Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (6)

6.
Милес, Фойла, Мелито и Халвард

През онази вечер станах жертва на страха, който от известно време се опитвах да махна от главата си. Макар и да не бях виждал никое от чудовищата, които Хетор беше донесъл отвъд звездите, откакто аз и малкият Севериън избягахме от селото на вълшебниците, не бях забравил, че той ме търси. Докато пътешествах из пущинаците или по водите на езерото Дютурна, не се страхувах особено, че може да ме настигне. Но вече не пътувах и чувствах слабостта на крайниците си — независимо от храната, която ядях, бях по-слаб дори от времето, когато гладувах в планините.

Освен това се страхувах от Аджиа даже повече, отколкото от нотюлите на Хетор, от неговите саламандри и плужеци. Познавах смелостта, ума и злонамереността й. Всяка от облечените в червено жрици от Пелерините, който се движеха между леглата, можеше съвсем спокойно да се окаже Аджиа с отровна кама в ръкава. Спах лошо. И макар да сънувах, сънищата ми бяха толкова неясни, че няма да ги споменавам тук.

Събудих се уморен. Треската, за която дори не подозирах, когато дойдох в лазарета, и от която изглеждаше, че съм се излекувал предишния ден, се върна. Усещах горещината навсякъде по себе си — струваше ми се, че горя, че дори южните ледници биха се разтопили, ако се разходя по тях. Извадих Нокътя и го притиснах към себе си, дори го лапнах за известно време. Треската отмина, но ме остави слаб и объркан.

На сутринта дойде да ме види войникът. Носеше бяла мантия, която Пелерините му бяха дали вместо доспехите му, и изглеждаше съвсем здрав. Каза ми, че се надява да го изпишат на следващия ден. Отговорих, че бих искал да му представя новите си познати от лазарета, и го попитах дали вече си спомня името си.

Той поклати глава.

— Спомням си много малко неща. Надявам се, че когато мина през подразделенията, ще се намери някой, който ме познава.

Все пак го представих. Нарекох го Милес — не можах да измисля нищо по-добро. Не знаех името на асцианина и открих, че никой не го знае, дори и Фойла. Когато го попитахме, той отвърна, че е „Верен на Групата на седемнадесетте“.

Известно време ние с Фойла, Мелито и войника разговаряхме. Мелито сякаш особено хареса войника, макар това да се дължеше може би на близостта в имената. След това войникът ми помогна да седна.

— Трябва да говоря с теб насаме — тихо ми каза той. — Казах ти, че смятам да си тръгна утре сутринта. Доколкото виждам, няма да можеш да се оправиш още няколко дни или дори седмици. Може никога повече да не се видим.

— Да се надяваме, че не си прав.

— И аз се надявам. Но ако намеря легиона си, може да ме убият, преди да се оправиш. А ако не го намеря, най-вероятно ще се запиша в друг — иначе могат да ме арестуват като дезертьор.

Той замълча. Усмихнах се.

— А аз пък мога да умра тук от треската. Не искаше да го кажеш. Нима изглеждам толкова зле, колкото бедния Мелито?

— Не, не чак толкова — поклати глава той. — Мисля, че ще се оправиш…

— Точно това пеел дроздът, когато рисът гонел заека около лавровото дърво.

Сега беше ред на войника да се усмихне.

— Прав си. Нещо такова.

— Това ли е обичайният израз по местата, където си израснал?

Усмивката му изчезна.

— Не зная. Не мога да си спомня къде е домът ми. Всъщност точно затова исках да поговорим. Помня как вървях с теб по пътя през нощта — това е единственото, което наистина си спомням, преди да дойда тук. Къде ме намери?

— В гората, на около пет-десет левги оттук. Помниш ли какво ти разказвах за Нокътя, докато вървяхме?

Той поклати глава.

— Май споменаваше нещо такова, но не помня какво точно.

— Какво помниш? Разкажи ми всичко и аз ще ти кажа онова, което зная и за което се досещам.

