Нора Робъртс
Черните хълмове (1)

1.

Южна Дакота, юни 1989

Животът на Купър Съливан — такъв, какъвто го знаеше — бе свършил. Съдията и съдебните заседатели в лицето на родителите му дори не трепнаха пред молбите, доводите на разума, гневните изблици и заплахите му. Вместо това го бяха осъдили и го бяха изпратили на заточение, далеч от всичко, което познаваше и обичаше, в един свят без видеозали и биг макове.

Единственото, което щеше да го спаси да не умре съвсем от скука или просто да откачи, бе неговият безценен геймбой.

По всичко личеше, че до изтичането на срока на присъдата му — два гадни, тъпи месеца — щяха да са само той и тетрисът в проклетия Див запад. Адски добре знаеше, че играта, която баща му му бе донесъл направо от производствената линия в Токио, бе чисто и просто подкуп.

Купър бе единайсетгодишен и не беше глупак.

Практически никой друг в целите Съединени Щати нямаше играта и това беше жестоко. Но каква полза да имаш нещо, което всички други искат, ако не можеш да се изфукаш с него пред приятелите си?

По този начин се превръщаш само в нещо като Кларк Кент или Брус Уейн^[1] — скучноватата друга личност на супергероите.

Всичките му приятели бяха далеч, на милиарди мили разстояние у дома, в Ню Йорк. Щяха да се мотаят заедно през лятото, да предприемат екскурзии до плажовете на Лонг Айлънд или надолу до Джърси Шор. На него самия му бяха обещали две седмици в бейзболен лагер през юли.

Но това беше преди.

Сега родителите му се бяха отправили към Италия и Франция и други такива скучни места на втори меден месец. Което означаваше последен отчаян опит да спасят брака си.

Не, Куп не беше глупак.

Нищо романтично нямаше в това единайсет годишният им син да се мотае наоколо, така че родителите му бяха опаковали багажа и го бяха изпратили при баба му и дядо му насред непроходимата пустош на скапаната Южна Дакота.

Затънтената Южна Дакота. Бе чувал майка си да я нарича така много пъти, освен когато се бе усмихнала и не бе спряла да се усмихва, докато му съобщаваше, че му предстои да преживее приключение, да опознае корените си. Сякаш беше забравила, че е избягала от родителите си и от противната им малка ферма в мига, в който бе навършила осемнайсет!

И ето го сега на същото място, откъдето тя бе изчезнала навремето, при това не бе направил нищо, за да го заслужи. Това, че баща му не можеше да си държи оная работа в гащите, не беше по негова вина, нито пък това, че майка му компенсираше изневерите на съпруга си, като се мъчеше да изкупи Медисън Авеню — информация, с която Куп се бе сдобил чрез експертно и редовно подслушване. Родителите му бяха оплескали нещата и сега той бе осъден да прекара лятото в гнусна ферма, при баба и дядо, които почти не познаваше.

При това те бяха наистина стари.

От него се очакваше да им помага с конете, които воняха и те гледаха така, сякаш искаха да те ухапят, и с пилетата, които смърдяха и наистина кълвяха.

Тук нямаше икономка, която да прави любимия му омлет и да събира фигурките му на екшън герои. Освен това караха камиони, а не коли. Дори и древната му баба.

Не беше виждал такси от дни.

Имаше задължения и трябваше да яде домашно приготвени ястия, каквито не бе виждал през целия си живот. Е, може би беше доста вкусно, но не в това беше работата.

Единственият телевизор в цялата къща не хващаше почти нищо и наблизо нямаше никакъв „Макдоналдс“. Нито китайски ресторанти, нито пицарии с доставки. Нямаше приятели. Нямаше паркове, нямаше кина, нямаше видеозали.

Сякаш беше в Русия или на някое друго подобно място.

Той вдигна поглед от играта и погледна през прозореца на колата към това, което му се струваше едно голямо нищо. Глупави планини, глупави прерии, глупави дървета. Същата гледка, поне според него, се простираше наоколо, откакто бяха на пуснали фермата. Е, ако не друго, дядо му и баба му поне бяха спрели да му прекъсват играта, за да му разказват разни неща за местата, през които минаваха.

