Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (4)

4.
Треска

Не мога да кажа с точност колко разстояние изминахме, нито колко бе напреднала нощта, когато се добрахме до местоназначението си. Зная само, че известно време след като отбихме от главния път, започнах да се спъвам. За мен това се бе превърнало в нещо като болест — също както някои болни хора започват да кашлят и не могат да спрат, а други не са в състояние да спрат треперенето на ръцете си, така и аз се спъвах, правех няколко крачки, после се спъвах отново и отново. Веднага щом се замислех за нещо друго, пръстите на левия ми крак закачаха петата на десния и не можех да се съсредоточа — мислите ми се разбягваха с всяка крачка.

Сред дърветата от двете страни на пътеката блещукаха светулки и дълго време предполагах, че светлините пред нас са просто още насекоми и затова не ускорявах крачка. След това съвсем неочаквано (както ми се стори) се озовахме под засенчен покрив, където мъже и жени с жълти фенери в ръце се движеха между дълги редици застлани болнични легла. Някаква жена в дрехи, които предположих, че са черни, ни посрещна и ни отведе до някакво друго място, където имаше столове от кожа и рог и в един мангал гореше огън. Чак тогава видях, че роклята й е аленочервена и носи качулка със същия цвят. За миг реших, че е Кириака.

— Приятелят ти е много болен — каза тя. — Знаеш ли какво му е?

И войникът поклати глава и отговори:

— Не. Дори не зная кой е той.

Бях толкова сащисан, че не можах да кажа нищо. Тя ме хвана за ръката, после ме пусна и хвана ръката на войника.

— Има треска. Ти също. От настъпването на летните горещини болестите се увеличават с всеки ден. Трябва да преварявате водата, която пиете, и да се пазите от въшки.

Тя се обърна към мен.

— Освен това имаш множество малки порязвания, някои от които са се инфектирали. Да не са те замеряли с камъни?

— Не аз съм болният — успях да кажа. — Аз доведох приятеля си.

— И двамата сте болни и подозирам, че сте се довели един друг. Чудя се дали щяхте да се доберете дотук поотделно. И така, от камъни ли е? Или от вражеско оръжие?

— От камъни. Оръжието на приятел.

— Както съм чувала, най-лошото нещо е по теб да стреля някой от твоите. Но треската е главният проблем. — Тя се поколеба, местейки погледа си от войника към мен и обратно. — Бих искала да ви сложа да си легнете, но първо трябва да се изкъпете.

Пелерината плесна с ръце и се появи един здравеняк с бръсната глава. Хвана ни за ръцете и ни помъкна нанякъде, след това спря, взе ме на ръце и ме понесе, както аз навремето носех малкия Севериън. След малко бяхме голи и седяхме във вана, водата, в която се стопляше от нагорещени камъни. Здравенякът ни поля с вода, след което ни накара да излезем един по един, за да може да ни остриже с груби ножици. После ни остави да покиснем още известно време.

— Вече можеш да говориш — обърнах се към войника.

Видях го да кима на светлината на лампата.

— Защо тогава не ми говореше, докато идвахме насам?

Той се поколеба и леко сви рамене.

— Мислех за много неща, а и ти самият не говореше много-много. Изглеждаше уморен. Веднъж те попитах дали да не спрем, но ти не отговори.

— На мен ми изглежда точно обратното, но може и двамата да сме прави — казах аз. — Можеш ли да си спомниш какво се е случило с теб, преди да се срещнем?

Отново последва мълчание.

— Не помня дори как съм се срещнал с теб. Вървяхме по тъмната пътека и ти беше до мен.

— А преди това?

— Не зная. Може би музика и дълъг поход. Отначало под слънчевите лъчи, но по-късно в тъмнина.

— Това вървене беше заедно с мен — казах аз. — Помниш ли нещо друго?

— Как летя в тъмното. Да, бях с теб и стигнахме на място, където слънцето висеше точно над главите ни. Пред нас имаше светлина, но когато пристъпих в нея, тя се превърна в тъмнина.

Кимнах.

— Тогава не беше много на себе си. Понякога в горещ ден ти се струва, че слънцето виси точно над теб, а когато се скрие зад някоя планина, ти се струва, че настъпва нощ. Спомняш ли си името си?

Той се замисли, после тъжно се усмихна.

— Май съм го изгубил някъде по пътя. Така казал ягуарът, когато обещал да изведе козата на паша.

