Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (28)

28.
Преходът

Днес участвах в последната тържествена религиозна церемония, преди да напусна Дома на Абсолюта. Подобни ритуали се делят на седем степени според тяхната важност, или, както казват хептарсите — „трансцендентност“ — нещо, за което бях напълно невеж по онова време. На най-ниската, или Аспирацията, стоят проявите на лична набожност, в които влизат молитвите в уединение, поставяне на камък върху пирамида от други и така нататък. Събранията и публичните молитви, които като момче свързвах с цялата организирана религия, са част от друга степен, наречена Интеграция. Днешната церемония спада към седмата и най-висша степен — тази на Асимилацията.

В съответствие с принципа на кръговрата сега се освобождаваме от по-голямата част от нещата, натрупани при преминаването през първите шест степени. Нямаше никаква музика и богатите одежди на Убеждението се смениха с колосани роби, чиито твърди гънки ни караха да приличаме на нещо като статуи. Вече бе невъзможно да провеждаме церемонията като някога, обвити от сияещия пояс на галактиката, но за да се достигне максимален ефект, притегателното поле на Ърт бе премахнато от базиликата. За мен усещането бе съвсем ново и макар че изобщо не се страхувах, си припомних нощта в планината, когато имах чувството, че се намирам на ръба и ще падна от света — нещо, което ще изпитам наяве утре. От време на време таванът ми се струваше под или пък стената (което ми се видя много по-объркващо) се превръщаше в таван; ако погледнеш нагоре през отворените прозорци, виждаш тревист планински склон, издигнал се завинаги нагоре към небето. Колкото и да бе стряскаща, тази гледка бе не по-малко истинска от онази, която виждаме обикновено.

Всеки от нас се превърна в слънце. Обикалящите черепи от слонова кост бяха нашите планети. Казах, че нямаше музика, но това не бе съвсем вярно, тъй като при въртенето си черепите издаваха приятен тих звук от преминаването на въздуха през очните кухини и зъбите. Онези с кръгли очни кухини държаха един почти стабилен тон, със съвсем малки отклонения при въртенето около собствената си ос. Песните на черепите с елипсовидни кухини се засилваха и отслабваха в зависимост от промяната на разстоянието им от мен.

Колко сме глупави, за да виждаме в тези празни очни кухини и мраморни калоти единствено смъртта. Колко много приятели са сред тях! Кафявата книга, която носех със себе си чак дотук, единственото нещо от кулата Матачин, което е с мен и до днес, е била съшита, отпечатана и измислена от мъже и жени с такива костеливи лица. А ние, погълнати от водовъртежа на техните гласове, от името на онези, които вече са минало, предлагаме себе си и настоящето на ярките лъчи на Новото слънце.

И все пак в този момент, обкръжен от най-съдържателен и величествен символизъм, не можех да не се замисля за това колко различна бе действителността, когато напуснахме зикурата на следващия ден след разговора ми с Водалус и вървяхме (аз — под охраната на шест жени, които понякога бяха принудени да ме носят) през убийствената джунгла цяла седмица, а може би и по-дълго. Не знаех (и все още не зная) дали бягахме от армиите на Общността, или от асцианите, които бяха съюзници на Водалус. Може би просто се опитвахме да достигнем основните части на метежниците. Моите стражи се оплакваха от влагата, която капеше от дърветата и разяждаше като киселина оръжията и доспехите им, както и от задушаващата горещина. Аз не усещах нито влагата, нито горещината. Спомням си как веднъж погледнах надолу към бедрото си и с изненада открих, че кожата е паднала и е оголила мускулите ми, подобно на стегнати върви. Можех да видя движението на колянната си става, както човек гледа колелата и предавките на някоя мелница.

Старият лекар вървеше с нас и ме посещаваше по два или три пъти на ден. Отначало се опита да поддържа превръзката на лицето ми суха. Когато видя, че усилията му са безполезни, я махна и се задоволи да намаже раните по лицето с мехлема си. След това някои от моите пазачки престанаха да поглеждат към мен, а ако трябваше да ми кажат нещо, го правеха със сведени очи. Други сякаш се гордееха със способността си да издържат гледката на обезобразеното ми лице, заставаха пред мен с разкрачени крака (явно считаха подобна поза за войнствена) и с нарочна небрежност поставяха лявата си ръка на дръжката на оръжието си.

Разговарях с тях всеки път, когато можех. Не защото ги желаех — болестта, която дойде заедно с раните ми, ме лиши от всякаква похот — а защото насред движещата се колона изпитвах някаква особена самота. Не съм бил толкова сам нито в разкъсвания от войната север, нито дори когато бях заключен в килията на древния зикурат. Освен това в едно закътано ъгълче на мозъка ми продължаваше да витае абсурдната мисъл за бягство. Питах ги за всякакви неща, за които биха могли да покажат някакви знания, и непрекъснато се учудвах колко рядко съвпадаха възгледите ни. Никоя от шестте не се бе присъединила към Водалус, защото разбираше разликата между възстановяването на прогреса, който той се опитваше да олицетворява, и стагнацията на Общността. Три просто бяха тръгнали след мъже от хората му; две бяха дошли с надеждата да получат отмъщение за някакви лични обиди, а една бягаше от омразния си втори баща. Всички, освен последната съжаляваха за постъпката си. Никоя нямаше ясна представа къде се намираме и накъде вървим.

