Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel of the Autarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2011)
Корекция
Еми(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Джийн Улф. Цитаделата на аутарха

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2002

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-585-371-9

История

  1. —Добавяне

20.
Патрул

Държахме периметър, широк не повече от двеста крачки. В по-голямата си част противникът ни бе въоръжен с ножове и брадви (брадвите и парцаливото им облекло ми напомняха за наемниците, срещу които бях помогнал на Водалус в нашия некропол), но затова пък бяха стотици и идваха все нови и нови подкрепления.

Бацелата се качи по седлата и напусна лагера преди разсъмване. Сенките все още бяха дълги и на места се простираха по дължината на променящия се фронт. Един разузнавач показа на Гуасахт дълбока следа от карета, водеща на север. Следвахме я в продължение на три стражи.

Асцианите, които я бяха заловили, си бяха свършили работата добре — за да ни заблудят, завиваха на юг, после на запад и накрая — отново на север, точно като извиваща се змия. Но винаги оставяха след себе си следа от убити, попаднали под нашия огън или под огъня на пазачите, които стреляха през амбразурите на каретата. Чак накрая, когато асцианите вече не можеха да бягат, открихме, че има и други преследвачи.

Към средата на деня малката долина бе обкръжена. Проблясващата стоманена карета с мъртвия си или умиращ екипаж бе затънала в калта до осите. Пленените асциани клечаха пред нея, пазени от нашите ранени. Офицерът им говореше нашия език. Една стража по-рано Гуасахт му бе наредил да освободи каретата и застреля няколко асциани, когато той не изпълни заповедта. Сега оставаха около тридесетина от тях — почти голи, безразлични, с празни погледи. Оръжията им бяха натрупани на купчина малко по-нататък, недалеч от мястото, където бяхме вързали конете си.

Сега Гуасахт правеше обиколка и видях как се спря при пъна, служещ за прикритие на войника до мен. Една жена от противниците подаде глава от храстите малко по-нагоре по склона. Моят контус я удари с огнена мълния. Тя инстинктивно се метна настрана, после се сви като паяк, когато някой го хвърли върху въглени. Под червената кърпа лицето й бе съвсем бяло и изведнъж разбрах, че е била накарана да надникне — зад онези храсти имаше и други, които не я харесваха или най-малкото не ценяха живота й и затова я бяха накарали да се подаде. Стрелях отново, мълнията разсече зеленината и вдигна облаче лют дим, който се понесе към мен, сякаш бе духът на жената.

— Пести зарядите — чу се гласът на Гуасахт някъде до лакътя ми. Беше се хвърлил на земята до мен — мисля, че по-скоро по навик, отколкото от страх.

Попитах дали зарядите ще стигнат до настъпването на нощта, ако стрелям по шест пъти на стража.

Той сви рамене и поклати глава.

— Доколкото мога да преценя по слънцето, така стрелям. Но когато се стъмни…

Погледнах го, но той отново само сви рамене.

— Когато се стъмни — продължих аз, — няма да можем да ги виждаме, докато не ни приближат само на няколко крачки. Ще стреляме повече или по-малко напосоки, ще убием няколко десетки от тях. После ще извадим мечовете си, ще застанем гръб до гръб и те ще ни избият.

— Подкреплението ще дойде преди това — каза той и когато видя, че не му вярвам, изръмжа: — По-добре да не бях виждал тая проклета следа. По-добре изобщо да не бях чувал за нея.

Беше мой ред да свия рамене.

— Върни я на асцианите и ще успеем да пробием обръча.

— Вътре има пари, казвам ти! Злато, заплатите на нашите войници. Прекалено е тежка, за да е нещо друго.

— Доспехите също тежат доста.

— Не чак толкова. Виждал съм такива карети. Това е злато от Несус или от Дома на Абсолюта. Но онези неща вътре в нея… кой е виждал подобни създания?

— Аз.

Гуасахт ме изгледа.

— Когато минавах през Портата на плача в Стената на Несус. Това са хора — зверове, плод на онези изгубени знания, които са направили бойните ни коне по-бързи от машините за придвижване в старите времена.

Опитах се да си спомня какво още ми бе разказвал Йонас за тях, но не успях и завърших доста неубедително:

— Самодържецът ги използва за работи, които са прекалено тежки или за които не може да се довери на хората.

— Е, това си е съвсем в реда на нещата. Не могат ей така да откраднат парите. Къде ще се дянат… Виж какво, наблюдавах те.

— Зная — казах аз. — Усетих го.

