Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (2)

2.
Живият войник

Вдигнах очи от наполовина прочетеното писмо и погледнах човека, който го бе написал. Смъртта не беше пропуснала целта си. Сега той гледаше слънцето с угасналите си сини очи — едното леко примижало, другото широко отворено.

Отдавна би трябвало да се сетя за Нокътя, но дотогава не бях. Или може би просто потиснах мисълта за него в жаждата си да открадна порциона от раницата на мъртвия, без да си дам сметка, че той вероятно с радост би разделил храната си със спасителя, измъкнал го от онзи свят. Сега, при споменаването на Водалус и последователите му (бях убеден, че биха ми помогнали, стига да можех да ги открия), веднага се опомних и извадих Нокътя. Стори ми се, че ярко искри под лятното слънце — всъщност дори по-ярко, отколкото когато беше в сапфирения си обков. Докоснах го с него, а след това, подтикнат от някакъв необясним импулс, го сложих в устата му.

Когато и това не донесе никакъв ефект, хванах Нокътя с палец и показалец и натиснах с острия му край меката кожа на челото му. Войникът не помръдна, нито пое дъх, но една струйка кръв — прясна и гъста, като на жив човек — потече по челото му и изцапа пръстите ми.

Отдръпнах пръстите си, изтрих ръце в някакви листа и щях да продължа с четенето, ако не ми се стори, че чувам как някъде далеч изпука клонка. За миг се зачудих какво да направя — да се скрия, да побягна или да се бия. Но шансовете за първото бяха малки, а от второто вече ми бе дошло до гуша. Взех сабята на убития, увих се в плаща си и зачаках.

Никой не се появи — или поне никой, когото да успея да забележа. В короните на дърветата тихо зашумя вятър. Мухата, изглежда, се махна. Може би бях чул просто елен, проправящ си път сред сенките. Толкова дълго пътувах без оръжие, годно за лов, че съвсем бях забравил за тази възможност. Сега погледнах сабята и ми се прииска да беше лък.

Нещо зад мен се раздвижи и се обърнах.

Беше войникът. Сякаш го беше обхванала треска — ако не бях видял трупа му, щях да си помисля, че това са предсмъртни гърчове. Ръцете му се тресяха и нещо в гърлото му бълбукаше. Приклекнах до него и докоснах лицето му. Беше студено както преди и импулсивно ми се прииска да запаля огън.

Не открих нищо подходящо в раницата, но знаех, че всеки войник е длъжен да носи приспособления за палене на огън. Прерових джобовете му и открих няколко аеса, пригоден за закачване малък слънчев часовник, огниво и кремък. Наоколо имаше много сухи дърва — имаше сериозна опасност да предизвикам пожар. Разчистих един малък участък с ръце, събрах съчките в центъра му и ги запалих, след което подбрах няколко по-големи клони, начупих ги и ги хвърлих в огъня.

Беше по-ярък, отколкото очаквах — денят преваляше и скоро щеше да се стъмни. Погледнах мъртвеца. Ръцете му вече не трепереха и той лежеше неподвижно. Плътта на лицето му изглеждаше по-топла, но несъмнено това се дължеше на горещината на огъня. Кръвта по челото му почти бе изсъхнала, но пречупваше лъчите на залязващото слънце подобно на скъпоценен камък, сякаш някой беше изпуснал от съкровищницата си кървавочервен рубин. Макар че димът беше малко, на мен ми се стори като кадилница на благоухания и точно като от кадилница се издигаше нагоре и се губеше в сгъстяващата се тъмнина, смътно напомняйки ми нещо, но не се сещах какво точно. Тръгнах за още дърва. Чупих и мъкнах клони, докато не натрупах достатъчно голяма купчина за цялата нощ.

Тук, в Орития, вечерите не бяха толкова студени колкото в планините или дори в района на Дютурна. Затова, въпреки че си спомних за одеялото, което открих в раницата на мъртвия, не изпитах нужда да го използвам. Работата ме беше сгряла, изядената храна възстанови донякъде силите ми и известно време крачех напред-назад в здрача и размахвах заплашително сабята, когато подобни войнствени жестове съответстваха на мислите ми. Но през цялото време внимавах да стоя между огъня и мъртвеца.

Както често споменавам в тази хроника, спомените ми винаги са толкова ярки, сякаш халюцинирам. Онази вечер имах чувството, че мога да се изгубя завинаги в тях и животът ми от права линия да се превърне в кръг. И не се възпротивих на изкушението, а му се отдадох. Всичко онова, което ви описах дотук, ме споходи отново, заедно с хиляди други неща. Видях лицето на Еата и покритата му с лунички ръка, когато се мъчеше да се промъкне през пръчките на портала на некропола, бурята, която веднъж наблюдавах как яростно стоварва мълниите си върху кулите на Цитаделата. Усетих как по лицето ми се стича дъжд, по-студен и свеж от сутрешна чаша чай в трапезарията. Гласът на Доркас прошепна в ухото ми: „Седнал до прозореца… подноси и разпятие. Какво смяташ да правиш, да призовеш еринии да ме унищожат ли?“

Да. Наистина, така и бих направил, стига да можех. Ако бях Хетор, бих измъкнал от кошмара на онзи свят птиците с глави на вещици и езици на пепелянки. По моя заповед те щяха да изпочупят горите подобно на класове пшеница и да изравнят със земята градовете с могъщите си криле… и все пак, ако можех, щях да се появя в последния момент и да я спася… не, щях да я вдигна на ръце и да я прегърна, не бих си тръгнал хладнокръвно, както мечтаехме като деца — представяхме си как спасяваме и унижаваме любимия човек, който се е отнесъл с пренебрежение към нас.

