Нора Робъртс
Черните хълмове (10)

10.

Лил изтласка от съзнанието си всякакви чувства, за да помогне на Мат с аутопсията. Един от полицаите стоеше до тях и позеленяваше все повече и повече с напредването на процедурата. При други обстоятелства реакцията на клетия човек щеше да я развесели поне малко.

Кръвта по ръцете й обаче отчасти бе по нейна вина. Никой не можеше да я убеди в противното.

Все пак ученият в нея я накара да вземе проби от кръв и косми от мъртвия кугуар така, както бе възнамерявала да направи с живия. Щеше да ги анализира и да прибави сведенията в записите си, в документите си, в програмата.

Ветеринарят извади куршума и тя протегна напред стоманения поднос. Куршумът иззвънтя почти бодро, когато Мат го пусна отгоре. Полицаят го прибра в торбичка, запечата я и я регистрира в тяхно присъствие.

— Май е трийсет и втори — обяви той и преглътна. — Ще се погрижа това да отиде при шериф Йохансен. Нали потвърждавате, че този куршум е причина за смъртта, доктор Уейнрайт?

— Обикновено куршум в мозъка причинява смърт. Няма други рани или одрасквания. Ще я отворя, за да проведа докрай аутопсията. Но в ръката си държите куршума, който е убил това животно.

— Да, сър.

— Ще изпратим пълен доклад в кабинета на шерифа — намеси се Лил. — Цялата документация.

— В такъв случай ще тръгвам — избъбри полицаят и изхвърча от стаята.

Мат остави форцепса и взе един скалпел.

— Като се имат предвид теглото, височината и зъбите й, бих определил възрастта на тази женска между дванайсет и петнайсет месеца. — Погледна към Лил за потвърждение.

— Да. Не е бременна, както и сам ще се убедиш, нито показва признаци, че е раждала скоро. Мисля, че изобщо не се е чифтосвала тази есен, по онова време е била прекалено млада. Всички видими знаци подсказват, че е била напълно здрава.

— Лил, не е нужно да го правиш. Няма причина да оставаш тук за аутопсията.

— Има. — Лил се застави да се освободи от всякакви чувства и зачака Мат да направи първия точен разрез.

Когато аутопсията свърши, сведенията бяха документирани и всички заключения направени, очите на Лил горяха, а гърлото й пареше. Стресът и скръбта караха стомаха й да се свива. Тя изми старателно ръцете си няколко пъти, преди да отиде в кабинета.

В мига, в който я видя, очите на Лусиъс се наляха със сълзи.

— Съжалявам. Май не мога да се овладея.

— Няма нищо. Днес е ужасен ден за всички ни.

— Не знаех дали ще искаш да сложа нещо на сайта — някакво изявление или…

— Не знам. — Лил потърка лицето си с ръце. Просто не се бе сетила за това. — Може би наистина трябва. Да, да. Тя беше убита. Хората трябва да разберат за нея, какво й се е случило.

— Мога да нахвърлям текста и да ти дам да го прегледаш.

— Добре, давай, Лусиъс.

Мери Блънт, с яко тяло и нежна душа, стана от бюрото си и наля една чаша, от която излизаше пара.

— Чай. Изпий го — заповяда тя и пъхна чашата в ръката на Лил. — А после си иди вкъщи. Почти е време да затваряме. Искаш ли да дойда с теб и да ти приготвя нещо за хапване?

— Точно сега не бих могла да хапна нищо, Мери, но благодаря за предложението. Мат се занимава с писмената работа, записва подробностите от аутопсията. Ще занесеш ли доклада на Уили на път за вкъщи?

— Разбира се — Лешниковите очи на Мери над сребристите рамки на очилата бяха изпълнени със загриженост. За миг тя прегърна Лил с една ръка. — Ще го хванат този жалък страхливец, Лил. Не се бой.

— На това разчитам. — Лил изпи чая, защото беше в ръката й, а също така и защото Мери я наблюдаваше, за да се увери, че го е изпила.

— Другата седмица имаме онази екскурзия на бойскаутите. Мога да я отложа, ако искаш повече време.

— Не, трябва да се опитаме да бъдем професионалисти, както обикновено.

— Добре тогава. Направих няколко проучвания за дарения и обмислих някои възможности. Можеш да ги погледнеш и да ми кажеш дали искаш да се възползваме от тях.

— Добре.

— Утре — твърдо заяви Мери и взе от ръцете й празната чаша. — Сега си иди вкъщи. Ние ще затворим.