Сякаш му пукаше за тъпите заселници, индианци и войници, мотали се наоколо, преди дори да е роден. По дяволите, дори преди неговите праисторически баба и дядо да са били родени!

На кого му дремеше за Лудия кон и Седящия бик^[2]? Той се интересуваше от Супермен и състезанията по бокс.

В очите на Купър фактът, че най-близкият до фермата град се наричаше Дедуд^[3], достатъчно красноречиво обясняваше всичко.

Изобщо не му пукаше за каубои, коне и бикове. Интересуваше се от бейзбол и видеоигри. Цяло лято нямаше да види дори една-единствена среща на „Янки Стейдиъм“.

Със същия успех можеше и да е умрял.

Някакви същества, които му заприличаха на елени мутанти, шумно се тътреха през високата трева. Имаше много дървета и грозни хълмове, които бяха наистина зелени. Защо ги наричаха черни, когато бяха зелени^[4]? Защото се намираше в тази противна Южна Дакота, където не можеха да различат бяло от черно.

Това, което не можеше да види никъде тук, бяха сгради, хора, улици, амбулантни търговци. Това, което не можеше да види, бе домът.

Баба му се размърда, обърна се на седалката си и погледна към него.

— Виждаш ли лоса, Купър?

— Май да.

— Скоро ще стигнем у семейство Чанс — усмихна се тя. — Беше много мило от тяхна страна да ни поканят на вечеря. Лил ще ти хареса. Тя е почти на твоята възраст.

Той знаеше правилата.

— Да, госпожо. — Сякаш щеше да тръгне да се подвизава наоколо с някакво си момиче. Някакво безмозъчно селско момиче, което сигурно вонеше като кон. И вероятно приличаше на кон.

Той наведе глава и отново се върна към тетриса, за да го остави баба му намира. Тя малко приличаше на майка му, ако майка му беше стара и не си изрусяваше и къдреше косата. И ако не носеше грим. Но Куп определено можеше да види майка си в тази странна старица с бръчки около очите.

Беше малко зловещо.

Казваше се Луси и от него се очакваше да я нарича „бабо“.

Тя готвеше и печеше. Непрекъснато. Освен това простираше чаршафи и дрехи на въже зад къщата. Шиеше, търкаше и пееше през цялото време. Гласът й беше хубав, ако си падаш по такива неща.

Освен това помагаше с конете и Куп трябваше да признае, че беше изненадан и впечатлен, когато я видя да се мята на един жребец направо без седло.

Тя беше стара, навярно поне на петдесет, за Бога! Но изобщо не беше грохнала.

Обикновено носеше ботуши, дънки и карирани ризи. Днес обаче си бе облякла рокля и бе оставила кестенявата си коса пусната, вместо обичайните плитки.

Куп не забеляза кога се отклониха от безкрайната линия на пътя, не и преди камионът да започне да друса. Когато погледна навън, дърветата бяха станали повече, земята по-неравна, а очертанията на планините зад тях по-назъбени. Заприличаха му на неравни зелени хълмове, над които се издигаха върхове от гола скала.

Знаеше, че баба му и дядо му отглеждат коне и ги дават под наем на туристите, които искаха да се разхождат из околността на гърбовете им. Куп не го разбираше, просто не проумяваше защо някой ще иска да се качи на гърба на някакъв си кон и да обикаля покрай разни скали и дървета.

Дядо му караше по покрития повече с пръст, отколкото с чакъл път и Куп видя, че и от двете страни има добитък, излязъл на паша. Надяваше се това да означава, че пътуването е към края си. Не че искаше да вечеря във фермата на семейство Чанс или да се запознава с тъпата Лил.

Но трябваше да се изпикае.

Наложи се дядо му да спре, та баба му да може да изскочи от камиона и да отвори една порта за добитък, за да минат, и после да я затвори отново. Продължиха да се друсат по неравния път, а пикочният мехур на Куп вече започна да протестира.

