Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (5)

5.
Лазаретът

Не ми се вярва да съм спал отново през тази нощ. Може би съм дремел. Когато настъпи утрото, снегът се беше стопил. Две Пелерини махнаха чаршафите ми, дадоха ми кърпа, с която да се избърша, и донесоха сухо бельо. Помислих да им дам Нокътя (вещите ми бяха в торбата под леглото), но моментът не ми се стори подходящ. Вместо това легнах и заспах.

Събудих се по обяд. Лазаретът беше тих, колкото може да е тих един лазарет. Някъде в другия край двама мъже приказваха, някой изкрещя, но гласовете само подчертаваха тишината. Седнах и се огледах с надеждата да открия войника. От дясната ми страна лежеше мъж с късо остригана коса, което отначало ме наведе на мисълта, че е един от робите на Пелерините. Повиках го, но когато се обърна, разбрах, че съм сгрешил.

Очите му бяха по-празни от очите на всеки, когото ми се бе случвало да срещна. Имах чувството, че наблюдават някакви призраци, невидими за мен.

— Слава на Групата на седемнадесетте — каза той.

— Добро утро. Знаеш ли какви са правилата тук?

По лицето му пробяга сянка и почувствах, че въпросът ми по някаква причина го е направил подозрителен.

— Всички усилия се ръководят добре или зле — точно в зависимост от това дали са в съгласие с Правилната мисъл.

— Едновременно с мен тук постъпи още един човек. Искам да говоря с него. Той ми е в известна степен приятел.

— Онези, които изпълняват волята на народа, са приятели, макар и никога да не говорим с тях. Онези, които не изпълняват волята на народа, са врагове, дори да сме седели заедно на един чин като деца.

— Нищо няма да измъкнеш от него — обади се мъжът от лявата ми страна. — Той е затворник.

Обърнах се. Лицето на човека, макар и слабо до такава степен, че приличаше по-скоро на череп, беше запазило някакво чувство за хумор. Твърдата му черна коса изглеждаше така, сякаш не се бе ресал от месеци.

— През цялото време бръщолеви такива неща. Нищо друго. Хей, ти! Ей сега ще те пребием!

— За Народните армии поражението е само трамплин към победа, а победата е стълба към следваща победа — отговори онзи.

— Този е доста по-добре от останалите — каза човекът отляво.

— Каза, че е затворник. Какво е направил?

— Какво е направил ли? Ами не е умрял.

— Нещо не разбирам. Да не е бил избран за някаква самоубийствена мисия?

Пациентът зад човека от лявата ми страна седна в леглото си — млада жена със слабо, но красиво лице.

— Всички са избрани — каза тя. — Най-малкото, не могат да си отидат по домовете, преди да спечелят войната, а много добре знаят, че никога няма да я спечелят.

— Външните сражения вече са спечелени, когато вътрешните битки се водят с Правилна мисъл.

— Значи е асцианин — казах аз. — Значи това имате предвид. Никога не съм срещал асцианин.

— Повечето асциани умират — каза чернокосият мъж.

— Това имах предвид.

— Не знаех, че могат да говорят нашия език.

— Не могат. Едни офицери, които дойдоха да го разпитат, казаха, че бил преводач. Вероятно е разпитвал наши войници, които са попадали в плен. Само че нещо се е издънил и са го разжалвали.

— Не вярвам да е наистина луд — каза младата жена.

— Повечето от тях обаче са. Как се казваш?

— Извинете, че не се представих. Казвам се Севериън.

За малко да добавя, че съм ликтор, но знаех, че тогава едва ли ще поискат да продължат да разговарят с мен.

— Аз съм Фойла, а това е Мелито. Аз съм от Сините хусари, а той е хоплит.

— Стига си говорила глупости — изръмжа Мелито. — Аз съм хоплит. Ти си хусар.

Помислих си, че се намира много по-близко до смъртта от нея.

— Надявам се да минем в запаса, след като се оправим достатъчно, че да ни изпишат — каза Фойла.

— И какво ще правим? Ще доим чужди крави и ще пасем чужди свине ли? — Мелито се обърна към мен. — Не се подвеждай от приказките й. И двамата сме доброволци. Тъкмо щяха да ме повишат, когато ме раниха. А когато ме повишат, ще мога да издържам съпруга.

— Не съм обещала, че ще се омъжа за теб! — обади се Фойла.

— Вземи я, за да си затвори устата най-сетне! — високо извика нечий глас няколко легла по-нататък.

При тези думи пациентът от другата страна на Фойла се изправи.

— Тя ще се омъжи за мен. — Беше едър светлокож и светлокос мъж. Говореше бавно и отмерено, както е характерно за жителите на ледените острови на юг. — Аз съм Халвард.

За мое учудване, военнопленникът асцианин също се намеси.

— Обединени, мъжете и жените са по-силни. Но храбрата жена иска деца, а не съпрузи.

— Воюват дори когато са бременни — каза Фойла. — Виждала съм ги мъртви на бойното поле.

— Народът е коренът на дървото. Листата падат, но дървото остава.

Попитах Мелито и Фойла дали асцианинът сам съчинява фразите си, или цитира някакво непознато за мен литературно произведение.

— Имаш предвид дали сам ги измисля? — попита Фойла. — Не. Никога не го правят. Всяка тяхна дума е взета от одобрен тексу. Някои изобщо не говорят. Други наизустяват хиляди — а може би и десетки хиляди цитати.

— Това е невъзможно — казах аз.

