Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (18)

18.
Молбата на Фойла

През следващите стотина крачки ми се струваше, че учителят Аш не е изчезнал съвсем. Усещах присъствието му и от време на време го зървах да върви до мен и на половин крачка отзад, когато не се опитвах да гледам право в него. Как го виждах, как можеше в известен смисъл да бъде с мен и същевременно да го няма — не зная. Нашите очи приемат дъжд от фотони без маса и заряд от безбройните частици, приличащи на милиарди слънца — така ме бе учил почти слепият майстор Палемон. И именно този дъжд ни кара да вярваме, че виждаме. А понякога човекът, когото сме убедени, че виждаме до нас, може да бъде илюзорен като учителя Аш, че и повече.

Усещах със себе си и мъдростта му. Тя бе меланхолична, но истинска. Открих, че желая да не може да ме придружава, макар и да разбирах, че това би могло да означава и сигурното идване на ледовете.

— Самотен съм, учителю Аш — казах, без да смея да погледна назад. — До този момент не знаех колко съм самотен. Мисля, че ти също бе самотен. Коя е онази жена, която си наричал Вайн?

„Първата“ — може би просто си въобразих гласа му.

— Месхиана? Да, познавам я, тя е много хубава. Моята месхиана бе Доркас и тъгувам по нея, но и по другите също. Когато Текла стана част от мен, си помислих, че никога повече няма да бъда самотен. Но сега тя до такава степен се е сляла с мен, че сме една-единствена личност и отново мога да тъгувам по останалите. По Доркас, по островното момиче Пиа, по малкия Севериън, по Дрот и Рош. Ако Еата бе тук, щях да го прегърна. Най-много от всички искам да видя Валерия. Йолента бе най-красивата жена, която съм виждал, но лицето на Валерия направо ми къса сърцето. Предполагам, че тогава съм бил още момче, макар и да не се смятах за момче. Изпълзях от тъмното и се озовах на едно място, наречено Атриум на времето. От всичките му страни се издигаха кули — кулите на семейството на Валерия. В центъра имаше обелиск, покрит със слънчеви часовници, и макар да помня сянката му върху снега, там надали е светело слънце за повече от две-три стражи на ден — кулите би трябвало да го скриват през повечето време. Твоите знания са по-големи от моите, учителю Аш. Можеш ли да ми кажеш защо им е трябвало да го строят по този начин?

Вятърът, който си играеше между скалите, сграбчи плаща ми и го развя. Подхванах го и си сложих качулката.

— Вървях след едно куче. Наричах го Трискъл и твърдях — дори пред себе си, — че е мое, макар че нямах право да гледам куче. Намерих го в един зимен ден. Тогава перяхме спалното бельо на клиентите и каналът се запуши от парцали и бинтове. Клинчех от работа и Дрот ми каза да изляза и да го отпуша. Вятърът беше ужасно студен. Сякаш идваше твоят ледников период, макар че тогава не знаех за него — всяка следваща зима бе малко по-студена от предишната. И разбира се, когато отпушех канала, цялата мръсна вода щеше да потече и да ме измокри. Бях много ядосан, защото бях най-големият след Дрот и Рош и смятах, че работата трябва да я свърши някой от най-малките чираци. Ровичках с пръчката, когато го видях в другия край на Стария двор. Предполагам, че началниците на Мечата кула бяха организирали предишната вечер таен бой и пред вратата им лежаха мъртви животни в очакване на накера. Имаше арсинойтер, смилодон и няколко ужасни вълка. Предположих, че е умряло последно, и по раните реших, че го е довършил някой от вълците. Разбира се, всъщност не бе мъртво, но изглеждаше като мъртво.

— Отидох да го разгледам — продължих аз, — подходящо извинение да се измъкна от работата за малко и да стопля пръстите си. То беше вкочанено като… ами, дотогава не бях виждал подобно нещо. Веднъж бях убил бик с меча си и докато лежеше мъртъв в собствената си кръв, той изглеждаше по-жив от Трискъл. Както и да е, протегнах се и го погалих по главата. Беше голяма като на мечка и бяха отрязали ушите му, така че от тях бяха останали съвсем малки израстъци. Когато го докоснах, отвори очи. Избягах на другия край на двора и така здраво започнах да ръчкам с пръчката, че веднага отпуших канала. Страхувах се, че Дрот ще изпрати Рош да види какво става… Сега, когато се сещам за това, сякаш Нокътя още тогава е бил у мен. Не мога да ти опиша как изглеждаше, когато извъртя очи, за да ме види. Трогна ме. Когато Нокътя бе у мен, никога не съм съживявал животно, но и никога не съм се опитвал. Когато се намирах сред животни, обикновено ми се искаше да убия някое, за да се нахраня. Сега вече не съм сигурен, че убиването на животни за храна е нещо, което би трябвало да правим. Забелязах, че сред твоите запаси нямаше месо — само хляб, сирене, вино и сушени смокини. Да не би твоите хора на твоя свят и твоето време да споделят същото мнение?

