Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (25)

25.
Милосърдието на Аджиа

Отначало си помислих, че нищо не може да бъде по-странно от това да видя армията, простряла се върху повърхността на Ърт — виеше се под нас като гирлянда, искряща с оръжията и доспехите си в различни оттенъци. Крилатите анпиели се виеха над нея на почти същата височина като нашата и се издигаха и спускаха по въздушните течения.

След това видях нещо още по-странно. Това бе асцианската армия, цялата във воднистобяло и сиво-черно, толкова неподвижна, колкото нашата приличаше на вода, но простираща се чак до хоризонта на север. Наведох се и я загледах с интерес.

— Мога да ти я покажа и по-отблизо — каза Самодържецът. — Но тогава ще виждаш само човешки лица.

Разбрах, че ме изпитва, но не знаех как.

— Добре.

Когато яздех с шиавоните и гледах как нашите войници влизаха в боя, аз бях поразен от това колко слаби изглеждаха на фона на цялата маса — кавалерията настъпваше като морска вълна, която се блъска в брега с огромна сила и след това отстъпва назад, прекалено слаба, за да може да отнесе дори мишка или шепата боклуци, загребани в дланите на някое дете. Дори пелтастите с техните стегнати редове и кристални щитове изглеждаха не по-страховити от оловни войничета, подредени на някоя маса. Сега видях колко мощни изглеждат неподвижните съединения на нашия противник, правоъгълници, които съдържаха машини с големината на крепости и стотици хиляди войници, стоящи рамо до рамо.

Но на екрана на пулта за управление можех да погледна зад визьорите на шлемовете им и цялата тяхна твърдост и смелост се стопиха в някакъв вид ужас. В редовете на пехотата стояха старци и деца, както и някои, които ми заприличаха на идиоти. Почти всички имаха безумните и гладни лица, които вече бях видял, и си спомних човека, който излезе от карето си и хвърли копието си в небето, докато умираше. Извърнах се.

Самодържецът се разсмя. Но в смеха му нямаше радост. Това бе кух звук, подобен на плющенето на знаме под напора на вятъра.

— Виждал ли си самоубийци?

— Не.

— Щастливец. А аз често виждам такива сред тях. Оръжията им се раздават непосредствено преди да ни нападнат и мнозина се възползват от изпадналата възможност. Обикновено копиеносците забиват дръжките на оръжията си в меката почва и си отнасят главите. Веднъж видях двама мечоносци — мъж и жена, — които явно се бяха споразумели. Наръгаха се един друг в коремите и ги наблюдавах как отначало брояха, размахвайки левите си ръце… едно… две… три, после се строполиха мъртви.

— Що за хора са те?

Той ми хвърли поглед, който не успях да разгадая.

— Какво каза?

— Попитах що за хора са, сир. Зная, че са наши врагове, че живеят на север в горещите страни и че се говори, че са поробени от Еребус. Но що за хора са?

— Досега се съмнявах, че знаеш за собственото си незнание. Вярно ли е?

Гърлото ми пресъхна, макар и да не знаех защо.

— Предполагам, че не. Не ги бях виждал, преди да попадна в лазарета на Пелерините. На юг войната изглежда безкрайно далечна.

Той кимна.

— Ние, самодържците, ги отблъснахме толкова на север, колкото навремето те ни бяха отблъснали на юг. Когато му дойде времето, ще разбереш що за хора са… Важното е, че искаш да знаеш. — Той помълча известно време. — И двете биха могли да са наши. И двете армии, не само южната… Би ли ме посъветвал да взема и двете?

Докато говореше, той се пресегна към контролното табло и флайерът се понесе напред с вдигната кърма и насочил нос надолу, сякаш искаше да ни изхвърли на спорната земя.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Половината от онова, което каза за тях, е невярно. Дошли са не от горещите страни на севера, а от континента, който лежи на екватора. Но беше прав, когато ги нарече роби на Еребус. Смятат се за съюзници на онези, които чакат долу в дълбокото. Всъщност Еребус и съюзниците му биха ми ги дали, ако аз им дам нашия юг. Ако им дам теб и всички останали.

