Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (3)

3.
През праха

Не знаех накъде да тръгнем — на север или на юг. Някъде на север се намираше армията на асцианите и имаше риск, ако се доближим прекалено много до тях, да ни заловят. Но в същото време колкото по на юг отивахме, толкова по-малко шансове имахме да намерим помощ, а и бе по-вероятно да ни арестуват като дезертьори. В края на краищата тръгнах на север. Няма съмнение, че действах преди всичко по навик. И досега не съм напълно убеден, че постъпих правилно.

Росата вече бе изсъхнала и не се виждаха никакви следи. На три разкрача или повече от двете страни на пътя тревата бе покрита със сив прах. Скоро излязохме от гората. Пътят продължи надолу по хълма към мост, прехвърлен над малка рекичка, течаща по дъното на каменисто дере.

Отбихме встрани и се спуснахме към водата, за да пием и да изплакнем лицата си. Не се бях бръснал, откакто напуснах езерото Дютурна, и въпреки че не намерих нищо, докато ровех в раницата на войника за огниво, все пак реших да го попитам за бръснач.

Споменавам този незначителен случай само защото ми се стори, че за първи път ме разбира. Той кимна и извади от ризницата си едно от онези малки остриета, които използват селяните — техните ковачи ги изработват от остатъците на негодни за по-нататъшна употреба подкови. Наострих го с помощта на счупеното точило, което все още мъкнех със себе си, след това го изгладих в кожата на ботуша си и попитах войника дали няма и сапун. Дори и да имаше, той не ме разбра и седна на един камък, откъдето можеше да гледа водата. Това силно ми напомни за Доркас. Копнеех да го разпитам за полетата на Смъртта, да науча всичко за онова време, което (вероятно) е тъмно само за нас. Но вместо това наплисках лицето си със студената вода на реката и изстъргах, доколкото можех, бузите и брадичката си. Когато сгънах бръснача и понечих да му го върна, той сякаш не знаеше какво да прави с него. Задържах го у мен.

През останалата част от деня предимно вървяхме. На няколко пъти ни спираха и ни разпитваха. Но по-често ние спирахме и разпитвахме другите. Постепенно намислих една засукана лъжа — че съм ликтор на граждански съдия, който съпровожда аутарха — сиреч Самодържеца. Натъкнали сме се на този войник на пътя и господарят ми е заповядал да се погрижа за него. Той не може да говори и затова не зная към кое подразделение се числи. Това последното си беше самата истина.

Пресичахме други пътища и понякога свивахме по тях. На два пъти се доближавахме до големи лагери, където десетки хиляди войници живееха в истински градове от палатки. И в двата лагера онези, които се грижеха за болните, ми обясняваха, че биха превързали раните на спътника ми, ако кървели, но не можели да поемат отговорност за него в този му вид. Когато говорех с втория лекар, вече не питах къде са Пелерините, а само молех да ни упътят към някое място, където можем да намерим подслон. Беше почти нощ.

— На три левги оттук има лазарет, където може да ви приемат. — Човекът, който ми каза това, ни изгледа последователно и сякаш изпитваше точно толкова съчувствие към мен, колкото и към войника, който стоеше мълчалив и объркан. — Вървете на северозапад, докато отдясно не видите път, който минава между две големи дървета. Пътят е около два пъти по-тесен от този, по който дойдохте. Тръгнете по него. Въоръжен ли си?

Поклатих глава. Бях прибрал сабята на войника в ножницата му.

— Принуден бях да оставя меча си у слугите на господаря си. Не бих могъл да го нося и едновременно да помагам на този човек.

— Тогава трябва да внимаваш за диви зверове. Най-добре би било да имаш нещо, с което да стреляш, но не мога да ти помогна.

Обърнах се да тръгна, но той постави ръка на рамото ми, спря ме и каза:

— Ако те нападнат, остави го. И ако ти се наложи да го оставиш, не съжалявай много-много. Виждал съм подобни случаи и преди. Малко вероятно е да се оправи.

— Той вече се оправи — казах аз.