— Първо ще видя как са питомците ни.

— Танси, стажантите и няколко доброволци вече ги нахраниха.

— Просто ще проверя. Вие си тръгвайте. — Погледна към Лусиъс, за да му покаже, че говори и на двамата. — Веднага щом Мат свърши, затваряйте и си тръгвайте.

Когато излезе навън, видя Фарли да идва откъм оборите. Той вдигна ръка за поздрав.

— Доведох новия ти кон и донесох нещата ти. Изтрих го хубаво и му дадох допълнително фураж.

— Фарли, ти си същински божи дар.

— И ти щеше да направиш същото. — Той спря пред нея, потупа ръката й и лекичко я потърка. — Дяволска история, Лил.

— Да.

— Мога ли да направя нещо? — Той присви очи в падащия здрач. — Баща ти каза да остана дотогава, докогато имаш нужда. Помисли си, че няма да е зле да остана да спя тук.

— Не е нужно да го правиш, Фарли.

— Е, той всъщност само предложи да преспя тук, не че ми нареди. — Фарли я озари с чаровната си глуповата усмивка. — Ще спя на походното легло в обора.

— Има по-хубаво тук, в кабинетите. Ще поговоря с шефа ти, но за тази вечер нека да е на вашата.

— Шефът ще спи по-спокойно.

— Точно затова ще оставя да е на вашата. Истината е, че и аз ще спя по-спокойно, като знам, че си наблизо. Ще ти приготвя вечеря.

— Няма нужда. Майка ти ми опакова достатъчно, за да ми стигне за цяла седмица. Няма да е зле да им позвъним. — Той пристъпи от крак на крак с ботушите си с изтъркани пети. — Само предложение.

— Ще им се обадя.

— Танси вътре ли е?

— Не. Трябва да е някъде навън. — Блясъкът в очите му едва не я накара да въздъхне. Беше толкова сладък, по дяволите. — Може да се поогледаш за нея и да й кажеш, че днес ще затворим малко по-рано. Ако е проверила животните, може да си тръгва.

— Добре. А сега си почини, Лил. Ако ти трябва нещо довечера, просто ми викни.

— Добре.

Тя се насочи към сектора на малките котки. Спираше се пред всеки хабитат, за да не забравя защо го прави, какво се надява да постигне. Повечето от животните, които подслоняваха и изучаваха, досега щяха да са мъртви, ако не се бяха озовали тук. Евтаназия, изгонване от собствениците, убити в дивата пустош, ако са осакатени или прекалено стари, за да оцелеят. Тук имаха живот, закрила и толкова свобода, колкото бе възможно. Помагаха на посетителите да се учат, очароваха ги и привличаха средства, които се използваха за поддържането на цялото.

Това имаше значение. От рационална гледна точка Лил знаеше, че има. Но сърцето й бе пълно с такава тъга, че не рационалността и интелектът имаха нужда от подкрепление.

Бейби я чакаше и от гърлото му излизаше вибриращо мъркане. Тя приклекна, облегна глава на клетката, така че той да може да я бутне с муцуна в знак на поздрав.

Погледна зад него към мястото, където другите два кугуара разкъсваха вечерята си. Само той бе готов да се откаже от любимото си пиле заради нея.

И тя почерпи утеха от преданите му очи.

 

 

Мина известно време, преди Фарли да я намери, но когато най-после я зърна, сърцето му заби по-бързо. Танси седеше на една от пейките и наблюдаваше как огромният стар тигър (само си представете тигър, който живее насред долината!) мие муцуната си и по някакво чудо бе сама.

„Също като домашна котка“ — усмихна се Фарли. Тигърът ближеше лапите си и ги прокарваше по муцуната си.

Искаше му се да се й каже нещо умно, нещо интелигентно и смешно. Само дето си знаеше, че и бездруго не го бива с умните думи. А когато се озовеше край Танси Спърдж, езикът му съвсем се връзваше.

Тя бе най-красивото нещо, което бяха виждали очите му, и той я искаше за себе си толкова силно, че изпитваше физическа болка.

Знаеше, че тази нейна тъмна, къдрава коса е мека и податлива при допир. Веднъж бе успял да я пипне. Знаеше, че кожата на ръцете й е гладка и мека, но се питаше дали и лицето й е такова. Това красиво златистокафяво лице. Все още не бе събрал смелост да го докосне.

Но работеше по въпроса.