— Помня как вървях с теб. Пълна тъмнина… падах, а може би летях през нея. Виждах собственото си лице, умножаващо се отново и отново. Някакво момиче с коса като червено злато и огромни очи.

— Красавица ли беше?

— Най-красивата на света.

Повиших глас и попитах дали някой може да ни услужи с огледало. Фойла измъкна едно изпод леглото си и аз го приближих към войника.

— Това ли е лицето?

Той се поколеба.

— Май да.

— Сини очи?

— Не съм много сигурен.

Върнах огледалото на Фойла.

— Ще повторя онова, което ти казах на пътя, но бих искал да намерим някое по-закътано място. Преди известно време в ръцете ми се оказа един талисман. Стана по съвсем невинен начин, но не ми принадлежи. Много е ценен. Понякога — невинаги, само понякога — има способността да лекува болни и дори да възкресява мъртъвци. Преди два дни пътувах на север и се натъкнах на тялото на един мъртъв войник. Стана в гората, далеч от пътя. Беше мъртъв от по-малко от ден. Бих казал, че смъртта го е застигнала някъде през нощта. Бях много гладен, разкъсах ремъците на раницата му и изядох повечето храна, която бе носил. После се почувствах виновен от постъпката си, извадих талисмана и се опитах да го съживя. Често преди това подобни опити бяха неуспешни и този път отначало помислих, че пак няма да излезе нищо. Но стана обратното, макар че той се върна към живота бавно и дълго време сякаш не знаеше къде се намира и какво е станало с него.

— И този войник съм бил аз?

Кимнах и го погледнах в откритите му сини очи.

— Мога ли да видя талисмана?

Извадих го и го поставих в дланта си. Той го взе, огледа го внимателно от двете страни и опита острието му на палеца си.

— Не ми прилича на магически.

— Не съм сигурен, че думата „магически“ изобщо му подхожда. Срещал съм магьосници, но нищо от онова, което правят те, не напомня за талисмана или за начина, по който действа. Понякога излъчва светлина — сега е много слаба и надали ще я забележиш.

— Не я виждам. И по него няма никакви надписи.

— Имаш предвид заклинания или молитви. Не, никога не съм забелязвал такива, а е с мен от доста време. Всъщност не зная много за него, освен че от време на време действа. Но мисля, че той е от онези неща, с помощта на които се правят заклинания и молитви, а не е техен продукт.

— Казваш, че не ти принадлежи.

Отново кимнах.

— Принадлежи на тукашните жрици. На Пелерините.

— Но ти току-що пристигна тук. Преди две вечери, заедно с мен.

— Търсех ги, за да им го върна. Бил им е отнет — не от мен — преди известно време в Несус.

— И ще им го върнеш? — Той ме погледна, сякаш се съмняваше.

— Да.

Той се изправи и приглади робата си с ръце.

— Не ми вярваш, нали? — Попитах го. — Не вярваш на нито една моя дума.

— Когато дойдох, ти ме представи на съседите си, с които си разговарял, докато си лежал. — Говореше бавно, сякаш подбираше всяка дума. — Естествено, аз също се запознах с хората, при които ме сложиха. Там има един, който е ранен наистина лошо. Почти момче, младок от някакво малко селце далеч оттук. През цялото време седи на леглото си и гледа пода.

— Носталгия?

Войникът поклати глава.

— Имал е енергийно оръжие. Корсек — така ми казаха. Да ти е познато?

— Не много.

— Изстрелват един лъч право напред и в същото време — два други, малко вляво и малко вдясно. Обхватът им не е голям, но казват, че били много подходящи при масови атаки. Нищо чудно.

Той се огледа да види дали някой не ни подслушва, но за чест на лазарета, всеки разговор, който не е предназначен лично за теб, се игнорира. Ако не беше така, пациентите скоро биха се хванали за гушите.