Наоколо момчето видя бараки, плевни и обори.

Нямаше значение какво точно бяха, важното бе, че представляват белег на цивилизация.

Нещо растеше на някакви поля, а из други имаше коне, които тичаха напред-назад, сякаш нямаха какво друго да правят.

Когато къщата най-после се появи пред погледа му, той установи, че почти не се различава от тази, в която живееха баба му и дядо му. Два етажа, прозорци, голяма веранда. Единствената разлика беше, че бе синя, а тази на баба му и дядо му — бяла.

Около къщата растяха много цветя, които някой, на когото не му се бе налагало да плеви онези на баба му и дядо му, можеше да сметне за хубави.

На верандата излезе една жена и им помаха с ръка. Също като баба му и тя бе облечена в рокля — дълга рокля, която му напомни за хипитата от старите снимки. Косата й бе много тъмна и прибрана в кок. Пред къщата се виждаха два камиона и една стара кола.

Дядо му, който по принцип почти не говореше, излезе от колата.

— Здрасти, Джена.

— Радвам се да те видя, Сам.

Жената целуна дядо му по бузата, а после се обърна към баба му и силно я прегърна.

— Луси! Не ти ли казах да не носиш нищо? — въздъхна тя, когато Луси се обърна и извади от колата една кошница.

— Не можах да се въздържа. Черешов пай.

— Е, със сигурност няма да откажем. А това трябва да е Купър — и Джена му протегна ръка, както би направила с възрастен. — Добре дошъл.

— Благодаря.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Хайде да влизаме. Лил няма търпение да се запознае с теб, Купър. В момента с баща си привършват едно-две неща, но ще се върнат всеки момент. Какво ще кажеш за малко лимонада? Сигурна съм, че си ожаднял след пътуването.

— Ъъъ, май да. Може ли да използвам тоалетната?

— Разбира се. Имаме една вътре в къщата — рече тя и се разсмя, а закачливият израз в тъмните й очи накара задната част на врата му да пламне. Тя сякаш бе разбрала какво си мисли, колко старо и грозно изглежда всичко.

Джена го поведе покрай голяма дневна, после покрай една по-малка и накрая в кухня, която миришеше като тази на баба му.

На домашна храна.

— Тоалетната е ей там — посочи и го потупа небрежно по рамото, от което горещината по врата му само се увеличи. — Какво ще кажете да пийнем лимонадата на задната веранда и да си побъбрим? — обърна се тя към баба му и дядо му.

Майка му щеше да нарече помещението „баня“. Той се облекчи, а после си изми ръцете на малкия умивалник в ъгъла. До него на една закачалка висяха сини кърпи с избродирана на тях малка роза.

У дома, размишляваше Куп, банята бе два пъти по-голяма, сапуните бяха от най-хубавите и ги държаха в кристални купи от „Тифани“. И кърпите бяха много по-меки и украсени с монограм.

Той побутна с пръст цветчетата на малките бели маргаритки, поставени на умивалника в тънка дървена саксийка. У дома на тяхно място щеше да има рози. Никога досега не бе обръщал внимание на тези неща.

Беше жаден. Искаше му се да вземе една пет литрова бутилка лимонада и може би цял пакет снакс и да се просне на задната седалка на колата със своя геймбой. Всичко щеше да е по-добро от това да седи с цял куп особняци на верандата на стара ферма вероятно часове наред.

Чуваше ги как бъбрят безсмислици в кухнята и се зачуди колко ли дълго може да остане в банята, преди да трябва да излезе.

Надникна през малкия прозорец и реши, че гледката навън е все същата простотия. Ливади и заграждения, плевни и силози, тъпи домашни животни, странни приспособления.

Не че толкова искаше да замине за Италия и да се размотава насам-натам в разглеждане на разни старини, но ако родителите му го бяха взели, там поне щеше да има пица.

