Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (29)

29.
Самодържецът на общността

Към средата на деня отново изпреварихме всички, които бяхме изпреварили и предишния ден, и стигнахме някакъв обоз. Мисля, че всички бяха поразени при откритието, че тази огромна войска, която бяхме видели, не е нищо повече от ариергард на армия, която е невъобразимо по-голяма.

Като впрегатни животни асцианите използваха уйнитатери и платибелодонти. Сред тях крачеха и шесткраки машини, очевидно, построени със същата цел. Доколкото можех да видя, водачите не правеха разлика между машините и животните. Ако животното се строполяваше и не можеше да бъде накарано да се изправи, или пък някоя машина се счупеше, товарът се прехвърляше върху най-близките наоколо. Асцианите, изглежда, не си правеха труда да заколят животните заради месото им или да поправят машините, за да ги разглобят и да вземат здравите им части.

Късно следобед колоната ни изведнъж силно се развълнува, макар че нито аз, нито стражите ми не разбраха каква е причината. Самият Водалус забързано мина покрай нас, съпроводен от няколко свои лейтенанти, а след това между началото и края на колоната засноваха хора. Когато дойде вечерта, не си устроихме лагер, а продължихме да се тътрим напред заедно с асцианите. Раздадоха факли и тъй като нямах оръжие и вече бях малко укрепнал, взех по една в ръка и се почувствах едва ли не началник на шестте меча, които ме съпровождаха.

Спряхме някъде към полунощ. Стражите ми събраха дърва и запалихме огъня с една от факлите. Тъкмо се канехме да легнем да спим, когато видях как един вестоносец нареди на носачите на покритата носилка пред нас да станат и ги прати да продължат да се спъват напред. Скоро след като се скриха от погледите ни, вестоносецът се върна и бързо размени шепнешком няколко думи с пазачките ми. Моментално ми завързаха ръцете (което не се бе случвало, откакто Водалус преряза вървите) и забързахме след носилката. Подминахме началото на колоната, отбелязано с малката шатра на шателена Теа, без да се спираме, и скоро се загубихме сред милиардите асциани от основните им части.

Главният им щаб представляваше метален купол. Предполагам, че сигурно можеше да се сгъва и да се прибира като палатка, но изглеждаше солиден като сграда. Отвън бе черен, но когато една от страните му се отвори, за да ни пропусне, отвътре бе осветен от бледа светлина, която ми се стори магьосническа. Водалус бе там, изпънат и почтителен. До него се намираше носилката и през вдигнатите й завеси се виждаше неподвижното тяло на Самодържеца. В центъра на купола около ниска маса седяха три жени. Никоя от тях не гледаше нито Водалус, нито носилката, нито мен, ако се изключеха един-два случайни погледа. Пред себе си имаха купища листа, но не гледаха дори тях, а седяха, без да откъсват очи една от друга. На външен вид много приличаха на останалите асциани, с тази разлика, че погледите им не бяха чак толкова безумни и изглеждаха малко по-охранени.

— Ето го — каза Водалус. — Сега и двамата са пред вас.

Една от асцианките каза нещо на останалите на техния език. Двете кимнаха и тя каза:

— Само онзи, който действа против народа, е принуден да крие лицето си.

Настъпи продължителна пауза, след което Водалус ми изсъска:

— Отговори й!

— Какво? Това не беше въпрос.

— Кой е приятел на народа? Онзи, който помага на народа. Кой е враг на народа?

И бързо прибави:

— Отговори дали един от двамата — ти или човекът в безсъзнание — е лидерът на народите от южната част на това полукълбо?

— Не — отговорих аз. Лъжата бе лесна, тъй като от онова, което бях видял, Самодържецът бе всъщност лидер на много малка част от хората в Общността. Тихо прошепнах на Водалус: — Що за глупост е това? Да не би да вярват, че ако бях Самодържецът, щях да им го кажа?

— Всичко, което казваме, се предава на север.

Една от асцианките, която досега бе мълчала, заговори и ни посочи. Когато приключи, трите останаха да седят абсолютно неподвижно. Имах впечатлението, че слушат нечий глас, който не мога да чуя, и че не смеят да помръднат, докато той им говори. Но това може би беше просто игра на въображението ми. Водалус се размърда, аз също промених позата си, за да сваля тежестта от ранения си крак, тесните гърди на Самодържеца равномерно се издигаха и спускаха. Но трите жени оставаха неподвижни, сякаш се бяха превърнали в статуи.

Накрая онази, която бе заговорила първа, каза:

— Всички хора принадлежат на народа.