За първи път си дадох сметка колко ужасно би трябвало да е това за нея — когато смъртта я е настигнала, тя е била почти дете и бе лежала мъртва прекалено дълго, за да бъде съживена.

Както бях унесен в тези мисли, изведнъж се сетих за мъртвия войник, чиято храна бях изял и чиято сабя се намираше в ръката ми. Спрях и се ослушах дали не диша или помръдва. Но все пак бях толкова дълбоко залутан в световете на спомените си, че сякаш меката горска почва под краката ми е от гроба, който Хилдегрин Язовеца ограби в името на Водалус, а шумоленето на листата бе шепотът на кипарисите и пурпурните рози в нашия некропол. Напразно напрягах слух да чуя дъха на мъртвата жена в белия саван, която Водалус вдигна с въже, завързано през гърдите й.

Накрая дойдох на себе си от крясък на козодой. Стори ми се, че бялото лице на войника се взира в мен, заобиколих огъня, взех одеялото и завих трупа.

Както разбирах сега, Доркас принадлежеше към онази огромна група жени (включваща сигурно всички жени изобщо), които ни предават — и по-точно към онзи тип, които ни предават не заради някакъв настоящ съперник, а заради собственото си минало. Точно както Морвена, която екзекутирах в Салтус, бе отровила мъжа и детето си, така и Доркас ме остави, защото не съществувах (не можех да съществувам, както несъзнателно е разбрала тя) преди момента, в който я е настигнала злата орис.

(За мен това също бе златно време. Мисля, че трябва да пазя спомена за недодяланото дружелюбно момче, донесло книги и цветя в килията ми, главно защото знаех, че той ще е последната любов преди съдбовния удар. Както разбрах в затвора, този удар не бе в момента, когато върху мен хвърлиха килим, за да заглушат виковете ми, нито при пристигането ми в старата Цитадела на Несус, нито трясъкът от затворената врата на килията зад гърба ми, нито дори в момента, когато, обгърната от ярка светлина, каквато никога не свети на Ърт, почувствах как тялото ми се вдига на бунт срещу мен, а в мига, когато прекарах острието на донесения от него мръсен кухненски нож през собственото си гърло. Вероятно всички ние имаме подобни моменти. И това е волята на Каитания — всяка жена да прокълне себе си за онова, което е извършила. И все пак можем ли да бъдем мразени толкова силно? Можем ли изобщо да бъдем мразени? Не, щом все още помня целувките му по гърдите си, които не се опитваха да вдишат аромата на тялото ми — както целувките на Афродизиас или на онзи младеж, племенника на хиларха на компаньоните — а сякаш жадуваха да вкусят от плътта ми. Дали някой ни е наблюдавал? Сега вече той вкуси от мен. Събудена от спомена, аз вдигам ръка и прокарвам пръсти по косата му.)

Спах до късно, завит в плаща си. Природата се отплаща на онези, които са изпаднали в беда — на тях по-малките трудности, срещу които би възнегодувал всеки, свикнал на лесен живот, им се струват почти удобства. На няколко пъти се събуждах и се поздравявах при мисълта колко лека бе тази нощ в сравнение с другите, които бях изкарал в планините.

Накрая се разбудих от слънчевите лъчи и пеенето на птиците. От другата страна на угасналия огън войникът помръдна и сякаш промърмори нещо. Седнах. Беше отметнал одеялото и лежеше, обърнал лице към небето. Бледо лице с хлътнали бузи. Под очите му имаше черни сенки, а от устата му тръгваха дълбоки бръчки. Но все пак лицето бе живо. Очите бяха затворени, сякаш спеше, а от ноздрите му се долавяше дишане.

За миг се изкуших да избягам, преди да се събуди. Сабята му все още бе у мен — понечих да я върна, но след това се отказах от страх да не ме нападне с нея. Камата му все още стърчеше забита в дървото и ми напомняше за извития кинжал на Аджиа и капаците на къщата на Каздое. Измъкнах я и я пъхнах в ножницата на пояса му, засрамен от мисълта, че аз, въоръжен със сабя, може да се страхувам от човек с нож.

Клепачите му трепнаха и се отдръпнах — спомних си как се бе изплашила Доркас, когато се събуди и ме видя надвесен над нея. За да не изглеждам мрачна фигура, разтворих плаща си и разкрих голите си ръце и гърдите, почернели от многобройните слънчеви дни. Слушах дишането му. И когато ритъмът му се промени на границата на пробуждането, това ми се стори почти толкова вълшебно, колкото самото връщане от смъртта към живот.

Той седна и се огледа с пусти като на дете очи. Устните му помръднаха, но от тях се разнесе само звук, лишен от смисъл. Заговорих му, като се стараех тонът ми да бъде колкото се може по-приятелски. Той слушаше, но сякаш не разбираше нищо, и тогава си спомних колко объркан беше онзи улан, когото съживих на пътя към Дома на Абсолюта.

Искаше ми се да му предложа вода, но нямах. Извадих парчето солено месо, което бях измъкнал от раницата му, разделих го на две и му подадох единия къс.

Той задъвка и сякаш се почувства малко по-добре.

— Ставай — казах му. — Трябва да намерим вода.

Той хвана ръката ми и ми позволи да го вдигна, но едва се държеше на крака. Очите му, които досега гледаха спокойно, се разшириха и погледът му стана напрегнат. Имах чувството, че се страхува да не би дърветата да не се нахвърлят срещу нас подобно на лъвове. Но все пак не измъкна камата си, нито пък се опита да си върне сабята.

Когато направихме първите три-четири стъпки, той се спъна и едва не падна. Оставих го да се опре на ръката ми. Тръгнахме през гората към пътя.