Тя бе по-умна от него, тук нямаше съмнение. Той бе завършил гимназия, защото Джоуи и Джена бяха наложили това като закон. Но Танси имаше какви ли не образования и всевъзможни академични степени. Това също му допадаше, как умът се отразяваше в очите й. Умът и добротата й.

Бе я виждал колко нежно се държи с животните. Фарли не харесваше хора, които им причиняват болка.

И отгоре на всичко Танси бе толкова секси, че кръвта започваше да шуми в главата му, а и на други места, всеки път, щом се окажеше в радиус от три метра от нея.

Както сега.

Той изпъна рамене и си пожела да не беше толкова мършав.

— Той определено държи на личната си хигиена, а? — Докато събираше кураж да седне до нея, Фарли се спря до клетката и загледа как старото момче се мие.

Веднъж бе докоснал и Борис, когато Танси го бе накарала да помогне на Мат да почисти малкото зъби, които му бяха останали. Това определено беше голямо преживяване, да плъзгаш ръце по козината на хищник от джунглата.

— Днес се чувства добре. Има голям апетит. Безпокоях се дали ще изкара зимата с тази инфекция на бъбреците, милият стар сладур. Той обаче се държи и решително продължава напред.

Думите бяха небрежни, делнични, но Фарли знаеше какво означава всяка една отсянка в тона й, бе го изучавал с отдадеността на истински учен. Усети сълзите, преди да ги види.

— Стига, стига.

— Извинявай. — Тя махна с ръка. — Денят е такъв за всички ни. През повечето време бях бясна, просто бясна. А после седнах тук и… — Тя сви рамене и отново махна с ръка.

Сега не му трябваше кураж, за да седне до нея. Стигаше му това, че е видял сълзите.

— Преди пет години една кола прегази кучето ми. Бях го взел наскоро, само преди няколко месеца. Разревах се като бебе още там, на пътя.

Той обгърна раменете й с ръка и продължи да седи до нея и да наблюдава тигъра.

— Не исках да се изправям пред Лил, преди да съм се овладяла. Последното, което й трябва, е да се разплача на рамото й.

— Имаш моето.

Въпреки че предложението му бе породено от чувство на истинско приятелство, сърцето му отново заби по-бързо, когато тя отпусна глава на рамото му.

— Видях се с Лил. — Фарли заговори бързо, преди тръпката на това ново усещане да прогони от съзнанието му всичко друго. — Иска да ти кажа, че затваря малко по-рано и изпраща всички вкъщи.

— Не трябва да остава сама.

— Аз ще спя тук тази вечер. В другата хижа.

— Добре. Така ще съм по-спокойна. Много мило от твоя страна, Фарли, да…

Тя вдигна лице, а той наведе своето. И в този кратък миг, докато потъваше в очите й, утехата се превърна в прегръдка.

— Господи, Танси — прошепна той и притисна устни до нейните.

Меки. Сладки. Тя имаше вкус на топли череши. Сега, когато бе достатъчно близо, можеше да помирише кожата й и тя също беше топла.

На един мъж никога нямаше да му е студено, нито за миг, ако можеше да я целува.

Тя се наклони и той усети как тялото й се притиска към неговото. Това го накара да се почувства силен и уверен.

А после тя рязко се отдръпна.

— Фарли, това не е… Не можем да го направим.

— Не беше нарочно. Не точно по този начин. — Той не можа да се спре и погали косата й. — Нямах намерение да се възползвам от ситуацията.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Гласът й трепереше, а очите й се разшириха. Това го накара да се усмихне.

— Определено беше наред. От толкова дълго си представях как те целувам, дори не помня откога. Сега ще си представям как те целувам пак.

— Недей. — Гласът й отново затрепери, сякаш Фарли я бе смушкал с пръчка. — Не можеш. Не можем.

Тя стана от пейката. Той я последва, но по-бавно.

— Мисля, че ме харесваш.

Тя се изчерви.

— Господи, колко красиво изчервяване! — и започна да върти копчетата на палтото си.

— Разбира се, че те харесвам.

— Искам да кажа, мисля, че и ти понякога си представяш как ме целуваш. Изпитвам огромна страст към теб, Танси. Може би ти не изпитваш същото, но мисля, че все пак има нещо, макар и малко.

Тя закопча палтото си. Пръстите й все още си играеха с копчетата.

— Не съм… това не е…

— За пръв път те виждам така объркана. Може би трябва отново да те целуна.

Ръката, която въртеше копчетата, се стовари право върху гърдите му.