Трябваше да се хвана за облегалката на пейката, за да не падна към него.

— Защо ми казваш всичко това?

Флайерът се изправи и се разклати.

— Защото скоро ще трябва да разбереш, че другите вече са чувствали онова, което ти предстои да почувстваш.

Не можех да оформя въпроса, който исках да задам. Най-накрая се престраших.

— Спомена, че тук ще ми кажеш защо уби Текла.

— Нима тя не живее в Севериън?

Сляпата стена в съзнанието ми рухна.

— Аз умрях — изкрещях, без да разбирам какво казвам, докато думите не излетяха от устата ми.

Самодържецът извади пистолет зад панела, постави го в скута си и се обърна към мен.

— Няма да ти е необходим, сир — казах аз. — Прекалено съм слаб.

— Имаш забележителна дарба да се възстановяваш… вече я наблюдавах лично. Да, шателена Текла я няма, ако изключим това, че продължава да съществува в теб. И макар двамата винаги да сте заедно, и двамата сте самотни. Още ли те влече Доркас? Помниш ли, ти ми разказа за нея по време на срещата ни в Тайната стая.

— Защо уби Текла?

— Не съм. Грешката ти е там, че мислиш, че аз съм на дъното на всичко. Никой не е… Нито аз, нито Еребус, нито някой друг. Що се касае до шателената, ти си тя. Открито ли те арестуваха?

Спомените бяха толкова живи, че не можех да повярвам, че подобно нещо е възможно. Вървя по коридор, по чиито стени са окачени тъжни сребърни маски. Влизам в една изоставена стая с висок таван и плесенясали древни завеси. Куриера, с когото трябва да се срещна, още го няма. Зная, че прашните дивани ще изцапат роклята ми, и затова взимам стол — стройна изработка от слонова кост и позлата. От стената зад мен пада гоблен. Помня как вдигам очи и виждам как към мен се спускат Съдбата с нейните вериги и Недоволството с жезъла и огледалото, изработени от цветна вълна.

— Арестуваха те определени офицери — каза Самодържецът. — Знаеха, че ще предадеш информация на любовника на сестра си. Арестуваха те тайно, защото семейството ти има голямо влияние на север, и те отведоха в един почти забравен затвор. Когато научих, ти вече бе мъртва. Трябва ли да накажа офицерите, защото са действали в мое отсъствие? Те са патриоти, а ти беше предателка.

— Аз, Севериън, също съм предател — признах аз и за първи път подробно му разказах за това как спасих Водалус и за пира, на който после бяхме заедно.

Когато завърших, той кимна.

— По-голямата част от верността ти към Водалус идва, разбира се, от шателената. Част от нея си възприел, когато е била жива, но по-голямата — след смъртта й. Сигурен съм, че въпреки цялата ти наивност по онова време едва ли си помислил, че трупоядците са ти предложили нейната плът съвсем случайно.

— Дори и да е знаел за връзката ми с нея, той просто не би имал време да пренесе тялото й от Несус — протестирах аз.

Самодържецът се усмихна.

— Нима забрави, че преди малко ми разказа как, когато си го спасил, той избягал с флайер като този? От онази гора, която е на не повече от дванадесет левги от Градската стена, той би могъл да отлети до центъра на Несус, да изрови тялото, което е останало непокътнато в ледената почва на ранната пролет, и да се върне за не повече от стража. Всъщност дори не се налага да знае и да бърза толкова много. Докато си стоял затворен от собствената си гилдия, той може да е научил, че шателена Текла, която му е била вярна до смърт, вече не е жива. Като поднесе плътта й на последователите си, той би могъл да укрепи вярата им в своята кауза. Не му е трябвал допълнителен довод, за да вземе тялото й. Несъмнено я е препогребал в сняг в някое мазе или я е скрил в някоя от изоставените мини, които са толкова много в онзи район. Пристигнал си ти, и за да те спечели на своя страна, е наредил да я извадят.

Нещо прелетя прекалено бързо, за да се проследи с поглед. Миг по-късно флайерът се разтресе. По екрана пробягаха искри.