— Казвам, че те наблюдавах. Особено след като накара жребеца да се нахвърли върху човека, който го е обучавал. Тук в Орития виждаме много силни и храбри мъже — предимно когато прекрачваме труповете им. Има също и много умници, но деветнадесет от двадесет от тях са прекалено умни, за да бъдат от полза на някого, в това число и на себе си. Онези, които са наистина ценни, са мъжете — а понякога и жените, — които имат дара да карат хората да искат да правят онова, което им кажат. Не искам да се фукам, но аз имам този дар. Ти също.

— До този момент не се е проявявал кой знае колко.

— Понякога е нужна война, за да излезе наяве. Това е едно от преимуществата на войната. И тъй като добрите й страни не са кой знае колко, трябва да оценяваме съществуващите. Севериън, искам да отидеш при каретата и да поговориш с хората — зверове. Казваш, че знаеш нещичко за тях. Накарай ги да излязат и да ни помогнат в боя. В края на краищата и те, и ние сме от една и съща страна.

Кимнах.

— И ако успея да ги накарам да отворят вратата, ще можем да си поделим парите. В края на краищата някои от нас може и да се измъкнат.

Гуасахт поклати глава, отвратен.

— Какво ти споменах само преди малко за прекаления ум? Ако наистина си умен, не би го подминал тъй лесно. Не, дори да са само трима или четирима, ще им кажеш, че сега ни е нужен всеки боец. Освен това има някакъв шанс само видът им да накара онези проклети мародери да побегнат. Остави ми контуса — ще остана на позицията ти, докато се върнеш.

Подадох му дългото си оръжие.

— А всъщност кои са тези хора?

— Тези ли? Ходят из лагерите. Шмекери и курви — както мъже, така и жени. Дезертьори. Понякога Самодържецът или някой генерал ги излавя и ги праща да работят, но скоро отново се измъкват. Специалисти са по измъкване. Трябва да бъдат очистени.

— Имам ли пълномощието ти да преговарям с пленниците в каретата? Ще ме прикриваш ли?

Погледнах го, като се мъчех да определя дали говори искрено. Подобно на повечето мъже на средна възраст, той вече имаше някои от чертите на човека, който ще стане след време — кисел старец, вече мърморещ оплакванията и възраженията, които ще говори в последния бой.

— Имаш думата ми. Върви.

— Добре.

Изправих се. Бронираната карета напомняше онези, които се използваха, за да се докарат важни клиенти в нашата кула на Цитаделата. Прозорците бяха тесни и с решетки, а задните колела — с височината на човек. Гладките стоманени страни напомняха за онова загубено знание, за което споменах на Гуасахт. Знаех, че хората — зверове вътре имат по-добри оръжия от нашите. Протегнах ръце, за да покажа, че не съм въоръжен, и тръгнах колкото се може по-спокойно напред. Накрая зад решетките на единия прозорец се показа лице.

Когато само е чувал за подобни създания, човек си ги представя като нещо стабилно, средно между човек и звяр. Но когато ги види с очите си — както аз видях този човек — звяр сега, или маймуночовеците в мината до Салтус — се оказва, че действителността е съвсем друга. Най-доброто сравнение, което мога да направя, е треперенето на листата на сребриста бреза на вятъра. В един момент ти се струва, че пред теб е най-обикновено дърво, а в следващия, когато видиш долната страна на листата, то ти заприличва на някакво свръхестествено същество.

Същото е и с хората — зверове. Отначало си помислих, че през решетките ме гледа мастиф; след това пък видях човек — благородно грозен, с жълтеникавокафяво лице и кехлибарени очи. Вдигнах ръцете си към решетката, за да може да ме подуши. Мислех си за Трискъл.

— Какво искаш? — Гласът бе груб, но не неприятен.

— Да ви спася живота — казах аз. Неподходящи думи, усетих го още в мига, когато излизаха от устата ми.

— Ние искаме да спасим честта си.

Кимнах.

— Честта е по-важна от живота.

— Ако можеш да ни кажеш как да спасим честта си, говори. Ще те изслушаме. Но никога няма да предадем онова, което са ни поверили.

— Вече сте го направили — казах аз.

Вятърът спря. Мастифът за миг се отдръпна от решетката, като се зъбеше и святкаше с очи.

— Сложили са ви в каретата не да пазите златото от асцианите, а от хора от Общността, които биха го откраднали. Асцианите са победени — сам можеш да видиш. Ние сме верноподаници на Самодържеца. Онези, от които трябва да пазите товара си, скоро ще ви победят.

— Преди да се доберат до златото, първо трябва да убият мен и другарите ми.

