каже нещо. — Много добре знаеш, че и вие не можете да си го позволите.

— Това, което не мога да си позволя, е нещо да се случи на дъщеря ми.

— Ще направя така, че да не се случи. — Тя хвърли поглед назад, където Мат работеше върху тигъра. — Трябва да свършваме.

— Ще се върнем край хижата и ще видим дали някой няма нужда от още два чифта работни ръце.

— Винаги има нужда.

 

 

От своята позиция високо в хълмовете през стъклата на бинокъла си той наблюдаваше семейната група. Наблюдаването на плячката бе от огромна важност, разучаването на навиците, на територията, на динамиката, на силните страни. На слабостите.

Търпението бе друга важна черта на успешния лов. Той признаваше, че неговата собствена спорадична липса на търпение бе една от слабостите му. Друга слабост бе темпераментът. Тази избухливост му бе коствала осемнайсет месеца на топло, когато си изпусна нервите и преби един мъж в някакъв бар почти до смърт.

Но вече се бе научил да контролира емоциите си, да запазва спокойствие и концентрация. Да извлича от убийството лично удовлетворение.

Никога не биваше да убива в разгорещеността на момента, никога в пристъп на ярост. Само студено и хладнокръвно.

С кугуара беше импулсивно действие. Котката беше там, а той искаше да разбере какво е да убие дивото животно очи в очи. Само че остава разочарован. Липсата на предизвикателство, липсата на лов не му достави никакво задоволство.

Вместо това бе принуден да признае, че тази липса го бе накарала да изпита леко чувство на срам.

Беше го заглушил, като бе освободил част от емоциите си с разрушаването на лагера. Но го бе направил методично и точно, а това беше много важно. Бе го направил по начин, който щеше да им изпрати съобщение.

Лил. Лилиан. Доктор Чанс. Тя беше толкова интересна. Винаги бе смятал така. Погледна я как стои сред семейството си и прецени, че това определено е слабост.

Щеше да е приятно да използва тази слабост срещу нея. Страхът увеличаваше тръпката на лова. Искаше тя да се страхува. Бе разбрал колко по-голямо удовлетворение носи убийството, когато е придружено от страх. И вярваше, че ще е извънредно вълнуващо да подуши нейния, тъй като тя не се плашеше лесно — бе видял това.

Щеше да я накара да се страхува.

Уважаваше нея и нейната кръв. Въпреки че самата тя не уважаваше предците си. Тя оскверняваше наследството си с това място, с тези клетки, в които затваряше свободните, диви животни. Оскверняваше това свещено място на неговия народ — и на своя.

Да, щеше да я накара да се страхува.

Тя щеше да бъде чудесно допълнение към списъка му. Най-ценната му награда досега.

Той прибра бинокъла си и се отдръпна назад от ръба на скалата, преди да се изправи. Преметна на гръб леката си раница и остана прав под светлината на късното зимно слънце, докато пръстите му опипваха огърлицата от мечи зъби около врата му — единственото, което бе запазил от баща си.

Баща му му бе разказвал за тяхното наследство и за предателствата. Научил го бе как да ловува и да живее на тази свещена земя. Как да взема това, което му трябва, без жалост и без угризения.

Зачуди се какво ли ще вземе от Лил за спомен след убийството.

Доволен от днешната работа, той се запъти обратно към убежището си, където щеше да планира следващата стъпка от играта.