Въпреки че този човек не ни разреши да останем, нито пък ми даде оръжие, все пак ни даде храна. Разделих се с него в по-повдигнато настроение, отколкото бях преди. Намирахме се в долина и хълмовете на запад бяха скрили слънцето преди една стража или повече. Докато крачех до войника, открих, че вече не е нужно да го държа за ръката. Пуснах го и той продължи да върви до мен, сякаш бяхме приятели. Лицето му не приличаше на лицето на Йонас — то бе дълго и тясно, — но когато го погледнах отстрани, долових такова сходство със стария ми приятел, че сякаш гледах призрак.

 

 

На лунна светлина сивият път изглеждаше зеленикавобял, а дърветата и храстите от двете му страни станаха черни. Докато крачехме, започнах да говоря. Да си призная, това отчасти се дължеше на чувството ми за пълна самота. Но все пак имаше и други причини. Разбира се, съществуваха зверове като алзабото, които нападат хора, както лисиците се хвърлят върху кокошките, но бях чувал, че съществуват и много други животни, които бягат, щом усетят човешко присъствие. Така че си помислих, че ако говоря на войника, както разговарям с всеки друг, евентуалните зложелатели надали биха се досетили колко малко вероятно е той да не окаже никаква съпротива.

— Помниш ли предишната вечер? — започнах аз. — Спеше много дълбоко.

Отговор нямаше.

— Може и да не съм ти казвал, но имам способността да си спомням всичко. Невинаги мога да го открия тогава, когато искам, но то е винаги някъде там, сред останалите спомени. Разбираш ли, някои спомени са като избягали затворници, блуждаещи из подземие. Можеш и да не си в състояние да ги извадиш, когато поискаш, но те са винаги в теб и не могат да изчезнат. Всъщност, ако се замислиш, не е точно така. Четвъртото, най-дълбокото ниво на нашата тъмница е изоставено — никога няма достатъчно затворници, за да се запълнят по-горните, и сигурно след време господарят Гурлойс ще се откаже и от третото. Сега го използваме само за лудите, които никой официален служител не идва да види. Ако ги държим на горните нива, шумът от тях ще пречи на останалите. Е, разбира се, никой от тях не е особено шумен. Някои са кротки като тебе.

Отново нямаше отговор. На лунната светлина не можех да определя дали изобщо ми обръща внимание, но си спомних, че все пак ми даде бръснача.

— Веднъж аз самият минах по този път. Тоест, през четвъртото ниво. Имах куче и го държах там, но то избяга. Тръгнах след него и открих тунел, който водеше извън тъмницата. Накрая се измъкнах от един разрушен пиедестал на място, наречено Атриум на времето. Навсякъде имаше слънчеви часовници. Срещнах една млада жена, по-красива от всички, които бях виждал дотогава — по-хубава дори от Йолента, като се замисля, но не по същия начин.

Войникът не продума, но нещо ми подсказа, че ме чува. А може би това бе просто слабо движение на главата му, което долових с периферното си зрение.

— Казваше се Валерия и мисля, че беше по-млада от мен, макар и да изглеждаше по-стара. Имаше черна къдрава коса като на Текла, но очите й също бяха тъмни. А очите на Текла бяха виолетови. Имаше най-красивата кожа на света, като мляко, смесено със сок от гранати и ягоди. Но не смятах да говоря за Валерия, а за Доркас. Тя също е красива, макар и прекалено тъничка, почти като дете. Лицето й е като на пери, а цветът му — като злато. Косите й бяха дълги, преди да ги отреже. Винаги носеше цветя в тях.

Отново замълчах. Вях заговорил за жени, защото ми се стори, че това привлича вниманието му. А сега не можех да кажа дали ме слуша, или не.

— Преди да напусна Тракс, отидох да видя Доркас. Беше в стаята си в един хан — „Патешкото гнездо“. Лежеше гола в леглото, но се бе завила с чаршаф, сякаш никога не бяхме спали заедно — ние, които бяхме изминали толкова път заедно, бяхме лагерували на места, където не е стъпвал човешки крак от времето, когато сушата се е издигнала от морето, бяхме се качвали на хълмове, където нямаше никакви други следи, освен на слънцето. Тя ме напускаше и аз я напусках, и никой от нас не искаше нещо друго, макар че накрая тя се изплаши и ме помоли да тръгне с мен.

