Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (21)

21.
Разгръщането

Преди битката имаше дни на патрулиране и дни на безделие. Много често не срещахме никакви асциани или пък се натъквахме на труповете им. Наша задача бе да арестуваме дезертьорите и да гоним от нашия район разните амбулантни търговци и шмекери, които се угояваха на гърба на армията. Но ако ни приличаха на онези, които бяха обкръжили каретата, тогава ги убивахме — не ги екзекутирахме, а без никакви формалности ги посичахме направо от конете си.

Луната отново бе нараснала и висеше в небето като зелена ябълка. Опитните войници ми казаха, че най-тежките сражения винаги стават при пълнолуние, тъй като се смята, че луната подсилва лудостта. Аз лично съм на мнение, че сиянието й просто позволява на генералите през нощта да докарват подкрепления.

В деня на битката бяхме изкарани изпод одеялата си от пронизителен сигнал точно на разсъмване. Строихме се в две неравни колони. Начело застана Гуасахт, следван от Ерблон със знамето. Мислех, че жените ще останат отзад — както правеха, когато отивахме да патрулираме — но повече от половината от тях взеха контуси и застанаха в строя. Забелязах, че онези с шлемове на главите, са скрили косите си под тях, и много носеха ризници, които сплескваха и скриваха гърдите им. Споменах за това на Месроп, който яздеше до мен.

— Може да има неприятности при плащането — обясни ми той. — Някой със зорко зрение задължително ще ни преброи, а договорите обикновено са за мъже.

— Гуасахт каза, че днес ще паднат повечко пари — напомних му аз.

Той се закашля и се изхрачи. Бялата храчка изчезна в студения въздух, сякаш погълната от самата Ърт.

— Няма да ни платят, докато всичко не свърши. Винаги правят така.

Гуасахт извика и размаха ръка, Ерблон вдигна знамето и потеглихме. Тропотът на копитата приличаше на ударите на стотици приглушени барабани.

— Така си спестяват заплатите на убитите — казах аз.

— Плащат ти на три пъти — веднъж, защото си участвал в боя, веднъж кръвни пари и веднъж при приключване на всичко.

Месроп се изхрачи отново.

 

 

Спряхме на едно място, което не изглеждаше по-различно от всяко друго. Дочух от околните хълмове шум и неясен говор. Армията, разсредоточена несъмнено по санитарни причини и за да не е ясна мишена за асцианския враг, сега се събираше отново — точно както прашинките в каменния град се събираха, за да образуват телата на възкръсналите танцьори.

Не останахме незабелязани. Както навремето ни съпровождаха хищните птици, когато пътувахме към онзи град, така сега над разкъсаните облаци, които избледняваха и изчезваха под лъчите на изгряващото слънце, ни следяха някакви петоъгълни форми. Въртяха се като колела. Отначало, когато бяха далеч, изглеждаха просто сиви, но докато ги гледахме как се спускат към нас, разбрах, че са в някакъв оттенък, за който не можех да намеря название — нещо ахроматично, също както златото се нарича жълто, а среброто — бяло. Въздухът свистеше от въртенето им.

Едно подобно нещо, което досега не бяхме забелязали, профуча малко над върховете на дърветата. Всяка негова спица бе с дължината на кула, цялата надупчена от амбразури и отвори. Макар че лежеше хоризонтално, то сякаш крачеше. Вятърът, който предизвикваше, сякаш всеки миг щеше да изтръгне дърветата с корен. Моят петнист жребец изцвили и препусна, както направиха и много други бойни коне. Някои дори паднаха под напора на този странен вятър.

Миг по-късно всичко свърши. Листата, които кръжаха над нас като снежинки, паднаха на земята. Гуасахт извика, Ерблон изсвири и размаха знамето. Укротих жребеца и препуснах в лек галоп от един кон към друг, като ги хващах за ноздрите, докато ездачите им успяваха отново да ги овладеят.

По този начин спасих и Дариа. Не знаех, че тя също е в колоната. В доспехи, с контус и с по една тънка сабя от двете страни на седлото си, тя изглеждаше почти като момче. Не можех да не си представя как биха изглеждали другите познати ми жени в подобна ситуация. Теа — като театрален воин, прекрасна, но всъщност само бутафорна украса. Текла, сега част от самия мен — като отмъстителна вакханка, размахваща отровно оръжие. Аджиа — на бързоног дорест кон, с кираса, моделирана по тялото й и развяваща се на вятъра коса, сплетена с тетиви на лък. Йолента — прекрасна кралица в доспехи с шипове, големите й гърди и закръглените й бедра биха изглеждали абсурдно, ако конят й преминеше в нещо друго от спокоен ход; как се усмихва замечтано при всяко спиране и през цялото време се мъчи да се излегне в седлото. Доркас — стремително яздеща наяда, приличаща на фонтан, искрящ от слънчевите лъчи. Валерия — може би аристократичен вариант на Дариа.

