Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (33)

33.
Цитаделата на Самодържеца

Макар всяка левга, която ме отделяше от Доркас, да късаше сърцето ми, не мога да ви опиша облекчението, което изпитах, когато отново стъпих на борда на „Самру“, след като видях празния, потънал в тишина юг.

Палубите бяха груби, но приятно бели, от наскоро нарязани дъски, и всеки ден ги търкаха с една голяма рогозка, наречена „мечка“, изработена от стари въжета. Върху нея сядаха двамата готвачи и екипажът ги возеше из целия кораб, като внимателно изтъркваше всяка педя преди закуска. Пролуките между дъските бяха запълнени с черна смола и палубите приличаха на площадки, павирани според някакъв дързък фантастичен проект.

Носът бе висок, с извит назад връх. Над зелените води две очи със зеници колкото паници и сини ириси внимателно подбираха пътя на кораба. От лявото око, подобно на сълза, висеше котвата.

На носа, поддържана от триъгълна подпора от гравирано и оцветено дърво, блестеше с позлатата си птицата на безсмъртието. Главата й бе женска, с удължено аристократично лице и малки черни очи. Безизразното й лице великолепно предаваше мрачното спокойствие на онези, които никога не ще познаят смъртта. Изрисувани дървени пера се спускаха от главата и покриваха раменете и двете полукълба на гърдите й; ръцете й представляваха криле, изпънати назад и нагоре над върха на носа, а алените им пера частично закриваха триъгълната подпора. Ако не бях видял анпиелите на Самодържеца, бих сметнал това създание за напълно неправдоподобно — както без съмнение мислеха и моряците.

Дългият бушприт минаваше между двете криле. Фокмачтата, съвсем малко по-дълга от него, се издигаше от бака. Беше слабо наклонена напред, за да освободи място за предното платно, сякаш бе издърпана от истинското си положение от кливера и носовия такелаж. Гротмачтата стоеше изправена като елата, каквато беше някога, а бизанът се накланяше назад, така че върховете на трите мачти се намираха доста по-далеч един от друг, отколкото основите им. На всяка мачта имаше по една коса рея, направен от свързани помежду си и стесняващи се към края рангоути, които някога са били цели млади дървета. Всяка рея носеше по едно триъгълно платно с ръждив цвят.

Останалата част на корпуса бе боядисана в бяло под ватерлинията и в черно над нея, с изключение на квартердека, чиито червени перила символизираха както високото положение на капитана, така и кървавото му минало. Квартердекът заемаше около една шеста от дължината на „Самру“, но там се намираха рулят и нактоузът^[1] и имаше най-добра видимост поради малкото въжета. Единственото сериозно въоръжение бе едно подвижно оръдие, не по-голямо от онова върху гърба на Мамилиан, еднакво готово да стреля и по пирати, и по евентуални метежници на борда. На кърмата имаше два извити като антените на щурец железни пръта, на които висяха два многостенни фенера — единият бледочервен, а другият — зелен като лунната светлина.

Следващата вечер, докато стоях под тези фенери, слушах ударите на барабана, тихия плясък на веслата и монотонното пеене на гребците, забелязах първите светлини покрай брега. Умиращият край на града, мястото, където живееха най-бедните от бедните — но това само означаваше, че тук е живият край на града и тук свършват владенията на смъртта. Хората се готвеха за сън и може би споделяха един с друг трапезата, ознаменуваща края на деня. Видях хиляди добрини в тези светлини и чух хиляди истории, разказани около огъня. В известен смисъл отново се бях завърнал у дома и същата песен, която ме изпращаше през пролетта, сега ме връщаше отново:

„Гребете, братя, гребете!

Течението е срещу нас.

Гребете, братя, гребете!

Бог обаче е с нас.

Гребете, братя, гребете!

Вятърът е срещу нас.

Гребете, братя, гребете!

Бог обаче е с нас.“

Нямаше начин да не се запитам кой ли тръгва на път тази нощ.

Във всяка дълга история, ако е разказана правдиво, могат да се намерят всички елементи, допринесли за човешката драма от времето, когато първият примитивен кораб е достигнал брега на Луната — не само благородни дела и нежни чувства, но и гротески, фалшив патос и така нататък. Желаех от сърце да изложа в този разказ неподправената истина, без изобщо да се тревожа, че на теб, моя читател, едни части могат да ти се видят неправдоподобни, а други — блудкави. И ако войната в планините бе сцена, изпълнена с благородни дела и подвизи (извършвани най-вече от другите), пленничеството ми при Водалус и асцианите бе момент на ужас, а пътуването със „Самру“ — спокойна интерлюдия, то сега е време за комедийната част.

Стигнахме онази част, където се издигаше Цитаделата (тоест на юг, но не в най-южния край), през деня и с издути платна. Много внимателно разглеждах позлатения от слънцето източен бряг и казах на капитана да ме остави на хлъзгавите стълби, на които навремето отивах да плувам и да се бия. Смятах да мина през портала на некропола и да вляза в Цитаделата през дупката в стената, която е недалеч от кулата Матачин. Порталът обаче бе затворен и заключен и не пристигна така удобният отряд доброволци, който да ме пусне да вляза. Така че ми се наложи да извървя цялото разстояние около некропола и по-нататък покрай стената до стражевата кула.