Момичето излезе от плевнята. Косата й беше тъмна като на жената хипи и Куп заключи, че това трябва да е Лил. Носеше дънки с навити крачоли, високи маратонки и бейзболна шапка над сплетената на две дълги плитки коса.

Изглеждаше мърлява и глупава и Куп незабавно я намрази.

Миг по-късно след нея се появи един мъж. Косата му беше жълта като слама, прибрана на дълга опашка, която подсилваше впечатлението, че цялото семейство се състои от хипита. И той носеше бейзболна шапка. Каза на момичето нещо, което я накара да се засмее и да поклати глава. Каквото и да беше, тя се втурна да бяга, но той я настигна и я улови.

Куп чу как пищи и се смее, докато мъжът я подхвърляше във въздуха.

Дали собственият му баща го бе гонил някога, зачуди се Куп. Дали някога го бе хвърлял във въздуха и след това го бе въртял в шеметни кръгове?

Не си спомняше подобно нещо. Двамата с баща му водеха дискусии, когато останеше време за това. А времето, както знаеше Купър, никога не стигаше.

Само селските дръвници имат време, помисли си Купър. На тях не им се налагаше да се съобразяват с изискванията на бизнеса така, както на корпоративен адвокат с репутацията на баща му. Те не бяха трето поколение Съливан като баща му, с всички отговорности, които произтичаха от това име.

Така че можеха по цял ден да подхвърлят децата си насам-натам.

Понеже тази мисъл накара нещо в стомаха му да се свие, той обърна гръб на прозореца и тъй като нямаше друг избор, излезе от банята и се отправи към мъченията, които го очакваха до края на деня.

 

 

Лил се изкикоти, докато баща й я завърташе и я метна за пореден път. Когато отново можеше да диша, тя се опита да го изгледа строго.

— Той няма да ми стане гадже.

— Така казваш сега. — Джосая Чанс погъделичка момиченцето си по ребрата. — Аз обаче ще държа под око този градски хитрец.

— Не искам никакви гаджета. — Лил високомерно махна с ръка с целия опит на почти десетте си години. — Гаджетата ти навличат прекалено много беди.

Джоуи я привлече към себе си и потърка буза в нейната.

— Ще ти го напомня след десет години. Струва ми се, че са пристигнали. Най-добре да отидем да ги поздравим, а после да се измием.

Тя нямаше нищо против момчетата, размишляваше Лил. А и знаеше как да се държи възпитано пред хората. И все пак…

— Ако не го харесам, ще трябва ли да играя с него?

— Той е гост. А освен това е странник в странна земя. Ти не би ли искала някой твой връстник да бъде мил с теб и да те разведе наоколо, ако се озовеш потънала в дебрите на Ню Йорк?

Тя сбърчи острото си носле.

— Не искам да ходя в Ню Йорк.

— Обзалагам се, че и той не е искал да идва тук.

Лил не можеше да разбере защо. Тук имаше всичко: коне, кучета, котки, планините, дърветата. Но родителите й я бяха научили, че хората са толкова различни, колкото и еднакви.

— Ще бъда мила с него. Поне отначало.

— Но няма да избягаш и да се омъжиш за него.

— Татко!

Тя завъртя очи точно когато момчето излезе на верандата. Лил го разгледа така, както би разгледала всеки непознат животински екземпляр.

Беше по-висок, отколкото очакваше, и косата му беше с цвета на борова кора. Изглеждаше ядосан или тъжен, Лил не можа да реши кое. Но нито едното, нито другото й се сториха обещаващи. Дрехите му сякаш крещяха „град“, тъмни дънки, които не бяха носени или прани достатъчно, и твърда бяла риза. Той пое предложената му от майка й чаша с лимонада и заразглежда Лил също толкова предпазливо, колкото и тя него.

Писъкът на някакъв ястреб го накара да подскочи и Лил едва се сдържа да не се подсмихне подигравателно. На майка й нямаше да й хареса, ако се подхилкваше пред гостите.

— Сам — усмихна се широко Джоуи и протегна ръка. — Как вървят нещата?