— Никога повече няма да го направим, Фарли. Трябва да го приемеш. Трябва да се заглеждаш по… да изпитваш страст към… момичета на твоята възраст.

Усмивката му се разшири.

— Не ми каза, че не изпитваш страст към мен. Това, което трябва да направим, е да те заведа на вечеря. Може би да потанцуваме някъде. Да подхванем нещата както трябва.

— Нищо няма да подхващаме.

Между веждите й се появи черта, която му се прииска да целуне, а гласът й стана твърд. Фарли просто продължи да се усмихва.

— Говоря сериозно. — Сега вече ядосана, тя насочи към него показалците и на двете си ръце. — Сега ще се видя с Лил, след което си отивам вкъщи. И… о, изтрий от лицето си тази глупашка усмивка!

Тя се завъртя и се отдалечи с широки крачки.

Тази проява на темперамент накара усмивката на Фарли да се разшири дотолкова, че лицето му почти се скри зад нея.

Той бе целунал Танси Спърдж. И преди да се ядоса, тя бе отвърнала на целувката му.

 

 

Лил взе три тиленола, за да облекчи убийственото главоболие, и допълни ефекта им с дълъг горещ душ. Облечена в меки долни дрехи, дебели чорапи и износен от често обличане памучен пуловер с емблемата на Университета на Северна Дакота, тя добави още пънове към пламъците в малката си камина.

Горещина. Тази вечер сякаш не можеше да й се насити. Освен това остави всички лампи да светят. Все още не бе готова за тъмнината. Зачуди се дали да не вечеря нещо, но не можа да намери нито сили, нито апетит.

Бе се обадила на родителите си, така че това отпадаше от списъка. Бе ги успокоила, обещала бе да заключва всичките врати и им напомни, че убежището е обезопасено със система, която щеше да сигнализира при първото подозрително движение.

Щеше да поработи. Имаше статии за писане, молби за спонсорство за попълване. Не, щеше да се заеме с прането. Нямаше смисъл да оставя мръсните дрехи да се трупат една върху друга.

Може би трябваше да качи снимките си на компютъра. Или да провери уебкамерите.

Или, или, или.

Започна да обикаля напред-назад като котка в клетка.

Шумът на камиона я накара да се извърне към вратата. Членовете на екипа й си бяха тръгнали преди почти два часа и Мери трябваше да е заключила портата, с която свършваше пътят към убежището. Всичките имаха ключове, но като се имат предвид събитията от днешния ден, този, който можеше да е забравил нещо или да има нужда от нещо, нямаше ли първо да й се обади?

Бейби нададе предупредителен вик и в частта на големите котки старата лъвица изрева. Лил грабна пушката си. Фарли я изпревари в последния момент, мина пред нея и излезе навън.

За разлика от лудото биене на сърцето й, неговият глас бе спокоен като пролетен ветрец.

— Защо не се прибереш вътре, Лил, а аз ще видя кой… Добре. — Той наведе надолу цевта на ловджийската пушка, която бе грабнал, преди да излезе. — Куп е.

Той вдигна ръка за поздрав, когато камионът спря пред тях и Куп слезе от него.

— Страхотен комитет по посрещането. — Той погледна първо към оръжията им, а после и зад тях, към хабитатите, откъдето животните известяваха новодошлия, че са нащрек.

— Страхотна гюрултия вдигат — съгласи се Фарли. — И тези големи котки могат да поддържат звука доста време, а? Е, в такъв случай… — Той кимна на Куп. — Ще се видим по-късно.

— Как мина през портата? — попита Лил, щом Фарли се върна обратно вътре.

— Баща ти ми даде ключа си, Лил. Доколкото разбирам, за това убежище има поне един милион ключове, които се предават от ръка на ръка. Няма голяма полза от ключалка, за която всеки има ключ.

— Членовете на екипа имат ключове. — Лил знаеше, че преживяният страх кара гласа й да звучи войнствено. За един кратък миг се бе уплашила съвсем сериозно. — Иначе някой ще трябва да отключва всяка божа сутрин, преди който и да било да може да влезе. Трябваше да се обадиш. Ако си дошъл да провериш как съм, щях да те успокоя, че съм добре и да ти спестя пътуването.

— Не е чак толкова дълго. — Той се изкачи по стъпалата на верандата и й подаде една покрита тенджера. — От баба ми. Пиле с кнедли. — Той вдигна пушката, която тя бе облегнала на парапета, и влезе в хижата без покана.