Мелито сви рамене. Беше успял да се подпре на лакът.

— И все пак го правят. Или поне така се говори. Фойла знае за тях повече от мен.

Тя кимна.

— В леката кавалерия правим много разузнавателни походи и понякога ни изпращат специално да заловим пленници. Не научаваме кой знае колко от разговорите с тях, но все пак Генералният щаб успява да разбере доста неща по екипировката и физическото им състояние. На северния континент, откъдето идват, само малките деца говорят така, както го правим ние.

Помислих си за учителя Гурлойс, който се занимаваше с работата на нашата гилдия.

— Как тогава ще кажат нещо като „Вземи трима души и разтовари онази каруца?“

— Изобщо не го казват. Просто хващат няколко души, сочат им каруцата и ги бутат в гърба. Ако се заловят за работа — чудесно. Ако не го направят, тогава началникът им рецитира нещо за нуждата от труд, за да се осигури победата, и привежда няколко доказателства. Ако човекът, на когото говори, отново не се залови за работа, го убива — като може да го посочи и да цитира нещо за необходимостта да се ликвидират враговете на народа.

— Виковете на децата са викове на победата — каза асцианинът. — Но все пак победата трябва да се научи на мъдрост.

— Това означава, че макар и да са необходими, те говорят безсмислици — преведе Фойла. — Повечето асциани биха ни помислили за неми, дори и да изучим езика им, защото словосъчетанията, които не са от одобрени текстове, за тях нямат смисъл. Ако признаят — дори пред самите себе си, — че подобни изрази означават нещо, тогава биха могли да чуят нелоялни изказвания и дори да ги правят. А това е страшно опасно. Докато разбират и цитират само одобрените текстове, никой не може да ги обвини.

Обърнах се към асцианина. Очевидно бе, че слуша внимателно, но не можех да определя какво изразява лицето му.

— Онези, които пишат одобрените текстове, не могат да цитират други одобрени текстове, докато пишат — казах му аз. — Затова дори одобреният текст може да съдържа елементи на нелоялност.

— Правилната мисъл е мисълта на народа. Народът не може да предаде народа или Групата на седемнадесетте.

— Не обиждай народа или Групата на седемнадесетте — каза Фойла. — Може да се опита да се самоубие. Понякога го правят.

— Ще се оправи ли изобщо някога?

— Чувала съм, че някои от тях в крайна сметка започват да говорят повече или по-малко като нас, ако имаш предвид това.

Не можех да измисля какво да кажа и за известно време замълчахме. На места като това, където почти всички са болни, настъпват дълги моменти на тишина. Знаехме, че имаме да запълваме още стражи след стражи. Знаехме, че ако не сме си казали всичко този следобед, ще имаме друга възможност вечерта и утре сутринта. Всъщност тук всеки, който говори по начина, по който говорят здравите хора (след ядене например), би бил непоносим.

Но казаното ме накара да мисля за севера и открих, че не зная за него почти нищо. Когато бях момче и търках подовете и изпълнявах разни поръчки из Цитаделата, самата война ми се виждаше безкрайно далечна. Знаех, че повечето матроси, които обслужваха по-големите батареи, са участвали в нея, но го знаех по начина, по който знаех, че светлината, падаща върху ръката ми, произлиза от слънцето. Щях да ставам палач, а като такъв нямах причина да постъпвам в армията, нито пък да се страхувам, че ще ме принудят да вляза в нея. Никога не бях очаквал да видя войната пред портите на Несус (всъщност самите порти бяха за мен нещо като легенда), никога не бях предполагал, че ще напусна града, нито дори онази част на града, в която се намираше Цитаделата.

Северът — Асция — ми се струваше безкрайно далечен, почти толкова далечен, колкото някоя друга галактика — нали и едното, и другото бяха еднакво недостижими. Мислено бърках Асция с умиращия пояс тропическа растителност, който лежеше между нашата земя и тяхната, макар и да можех лесно да ги разгранича една от друга, ако учителят Палемон ме попиташе по време на час.

Но за самата Асция нямах никаква представа. Не знаех дали има големи градове, или няма. Дали е планинска, като северната и източната част на Общността, или е равна като нашите пампаси. Имах впечатлението (макар и да не знаех дали е вярно), че е един-единствен земен масив, а не е верига острови, подобна на нашия юг. Но най-ясната ми представа бе за огромния брой хора — асцианския народ — неуморим рояк, който се е превърнал в живо същество сам по себе си, подобно на мравуняк. Да мислиш за милионите и милиони хора, които не говорят или повтарят като папагали фрази, които със сигурност много отдавна са изгубили по-голямата част от значението си, беше нещо почти на границата на поносимото.

— Това е или някакъв трик, или лъжа, или грешка — промърморих сам на себе си. — Такава страна не може да съществува.

— Как може държавата да стане могъща? — отговори асцианинът с толкова тих глас, колкото бе и моят, а може би и още по-тих. — Тя ще е най-могъща, когато в нея няма конфликти. А как могат да се премахнат конфликтите? С премахването на разногласията. Но как да се пропъдят разногласията? Като се пропъдят четирите причини за тях — лъжата, глупавите дрънканици, самохвалството и думите, способни да разпалят спорове. Как да се премахнат четирите причини? Като се говори само Правилната мисъл. Тогава в държавата няма да има разногласия. Без разногласия в нея няма да има конфликти. А без конфликти тя ще е могъща, силна и сигурна.

Бях получил отговор на въпросите си. При това с лихвите.