Там се натъкнах на многобройна стража и войниците ме отведоха при офицера си. Когато му казах, че съм палач, той ме взе за една от отрепките, които с настъпването на зимата търсят начин да се уредят в гилдията. Накрая реши (и напълно основателно, ако бе прав), че трябва да бъда бичуван. За да не се стигне дотам, ми се наложи да счупя палците на двама от хората му, след което му приложих един захват, наречен „коте и топка“, и настоях да ме заведе при началника си — кастелана.

Признавам, че донякъде изпитвах страхопочитание при мисълта за началника му, когото бях виждал само няколко пъти през всички години, през които бях чирак в подвластната му крепост. Оказа се стар войник с посребрени коси, куц като мен. Офицерът със запъване отправяше разни обвинения по мой адрес: бил съм го нападнал и обидил (лъжа), осакатил съм двама от хората му и така нататък. Когато свърши, кастеланът премести погледа си от офицера към мен и обратно, освободи го и ми предложи да седна.

— Не си въоръжен — каза той. Гласът му бе дрезгав, но тих, сякаш бе пресипнал от непрекъснатото крещене на команди.

Потвърдих.

— Но си виждал сражения и си бил в джунглите на север от планините, където не е имало битки от времето, когато заобиколиха фланга ни след пресичането на Уроборос.

— Вярно е — казах аз. — Но откъде си го научил?

— Раната на бедрото ти е нанесена от тяхно копие. Виждал съм достатъчно рани, за да ги разпознавам. Лъчът е минал през мускулите и се е отразил в костта. Може би си се покачил на дърво и някой хастарус те е свалил на земята, но по-вероятно е да си бил в кавалерията и да си атакувал пехотата. Не си бил катаракт, иначе не биха се справили с теб толкова лесно. Може би улан?

— Просто от леките нередовни.

— Ще се наложи по-късно да ми разкажеш подробно, защото според акцента си градски човек, а повечето от другите са еклектици и разни подобни. Освен това имаш още един двоен белег на крака си, бял и чист, с разстояние между двете драскотини около половин педя. Това е ухапване от прилеп-кръвопиец, а те не са толкова големи, освен в истинските джунгли в пояса на света. Как си стигнал дотам?

— Флайерът ни катастрофира. Плениха ме.

— И си успял да избягаш?

Миг по-късно щях да бъда принуден да разказвам за Аджиа, за зеления човек и за пътуването ми от джунглата до устието на Гиол, а това бяха въпроси, върху които не исках да се разпростирам особено. Затова вместо отговор изрекох думите на властта, предназначени за Цитаделата и нейния кастелан.

Той беше куц и ако можех, щях да го спра да не става, но той скочи, отдаде чест, след което падна на колене и целуна ръката ми. Така, без самият той да подозира, кастеланът бе първият човек, който ми отдаде дължимата почит и така получи привилегията да се ползва с лична аудиенция веднъж годишно — привилегия, която досега не е използвал и вероятно никога няма да използва.

Вече ми бе невъзможно да продължа в досегашните си дрехи. Ако настоявах, старият кастелан сигурно щеше да умре от удар. Освен това бе толкова загрижен за личната ми безопасност, че всяко придвижване инкогнито би означавало съпровод от взвод войници с алебарди. Скоро се оказах натъкмен с лазурен язерант, котурни и венец, с жезъл от абанос и широка мантия, обшита с перли. Всички тези неща бяха невероятно древни и бяха извадени от склада, останал от времето, когато Цитаделата е била резиденция на самодържците.

Така че вместо да вляза (както възнамерявах) в нашата кула в същия плащ, в който я напуснах, аз се завърнах като напълно неузнаваемо същество в богато церемониално облекло, мършав като скелет, куц и покрит с отвратителни белези. В този си вид влязох в кабинета на учителя Палемон и съм сигурен, че го изплаших почти до смърт, тъй като само преди малко му бяха съобщили, че Самодържецът се намира в Цитаделата и желае да разговаря с него.

Стори ми се, че е много остарял от времето, когато се махнах оттук. Може би впечатлението се създаваше просто от спомените ми за него не непосредствено преди изгнанието ми, а за учителя Палемон от малката учебна стая на моето детство. Въпреки това ми харесва да мисля, че се е тревожел за мен през цялото време. Може наистина да е било точно така — винаги бях неговият най-добър ученик и любимец; несъмнено именно неговият глас се бе противопоставил на майстор Гурлойс и бе спасил живота ми. И пак той ми бе връчил меча си.

Но независимо дали се бе тревожил много или малко, лицето му изглеждаше покрито с нови и по-дълбоки бръчки, а рядката му коса, навремето сива, сега бе с жълтеникавия цвят на слонова кост. Той коленичи и целуна пръстите ми. Доста се изненада, когато му помогнах да се изправи и му предложих да седне на мястото си зад масата.