Здравенякът с бръснатата глава беше дошъл отново, без да го забележим. Помогна ми да се измъкна от ваната и ми даде кърпа, с която да се избърша, една роба и брезентова торба с моите неща, от която силно миришеше на дезинфектант. Ден по-рано бих изпаднал в безумна ярост, ако Нокътя не е с мен дори за миг. Но тази нощ изобщо не бях разбрал, че го няма, до мига, в който не ми го върнаха и не проверих дали е непокътнат, докато не се озовах на легло под плетен параван. Нокътя блещукаше в ръката ми с мека лунна светлина. А и по форма напомняше лунния сърп. Усмихнах се на мисълта, че бледозеленото му светене е било отражение на слънчевата светлина.

 

 

През първата нощ, когато спах в Салтус, се бях събудил с мисълта, че се намирам в спалнята на учениците в нашата кула. Сега изпитах същото, но обратно — спях и сънувах, че тъмният лазарет с мълчаливите фигури и движещите се фенери не е нищо повече от халюцинация.

Седнах и се огледах. Чувствах се добре — всъщност даже по-добре, отколкото всеки друг път, но имах температура. Имах чувството, че горя отвътре. Рош спеше на едната си страна, червената му коса се беше разрошила, устата му бе полуотворена, а лицето — отпуснато и момчешко, без характерната умствена енергия зад него. През прореза в стената можех да видя, че в Стария двор е навалял нов сняг, без следи на хора или животни по него. Но се досетих, че некрополът вече е изпъстрен с множеството отпечатъци на малките същества, които намираха подслон там и бяха любимци на мъртвите и техни другари в игрите; бяха излезли да търсят храна и забавление в новата среда, предоставена им от Природата. Облякох се бързо и тихо, като поставях пръста си до собствените си устни, когато някой от учениците се размърдваше, и забързах надолу по стръмната стълба, виеща се около центъра на кулата.

Отне повече време от обикновеното и открих, че ми е трудно да преминавам от стъпало на стъпало. Винаги сме наясно с пречките на гравитацията, когато се катерим нагоре, и смятаме за естествено, че същата тази сила ще ни помага на слизане. Сега тази помощ бе изчезнала или почти изчезнала. Трябваше да полагам усилия при всяка стъпка надолу, като го правех така, че да попреча да не излетя нагоре, когато кракът ми се окаже на следващото стъпало. По онзи тайнствен начин, по който разбираме нещата в сънищата си, осъзнах, че кулите на Цитаделата най-сетне са излетели и пътуват отвъд кръга на Дис. Почувствах се щастлив от това осъзнаване, но все пак ми се искаше да отида до некропола и да подебна малко коатиси и лисици. Бързах надолу колкото можех, и изведнъж чух стон. Стълбището вече не се спускаше, както би трябвало, а водеше към някаква кабина, също както стълбата в замъка на Баландерс минаваше покрай стените на покоите му.

Това беше болничната стая на учителя Малрубиус. Учителите имаха право на просторни жилища, но тази беше много по-голяма от обикновена стая. Имаше два тесни прозореца — точно както си спомнях, но те бяха огромни — очите на планината Тифон. Леглото на учителя Малрубиус беше много голямо, но въпреки това се губеше в помещението. Над него се бяха навели две фигури. Макар дрехите им да бяха тъмни, с изненада открих, че не са одежди на членове на гилдията. Приближих и когато бях достатъчно близко, за да чувам тежкото дишане на болния, фигурите се изправиха, обърнаха се и погледнаха към мен. Бяха кюмианката и слугинята й Мерин, вещиците, които срещнахме върху гробницата в разрушения каменен град.

— А, сестро, ето те и теб — каза Мерин.

Тогава разбрах, че не съм ученикът Севериън, както си мислех. Бях Текла по времето, когато беше с неговия ръст, тоест, на тринадесет или четиринадесет години. Почувствах се съвсем объркана — не заради момичешкото си тяло или мъжките дрехи (които доста ми харесваха), а защото не го бях забелязала преди. Почувствах също, че в думите на Мерин има нещо магическо — което бяхме виждали и преди както Севериън, така и аз, но че тя по някакъв начин го е изместила на заден план. Кюмианката ме целуна по челото и след това избърса кръвта от устните си. Макар и да не каза нищо, разбрах, че в известен смисъл аз съм станала и войника.

— Когато спим, се преместваме от преходното във вечното — каза ми Мерин.

— А когато се събуждаме — прошепна кюмианката, — губим способността да виждаме отвъд настоящия момент.

— Тя никога не се събужда — каза Мерин.