Като видях как са се разпръснали хората, реших, че ще е невъзможно колоната да се събере отново. Но изминаха само няколко минути, откакто над главите ни премина носещия се по въздуха пентадактил, и отново всички бяхме на едно място. Галопирахме една левга или повече — най-вече за да изразходваме част от нервната възбуда, обхванала конете ни — след това спряхме до един поток и им дадохме само да си намокрят устата — в противен случай щяха да станат трудноподвижни. Излязох на една малка полянка, от която можех да наблюдавам небето. Скоро дойде Гуасахт и иронично ме попита:

— Да не чакаш още един?

Кимнах и признах, че преди не съм виждал подобни устройства.

— Нямаше и да видиш, освен ако не отидеш на самия фронт. Никога нямаше да се върнат, ако бяха продължили още на юг.

— Войници като нас не биха могли да ги спрат.

Той изведнъж стана сериозен. Очите му се превърнаха в цепки върху почернялата от слънцето кожа.

— Така е. Но храбрите бойци могат да спрат конните им части. А оръдията и противовъздушната артилерия не могат да се справят с това.

Жребецът ми се завъртя нетърпеливо и заудря с копито.

— Аз съм от онази част от града, за която сигурно никога не си чувал — от Цитаделата. Там има оръдия, които могат да пометат цял квартал. Но доколкото знам, са стреляли само при някои церемонии. — Все още загледан в небето, аз си представих въртящите се пентадактили над Несус и хиляди изстрели, носещи се не само от Барбикан и Великия страж, но и от всички кули. Чудех се с какви ли оръжия биха им отвърнали пентадактилите.

— Да тръгваме — каза Гуасахт. — Знам, че е голямо изкушение да ги следиш, но няма особена полза.

Последвах го до потока. Ерблон строяваше колоната.

— Те даже не стреляха по нас. Със сигурност имат оръжия на тези флайери.

— Ние сме прекалено дребни риби. — Усещах, че Гуасахт иска да вляза в строя, но не смее да ми нареди открито.

Аз пък усещах как страхът ме сграбчва като призрак за краката и пипалата му започват да пълзят нагоре в корема ми и докосват сърцето ми. Исках да премълча, но не можех да се сдържа.

— Когато стигнем бойното поле… — Мисля, че си го представях като окосена поляна, като Кървавото поле, където се сражавах с Аджилус.

Гуасахт се разсмя.

— Когато влезем в бой, нашите артилеристи ще се радват да ги видят, че са тръгнали срещу нас. — И преди да усетя какво ще направи, удари с плоското на меча си жребеца ми и той препусна.

Страхът е като онези болести, които оставят белези по лицето. Човек повече се страхува от белезите, отколкото от причината за тях, и се чувства не само отритнат, но и осквернен. Когато жребецът започна да забавя ход, го стиснах с колене и застанах в строя в края на колоната.

Преди съвсем малко бях на крачка да изместя Ерблон, а сега бях разжалван до най-ниското ниво — при това не от Гуасахт, а от самия себе си. Но когато помагах при събирането на пръснатите войници, нещото, от което се страхувах, вече бе отминало. Следователно цялата драма на моето повишение бе приключила след унизителния й край. Също както да видиш някой младеж, прободен с нож в гърба, да се разхожда безцелно в парка. После в пълно неведение случайно се запознава с прелъстителната жена на своя убиец и накрая, след като уж се е уверил, че съпругът й е в другия край на града, я притиска до себе си, а тя изкрещява от болка, убодена от върха на кинжала, стърчащ от гърдите му.

Когато колоната потегли, Дариа излезе от нея и изчака, за да се пристрои до мен.

— Страх те е. — Това не беше въпрос, а констатация. Но в нея нямаше упрек, а по-скоро приличаше на парола, подобно на онези нелепи фрази, които бях научил на пира на Водалус.

— Да. Сега сигурно ще ми припомниш как съм се фукал пред теб в гората. Мога само да кажа, че тогава не знаех колко празни са думите ми. Веднъж един мъдрец се опитваше да ми втълпи, че след като клиентът е издържал едно мъчение, той го е махнал от ума си, дори след писъци и гърчове. Следващото мъчение от съвсем различен вид обаче лесно може да пречупи волята му, сякаш е малодушно дете. Бях се научил да обяснявам тази мъдрост на изпитите, но никога досега не съм я прилагал върху себе си — а би трябвало. Но ако аз съм клиентът, кой е моят палач?

— Всички ни е страх — каза тя. — Точно затова Гуасахт те прати назад — да, видях го. Направи го, за да не ти позволи да го накараш да се чувства така и самият той. Иначе не би могъл да командва. Когато му дойде времето, ще направиш онова, което трябва — както и всички останали.

— Не е ли по-добре да тръгваме? — Краят на колоната се отдалечаваше, извиваше се като опашката на ужасно дълга змия.

— Ако тръгнем сега, повечето ще разберат, че сме най-отзад, защото ни е страх. Ако изчакаме още малко, онези, които са те видели да говориш с Гуасахт, ще решат, че те е изпратил назад да подкараш изоставащите, а аз просто съм поискала да дойда с теб.

— Добре.

Ръката й, мокра от пот и също толкова тънка, колкото бе ръката на Доркас, се пъхна в моята.

До този момент не знаех дали е участвала в сражение.

— И на теб ли ти е за първи път?

— Мога да се бия по-добре от повечето от тях — заяви тя. — И ми писна да ме наричат курва.

Тръгнахме след колоната.