Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (26)

26.
Над джунглата

Кацнахме на светлината на звездите. Беше като пробуждане. Имах чувството, че над мен е останало не небе, а страна на кошмари. Подобно на падащ лист, огромното същество започна да се спуска по стесняващи се кръгове през райони с все по-топъл въздух, докато не усетих миризмата на Градината на джунглата — смесица от зеленина и гниещо дърво с парфюма на големи безименни цветя.

Тъмната глава на зикурата се издигаше над дърветата, които бяха прорасли от рушащите се стени, подобно на гъби от мъртво дърво. Кацнахме отгоре съвсем леко и веднага се появиха факли и се чуха развълнувани гласове. Още не бях на себе си от редкия леден въздух, който дишах само преди малко.

Ноктите, които ме държаха толкова дълго, се смениха с човешка ръка. Тръгнахме надолу по тераси и стълби от разбити камъни, докато най-сетне не се озовах пред огън. От другата му страна видях красивото не усмихващо се лице на Водалус и сърцевидното лице на съпругата му Теа, нашата половин сестра.

— Кой е този? — попита Водалус.

Опитах се да вдигна ръце, но ме държаха.

— Господарю, трябва да ме познаваш.

— Това е ценен човек, убиецът на брат ми — разнесе се зад гърба ми гласът, който бях чул, докато се носех във въздуха. — Заради него аз и слугата ми Хетор работехме за теб.

— Тогава защо ми го водиш? — попита Водалус. — Твой е. Да не си мислила, че ако го видя, ще се отметна от уговорката ни?

Може би бях по-силен, отколкото ми се струваше. Може би просто използвах момента, че човекът от дясната ми страна изгуби равновесие. Както и да е, успях да се извъртя и да го бутна в огъня. Краката му изпратиха във въздуха червени горящи искри.

Аджиа стоеше зад мен, гола до кръста. До нея беше Хетор, поставил ръце на гърдите й и показващ всичките си гнили зъби. Мъчех се да избягам. Тя ме удари с отворена длан — бузата ми се разкъса, усетих ужасна болка, след което потече топла кръв.

 

 

Оттогава научих, че оръжието се нарича „луцива“ и че Аджиа го носеше, защото Водалус бе забранил на всички, с изключение на собствения си телохранител да носят оръжие в негово присъствие. Не представлява нищо особено — малка пръчка с халки за палеца и безимения пръст и четири или пет извити остриета, които могат да се скрият в дланта. Малцина обаче оцеляват от удара му.

Аз бях един от тези малцина и след два дни станах на крака и открих, че съм затворен в някаква гола стая. Може би за всеки човек съществува стая, която той познава най-добре от всички други — за затворниците тази стая е винаги килията. Аз, който работих толкова време от другата страна, разнасяйки подноси с храна на обезобразените и полудели клиенти, сега познах собствената си килия. Никога не разбрах какво е представлявал зикуратът навремето. Може би наистина е бил затвор. Или пък храм или ателие на някакво забравено изкуство. Килията ми беше два пъти по-голяма от онази, в която бях под кулата на палачите — шест крачки широка и десет дълга. Вратата от някаква древна блестяща сплав бе опряна на стената — безполезна за надзирателите на Водалус, защото не можеха да я заключат. Входът бе затворен от нова врата, грубо скована от някакво подобно на желязо дърво. Никога не бе мислено за прозорец. Ролята му се изпълняваше от един кръгъл отвор в стената, не по-голям от ръката ми. През него в килията влизаше малко светлина.

Изминаха още три дни, преди да събера достатъчно сили да скоча, да се изтегля нагоре и да погледна навън. Когато този ден настъпи, видях зелен хълмист пейзаж, осеян с пеперуди. Гледката бе толкова изненадваща, че реших, че съм полудял, и изгубих опора. Както разбрах по-късно, това били върховете на дърветата, които разстилаха на височина десет чейна поляните си от листа, достъпни единствено за птиците.

Някакъв старец с умно и зло лице ми бе превързал бузата и бе сменил бинтовете на крака ми. По-късно доведе едно тринадесетинагодишно хлапе, свърза неговата кръвоносна система с моята и започна да ми прелива кръв, докато устните на момчето не станаха с цвят на олово. Попитах стария лекар откъде е. Той очевидно реши, че съм тукашен.

— От един голям град на юг, в долината на една река, събираща водите си от студените земи. Казва се Гиол и е по-дълга от вашата, макар че течението й не е толкова буйно.

— Много си умел — казах аз. — Никога не съм чувал за лекар, който да може да прави такива неща. Вече се чувствам добре и бих искал да спреш преди момчето да умре.