Учителят Малрубиус се размърда и изстена. Кюмианката взе гарафа с вода от масата до леглото и наля малко в една чаша. Когато върна гарафата на мястото й, в нея помръдна нещо живо. Не знам защо реших, че е ундина. Отстъпих назад, но там се оказа Хетор — не по-висок от дланта ми, притиснал сивото си брадясало лице в стъклото.

Гласът му приличаше на писукане на мишка.

— Понякога, гонени от фотонните бури, от въртенето на галактиките по часовниковата стрелка и обратно на нея, летящи със светлината по тъмните морски дълбини, очертани от сребърните ни платна, нашите демонични огледални платна, мачтите ни, високи стотици левги и тънки като конец, като сребърни игли, бродиращи звездната светлина и самите звезди по черното кадифе на небето, и платната се изпълват с ветровете на Времето, което препуска покрай нас. Пяната, летящата пяна на Времето се хвърля на бреговете, където старите моряци вече не могат да държат костите си далеч от неуморната развълнувана вселена. Къде е тя? Къде е моята дама, другарката на душата ми? Изчезна през прииждащите приливи на Водолея, на Рибите, на Стрелеца. Няма я. Изчезна със своята малка лодка, зърната й са притиснати в черния кадифен капак, изчезна завинаги надалеч от митите от звездите брегове, от сухите плитчини на обитаемите светове. Тя сама си е кораб, тя самата е носовата украса на кораба си, тя е и капитанът. Боцмане, боцмане, готов за тръгване! Моряко, вдигни платното! Тя ни остави зад себе си. Ние я оставяме зад себе си. Тя е в минало, което никога не сме познавали, и в бъдеще, което не ще видим. Вдигни още платна, капитане! Вселената ни изпреварва…

До гарафата имаше звънец. Мерин позвъни, сякаш за да заглуши гласа на Хетор. Когато учителят Малрубиус едва навлажни устните си, Мерин взе чашата от кюмианката, изля останалата вода на пода и сложи чашата върху гарафата. Хетор замълча, но водата се разля по пода и забълбука, сякаш се подхранваше от някакъв невидим извор. Беше леденостудена. Смътно си помислих, че гувернантката ще ми се ядоса за измокрените обувки.

В отговор на позвъняването се появи прислужница — прислужницата на Текла, чийто одран крак прегледах в деня, когато спасих Водалус. Беше по-млада — толкова млада, колкото трябва да е била по времето, когато Текла е била все още момиче, но кракът й вече беше одран и кървеше.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам, Хуна — казах аз. — Не бях аз… беше учителят Гурлойс и някой от калфите.

Учителят Малрубиус седна в леглото и едва сега забелязах, че то е във формата на женска длан — пръстите й бяха по-дълги от ръката ми, а ноктите напомняха нокти на хищна птица.

— Ти си добре! — каза той, сякаш аз бях онзи, който умира. — Или поне почти добре.

Пръстите започваха да се свиват към него, но той скочи от леглото във водата, която сега стигаше до колене, и застана до мен.

Кучето — моят стар Трискъл — очевидно се бе крило под леглото или просто бе лежало в другата му половина, където не можех да го забележа. Сега се приближи към нас, разплискваше водата с предните си лапи и широките си гърди и лаеше радостно. Учителят Малрубиус хвана дясната ми ръка, а кюмианката — лявата. Двамата ме поведоха към едно от огромните очи на планината.

Гледката беше същата, която бях видял, когато Тифон ме беше завел там — светът се разстилаше като килим и се виждаше целият. Този път обаче беше много по-величествено. Слънцето беше зад нас. Лъчите му сякаш се бяха усилили хилядократно. Като чрез алхимия сенките се превърнаха в злато и всяко зелено нещо ставаше все по-тъмно и наситено. Можех да видя как пшеницата зрее по полетата и дори безбройните риби, които удвояваха и учетворяваха броя си с разрастването на тънкия слой повърхностни водорасли, които ги хранеха. Водата от стаята зад нас се изливаше от окото и уловила слънчевата светлина, падаше надолу като огромна дъга.

 

 

Тогава се събудих.

Докато съм спал, някой ме бе завил с чаршафи, натъпкани със сняг (по-късно научих, че го доставят от планинските върхове с товарни животни). Треперех и мечтаех да се върна в съня си, макар и наполовина да осъзнавах какво огромно разстояние ме отделя от него. Усетих в устата си горчивия вкус на лекарство. Опънатият брезент ми се стори толкова твърд, колкото и подът под мен, а Пелерините в алени дрехи и с фенери се движеха из помещението и се грижеха за мъжете и жените, стенещи в мрака.