При тези думи останалите като че ли се отпуснаха.

— Този човек е болен — каза Водалус, като гледаше към Самодържеца. — Той бе мой предан слуга, макар да се опасявам, че това е вече минало. Другият съм обещал на една от последователките си.

— Наградата за жертвата пада върху онзи, който без да мисли за собствената си изгода, предлага на народа онова, което има.

Тонът на асцианката ясно показваше, че по-нататъшните спорове са невъзможни.

Водалус ме погледна и сви рамене, след което се обърна и излезе от купола. Почти веднага влязоха неколцина асциански офицери с камшици.

 

 

Бяхме затворени в асцианска палатка, която бе почти два пъти по-голяма от килията в зикурата. Имаше огън, но не и легла и офицерите, които донесоха Самодържеца, просто го хвърлиха на пода. След като успях да развържа ръцете си, се опитах да го наглася малко по-удобно — обърнах го по гръб и изпънах ръцете му покрай тялото му.

Армията около нас бе тиха, или поне толкова тиха, колкото би могла да бъде армия от асциани. От време на време някой изкрещяваше — явно насън, — но през повечето време единственият шум идваше от бавните стъпки на часовите отвън. Не мога да изразя ужаса, който изпитах при мисълта, че ще ме пратят на север към Асция. Да виждам единствено подивелите гладуващи лица на асцианите и до края на дните си да изпитвам на собствения си гръб онова, което ги бе довело до подобно състояние ми струваше по-ужасна участ дори от най-страшните изтезания, които някой от клиентите ни е понесъл в кулата Матачин. Опитах се да повдигна платнището на палатката с мисълта, че часовите не могат да ми направят нищо по-лошо от това да ми отнемат живота, но то бе запоено за земята по някакъв непонятен за мен начин. Всичките четири стени бяха от някакъв подобен на коприна материал, който не можех да разкъсам. Бръсначът на Милес ми бе отнет от моите пазачки преди няколко дни. Вече се канех да се втурна към вратата, когато добре познатият глас на Самодържеца прошепна:

— Чакай.

Отпуснах се на колене пред него, внезапно уплашен, че ни подслушват.

— Мислех, че… спиш.

— Предполагам, че през повечето време съм бил в кома. През останалото се преструвах, за да не може Водалус да ме разпитва. Смяташ да бягаш ли?

— Не и без теб, сир. Сега не. Вече си бях помислил, че си мъртъв.

— Няма да ти се наложи да чакаш дълго… със сигурност не повече от ден. Да, мисля, че това е най-доброто, трябва да избягаш. Отец Инир е заедно с бунтовниците. Той трябваше да ти осигури всичко необходимо и да ти помогне да се измъкнеш. Но ние вече не сме там… нали? Може и да не бъде в състояние да ти помогне. Разтвори робата ми. Първото нещо, което трябва да направиш, е да претърсиш пояса ми.

Направих каквото поиска. Плътта, която докосваха пръстите ми, бе студена като на мъртвец. До левия му хълбок видях дръжка от сребрист метал, не по-дебела от женски пръст. Извадих оръжието. Острието бе не по-дълго от половин педя, но бе дебело, здраво, а подобна острота не бях срещал от времето, когато боздуганът на Баландерс разби на парчета Терминус Ест.

— Още не трябва да тръгваш — прошепна Самодържецът.

— Няма да тръгна, докато си жив — отговорих аз. — Не ми ли вярваш?

— И двамата ще бъдем живи, и двамата ще се махнем оттук. Познаваш мерзостта… — Ръката му хвана моята. — Яденето на мъртъвците, поглъщането на живота им. Но има и още един начин, който не познаваш, и един друг наркотик. Трябва да го вземеш и да погълнеш живите клетки на предния ми мозък.

Сигурно съм се отдръпнал, защото ме стисна малко по-силно.

— Когато лягаш с жена, ти вкарваш своя живот в нейния, така че евентуално да създадете нов. Когато направиш това, което ти заповядвам, моят живот и животът на другите в мен ще продължи да съществува в теб. Клетките ще влязат в твоята нервна система и ще се размножат там. Наркотикът е в стъкленицата на шията ми, а този нож ще разреже черепа ми като шишарка. Имал съм възможност да го изпитам на практика, така че ти го гарантирам. Помниш ли как се закле да ми служиш, когато затворих книгата? Използвай ножа сега и се махай оттук по възможно най-бързия начин.

Кимнах и обещах, че ще го послушам.