Старецът го ощипа по бузата.

— Ще се оправи бързо. Тъкмо навреме, за да стопли леглото ми. На неговата възраст винаги става така. Не, не е, каквото си мислиш. Аз само спя до него, защото нощното дишане на младежите действа възстановяващо на хора на моята възраст. Разбираш ли, възрастта е болест и можем да се надяваме да я преболедуваме по-леко. Как е раната ти?

Нищо не можеше да ме убеди толкова пълно, колкото отрицанието му — дори признанието, което би могло да се корени в някакво по-перверзно желание поне външно да се изкара потентен. Казах му истината — че не си чувствам дясната буза, ако не се брои слабото, но дразнещо като сърбеж парене. Чудех се кое ли от задълженията си това нещастно момче мрази най-много.

Старецът свали превръзката и ми наложи втори компрес от смърдящия кафяв мехлем, който бе използвал и преди.

— Ще мина отново утре — каза той. — Макар че не мисля, че отново ще имаш нужда от помощта на Мамас. Оправяш се добре. Нейна ликуваща милост — той кимна, за да покаже, че тази иронична титла се отнася до Аджиа, — ще е изключително доволна.

Колкото се може по-небрежно казах, че се надявам другите му пациенти да се справят също тъй добре.

— Имаш предвид доносчика, когото доведоха с теб ли? Той е толкова добре, колкото можеше да се очаква. — Докато говореше, се извърна, за да не видя изплашеното му изражение.

С надеждата да му повлияя и по този начин да успея някак да помогна на Самодържеца, започнах гръмко да възхвалявам неговите умения, като завърших с признанието, че не мога да разбера защо един толкова добър лечител работи за недостойни хора.

Той ме изгледа втренчено и лицето му стана сериозно.

— Заради знанието. Човек с моята професия не може да научи никъде другаде толкова много.

— Имаш предвид яденето на мъртъвци ли? Аз също съм участвал в това, макар че сигурно не са ти го казали.

— Не, не. Учените хора — особено тези с професия като моята — практикуват това навсякъде и обикновено с по-добър ефект, тъй като по-добре познаваме нашите субекти и се ограничаваме с тъканите, в които спомените се запазват най-добре. Знанието, които търся, не може да се постигне по този начин, тъй като никой от наскоро умрелите не го е притежавал. А може би никой никога не го е притежавал…

Той се облегна на стената и сякаш освен на мен говореше и на някой друг, но този някой оставаше невидим.

— Стерилната наука на миналото не е довела до нищо друго, освен до изтощаването на планетата и унищожаването на расите й. Тя била основана на желанието да се експлоатират грубите енергии и материалните субстанции на вселената, без оглед на техните предпочитания, антипатии и крайното им предназначение. Виж! — Той посочи слънчевия лъч, който проникваше през високия кръгъл прозорец. — Ето я светлината. Ти ще кажеш, че тя не е живо същество, но пропускаш, че тя е нещо повече, а не по-малко. Тя изпълва вселената, без да заема пространство. Тя храни всичко, макар че сама тя се храни от разрушението. Ние твърдим, че имаме власт над нея, но това не е ли само защото тя ни отглежда като източник на храна? Не е ли възможно дърветата да растат, за да бъдат подпалени, а мъжете и жените да съществуват само за да палят огньове? Не е ли възможно нашите твърдения, че владеем светлината, да са толкова абсурдни, колкото и на пшеницата, ако заяви, че владее нас, защото заради нея орем земята и й помагаме да се сноши с Ърт?

— Добре казано — признах аз. — Но не е по темата. Защо служиш на Водалус?

— Такова знание не се постига без експерименти. — Той се усмихна и докосна рамото на момчето. Привидяха ми се деца в пламъци. Надявам се да не съм прав.

 

 

Срещата ни стана два дни преди да се набера и да погледна през прозореца. Старецът не се появи повече. Не зная дали бе изпаднал в немилост, пратен някъде другаде или просто бе решил, че нямам нужда от услугите му.

Веднъж дойде Аджиа и застанала между две въоръжени жени на Водалус, плю в лицето ми и описа мъченията, които са ми подготвили двамата с Хетор. Само чакали да се възстановя напълно, за да ги издържа. Когато приключи, съвсем чистосърдечно й обясних, че съм прекарал по-голямата част от живота си в асистиране на доста по-ужасяващи операции и я посъветвах да си осигури опитни помощници. Тя си тръгна.