Преди Самодържецът да успее отново да поеме управлението, и двамата бяхме отхвърлени назад. Взривът бе толкова силен, че сякаш ме парализира, и небето избухна в жълт пламък. Веднъж бях видял едно врабче, ударено от камък, пуснат от прашката на Еата — въртеше се във въздуха и падаше, точно като нас, на едната си страна.

 

 

Събудих се в тъмнина, сред остър дим и миризмата на свежа земя. За миг или за цяла стража забравих за спасението си и бях убеден, че лежа на бойното поле, където заедно с Дариа, Гуасахт, Ерблон и останалите се бяхме сражавали с асцианите.

Някой лежеше до мен. Чувах дишането му и скърцането и драскането, издаващи движението му. Отначало не им обърнах никакво внимание, а после реших, че това са някакви лешоядни животни, и се изплаших. Още по-късно си спомних какво бе станало и разбрах, че звуците издава Самодържецът, който явно също бе оцелял след катастрофата. Повиках го.

— А, още си жив. — Гласът му бе много слаб. — Страхувах се, че ще умреш… макар че трябваше да се досетя. Не можех да те съживя, а и пулсът ти бе съвсем слаб.

— Забравих! Помниш ли как летяхме над армиите? За известно време го бях забравил! Сега знам какво е да забравяш.

В гласа му се долавяше скрита насмешка.

— Нещо, което ще запомниш завинаги.

— Надявам се, но още докато разговаряме, то избледнява. Изчезва като мъгла, което по същество би трябвало и да е самото забравяне. Какво беше оръжието, което ни свали?

— Не зная. Слушай. Това са най-важните думи в живота ми. Слушай. Ти си служил на Водалус и на мечтата му за обновена империя. Все още желаеш човечеството отново да полети към звездите, нали?

Спомних си нещо, което Водалус ми бе казал в гората.

— Хора от Ърт, плаващи сред звездите, прескачащи от галактика на галактика, господари на дъщерите на слънцето.

— Някога са били такива… и са донесли със себе си на Ърт всички древни войни, и подпалили на младите слънца нови. Дори и те — не можех да го видя, но по интонацията му разбрах, че има предвид асцианите — разбират, че това не трябва да се повтаря. Те желаят човечеството да се превърне в една-единствена личност… една и съща, възпроизведена безброй пъти. Ние искаме всеки да носи в себе си човечеството и всичките му копнежи и желания. Виждал ли си стъкленицата, която нося на врата си?

— Да, много пъти.

— В нея има настойка от рода на алзабото, вече разбъркана и поставена в състояние на суспензия. Вече съм студен от кръста надолу. Скоро ще умра. Но преди това… ти трябва да я използваш.

— Не те виждам. И едва мога да помръдна.

— И въпреки това ще намериш начин. Нищо не забравяш и затова трябва да си спомняш онази нощ, когато дойде в моя Лазурен дом. Тогава имах и друг посетител. Някога бях служител в Дома на Абсолюта… Затова ме мразят. Ще мразят и теб заради онова, което си бил. Пеонът, който ме обучи, е бил петдесет години пчелар. Знаех какъв е в действителност, защото го бях срещал и по-рано. Той ми каза, че ти си избраният… следващият. Не вярвах, че ще стане толкова скоро…

Гласът му затихна и аз запълзях пипнешком към него. Ръката ми напипа неговата.

— Използвай ножа — прошепна той. — Намираме се в тила на асцианите, но вече повиках Водалус да те спаси… чувам тропота на конниците му.

Думите бяха толкова тихи, че едва ги чувах, макар че ухото ми бе на педя от устата му.

— Почивай — казах му аз. Помислих, че бълнува — знаех, че Водалус го мрази и иска да го унищожи.

— Аз съм негов шпионин. Това е едно от задълженията ми. Той привлича предателите… Аз научавам кои са те, какво правят и какво мислят. Аз съм един от неговите хора. Сега му казах, че Самодържецът е в капан в собствения си флайер и му казах къде се намираме. Преди това… той беше… мой телохранител.

Сега и аз чух звука на приближаващи стъпки. Вдигнах ръка, като се мъчех по този начин да дам сигнал. Ръката ми напипа нещо меко и разбрах, че флайерът се е преобърнал и ни е скрил под себе си като някакви жаби.