Значи наистина беше злато.

— Скоро ще го направят. Излезте и ни помогнете в боя, докато все още има шанс за победа.

Той се поколеба и вече не бях сигурен дали чак толкова съм сгрешил, когато отначало споменах за спасяването на живота му.

— Не можем. Не зная, може да говориш и истината. Но нашият закон не е закон на истината. Нашият закон е на честта и послушанието. Оставаме тук.

— Но сега поне знаеш, че не сме ваши врагове.

— Всеки, който се домогва до онова, което пазим, е наш враг.

— Ние също пазим. Ако дезертьорите и мародерите се окажат в обсега на оръжията ви, ще стреляте ли?

— Да, разбира се.

Отидох до групичката апатични асциани и поисках да говоря с командира им. Мъжът, който се изправи, бе малко по-висок от останалите. Интелигентността в очите му беше от онзи вид, която виждаш в очите на хитрите луди. Казах му, че Гуасахт ме е изпратил да преговарям вместо него, защото често ми се е случвало да разговарям с асциански военнопленници и имам известен опит с тях. Както и очаквах, тези думи бяха чути и от тримата ранени стражи, които забелязаха, че Гуасахт е заел моята позиция.

— Поздрави от името на Групата на седемнадесетте — каза асцианинът.

— В името на Групата на седемнадесетте.

Асцианинът като че ли се стресна, но кимна.

— Обкръжени сме от нелоялни поданици на нашия Самодържец, които са следователно врагове както на него, така и на Групата на седемнадесетте. Нашият командир Гуасахт измисли план, който ще помогне на всички нас да се измъкнем живи.

— Слугите на Групата на седемнадесетте не трябва да се жертват безпричинно.

— Именно. Ето какъв е планът. Ще впрегнем някои от бойните си коне в стоманената карета — само колкото да я измъкнем от калта. Ти и твоите хора трябва също да помогнете. Когато освободим каретата, ще ви върнем оръжията и ще ви помогнем да си пробиете път през блокадата. После заедно ще тръгнем на север. Можеш да задържиш каретата и да я предадеш на началниците си, както си смятал да направиш, когато си я заловил.

— Светлината на Правилната мисъл побеждава всяка тъмнина.

— Не, не сме преминали на страната на Групата на седемнадесетте. Искаме вашата помощ в замяна. Първо, да измъкнете каретата. Второ, да ни помогнете да се измъкнем. Трето — да ни осигурите ескорт, с чиято помощ да се върнем на своите позиции.

Асцианският офицер хвърли поглед към проблясващата карета.

— Никое поражение не е окончателно. Но неизбежният успех може да изисква нови планове и по-голяма сила.

— Значи си съгласен с плана ми? — Не бях забелязал, че се потя, но сега потта стигна чак до очите ми. Избърсах чело с края на плаща си — както обикновено правеше учителят Гурлойс.

Асцианинът кимна.

— Изучаването на Правилната мисъл разкрива пътя към успеха.

— Да — казах аз. — Вярно е. Нека зад нашите усилия се намерят нашите усилия.

Когато се върнах при каретата, до прозореца се доближи същият човек — звяр, с когото бях разговарял. Този път не изглеждаше толкова враждебен.

— Асцианите се съгласиха да се опитат още веднъж да измъкнат това нещо. Ще се наложи да разтоварим.

— Невъзможно.

— Ако не го направим, златото ще изчезне заедно със слънцето. Не те моля да го предавате — просто го извадете и оставете при него стража. Оръжието ще си остане у вас и ако някой въоръжен човек ви доближи, можете да го убиете. Аз съм невъоръжен и ще остана с вас. Можете да убиете и мен.

Наложи се да поговорим още доста, но накрая се съгласиха. Накарах ранените, които охраняваха асцианите, да оставят контусите си на земята и да впрегнат осем от конете в каретата, а асцианите — да се приготвят да бутат колелата и да дърпат конете. След това страничната врата на стоманената карета се отвори и хората — зверове изнесоха навън малки метални ковчежета — двама работеха, а онзи, с когото преговарях, остана на стража. Бяха по-високи, отколкото очаквах, въоръжени с фусили и пистолети, затъкнати в коланите — първите пистолети, които виждах, откакто наблюдавах как хиеродулите ги използват, за да отбият нападенията на Баландерс в градините на Дома на Абсолюта.