— Не се оплаквам.

— Луси, изглеждаш много хубава.

— Всички правим каквото можем с това, което ни е дадено. Това е внукът ни Купър.

— Приятно ми е, Купър. Добре дошъл в Блек Хилс. Това е моята Лил.

— Здрасти. — Тя наклони глава. Очите му бяха сини като леда на планината. Той не се усмихна нито с устни, нито с очи.

— Джоуи, вие с Лил идете да се измиете. Ще вечеряме отвън — разпореди Джена. — Денят е прекрасен. Купър, седни тук, до мен, и ми кажи какво обичаш да правиш в Ню Йорк. Никога не съм била там.

Според досегашния опит на Лил майка й можеше да накара всеки да се разприказва и да се усмихне. Но Купър Съливан от Ню Йорк, изглежда, беше изключение от правилото. Отговаряше, когато се обръщаха към него, и се държеше безупречно учтиво, но само толкова.

Семейство Чанс и гостите им седяха на открито, на масата за пикник, така, както обичаше Лил, и ядяха пържено пиле и бисквити, картофена салата и зелен фасул, който майка й бе засадила предната година.

Разговорът прескачаше от конете, добитъка и реколтата към времето, книгите и другите съседи, всички неща, които имаха значение в света на Лил.

Въпреки че й се струваше доста скован в тази негова риза, Купър успя да изяде по две порции от всичко, макар че иначе почти не си отваряше устата.

Поне докато баща й не заговори за бейзбол.

— Тази година „Бостън“ ще надвие проклятието.

Купър изсумтя, а после незабавно се помъчи да изглежда по-незабележим.

С типичната си непринуденост Джоуи взе кутията с бисквити и я предложи на момчето.

— О, да, господин Ню Йорк. „Янкис“ или „Мете“?

— „Янкис“.

— Забрави! — Джоуи поклати съчувствено глава. — Не и тази година, хлапе.

— Ние сме много силни на полето и добри на бата, сър — добави той, сякаш току-що си бе спомнил, че трябва.

— „Балтимор“ вече ви убива.

— Чиста случайност. Миналата година едва не загинаха, а тази ще се изпарят.

— А после „Ред Сокс“ ще ви разкъсат с един скок.

— „Ред Сокс“ ще пълзят.

— О, ама ти си бил голям умник.

Купър пребледня, но Джоуи продължи, сякаш не бе забелязал нищо.

— Ще кажа само едно: Уейд Богс. И ще добавя Ник Исаски. А после…

— Дон Матингли, Стив Сакс.

— Джордж Стайнбренър.

За пръв път Купър се ухили.

— Не можеш да имаш всичко.

— Позволи ми да се консултирам с експерта си. „Сокс“ или „Янкис“, Лил?

— Нито едните, нито другите. „Балтимор“. Техните играчи са млади и имат хъс. Освен това в отбора им е Франк Робинсън. „Бостън“ не играят лошо, но няма да стигнат до края. „Янкис“? Изключено, поне тази година.

— Как само ме наранява единственото ми дете! — сложи театрално ръка на сърцето си Джоуи. — Ти играеш ли у дома, Купър?

— Да, сър. Втора база.

— Лил, заведи Купър отзад в плевнята. Можеш да изразходиш калориите от месото с малко тренировка.

— Добре.

Купър се надигна от пейката.

— Благодаря за вечерята, госпожо Чанс. Беше много вкусно.

— Радвам се, че ти е харесала.

Щом децата се отдалечиха, Джена хвърли поглед към Луси.

— Горкото момче — промърмори тя.

Кучетата се втурнаха пред децата и пресякоха полето.

— Аз играя на трета база — обърна се Лил към Куп.

— Къде? Тук няма никакво игрище.

— На края на Дедуд. Имаме игрище и лига. Аз ще съм първата жена, която ще играе бейзбол в голяма лига.

Куп отново изсумтя.

— Жените не могат да играят във висшата лига. Това просто не се прави.