— Много си любезен, Самодържецо — каза той и изрече старинната формула: — Твоята милост се простира от слънцата до Слънцето.

— Не ни ли помниш?

— Нима си бил затварян тук? — Той се втренчи в мен през любопитното изобретение от увеличителни стъкла, с чиято помощ едва успяваше да различи предметите. Помислих си, че зрението му, отслабнало още дълго преди раждането ми заради непрекъснатото взиране в летописите на гилдията, се е влошило още повече. — Доколкото виждам, си бил изтезаван. Но смея да заявя, че подобна груба работа не е характерна за нас.

— Не, не е ваше дело — казах аз и докоснах белега на бузата си. — Но въпреки това прекарахме известно време в подземието под тази кула.

Той въздъхна — повърхностно старческо вдишване — и сведе поглед към сивата купчина документи пред себе си. Когато заговори, не успях да различа думите му и го помолих да повтори.

— Случи се — каза той. — Знаех, че ще се случи, но се надявах дотогава да съм мъртъв и забравен. Ще ни разпуснете ли, Самодържецо? Или ще промените задачите ни?

— Още не сме решили как да постъпим с теб и с гилдията, на която служиш.

— Няма да помогне. Моля те, ако те обиждам, да го отдадеш на възрастта ми, Самодържецо… но въпреки това няма да помогне. Накрая ще откриеш, че има нужда от хора, които да вършат онова, което вършим ние. Ако желаеш, наречи го лечителство. Често е било наричано тъй. Или ритуал. Но ще откриеш, че колкото по-прикрита е външността, толкова по-ужасна е същината. Ще хвърляте в затвора онези, които не заслужават смърт? Скоро ще разполагате с могъща армия в окови. Ще откриете, че разполагате със затворници, чието бягство би означавало катастрофа, и че са ви необходими слуги, за да изпълняват правосъдие над онези, които са заслужили да умрат в агония. Кой друг би се наел?

— Никой друг не би могъл да изпълнява правосъдието по начина, по който го правите вие. Казваш, че нашата милост се простира от слънцата до Слънцето, и се надяваме да е тъй. По нашата милост ще гарантираме дори на най-ужасните престъпници бърза смърт. Не заради съжалението ни към тях, а защото е недопустимо добри хора да бъдат принудени цял живот да причиняват единствено болка.

Той вдигна глава и стъклата му блеснаха. За пръв път през всичките години на нашето познанство видях в него младежа, какъвто е бил някога.

— Това трябва да се върши от добри хора. Дали са ти лош съвет, Самодържецо! Недопустимо е, ако подобна работа се изпълнява от лоши хора.

Усмихнах се. Младежът в него отново извика онези мисли, които изхвърлих от ума си преди няколко месеца. Гилдията бе моето семейство и единственият ми дом завинаги. Не бих могъл да намеря приятел в целия свят, ако не открия приятели тук.

— Казано между нас, учителю, решихме изобщо да се откажем от това.

Той не отговори и по изражението му разбрах, че дори не е чул думите ми. Слушаше не тях, а гласа ми. На изнуреното му старческо лице, подобно на пламъци и сенки, се сменяха радост и съмнение.

— Да — потвърдих аз. — Аз съм Севериън.

И докато той правеше усилия да дойде на себе си, отидох до вратата и взех паласката си — бях наредил на един от офицерите на охраната ми да я вземе със себе си. В нея бях сгънал останките от символа за принадлежността ми към гилдията — плаща, някога черен като въглен, а сега с неопределен ръждив цвят. Разстлах го пред майстор Палемон, отворих паласката и изсипах отгоре му цялото й съдържание.

— Това е всичко, което върнахме със себе си.

Той се усмихна, както обикновено правеше в класната стая, когато ме хващаше да правя някаква дребна пакост.

— Това и трона? Няма ли да ми разкажеш по-подробно?

Така и сторих. Отне доста време и на няколко пъти телохранителите ми чукаха по вратата, за да се уверят, че не ми се е случило нищо, а накрая наредих да ни донесат нещо за ядене. А когато от фазана останаха само костите, питките бяха изядени, а виното — изпито, продължихме да говорим. Именно тогава у мен се породи идеята, която най-после даде плод във формата на това описание на моя живот. Първоначално смятах да започва с момента, когато напуснах нашата кула, и да завърша със завръщането си там. Но скоро разбрах, че макар и подобна композиция наистина да разполага със симетрията, така ценена от хората на изкуството, никой не би могъл да разбере моите приключения, без да има някаква представа за юношеството ми. По същия начин някои моменти от моя разказ щяха да бъдат незавършени, ако не ги продължа (както и възнамерявам да сторя) няколко дни след завръщането си. Може би за някого съм създател на „Златната книга“. Всъщност нищо не пречи всичките ми перипетии да са просто измислица на библиотекарите, целящи да запълнят празните си лавици. Впрочем, дори това последното може да се окаже твърде самонадеяно.