— Наркотикът е по-силен от всички останали, които познаваш, и въпреки че другите, освен мен ще бъдат слаби, ще има стотици личности… Ние сме много хора.

— Разбирам — казах аз.

— Асцианите тръгват на разсъмване. Възможно ли е от тази нощ да е останала само една стража?

— Надявам се да преживееш тази нощ, сир, както и още много други. Ще се оправиш.

— Трябва да ме убиеш сега, преди Ърт да завърти лицето си към слънцето. Тогава ще живея в теб… никога няма да умра. Сега съм жив само благодарение на волята си. Силите ме напускат с всяка моя дума.

За мое най-голямо учудване от очите ми бликнаха сълзи.

— Мразех те още от дете, сир. Не съм ти сторил никакво зло, но щях да го направя, ако имах възможност. Сега съжалявам.

Гласът му отслабваше, докато не стана не по-силен от песента на щурец.

— Имал си право да ме мразиш, Севериън. Аз поддържах… също както и ти ще поддържаш… прекалено много неща, които не бяха добри.

— Защо? — попитах аз. — Защо?

Отново се отпуснах на колене.

— Защото всичко останало е още по-лошо. Докато не дойде Новото слънце, ние можем да избираме единствено между злини. Всички са се опитвали и всички са се провалили. Благата да бъдат общи, властта да бъде у народа… всичко. Стремиш се към прогрес? Асцианите го имат. Те са оглушени от него, дотолкова са полудели от смъртта на Природата, че са готови да приемат Еребус и останалите за богове. Ние държим човечеството неизменно… във варварство. Самодържецът пази народа от ликуващите, а ликуващите… пазят народа от Самодържеца. Религията дава на народа утешение. Затворихме пътищата, за да парализираме обществения ред…

Очите му се затвориха. Поставих ръка на гърдите му и едва усетих ударите на сърцето му.

— Докато не се появи Новото слънце…

От това се мъчех да избягам, а не от Аджиа, от Водалус или от асцианите. Колкото се може по-внимателно свалих верижката от врата му, отворих стъкленицата и изпих наркотика. След това с късото твърдо острие направих онова, което трябваше.

 

 

Когато всичко приключи, го покрих от главата до петите със собствената му шафранена роба и окачих празната стъкленица на врата си. Действието на наркотика бе точно толкова силно, колкото ме бе предупредил. Ти, който четеш това, сигурно никога не си имал повече от едно съзнание и не можеш да разбереш какво е да имаш две или три, да не говорим за стотици. Мъртвият Самодържец, чието лице бях превърнал в алена каша, отново бе жив. Моите очи и ръце бяха и негови, разбрах работата на пчелните кошери в Дома на Абсолюта и светостта на онези, които се ориентират по слънцето и извличат злато от плодородието на Ърт. Научих за неговия път до Трона на Феникс, до звездите и обратно. Неговият ум се вля в моя и го изпълни с учения, за чието съществуване дори не бях подозирал, със знанията, които му бяха предали другите. Феноменалният свят изглеждаше неясен и смътен, подобно на бегло нахвърлена картина върху пясък, над който се носи и стене вятърът. Не бих могъл да се съсредоточа върху нея, дори и да исках, но и нямах никакво желание да го правя.

Черната тъкан на нашата палатка — затвор стана синьо-сива и горните й ъгли се завъртяха, подобно на призмите на калейдоскоп. Бях паднал, без да забележа, и сега лежах до трупа на своя предшественик, а опитите ми да се изправя се свеждаха единствено до това да удрям с длани земята.

Не зная колко дълго лежах така. Изтрих ножа — вече моя нож — и го прибрах по начина, по който го бе направил той. Ясно си се представях като десетки наложени един върху друг образи, разрязващи палатката и измъкващи се навън в тъмното. Севериън, Текла и още милиарди други бягаха. Видението бе толкова истинско, че понякога ми се струваше, че съм го направил наистина. Но всеки път, когато трябваше да тичам между дърветата, избягвайки изтощените спящи асциани, откривах, че лежа в палатката до покритото с дрехата тяло.

Някой ме хвана за ръката. Реших, че офицерите с камшиците са се върнали, и се опитах да ги видя и да стана, за да избегна ударите. Но в съзнанието ми нахлула хиляди най-различни спомени, подобно на картините, които собственикът на някоя евтина галерия сменя една след друга пред очите ти — надбягване, издигащи се тръби на орган, чертеж с надписани ъгли, жена в каруца.

— Добре ли си? — попита ме нечий глас. — Какво ти е?

Почувствах, че от устните ми капе слюнка, но не можех да произнеса нито дума.