— Това, че нещо не се прави, не значи, че трябва да се прави. Така казва майка ми. И когато приключа с подготовката си, аз ще успея.

Той се подсмихна и въпреки че тази подигравателна усмивчица я накара да настръхне, сега Купър й допадна повече. Така вече не изглеждаше скован като колосаната си риза.

— Ти и понятие си нямаш.

— Какво да имам?

Той се разсмя и макар да знаеше, че се смее на нея, Лил реши да му даде още един шанс, преди да го направи на пух и прах.

Той беше гостенин. Странник в странна земя.

— Как играете в Ню Йорк? Мислех, че там навсякъде има сгради.

— Играем в Сентръл Парк и понякога в Куинс.

— Какво е Куинс?

— Едно от градчетата. Нали разбираш, административна формула.

— Куинс е муле?

— Не. Боже Господи! Куинс е град, място. Не е магаре.

Тя спря, опря юмруци на хълбоците си и го стрелна с яростен поглед в тъмните си очи.

— Ако се опитваш да накараш някого да се почувства глупав, когато ти задава въпрос, тогава излиза, че глупавият си ти.

Той сви рамене и двамата завиха край ъгъла на голямата червена плевня.

Миришеше на животни, едновременно на прах и изпражнения. Куп не можеше да си представи защо някой би искал да живее с тази миризма или с шума от къткане, пръхтене и мучене по двайсет и четири часа всеки скапан ден. Тъкмо започна да изрича заядливия си коментар по темата, в края на краищата тя бе само някакво си там хлапе, при това момиче, но после видя клетката за батиране.

Не беше това, с което бе свикнал, но му се стори доста хубава. Някой — предположи, че е бащата на Лил — бе построил тристранната клетка около заграждението. Задната й част бе обърната към неравна линия от избуяли храсти и къпини, преминаващи в поле с добитък. До плевнята, под заслона на една стряха, имаше очукана от времето кутия. Лил я отвори и извади отвътре ръкавици, бухалки, топки.

— С татко се упражняваме почти всяка вечер след вечеря. Понякога мама ми е питчер, но ръцете й са кашкавалени. Ако искаш, можеш да батираш пръв, защото си гостенин, но трябва да носиш каска. Такова е правилото.

Куп сложи каската, която тя му подаде, а после провери тежестта на няколко бухалки. Да държи в ръка някоя от тях бе почти толкова приятно, колкото да държи геймбой.

— Баща ти играе заедно с теб?

— Да. Няколко сезона е играл в малката лига, когато е живял на изток, така че е доста добър.

— Наистина ли? — Цялото му пренебрежително отношение се изпари. — Играл е професионален бейзбол?

— Няколко сезона. Но после повредил раменната си става и това бил краят. Решил да разгледа страната и се озовал тук. Работил за баба ми и дядо ми, тази ферма е тяхна, и срещнал майка ми. Това също било краят. Искаш ли да батираш?

— Да. — Куп се върна в клетката и замахна няколко пъти за проба. Готово. Тя подаде точно и бавно, така че той с лекота улови топката и я удари в полето.

— Добър удар. Имаме шест топки, така че ще ги приберем наведнъж, след като свършиш.

Лил сграбчи следващата топка, зае позиция и подаде още един лесен удар.

Куп почувства леко въодушевление, докато топката отлиташе към полето. После удари третата, завъртя хълбоци и зачака следващото хвърляне.

Тя замахна и метна топката покрай него.

— Добър удар — бе всичко, което каза, когато той я изгледа с присвити очи.

Той се подготви за следващия удар и краката му се раздвижиха по-бавно. Тя го заблуди с ниско, голямо дълго подаване. Куп едва успя да посрещне хвърлянето, като отклони топката така, че тя се удари с дрънчене в клетката.

— Можеш да ми върнеш тези трите — заяви Лил. — Ще ти подам още няколко пъти.