Лил стисна зъби и го последва.

— Много мило от нейна страна, че си е дала труд, и оценявам това, че си го донесъл, но…

— Боже Господи, Лил, тук е горещо като в преизподня!

— Беше ми студено. — Сега бе по-топло, отколкото й се искаше, но това си беше нейната собствена къща, по дяволите! — Виж, няма нужда да оставаш — започна тя, докато той си събличаше палтото. — Както виждаш, имам човек да ме пази. И за двама ни денят беше много дълъг.

— Да. И съм гладен. — Той взе тенджерата от ръцете й и се устреми към задната част на хижата, където се намираше кухнята.

Тя изсъска едва чуто, но още от съвсем малка й бяха втълпили, че гостоприемството е задължително. На гостите, дори и тези, които не бяха добре дошли, неизменно се предлагаше храна и нещо за пиене.

Лил влезе в кухнята и видя, че Куп вече бе включил готварската печка и слага тенджерата отгоре й.

„Сякаш аз съм гостенката“ — помисли си тя.

— Все още е топло. Съвсем малко, и е готово. Имаш ли бира?

„А посетителите — продължи наум сърдито тя — трябва да почакат да им предложат храна и нещо за пиене.“ Отвори хладилника с рязко движение и извади две бутилки „Коорс“.

Куп отвъртя капачката на едната и й я подаде.

— Хубаво местенце си имаш. — Той се облегна назад, наслаждавайки се на първата студена глътка, и започна да гледа обстановката. Макар кухнята да беше малка, имаше многобройни шкафове със стъклени врати, открити полици, както и голям тъмносив плот. Малка масичка, сгушена в ъгъла пред вградена в стената пейка, осигуряваше място за хранене.

— Готвиш ли понякога?

— Когато искам да ям.

Той кимна.

— И при мен е така. Като завършим кухнята в общата сграда, ще е голяма приблизително колкото тази.

— Какво правиш тук, Купър?

— Пия бира. След двайсетина минути ще ям пиле с кнедли.

— Не се прави на глупак.

Без да сваля поглед от нея, той вдигна бирата си.

— Две неща. Може би три. След това, което се случи днес, исках да видя как си и как си се устроила тук. Освен това Джоуи ме помоли да те наглеждам и аз му обещах.

— О, за Бога!

— Обещах му — повтори Куп, — така че ние двамата трябва да се справим с това. И последно, може би последно, вероятно си мислеше заради начина, по който се стекоха нещата помежду ни, че не означаваш нищо за мен. Ако случаят е такъв, грешиш.

— Не е въпросът как са се стекли нещата. Въпросът е как са сега. — Лил си напомни, че точно това не бива да забравя. — Щом родителите ми се чувстват по-спокойни, като си мислят, че ме наглеждаш, няма проблеми. Изобщо никакви. Аз обаче нямам нужда от наглеждане. Онази пушка отвън е заредена и знам как да я използвам.

— Някога насочвала ли си оръжие към човешко същество?

— Засега не. А ти?

— Ако човек го е правил, е по-друго — обясни той вместо отговор. — Съвсем различно е да знаеш, че можеш да натискаш спусъка. Лил, в голяма беда си.

— Случилото се днес не означава, че…

— Когато ние с теб бяхме горе при кугуара, нашият човек се е върнал в лагера. Нарязал е палатките с нож, захвърлил е част от нещата ни в потока.

Тя бавно си пое дъх, така че страхът да не се прокрадне отново в гласа й.

— Никой не ми е казал за това.

— Казах, че аз ще ти разкажа. Измъкнал е ризата, която носеше предния ден, и е размазал по нея кръв. Това е нещо лично.

Коленете й омекнаха, затова тя отстъпи назад и се отпусна на пейката.

— Но в това няма никакъв смисъл.

— Не е нужно да има. Сега ние двамата ще седим тук, ще ядем от прочутото пиле с кнедли на Луси, аз ще ти задавам въпроси и ти ще ми отговаряш.

— Защо не ми ги задава Уили?

— Ще ти ги зададе. Но тази вечер ще ги задам аз. Къде е французинът?

— Кой? — Лил прокара пръстите на двете си ръце през косата си, докато се опитваше да разбере какво има предвид Куп. — Жан-Пол? Той е в Индия. Защо?

— Между вас двамата, има ли проблеми?

Лил го зяпна. Трябваше й един миг, за да осъзнае, че не я пита от личен интерес, а като ченге.