— Каза, че според нея Нокътя има същата власт над времето, каквато казват, че огледалата на отец Инир имат над пространството — продължих аз. — Тогава не й обърнах много внимание — не съм особено интелигентен и изобщо не съм философ, — но сега намирам думите й за интересни. Каза ми: „Когато възкреси онзи улан, това стана възможно, защото Нокътя е завъртял за него времето назад до момента, когато все още е бил жив. А когато почти излекува раните на приятеля си, Нокътя е придвижил времето напред, когато те е трябвало почти да са заздравели.“ Не мислиш ли, че наблюдението е интересно? Малко след като те убодох по челото с Нокътя, ти издаде някакъв странен звук. Може би това е било предсмъртното ти хъркане.

Зачаках. Войникът не проговори, но неочаквано усетих ръката му върху рамото си. Дотогава говорех почти лекомислено. Докосването му ме върна към действителността и ме накара да осъзная сериозността на онова, което бях казал. Ако то бе истина — или поне отдалечено да се доближаваше до истината, — тогава си играех със сили, които разбирах не по-добре от сина на Каздое, когото се опитах да направя свой, без да разбирам смисъла на огромното колело, отнело живота му.

— Така че няма нищо чудно, че си объркан. Сигурно е ужасно да се върнеш назад във времето, а още по-ужасно — да преминеш назад през смъртта. Искам да кажа, това е като да се родиш втори път, но сигурно е много по-зле — нали детето е живо в утробата на майка си. — Поколебах се. — Аз… имам предвид, че Текла… никога не е носила в себе си дете.

Може би защото мислех за неговото объркване, аз самият се обърках до такава степен, че вече не знаех кой съм.

— Трябва да ме извиниш — продължих тромаво. — Когато съм уморен и понякога, когато почти заспивам, сякаш ставам друг човек. — Поради някаква причина при тези думи той стисна рамото ми по-силно. — Това е дълга история и няма нищо общо с теб. Исках да кажа, че в Атриума на времето счупването на пиедестала беше наклонило циферблата на слънчевия часовник и гномоните не показваха точното време. Чух, че когато се случи подобно нещо, дневните стражи спират или известно време се движат назад. Имаш джобен слънчев часовник и знаеш, че за да показва точното време, трябва да насочиш гномона му към слънцето. Слънцето е неподвижно, а Ърт танцува около него и по танца му можем да определим времето, също както глухият може да свири ритъма на тарантела само като гледа движенията на танцьорите. Ами ако самото слънце затанцува? Тогава времето може да тръгне назад.

— Не зная дали вярваш в Новото слънце — аз самият не съм сигурен — продължих. — Но ако то дойде, това ще бъде повторно идване на Помирителя. Ето защо „Помирител“ и „Ново слънце“ са две имена на една и съща личност и можем да се запитаме защо тази личност трябва да се нарича Ново слънце. Какво мислиш? Може ли това да е заради властта му да управлява времето?

Сега наистина почувствах как самото време е спряло. Дърветата около нас се изправяха тъмни и мълчаливи. Нощта беше разведрила въздуха. Не можех да измисля какво друго да кажа, а се срамувах да продължа да дрънкам глупости — по някакъв начин чувствах, че войникът внимателно слуша всяка моя дума. Забелязах пред нас два бора с много по-дебели стебла от стеблата на дръвчетата покрай пътя, между които минаваше бледа зеленикавобяла пътека.

— Натам! — възкликнах аз.

Но когато доближихме дърветата, ми се наложи да спра войника с ръце и да го обърна за раменете, за да ме последва. Забелязах нещо тъмно и влажно в праха и се наведох да го докосна.

Беше съсирена кръв.

— На прав път сме — отбелязах. — Оттук са пренасяли ранените.