— Неговата стотна е била подложена на такава атака. Повечето не издържали и побягнали. Той останал, но не успели да се доберат до него. Един друг ми разказа, че пред момчето се образували три стени трупове. Покосявал ги, а асцианите се катерели по телата и скачали отгоре му. Тогава той отстъпвал малко и започвал да издига следващата стена.

— Сигурно е получил медал или повишение — казах аз. Не зная дали треската се завръщаше, или беше просто горещо, но чувствах, че съм потен и се задъхвам.

— Не, пратили са го тук. Казах ти, че е най-обикновено селско момче. През онзи ден е убил повече хора, отколкото изобщо е бил виждал, преди да постъпи в армията. Все още не може да дойде на себе си, а може би никога няма да се оправи.

— Нима?

— Струва ми се, че и ти си нещо подобно.

— Не разбирам.

— Говориш така, сякаш току-що си пристигнал от юг, и предполагам, че ако си напуснал легиона си, това е най-безопасният начин на говорене. Но все пак всеки може да разбере, че това не е истина — хората не получават порязвания като твоите, освен в бой. Бил си ударен от летящи парчета скала. Точно това е станало и Пелерината, която разговаря с нас първа, веднага го разбра. Така че мисля, че си бил на север по-дълго, отколкото твърдиш. Може би по-дълго, отколкото си мислиш. Ако си убил много хора, може би ти е удобно да мислиш, че разполагаш със средство да ги върнеш към живот.

Опитах се да му се ухиля.

— Тогава ти къде оставаш?

— Където съм си. Не искам да кажа, че не съм ти длъжник. Имал съм треска и ти си ме открил. Може би съм бълнувал. По-вероятно е дори да съм бил в безсъзнание и това да те е накарало да мислиш, че съм умрял. Ако не ме беше довел тук, сигурно щях да съм мъртъв.

Започна да става, но сложих ръка на рамото му и го спрях.

— Трябва да ти кажа някои неща, преди да си тръгнеш. За самия теб.

— Нали каза, че не знаеш кой съм.

— Не, всъщност не съм казвал подобно нещо. — Поклатих глава. — Казах, че те открих в гората преди два дни. В смисъла, който влагаш, не зная кой си. Но в друг смисъл може и да знам. Мисля, че ти си две личности и че познавам едната от тях.

— Никой не е двама души.

— Аз съм. Може би повечето хора са такива, но не го знаем. Но първото, което искам да ти кажа, е много просто. Чуй ме сега. — Подробно му описах как да стигне до онази гора и когато се убедих, че е разбрал, продължих: — Раницата ти сигурно е все още там, с разрязани ремъци, така че ако намериш мястото, няма начин да го объркаш. В раницата ти имаше писмо. Извадих го и прочетох част от него. Нямаше името на получателя, но ако си го завършил и само си чакал сгоден момент да го пратиш, то накрая би трябвало да пише името ти. Бях го оставил на земята, но задуха и вятърът го закачи на едно дърво. Може би ще успееш да го намериш.

Лицето му се напрегна.

— Не е трябвало да го четеш, още по-малко да го изхвърляш.

— Не забравяй, че те мислех за мъртъв. Освен това бях объркан. Не зная, може да е било и от треската. А сега — и останалата част. Няма да ми повярваш, но за теб е важно да ме изслушаш. Ще ме изслушаш ли?

Той кимна.

— Добре. Чувал ли си за огледалата на отец Инир? Знаеш ли как действат?

— Чувал съм за Огледалото на отец Инир, но не мога да ти кажа откъде точно. Казват, че можеш да минеш през него, сякаш минаваш през врата, и да излезеш на някоя звезда. Не ми се вярва да е истина.

— Огледалата са истински. Виждал съм ги. Дотогава винаги мислех за тях, че са кораб, но много по-бърз. Сега изобщо не съм толкова сигурен. Така или иначе, един мой добър приятел влезе в тези огледала и изчезна. Пред очите ми. Нямаше никакъв трик или суеверие. Отиде там, където те пренасят огледалата. Тръгна, защото обичаше една жена и не беше цял човек. Разбираш ли ме?