— Ако се оглеждаш наоколо с предположението, че Жан-Пол има нещо общо с това, по-добре се насочи в друга посока. Жан-Пол никога не би убил животно в клетка и никога не би направил нещо, с което да ме нарани. Той е добър човек и ме обича. Или ме обичаше.

— В минало време?

— Вече не сме заедно. — Лил си напомни, че това не е нищо лично, и притисна пръсти към очите си. — Разделихме се точно преди да тръгна за Южна Америка. Нямаше злоба и нападки, нито зложелателство. Освен това той е в Индия, има ангажимент там.

— Добре. — Това лесно можеше да се провери. — Има ли някой друг? Някого, с когото си свързана, или някого, който иска да е свързан с теб?

— Не спя с никого — заяви хладно тя — и никой не ми се е натискал. Не виждам защо това да е насочено лично срещу мен.

— Твоята камера, твоят кугуар, твоята риза.

— Камерата е собственост на убежището, кугуарът не беше мой. Не беше на никой друг, освен на себе си. А вместо моята риза спокойно можеше да е твоята.

— Но не беше. Да си вбесявала някого напоследък?

Тя наклони глава, вдигна вежди.

— Само теб.

— Имам солидно алиби — отвърна Куп, обърна се и извади чинии от шкафа.

Начинът, по който той бе поел контрола, лекотата, с която се бе почувствал у дома си, я подразниха. Лил остана да седи на пейката и го остави да търси салфетки и лъжици. Той обаче не изглеждаше раздразнен. Просто намери това, което му трябваше, а после се зае да разсипва яденето в чиниите.

— Трябвало е да минеш през доста бюрократични подробности, за да създадеш това място — продължи той. — Разрешително, зониране.

— Документация, политика, такси. Баща ми ми отстъпи земята и след като основахме убежището, успях да купя още малко.

— Не всички са искали да успееш. Кой ти е създавал трудности?

— На всяко ниво се сблъсквахме с известна неохота, от общината, областта, щата. Но бях направила всички проучвания. Години наред градих основата. Говорих на градски срещи, ходих в Рапид Си ти и Пиер^[1]. Говорих с хора от Националния парк. Умея да се здрависвам както трябва, когато се налага, и ме бива в това.

— Не се съмнявам. — Той сложи чиниите на масата и седна до нея на пейката. Но…

— Имаше хора, които се тревожеха, че някоя от екзотичните котки може да се измъкне на свобода или се бояха от болести. Успяхме да ги успокоим, като им позволихме да дойдат и да наблюдават целия процес на изграждането. Освен това ги оставях ме да задават въпроси. Работим с училища и младежки организации, предлагаме образователни програми и на място, и по интернет. Окуражаваме интереса към животните. Получава се.

— Няма спор. Но…?

Тя въздъхна.

— Винаги има „но“, а освен това и от двете страни има хора, които стигат до крайност. Хора, които смятат, че животните са или за опитомяване, или за лов. И такива, които смятат свободните животни в дивата пустош за богове. Същества, които трябва да останат недокоснати. Че е неправилно да се намесваме в това, което според тях е естествен ред.

— „Стар Трек“: основна директива.

Тези думи извикаха на лицето й първата усмивка за тази вечер.

— Да, в известен смисъл. Хора, които виждат зоологическата градина като затвор, а не като хабитат. И някои наистина са такива. Виждала съм ужасни условия. Животни, които живеят в мръсотия, болни и измъчвани. Но повечето зоологически градини са управлявани добре, със стриктни правила. Ние сме убежище, а едно убежище трябва да представлява точно това. Място, където животните са в безопасност. Това означава, че хората, които го управляват, отговарят за здравето и благоденствието на животните вътре, както и за безопасността им и тази на цялата общност.

— Получавате ли заплахи?

— Съобщаваме в полицията и поддържаме файл с най-крайните писма и имейли. Наблюдаваме уебсайта. И да, през годините сме имали няколко инцидента с хора, които идваха, за да създават неприятности.

— И сте документирали тези инциденти?

— Да.

— В такъв случай можеш да ми дадеш копие на списъка.

— Какво е това, Куп? Да не си решил да работиш през почивното си време?

Той обърна глава към нея и срещна погледа й.

— Аз също затворих този кугуар в клетката.

Тя кимна и побутна една кнедла.