Водачи на колоната бяха трима диваци — двама младежи, които може би бяха братя или дори близнаци, и един по-възрастен мъж, чието лице, изкривено както от възрастта, така и, предполагам, от някакво уродство, бе непрекъснато скрито зад гротескна маска. Въпреки различната си възраст, те всички ми напомняха за голия мъж, когото навремето бях видял в Градината на джунглата. Бяха голи като него, със същата тъмна кожа с метален оттенък и със същите прави коси. Двамата млади носеха церботани, по-дълги от разперените им ръце, както и торби със стрелички, изплетени ръчно от див памук и украсени с горена умбра, получена несъмнено от сока на някакво растение. Възрастният имаше палица, на която се подпираше, украсена отгоре с изсушена маймунска глава.

В една закрита носилка далеч напред в колоната носеха Самодържеца, за когото така и не успях да разбера от лекаря дали е жив. Една нощ, когато пазачките ми бъбреха помежду си, а аз седях свит до малкия ни огън, видях как старият водач (не можех да го объркам с никой друг заради прегърбената му фигура и впечатлението за несъразмерно голяма глава, създадено от маската) доближава носилката и се вмъква под покривалото. След известно време излезе и бързо се отдалечи. Казваха, че старецът е „утурунку“ — шаман, който може да се превръща в тигър.

Няколко дни след като бяхме напуснали зикурата, без да срещнем нищо, което да прилича на път или пътека, се натъкнахме на купища тела. Бяха асциани, разсъблечени и без никакво снаряжение, сякаш мършавите им тела бяха паднали тук направо от небето. Сториха ми се мъртви от цяла седмица. Но несъмнено разлагането бе ускорено от влагата и горещината, така че изминалото време сигурно бе много по-малко. Само в някои случаи можеше да се определи причината за смъртта им.

Дотогава почти не бяхме срещали животни, по-едри от гротескните бръмбари, които бръмчаха през нощта около огньовете ни. Птиците, които чувахме високо в дърветата, си оставаха невидими, а ако прилепите-кръвопийци ни навестяваха, то черните им криле не се виждаха в обгръщащата ни тъмнина. Сега сякаш се движехме през цяла армия от най-различни животни, които се събираха покрай пътеката от тела, подобно на мухи върху тялото на умряло добиче. Рядко минаваше стража, без да чуем хрущенето на кости, строшавани от нечии могъщи челюсти. Нощем тъмнината, обкръжаваща малките ни огньове, се нарушаваше от светенето на зелени и червени очи, някои от които се намираха на цели две педи едно от друго. Макар и да изглеждаше невероятно тези хищници, преяли с мърша, да се опитат да ни безпокоят, моите пазачки удвоиха постовете си, а онези, които лягаха да спят, оставаха в броните си и с куртелаксите в ръце.

С всеки изминат ден труповете ставаха все по-свежи, докато накрая започнахме да срещаме и живи хора. Някаква обезумяла жена с остригана коса и горящи очи с препъване доближи колоната точно пред нас, изкрещя нещо, което никой не разбра, и побягна сред дърветата. Чувахме викове за помощ, писъци и несвързани бълнувания, но Водалус не позволи на никого да се отклонява и следобеда на същия ден потънахме в асцианската орда — по същия начин, по който преди бяхме потънали в джунглата.

Колоната ни се състоеше от жените и провизии, самият Водалус и неговото домочадие, както и от неколцината му помощници със своите хора. Като цяло със сигурност не бяхме повече от една пета от силите му. Но дори тук да бяха всички бунтовници, които можеше да събере под знамето си, и всеки воин да се умножеше по сто, на фона на това множество те все така щяха да представляват просто капка вода във водите на Гиол.

Онези, които срещнахме отначало, бяха пехотинци. Спомних си, че Самодържецът ми бе казал, че оръжията им се раздават непосредствено преди сражението. Но ако това бе вярно, явно офицерите им бяха решили, че в момента се води сражение, или ще започне всеки момент. Видях хиляди хора, въоръжени с рансиери, и отначало си помислих, че цялата им пехота е въоръжена по този начин. Привечер обаче настигнахме други хиляди, които носеха демилуни.

Тъй като се придвижвахме по-бързо от тях, навлязохме дълбоко в армията им. Обаче се установихме на лагер преди тях и през цялата нощ, докато най-после не заспах, чувах дрезгавите им викове и шума от стъпките им. На сутринта отново се намирахме сред мъртъвци и умиращи и измина цяла стража или повече, докато настигнем първите нестройни редици.

Асцианските войници демонстрираха твърдост и сляпо подчинение на реда — нещо, което не съм виждал другаде и ми се струва, че се корени не в духа или дисциплината такива, каквито ги приемах аз. Те сякаш се подчиняваха просто защото не можеха да си представят някакъв друг възможен начин на поведение. Нашите войници почти винаги носят по няколко оръжия — най-малкото енергийно оръжие и дълъг нож (сред шиавоните аз единствен нямах такъв нож като допълнение към сабята). Ни никога не видях асцианин с повече от едно оръжие. Повечето от офицерите им пък не носеха абсолютно нищо, сякаш се гнусяха от самата идея, че могат лично да влязат в сражение.