Когато целият товар бе изнесен и тримата хора — зверове застанаха около него с готово за стрелба оръжие, извиках. Ранените войници удариха с камшици впрегнатите коне, асцианите задърпаха, докато очите им сякаш щяха да изскочат от напрегнатите им лица… и точно когато вече си помислихме, че няма да се получи нищо, стоманената карета се измъкна от калта и тежко измина три-четири крачки преди ранените да успеят да я спрат. Гуасахт за малко да убие и двама ни — скочи от позицията си и се затича към нас, размахвайки моя контус. За щастие, хората — зверове бяха достатъчно схватливи, за да се сетят, че е просто възбуден и не представлява заплаха.

Той се развълнува много повече, когато видя как хората — зверове товарят ковчежетата и чу какво съм обещал на асцианите. Напомних му, че ми е разрешил да действам от негово име.

— Когато действам аз — изръмжа той, — това е с идеята за победа.

Признах, че ми липсва военен опит, но отбелязах, че според мен в някои ситуации победата е именно в това да се измъкнеш от безизходна ситуация.

— И все пак се надявах, че ще измислиш нещо по-добро.

Слънцето вече залязваше. Посочих го.

Гуасахт се усмихна.

— В края на краищата това са същите асциани, които вече победихме.

Повика асцианския офицер и му каза, че нашите конници ще водят атаката, а неговите войници трябва да следват стоманената карета пеша. Асцианинът се съгласи, но когато войниците му си върнаха оръжията, настоя половин дузина от хората му да се покатерят върху каретата, а той самият да поведе атаката с останалите. Гуасахт се съгласи с видима неохота, която обаче ми се видя пълно преструване. Поставихме по един въоръжен войник върху всички осем впрегнати коня. Забелязах, че Гуасахт оживено разговаря с техния корнет.

Бях обещал на асцианите, че ще пробием кордона от дезертьори на север, но земята там беше твърде мека за стоманената карета и накрая се споразумяхме да тръгнем на северозапад. Асцианските пехотинци вървяха бързо, едва ли не на бегом, и стреляха. Каретата ги следваше. Тесните лъчи на контусите се врязаха в тълпата дрипльовци, които се мъчеха да ни приближат; асцианските аркебузи изстрелваха от покрива на каретата заряди от виолетова енергия, които се взривяваха сред тях. Хората — зверове стреляха със своите фусили през прозорците и поваляха с един залп по петима-шестима противници.

Останалите от нашите войници (в това число и аз) следваха каретата, като задържаха периметъра. За да спестят ценните заряди, мнозина оставиха контусите си, извадиха мечове и се нахвърлиха срещу разпръснатите групи, останали след огъня на асцианите и каретата.

Врагът изостана зад нас, а почвата стана по-здрава. И тогава войниците, които яздеха впрегнатите коне, забиха шпори в хълбоците им, а Гуасахт, Ерблон и неколцина други, които яздеха точно зад тях, пометоха асцианите на покрива и ги превърнаха в облак ален пламък и зловонен дим. Пехотата им се разпръсна, след което отговори на огъня.

Това бе битка, в която не можех да участвам. Дръпнах рязко поводите и видях — сигурен съм, че преди всички останали — как от обагрените от залязващото слънце облаци падна първият анпиел, също като ангела от разказа на Мелито. Бяха невероятно красиви, голи, със стройните тела на млади жени; но дъгоцветните им криле бяха по-широки от крилете на тераторнис, и всеки от тях държеше по два пистолета.

 

 

Късно вечерта, когато се върнахме в лагера и се погрижиха за ранените, попитах Гуасахт дали би постъпил отново по същия начин.

Той се замисли, после каза:

— Нямах представа, че ще се появят онези летящи момичета. Сега всичко ми се струва съвсем естествено — в каретата сигурно е имало достатъчно пари да се плати на половината армия. Затова не биха се поколебали да изпратят елитни части да я търсят. Но ти би ли се сетил преди това?

Поклатих глава.

— Виж, Севериън, не би трябвало да ти говоря такива неща, но ти направи каквото можа и си най-добрият кръвопиец, когото съм срещал. Както и да е, в крайна сметка всичко свърши добре, нали? Видя колко приятелски бе настроена серафимката им. И как иначе при подобна гледка? Смели момчета, които се опитват да спасят каретата от асцианите. Мисля, че ще получим благодарност. А може би и награда.

— Можеше да убиеш хората — зверове и асцианите, когато златото беше навън — казах аз. — Но не го направи, защото и аз щях да умра с тях. Мисля, че заслужаваш благодарност. Поне от мен.

Той разтърка сплесканото си лице с двете си ръце.

— Е, все пак съм щастлив. Това можеше да бъде краят на Осемнадесета. Една стража по-късно щяхме да се избиваме помежду си за пари.