— Беше прав за пистолета. Изглежда, наистина е бил трийсет и втори калибър. Освен това тогава не се замислих много за това, но Мат, нашият ветеринар, каза, че според него някой е влизал в убежището една нощ, като бях в Перу, и той е останал да спи тук. Някой винаги остава тук през нощта, затова, докато ме нямаше, са се редували. Посред нощ животните се развълнували. Той излязъл да провери, но не видял нищо.

— Кога е било това?

— Няколко нощи преди да се върна. Може да е било някое животно. Вероятно е било точно така. Оградата служи главно да държи нашите животни вътре, но тя също така държи и другите животни отвън. Може да донесат някаква болест, така че внимаваме.

— Добре, но в дивата пустош тъй или иначе те пак са щели да бъдат край други животни, така че…

— Те не са сред дивата природа — отвърна кратко Лил. — Ние я пресъздаваме за тях, но те все пак са затворени. Променили сме условията, в които живеят. Птиците, плъховете и насекомите са потенциални носители на паразити или болести. Точно затова обработваме толкова внимателно храната, преди да им я дадем, ето защо чистим и дезинфекцираме хабитатите им, ето защо ги преглеждаме редовно и вземаме проби. Ваксинираме ги, лекуваме ги, слагаме добавки към храната им. Те не са в дивата пустош — повтори тя. — И това ни прави отговорни за тях, във всеки един смисъл.

— Добре. — Досега си мислеше, че осъзнава какво е създала тук, но сега виждаше, че е разбирал само най-очевидното. — Намери ли нещо от онази нощ, когато ветеринарят е чул, че навън е имало някого или нещо?

— Не. Никой не е закачал животните, не е пипал нито оборудването, нито клетките. Огледах се, но след онази нощ бе валяло и моите хора бяха обикаляли навсякъде, така че на практика нямаше никакъв шанс да намеря следи, от човек или от животно.

— Имаш ли списък на целия си екип и доброволците?

— Да. Но не е никой от нашите.

— Лил, нямаше те в продължение на шест месеца. Познаваш ли лично всеки доброволец, който идва тук, за да хвърля сурово месо на котките?

— Ние не хвърляме… — Тя млъкна и поклати глава. — Проверяваме ги. Доколкото е възможно, използваме местни хора и имаме програма за доброволци. Имаме различни нива — обясни тя. — Повечето от доброволците се занимават с грубата работа: помагат с храната, чистят, подреждат провизиите. Освен ако нямат опит, ако не са стигнали до най-горното ниво, доброволците не се занимават с животните, а само с питомните. Изключение правят ветеринарните асистенти, които доброволно жертват времето си и помагат с прегледите и операциите.

— Виждал съм хлапетата наоколо да се занимават с тях.

— Това са стажанти, не са доброволци. Приемаме стажанти от университетите, студенти, които навлизат в тази област. Помагаме им да добият практически опит и умения. Идват тук заради практиката.

— Държите наркотици тук.

Лил уморено разтърка задната част на врата си.

— Да. В медицинското отделение, заключени в специален шкаф, за който имаме ключове Мат, Мери, Танси и аз. Дори ветеринарните асистенти нямат достъп до тях. Макар че трябва наистина да си закъсал, за да искаш нещо оттам, зареждаме всяка седмица.

„Засега стига“ — реши той. За момента й се бе събрало повече от достатъчно.

— Пилето е страхотно — подхвърли той и си взе още една хапка.

— Да.

— Искаш ли още една бира?

— Не.

Той стана и наля и на двамата по една висока чаша вода.

— Добро ченге ли беше? — попита Лил.

— Справях се.

— Защо се оттегли? И не ми казвай да си гледам работата, когато си се наврял право в средата на моята.

— Имах нужда от промяна. — За миг той се замисли, а после реши да й каже. — В отдела ми имаше една жена, Дори. Добро ченге, добра приятелка. Приятелка — повтори той. — Помежду ни нямаше нищо друго. Първо, тя беше омъжена и второ, просто нямаше нищо друго. Но бракът им отиде на кино и съпругът й реши, че има.

Той млъкна и когато Лил не каза нищо, отпи от чашата си и продължи.

— Работехме по един случай и една вечер, след смяната ни, отидохме да вечеряме заедно, за да продължим да го обсъждаме. Предполагам, че ни е наблюдавал и е чакал удобния миг. Изобщо не разбрах, че е там — тихо добави той. — В главата ми не заби никакво звънче, а и тя не бе споменавала на никого колко са зле нещата, дори на мен.

— Какво се случи?