Разнесе се трясък и скърцане на разкъсван метал. Корпусът поддаде и през отвора нахлу лунна светлина, ярка като дневната, но зелена като листата на върба. Видях Самодържеца. Рядката му бяла коса бе потъмняла от засъхналата кръв.

Над него имаше някакви силуети — зелени сенки, гледащи надолу към нас. Лицата им бяха невидими, но знаех, че тези проблясващи очи и тесни глави не принадлежат на последователи на Водалус. Трескаво затърсих пистолета на Самодържеца. Хванаха ръцете ми, вдигнаха ме и когато ме изнесоха навън, не можех да не се сетя за мъртвата жена, която видях как измъкват от гроба й в некропола — флайерът беше паднал на мека почва и наполовина се бе забил в земята. Там, където бе уцелила асцианската мълния, корпусът бе пробит и се виждаше кълбо разкъсани жици. Металът бе изкривен и обгорен.

Нямах много време за гледане. Онези, които ме бяха заловили, ме преобръщаха и един по един опипваха лицето ми с ръце. Опипваха с пръсти плаща ми, сякаш никога не бяха виждали дреха. С големите си очи и хлътналите си бузи, тези евзони много приличаха на пехотата, срещу която се сражавахме, но макар че между тях имаше жени, не забелязах старци и деца. Вместо броня носеха сребристи шапки и ризи, а в ръцете си държаха жезли със странна форма, които бяха толкова дълги, че, подпрени на земята, дулата им стърчаха над главите на носещите ги.

Видях, че измъкват и Самодържеца.

— Засекли са съобщението ти, сир.

— Няма значение, стигнало е, където трябва — беше прекалено слаб, за да посочи, но проследих погледа му и миг по-късно различих на фона на луната някакви летящи обекти.

Стигнаха до нас толкова бързо, сякаш летяха със скоростта на лъчи. Главите им приличаха на черепи на жени, заоблени и бели, покрити с митри от кост и с удължени като клюнове челюсти с остри зъби. Имаха криле и перата им бяха толкова огромни, че сякаш изобщо нямаха тела. Размахът им бе най-малко двадесет лакътя. Когато ги размахваха, не издаваха никакъв звук, но далеч отдолу усетих поривите на вятър.

(Веднъж си бях представял как подобни създания унищожават горите на Ърт и изравняват градовете й. Дали моите мисли не ги бяха породили?)

Сякаш измина много време преди асцианските евзони да ги забележат. Тогава двама или трима стреляха едновременно, мълниите се пресякоха в едно от съществата и го разкъсаха на парчета, след това още едно и още едно. За миг светлината изчезна, нещо студено и меко удари лицето ми и ме събори.

Когато отново можех да виждам, около половин дузина асциани бяха мъртви, а останалите стреляха нагоре по цели, които почти не можех да забележа. От тях падна нещо белезникаво. Помислих, че може да експлодира, и закрих глава, но вместо това корпусът на разбития флайер зазвъня като цимбал. Тяло — човешко тяло, счупено като кукла — го удари, но нямаше никаква кръв.

Един от евзоните опря оръжието си в гърба ми и ме блъсна напред. Други двама подкрепяха Самодържеца, както неотдавна ме бяха подкрепяли жените — котки. Открих, че съм изгубил всякакво чувство за ориентация. Макар че луната продължаваше да свети, облаците бяха скрили почти всички звезди. Напразно се мъчех да намеря съзвездието, състоящо се от кръст и три звезди, което неизвестно защо се наричаше „Осмицата“ и беше завинаги увиснало над южния лед. Някои от евзоните продължаваха да стрелят, когато между нас удари ярка стрела или копие и избухна в ослепително бели искри.

— Това е всичко — прошепна Самодържецът.

Търках очи и се препъвах, но успях да го попитам какво иска да каже.

