Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (27)

27.
Пред Водалус

На сутринта на шестия ден дойдоха да ме вземат две жени. През изминалата нощ бях спал съвсем малко. Един от прилепите-кръвопийци, които се срещат често по тези места, беше влязъл в килията ми. Макар че успях да го изгоня и спрях кръвта, той се връщаше отново и отново, привлечен, предполагам, от миризмата от раните ми. И до днес не мога да видя разсеяната зеленикава лунна светлина, без да си представя прилеп, който пълзи, подобно на някакъв огромен паяк, след което рязко излита във въздуха.

Жените се изненадаха, като ме видяха буден — аз също се изненадах, когато ги видях. Слънцето тъкмо изгряваше. Накараха ме да стана. Едната завърза ръцете ми, а другата стоеше с опрян в гърлото ми кинжал. Все пак ме попита дали бузата ми се оправя и добави, че са й казали, че съм бил доста хубав в деня, когато са ме донесли.

— Тогава бях почти толкова близко до смъртта, колкото съм и сега — отговорих й аз. Истината беше, че макар контузията, която получих при катастрофата, вече да бе отшумяла, кракът и лицето продължаваха да ме болят.

Жените ме отведоха при Водалус. Но не някъде в зикурата или на някоя тераса, където, както очаквах, щеше да седи редом до Теа, а на една полянка, оградена от три страни от бавнотечаща зеленикава вода. Изминаха един-два мига (стоях и чаках да свършат някаква друга работа) преди да разбера, че реката тече на североизток. Никога преди не бях виждал реки, течащи в тази посока. По личните ми наблюдения всички реки текат на юг или на югозапад и се вливат в Гиол, който също тече на югозапад.

Накрая Водалус кимна към мен и ме изведоха напред. Когато видя, че едва се държа на крака, той нареди на стражите да ме положат да седна в краката му и ги отпрати на разстояние, от което да не могат да ни чуят.

— Появата ти не бе толкова впечатляваща както онази в гората до Несус.

Съгласих се.

— Но, господарю, аз и сега идвам като твой слуга. Също като първия път, когато спасих врата ти от брадвата. Ако се появявам пред теб в кървави дрипи и със завързани ръце, това е, защото ти така се отнасяш със слугите си.

— Наистина съм съгласен, че при твоето положение връзването на ръцете ти е малко преувеличено. — Той едва забележимо се усмихна. — Боли ли?

— Не. Вече ми мина.

— И все пак от въжетата няма нужда. — Водалус стана, извади една тънка сабя, наведе се и сряза вървите с върха й.

Размърдах рамене и се освободих. Сякаш в ръцете ми се впиха хиляди иглички.

Водалус отново се настани на мястото си и попита дали няма да му благодаря.

— Ти никога не си ми благодарил, господарю. Вместо това ми даде монета. Мисля, че още я пазя някъде. — Започнах да ровя в паласката си за парите, които ми плати Гуасахт.

— Можеш да си я задържиш. Ще искам от теб много повече. Готов ли си да ми кажеш кой си?

— Винаги съм бил готов, господарю. Аз съм Севериън, бивш калфа от гилдията на палачите.

— Значи си само бивш калфа на гилдията и нищо повече?

— Нищо повече.

Водалус въздъхна и се усмихна, след това се облегна назад и отново въздъхна.

— Моят слуга Хилдегрин винаги настояваше, че си важен. Когато го питах защо, той винаги ме затрупваше с умозаключения, нито едно от които не ми се струваше убедително. Мислех си, че се мъчи да измъкне от мен сребро за едно малко и лесно шпиониране. Но все пак се оказа прав.

— Бил съм важен за теб само веднъж, господарю.

— При всяка наша среща ми напомняш, че навремето си ми спасил живота. Знаеш ли, че веднъж Хилдегрин спаси твоя? Именно той извика „Бягай!“ на противника ти, с когото се дуелирахте в града. Беше паднал и онзи щеше да те наръга.

— Аджиа тук ли е? — попитах аз. — Ако чуе това, ще се опита да те убие.

— Никой не може да те чуе, освен мен. Ако искаш, можеш да й го разкажеш по-късно. Тя няма да ти повярва.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това.

Усмихна се, този път по-широко.

— Добре, тогава ще те предам на нея. Така ще можеш да провериш теорията си.