— Той се показа зад ъгъла и откри огън. Тя веднага падна, стовари се върху мен. Може би това ми спаси живота. Той ме улучи в хълбока, съвсем леко.

— Прострелял те е? Той те е прострелял?

— Куршумът влезе и излезе, почти като драскотина. — Не че не му отдаваше значение. Не би могъл да не му отдава. Само няколко сантиметра по-нататък, и историята щеше да е съвсем различна. — Тя ме повлече надолу със себе си. Хората крещяха, тичаха напред-назад, търсеха прикритие. Стъклото се счупи. Един куршум улучи прозореца на ресторанта. Спомням си звука, с който куршумите влизаха в нея и в стъклото. Извадих оръжието си. Напипах го, докато падахме и тялото й ме повличаше под тежестта си. Тя вече беше мъртва, а той продължаваше да стреля по Дори. Аз изстрелях пет куршума в него.

Очите му срещнаха тези на Лил и бяха леденосини и като цвят, и като изражение. „Това е била повратната точка — помисли си тя. — Това го е белязало повече от всичко друго.“

— Спомням си всеки един от тях. Два в центъра на тялото, докато падах, още три в десния хълбок, крака и корема, след като се строполих на тротоара. Всичко продължи по-малко от трийсет секунди. Някакъв мръсник го записа на мобилния си телефон.

Тогава изглеждаше толкова по-дълго, сякаш цяла вечност. Освен това подскачащият видеозапис на телефона не бе уловил начина, по който тялото на Дори се гърчеше върху неговото или усещането за кръвта й, която се лееше по ръцете му, когато я пронизваха изстрелите.

— Той изпразни пълнителя си докрай. Два куршума се забиха в стъклото, един в мен. Всички останали вкара в нея.

Куп млъкна и отпи глътка вода.

— Така реших, че ми трябва промяна.

Надигащото се в гърдите й съчувствие едва не ги пръсна и тя постави ръка върху неговата. Можеше да види това, което й бе описал, да го види ясно. Можеше да го чуе: изстрелите, виковете, трошенето на стъклото.

— Баба ти и дядо ти не знаят. Никога не са споменавали за това, значи не знаят.

— Не. Раната не беше чак толкова тежка. Погрижиха се за нея и ме изписаха. Няколко шева. Баба и дядо не познаваха Дори, така че защо да им казвам? Раната беше лека и изобщо не ми създаде проблеми, не и с Дори, мъртва на тротоара, с всички свидетели, с оня мръсник, който записваше сцената на телефона си. Но вече не можех да бъда ченге, не можех да работя в отдела. Просто не можех. Освен това. — Той сви рамене. — Частните детективи изкарват повече пари.

Точно това му бе казала тя, нали? Небрежно, без да се замисли, при първата им среща след всички тези години. Как й се искаше да си вземе думите обратно.

— Имаше ли някого? Когато се е случило, имаше ли някого, който да ти помогне?

— За известно време не исках да виждам никого.

Лил напълно го разбираше. Кимна и не каза нищо. Купър обърна ръката си и преплете пръсти с нейните.

— А когато най-после пожелах да видя някого, си помислих да ти се обадя.

Изненадата накара ръката й да трепне.

— Могъл си да го направиш.

— Може би.

— Няма „може би“, Куп. Щях да те изслушам. Щях да дойда в Ню Йорк, ако имаше нужда или желание да ме видиш.

— Да. Предполагам, че точно затова не ти се обадих.

— Какво искаш да кажеш? — не го разбра тя.

— Когато става въпрос за теб и мен, има много противоречия и обрати, Лил. — Той леко плъзна палеца си по вътрешната страна на китката й. — Мислех си да остана тази вечер тук и да те убедя да си легнем заедно.

— Нямаше да успееш.

— И двамата знаем, че щях. — Той стисна ръката й по-силно, докато не я застави да го погледне. — Рано или късно ще го направя. Но тази вечер не е подходящият момент. Много е важно моментът да е подходящ.

Цялата й нежност се стопи.

— Аз не съм тук за твое удобство, Купър.

— Нищо удобно няма у теб, Лил. — Свободната му ръка се стрелна нагоре и я сграбчи отзад за врата. Устата му, гореща, отчаяна и позната завладя нейната.

За краткия миг, в който той я задържа така, паниката, въодушевлението и желанието се сблъскаха мимолетно и жестоко в съзнанието й.

— Нищо удобно няма в това — прошепна той и я пусна.

Стана и остави празните чинии в мивката.

— Заключи след мен — нареди и излезе.