— Няма нужда. Твой ред е. — „щеше да й даде да се разбере!“

Двамата си размениха местата. Вместо да се опитва да притъпи вниманието й, той запрати топката право към нея. Тя успя да я отпрати настрана, да улови следващата и да я удари както трябва. На третото хвърляне обаче бухалката се оказа обърната с дебелия край към топката. Куп трябваше да признае, че ако се намираха в някой парк, Лил щеше да я удари.

— Доста те бива.

— Обичам ги широки и обърнати навътре. — Лил облегна бухалката на стената на клетката и тръгна към полето. — Другата събота имаме мач. Можеш да дойдеш и ти.

„Някаква тъпанарска аматьорска игра на бейзбол. Все пак, помисли си той, това бе далеч по-добре от нищо.“

— Може би.

— Ходиш ли понякога на истински мачове? На „Янки Стейдиъм“?

— Да. Баща ми има билети за целия сезон. На най-хубавите места, точно зад линията на трета база.

— Майтапиш се!

Стана му приятно, задето я бе впечатлил. Освен това не беше лошо да има някого, пък било то и провинциално момиче, с когото да говори за бейзбол. А и тя се справяше добре с бухалката и топката, а това бе сериозен плюс.

Въпреки това Куп само сви рамене, а после проследи с поглед как Лил смело се провира през редиците бодлива тел. Не се възпротиви, когато тя се обърна и ги раздели по-широко, за да мине той.

— Ние гледаме мачовете по телевизията или ги слушаме по радиото. А веднъж изминахме целия път до Омаха, за да гледаме един на живо. Но никога не съм била на стадиона на някоя голяма лига.

Тези думи му напомниха къде се намира.

— Защото си на хиляди мили разстояние от който и да било стадион. От всичко.

— Татко казва, че един ден ще си вземем почивка и ще отидем на изток. Може би на „Фенуей Парк“, тъй като е фен на „Ред Сокс“. — Тя намери една топка и я пъхна в задния си джоб. — Той обича да залага на обречените.

— Баща ми казва, че е по-умно да залагаш на победителите.

— Това го правят почти всички, така че все някой трябва да залага и за тези, които губят — усмихна му се тя и дългите й мигли затрептяха над тъмнокафявите очи. — Тази година това ще са „Ню Йорк“.

Той й се ухили, преди да го осъзнае.

— Щом казваш.

Вдигна една топка и я запрехвърля от едната си ръка в другата, докато вървяха към дърветата.

— Между другото, какво правите с всички тези крави?

— Телешко. Отглеждаме ги, а после ги продаваме. Хората ги ядат. Обзалагам се, че дори нюйоркчаните ядат бифтек.

Той си помисли, че е отвратително. Самата мисъл, че тази крава, която сега го гледаше, един ден ще се озове в нечия чиния, може би дори в неговата собствена, беше отблъскваща.

— Имаш ли домашен любимец? — попита Лил.

— Не.

Тя не можеше да си представи живота си без животни наоколо, навсякъде, през цялото време. А самата мисъл да няма нито едно я накара да почувства как в гърлото й се надига буца от съчувствие.

— Предполагам, че в града е по-трудно. Нашите кучета… — Тя се спря, огледа се наоколо и ги видя. — Виж, тичали са наоколо, а сега са застанали до масата с надеждата да получат някое и друго късче месо. Те са добри кучета. Ако искаш, можеш да идваш и да си играеш с тях, а също така и да използваш клетката.

— Да, може — отново я погледна скришом той. — Благодаря.

— Много малко от момичетата, които познавам, се интересуват от бейзбол. Или от излети и от риболов. А аз се интересувам. Татко ме учи на следене. Моят дядо, бащата на майка ми, го е научил. Много е добър.

— На следене ли?

— На животни и хора. За развлечение. Има много следи и много неща за правене.

— Щом казваш.

Тя наклони глава настрана, доловила презрението в гласа му.

— Бил ли си някога на къмпинг?

— Защо ми е да ходя?

Тя само се усмихна.

— Скоро ще се стъмни. По-добре да приберем последната топка и да се връщаме. Ако пак дойдеш, може би татко ще играе с нас или пък можем да пояздим. Обичаш ли ездата?