— Както желаеш.

Той реагира на примирението ми с изящно махване с ръка.

— Мислиш си, че можеш да ме вкараш в задънена улица с готовността си да умреш. А всъщност ми предлагаш лесен изход от една дилема. Твоята Аджиа дойде при мен заедно с един много ценен чудотворец и поиска като награда за службата си само едно — ти, Севериън от ордена на Търсещите истина и покаяние, да й бъдеш предаден лично. Сега казваш, че си Севериън Палача и никой друг. Много трудно бих могъл да отхвърля претенциите й.

— А кой би искал да бъда? — попитах аз.

— Имам, по-скоро имах, един великолепен служител в Дома на Абсолюта. Разбира се, ти го познаваш, защото именно на него предаде посланието ми. — Водалус замълча и отново се усмихна. — Преди около седмица получихме вест от него. Разбира се, то не бе пряко адресирано до мен, но направих необходимото да научи къде се намираме и да не бъдем много далеч от него. Знаеш ли какво ни съобщи той?

Поклатих глава.

— Странно, защото по това време трябва да си бил с него. Каза, че се намира в катастрофирал флайер… и че заедно с него е и Самодържецът. Би трябвало да е пълен идиот да съобщи подобно нещо при обичайно стечение на обстоятелствата, защото ще издаде местоположението си — а както е знаел, той се е намирал в тила ни.

— Значи си част от асцианската армия?

— Да, извършваме някои разузнавателни операции за тях. Виждам, че си смутен от факта, че Аджиа и чудотворецът убиха някои от войниците им, за да те заловят. Не би трябвало да се смущаваш. Господарите им ги ценят дори по-малко и от мен, а и нямаше време за преговори.

— Но не заловихте Самодържеца.

Не съм добър лъжец, но мисля, че бях прекалено изтощен, за да може Водалус лесно да прочете нещо в лицето ми.

Той се наведе напред и за миг очите му светнаха, сякаш някой запали свещи зад тях.

— Значи е бил там. Чудесно. Видял си го. Летял си заедно с него във флайера му.

Кимнах отново.

— Разбираш ли, колкото и нелепо да звучи, се опасявах, че той — това си ти. Никога не се знае. Самодържецът умира и на негово място застава друг, който може да управлява половин столетие или само две седмици. Значи сте били трима? Само трима?

— Да, само трима.

— Как изглежда Самодържецът? Опиши ми го до най-малката подробност.

Подчиних се и описах доктор Талос във вида, когато изпълняваше ролята му.

— Успя ли да избяга от създанията на чудотвореца и от асцианите? Или асцианите са го заловили? Или може би жената и любовникът й са го задържали за себе си?

— Казах ти, че асцианите не го хванаха.

Водалус отново се усмихна, но зад горящите му очи и изкривената уста се четеше само болка.

— Разбираш ли — повтори той, — за известно време си мислех, че той — това си ти. Нашият служител е тук, но той е наранен в главата и идва в съзнание само за по няколко мига. Страхувам се, че много скоро ще умре. Но той никога не ме е лъгал, а Аджиа твърди, че заедно с него си бил само ти.

— Мислиш, че аз съм Самодържецът? Грешиш.

— Различаваш се от човека, когото срещнах преди време.

— Ти самият ми даде алзабото и живота на шателена Текла. Обичах я. Да не би да мислиш, че след като вкуся от нея, ще остана непроменен? Тя е винаги с мен, така че съм двама души в едно тяло. Но въпреки това не съм Самодържецът, в чието тяло са хиляди.

Водалус не отговори, но наполовина закри очи, сякаш се страхуваше да не забележа пламъка в тях. Не се раздаваше нито звук, освен ромона на реката и приглушените гласове на малката групичка въоръжени мъже и жени, които тихо разговаряха на стотина крачки от нас и от време на време ни поглеждаха. Една ара изкрещя и прелетя от едно дърво на съседното.

— Ще продължа да ти служа — казах на Водалус, — стига да ми позволиш.

Не бях сигурен дали това не е лъжа до момента, когато думите излязоха от устата ми. След това се обърках и се зачудих как е станало така, че думите, които са били истина за Текла и за Севериън, са лъжа за мен.

— „Самодържецът, в чието тяло са хиляди“ — повтори думите ми Водалус. — Вярно е, но колко малко от нас го знаят.