След това няколко дни бях оставен на мира. Всеки път, когато се събуждах, се усещах почти друг човек — в самотата тъмните интервали на съня бяха почти достатъчни, за да ме лишат от чувството за индивидуалност. Но всички Севериъновци и Текли жадуваха за свобода.

Оттеглянето в спомените бе лесно. Правехме го често, като изживявахме отново онези идилични дни, когато двамата с Доркас пътувахме към Тракс, игрите, които играехме в лабиринта със стени от храсти зад вилата на баща ми и в Стария двор, дългия път надолу по Адамнийската стълба заедно с Аджиа, преди да стане мой враг.

Но също така често оставях спомените и се принуждавах да мисля — понякога куцуках напред-назад, а понякога просто седях в очакване на някакво насекомо да влезе през отвора и да го уловя за удоволствие във въздуха. Планирах бягство, макар че при тези обстоятелства то изглеждаше невъзможно. Прехвърлях в ума си части от кафявата книга и се опитвах да ги съпоставя със собствения си опит, за да изобретя, доколкото е възможно, някаква обща теория на човешкото поведение, която да ми е от полза, ако някога успея да се измъкна оттук.

Щом лечителят, който бе възрастен човек, все още търсеше знанието, независимо от това, че бе сигурен в скорошната си смърт, не бих ли могъл и аз, чиято смърт изглеждаше още по-скорошна, да търся малко комфорт в увереността, че тя не е чак толкова сигурна?

Така че размишлявах върху поведението на магьосниците, на стареца, който ме заговори пред колибата на болното момиче, на другите мъже и жени, които познавах, и търсех ключа, който да може да отвори сърцата на всички тях.

Не открих нищо, което да може да се изрази с думите „Мъжете и жените постъпват по този начин, защото…“ Не подхождаше никое парче нащърбен метал — нито жаждата за власт, нито любовният копнеж, нито необходимостта от себеутвърждаване, нито желанието да подправиш живота си с малко романтика. Но все пак открих един принцип, който нарекох Примитивност. Вярвам, че се среща често и дори да не предизвиква действието, най-малкото оформя вида му. Този принцип може да се изрази по следния начин: „Тъй като праисторическите култури са оцелели в продължение на толкова много неизброими хилядолетия, те са оформили нашето наследство по такъв начин, че да ни карат да постъпваме така, сякаш условията за нашите действия съществуват и днес.“

Например технологията, която позволяваше на Баландерс да следи всяка стъпка на хетмана на езерното село, се бе превърнала на прах преди много хилядолетия. Но през еоните на своето съществуване тя сякаш го е омагьосала и така е останала ефективна, макар и да не съществуваше.

По същия начин, всички ние крием в себе си духовете на отдавна изчезнали неща, на погребани градове и изумителни машини. Историята, която веднъж прочетох на Йонас, когато бяхме затворени (с много по-малко страхове и в много по-приятна компания), ясно показваше това. Сега я прочетох отново тук, в зикурата. Авторът е имал нужда от някакво родено в морето чудовище като Еребус или Абая, но в митична рамка, и му дал глава с формата на кораб — единствената видима част от тялото, всичко останало било под водата. Така чудовището било махнато от протоплазмената реалност и се превърнало в машина, както изисквал и ритъмът на мислите на автора.

Докато се забавлявах с подобни спекулации, постепенно разбирах, че Водалус само временно се е настанил в тази древна постройка. Макар че, както казах, лекарят не се появи повече, често чувах забързани стъпки в коридора отвън, а понякога — и една-две извикани думи.

Всеки път в такива случаи долепвах ухо към дъските. Всъщност често ги очаквах и дълго седях до стената с надеждата да дочуя част от някакъв разговор, който да ми даде някаква информация за плановете на Водалус. Докато напрягах напразно слух, не можех да не си мисля за стотиците затворници в нашата тъмница, които сигурно по същия начин са слушали мен, когато носех храната им на Дрот и как трябва да са се мъчели да уловят части от разговорите ни с Текла, понесли се от килията й в коридора и достигнали до ушите им.

А мъртвите? От време на време мислех за себе си почти като за мъртвец. Нима милиони и милиони от тях не са затворени под земята в камери, по-малки и от моята? Не съществува категория в човешката дейност, в която мъртвите да не са многократно повече от живите. Повечето красиви деца са мъртви. Повечето войници, повечето страхливци. Най-красивите жени и най-учените мъже — всички те са мъртви. Телата им почиват в ковчези, в саркофази, под сводове от груб камък, навсякъде под земята. Духовете им витаят в нашите умове, ушите им са притиснати от вътрешната страна на челата ни. Кой знае колко внимателно слушат те нашите разговори и каква дума чакат?