— Не виждаш ли? Нищо повече не могат да направят. Нашите приятели отгоре… приятелите на Водалус, мисля… не са знаели, че противникът ще е толкова добре въоръжен. Вече няма да има точни изстрели, а след като онзи облак закрие лунния диск…

Стана ми студено, сякаш леденият планински вятър измести топлия въздух около нас. Преди малко бях в отчаяние от мисълта, че се намирам сред тези измършавели войници. Сега бих дал всичко, ако някой можеше да ми гарантира, че ще остана с тях.

Самодържецът се намираше от лявата ми страна, отпуснал се върху двамата евзони, които бяха преметнали дългите си жезли на гръб. Докато гледах, главата му увисна на една страна и разбрах, че е изгубил съзнание или е мъртъв. Жените — котки го бяха нарекли „Легион“ и нямаше нужда от особен интелект, за да се свърже титлата му с онова, което ми бе казал в разбития флайер. Както Текла и Севериън се бяха съединили в мен, така сигурно в него се бяха обединили множество личности. Още от вечерта, когато го видях за първи път, когато Рош ме бе завел в Лазурния дом (чието странно име може би започвах да разбирам едва сега), аз чувствах колко сложна е мисълта му — по същия начин, по който усещаме дори на лошо осветление сложността на мозайката, милиардите безкрайно малки частици, които се комбинират, за да изобразят светещото лице и широко отворените очи на Новото слънце.

Беше казал, че аз съм онзи, който ще го наследи, но колко дълго щеше да бъде управлението ми? Бях изпълнен от амбиция, колкото и абсурдна да бе тя за един пленник, който бе толкова ранен и слаб, че една стража почивка на твърдата трева би му се сторила същински рай. Каза, че трябва да ям от плътта му и да погълна настойката, докато е още жив. И обичайки го, аз бих изтръгнал собствената си плът от ръцете на противниците си, стига да имах силата за това, за да изискам разкоша, великолепието и властта. Бях Севериън и Текла едновременно, и може би и окъсаният чирак на палачите, без сам да знае, страстно бе желал тези неща повече от младата ликуваща, държана в плен в двора. Знаех какво е чувствала бедната Кириака в градините на архонта; и все пак ако чувстваше онова, което сега чувствах аз, сърцето й сигурно би се пръснало.

Миг по-късно не желаех нищо. Някаква част от мен ревниво пазеше уединението, в което не бе допусната дори Доркас. Дълбоко вътре в ъгълчетата на мозъка ми, в съединяването на молекулите се бяхме съединили аз и Текла. Проникването на другите — на десетките или може би хиляди други, съставящи личността на Самодържеца — щеше да прилича на тълпата от градския пазар, нахлула в будоар. Прегърнах сърдечната си приятелка и почувствах, че и мен ме прегръщат.

Луната започна да изчезва, сякаш някой постепенно дърпаше невидима ръчка и стесняваше прозорчето й, след което изчезна съвсем. Асцианите изстреляха със своите жезли решетки от люляк и хелиотроп, лъчите се понесоха високо в небето и пробиха облаците като цветни топлийки, но без резултат. Задуха вятър — внезапен и горещ, и след това стана нещо, което бих могъл да нарека единствено проблясък на черното. Самодържецът изчезна и нещо огромно се спусна към мен. Хвърлих се на земята.

Може би съм паднал, но не го помня. За миг ми се стори, че се нося във въздуха, завъртам се, издигам се нагоре и светът под мен е само една тъмна нощ. Някаква съсухрена ръка, твърда като камък и три пъти по-голяма от човешка, ме беше хванала през кръста.

Плъзгахме се настрани, обръщахме се, накланяхме се, спускахме се по наклонена плоскост във въздуха, след това уловихме издигащ се въздушен поток и се заизкачвахме, докато кожата ми не започна да пари от студ. Когато извърнах шия, за да погледна нагоре, видях белите, нечовешки челюсти на създанието, което ме носеше. Беше кошмарът, който сънувах няколко месеца по-рано, когато споделях леглото на Баландерс, макар че в съня си яздех чудовището. Защо бе тази разлика между съня и действителността, не мога да кажа. Изкрещях (не зная какво), нещото над мен отвори приличащия си на ятаган клюн и изсъска.

Някъде също отгоре се разнесе женски глас.

— Сега сме квит — все още си жив.