— Нещастие ли му се е случило?

— Да, но не там е работата. Каза ми, че ще се върне. Думите му бяха: „Ще се върна за нея, когато се оправя, когато отново съм здрав и цял“. Тогава не знаех какво да мисля, но сега вярвам, че се е върнал. Аз те съживих и желаех завръщането му — може би в двете неща има нещо общо.

Настъпи мълчание. Войникът погледна отъпканата пръст, върху която бяха поставени леглата, после вдигна очи към мен.

— Може би когато човек губи приятел и намира друг, има чувството, че старият му приятел се е завърнал.

— Йонас — така се казваше — имаше характерен начин на говорене. Когато му се налагаше да каже нещо неприятно, винаги го смекчаваше, обръщаше го на шега и гледаше да го представи в комична светлина. През първата вечер, когато пристигнахме тук, те попитах дали помниш името си, а ти ми отговори: „Май съм го изгубил някъде по пътя. Така казал ягуарът, когато обещал да изведе козата на паша.“ Помниш ли?

— Говоря какви ли не глупости.

— За мен беше чудно. Защото Йонас би казал нещо подобно, но би вложил повече смисъл, отколкото изглеждаше, че влагаш ти. Може би щеше да каже: „Това е история за една кошница, която напълнили с вода“. Нещо от този род.

Изчаках го да каже нещо, но той мълчеше.

— Разбира се, ягуарът изял козата. Някъде по пътя погълнал месото и раздробил костите й.

— Да ти е минавало през ума, че подобна поговорка може да е характерна за някой определен град? Приятелят ти може да е от същото място, откъдето съм и аз.

— По-скоро време, а не място. Преди много време някой е трябвало да обезоръжи страха — страха, който са изпитвали хората от плът и кръв, когато са се изправяли срещу стомана и стъкло. Йонас, знам, че ме слушаш. Не те обвинявам. Човекът бе мъртъв, а ти още си жив. Разбирам го. Но, Йонас, Йолента вече я няма — видях как умираше, опитах се да я върна към живота с помощта на Нокътя, но не успях. Не зная, може би беше прекалено изкуствена. Ще трябва да си намериш някоя друга.

Войникът стана. Вече не беше ядосан. Лицето му бе пусто като лицето на сомнамбул. Обърна се и си тръгна, без да каже нито дума.

 

 

Може би цяла стража лежах в леглото си с ръце под главата. Мислех за хиляди неща. Халвард, Мелито и Фойла разговаряха, но не ги слушах. Когато една от Пелерините донесе обяда, Мелито привлече вниманието ми, като почука с вилицата си по чинията.

— Севериън, искаме да те помолим за една услуга.

Жадувах да се освободя от мислите си, затова ги уверих, че ще направя за тях всичко, което е по силите ми.

Фойла, която бе надарена от Природата с прекрасна лъчезарна усмивка, направо засия.

— Виж какъв е проблемът. Тези двамата се дърпат заради мен цяла сутрин. Ако можеха, щяха да се дуелират, но докато бъдат в състояние да го направят, ще мине доста време и аз май няма да издържа дотогава. Днес мислех за майка си и баща си, как обичаха през дългите зимни вечери да седят до огнището. Ако се омъжа за Халвард или за Мелито, някой ден ще правим същото. Затова реших да се омъжа за по-добрия разказвач. Не ме гледай така, не съм луда — това е единственото разумно нещо, което съм правила през живота си. И двамата ме искат, и двамата са много красиви, и двамата са бедни и ако не уредим въпроса, или единият ще убие другия, или аз ще убия и двамата. Ти си образован, личи си по начина, по който говориш. Така че слушай и решавай. Халвард е първи. И историите трябва да са истински, а не взети от някоя книга.

Халвард, който можеше по малко да ходи, стана от леглото си и седна при краката на Мелито.