— Имаш предвид коне? Не мога да яздя. Струва ми се тъпо.

Тези думи я настървиха така, както се бе настървила да удари топката високо и силно.

— Не е тъпо и е глупаво да го твърдиш, само защо то не го умееш. Освен това е забавно. Когато…

Тя застина на място. Бавно си пое въздух и сграбчи ръката на Купър.

— Не мърдай.

— Защо? — Ръката върху неговата трепереше и сърцето му се качи в гърлото. — Змия ли е?

Паникьосан, той заоглежда тревата.

— Кугуар — прошепна едва чуто Лил. Стоеше не подвижна като статуя, ръката й трепереше, а очите й бяха вперени в гъстия храсталак.

— Какво? Къде?

Подозираше, че тя просто се майтапи, че иска да го стресне, затова се опита да се освободи от хватката й. Отначало не видя нищо, освен храсталака, дърветата, очертанията на хълмовете и скалите.

А после видя сянката.

— Мамка му! Мамка му, мамка му!

— Не бягай. — Лил се взираше в тъмния силует като хипнотизирана. — Ако побегнеш, той ще се втурне след теб, а е по-бърз. Не! — Тя стисна ръката му с всичка сила, докато Куп бавно пристъпваше напред и стискаше топката по-силно. — Не хвърляй нищо, не още. Мама казва… — Не можеше да си спомни всичко, което й бе казала майка й. Никога досега не бе виждала хищната котка — не и в истинския живот, не и близо до фермата. — Трябва да вдигнеш шум и да се постараеш да изглеждаш голям.

Разтреперана, тя се повдигна на пръсти, отметна ръце над главата си и започна да крещи.

— Махай се! Махай се оттук! Викай! — кресна тя на Купър. — Трябва да изглеждаш голям и зъл.

Очите й, остри и тъмни, измериха кугуара от горе до долу. Въпреки че сърцето й биеше силно от страх, по тялото й премина вълна от нещо друго.

Благоговение.

Виждаше как очите му блестят в падащия здрач, приковани, както й се стори, право в нейните. Въпреки че гърлото й пресъхна, тя си помисли: „Колко е красив! Толкова красив.“

До нея Куп започна да крещи с глас, предрезгавял от страх. Тя проследи с поглед как голямата котка се отдръпва към по-дълбоките сенки. А после отскочи настрана в петно от тъмно злато, което заслепи погледа й.

— Избяга! Избяга!

— Не е избягал — прошепна Лил. — Отлетя.

През бученето в ушите си тя чу как баща й крещи името й и се обърна. Джоуи пресече тичешком полето, разпръсквайки изненадания добитък по пътя си. На няколко метра зад него тичаше дядото на Купър, стиснал пушка, която Лил осъзна, че е взел от къщата. Кучетата бягаха заедно с тях, както и майка й с ловджийска пушка, и бабата на Купър.

— Кугуар — успя да изрече думата точно преди Джоуи да я сграбчи в прегръдките си и да я повдигне от земята. — Там. Ето там. Сега се махна.

— Влез в къщата, Куп. — Със свободната си ръка Джоуи привлече Куп към себе си. — И двамата влизайте вътре. Веднага.

— Той избяга, татко. Уплашихме го.

— Тръгвайте! Кугуар — викна той към Джена, която профуча край Сам, за да стигне до децата.

— О, Господи! Нали сте добре? — Тя подаде пушката на Джо и сграбчи Лил. — Добре сте. — Целуна лицето на Лил, косата й, а после се наведе и направи същото с Куп.

— Заведи ги в къщата, Джена. Вземи и Луси и влизайте вътре.

— Хайде, елате. — Джена преметна ръце около децата и погледна към мрачното лице на приближилия се до тях Сам. — Внимавайте.

— Не го убивай, татко! — провикна се Лил, когато майка й я задърпа настрана. — Беше толкова красив. — Огледа храсталака и дърветата с надеждата да го зърне отново. — Не го убивай.