Замълчах с надеждата да получа отговор, но отговор нямаше. Вече всички планински върхове тъмнееха и не бях сигурен дали крехкото присъствие на учителя Аш продължава да ме следва, или това е само сянката ми.

— Когато се сдобих с Нокътя, открих, че не съживява онези, които са умрели от ръцете на човек — продължих аз. — Макар че излекува маймуночовека, чиято ръка бях отсякъл. Доркас мислеше, че това стана, защото го бях направил аз самият. Не мога да кажа. Никога не съм си мислил, че Нокътя е знаел кой го държи. Но може и да е така.

Тогава се чу глас — не на учителя Аш, а друг, който не бях чувал дотогава.

— Честита ти Нова година!

Вдигнах поглед и видях на около четиридесет крачки пред мен улан — също като онзи, който нотюлите на Хетор бяха убили на зеления път към Дома на Абсолюта. Не знаех как да постъпя, затова помахах с ръка и извиках:

— Значи сега е Нова година?

Той пришпори бойния си кон и се озова до мен.

— Днес е средата на лятото, началото на новата година. Славен ден за нашия Самодържец.

— Чието сърце е светилище за неговите поданици — опитах се да си спомня една от фразите, по които Йолента толкова много си падаше.

— Добре казано! Аз съм Ибар от Седемдесет и осма ксенагия. Охранявам този път до вечерта. Лош късмет.

— Нали не е незаконно да се върви по пътя?

— Напълно законно си е. Разбира се, ако си готов да се идентифицираш.

— Да. Разбира се — отговорих аз. Съвсем бях забравил за открития лист, който ми бе написала Манеа. Извадих документа и му го подадох.

Когато ме спираха на отиване към Последния дом, не бях сигурен, че войниците, които ме разпитваха, могат да четат. Всички гледаха мъдро пергамента, но може би не различаваха нищо повече от печата на ордена и равния и енергичен, макар и малко ексцентричен почерк на Манеа. Уланът несъмнено бе грамотен. Виждах как погледът му пробягва по редовете и дори забелязах как спира за миг върху израза „почетно погребение“.

Сгъна внимателно пергамента, но го задържа.

— Значи си слуга на Пелерините?

— Да, имам тази чест.

— Значи си се молел. А аз като те видях, реших, че си говориш сам. Не си падам по разни религиозни глупости. Знамето на ксенагията е близко, ръката на Самодържеца — далеч. Повече светини и тайнства не ми трябват. Чувал съм обаче, че те са добри жени.

Кимнах.

— Вярвам, че не е само това. Но наистина са добри.

— И са те пратили със задача. Преди колко дни?

— Преди три.

— И сега се връщаш в лазарета при Медиа Парс?

Отново кимнах.

— Надявам се да стигна дотам преди мръкване.

Той поклати глава.

— Няма да успееш. Но да не ти пука, такъв съвет ще ти дам.

Той ми подаде пергамента.

— С мен пътуваше още един човек, но бяхме разделени. Дали не си го виждал? — Описах му учителя Аш.

Уланът поклати глава.

— Не. Но ако го видя, ще му кажа по кой път си тръгнал. А сега мога ли да те попитам нещо? Съвсем лично е и ако искаш, спокойно можеш да ми кажеш да си гледам работата.

— Стига да мога, ще ти отговоря.

— Какво ще правиш, след като напуснеш Пелерините?

Това донякъде ме изненада.

— Засега не съм и помислял да ги напускам. Някой ден — може би.

— Е, имай предвид леката кавалерия. Изглеждаш ми оправен човек, а за такива място винаги ще се намери. Ще живееш два пъти по-кратко в сравнение с пехотата, но затова пък и два пъти по-весело.

Той препусна, а аз останах да се мая над думите му. Не се съмнявах, че съвсем сериозно ми бе казал, че ще ми се наложи да спя на пътя. Но тази сериозност само ме накара да закрача по-бързо. Надарен съм с дълги крака и когато се наложи, мога да ходя толкова бързо, колкото биха се движели други мъже, ако подтичваха. Така че наблегнах на крачката, изхвърляйки всички мисли за учителя Аш и собственото си изпълнено с перипетии минало. Може би по някакъв неуловим начин учителят Аш продължаваше да ме следва, а може би не. Както и да е, повече не го усещах.

Ърт още не бе извърнал лице от слънцето, когато излязох на тесния път, по който само малко преди седмица вървяхме с мъртвия войник. По пътя все още имаше кръв — при това много повече, отколкото по-рано. От думите на улана се бях опасявал, че Пелерините са били обвинени в някакво престъпление. Сега пък бях почти сигурен, че в лазарета е имало голям наплив ранени и уланът бе решил, че заслужавам една нощ почивка, преди да започна да се грижа за тях. При тази мисъл се почувствах по-добре. По-големият брой ранени ми даваше възможност да покажа лечителските си умения много по-убедително, така че Манеа да се съгласи, когато й предложа да се продам на ордена. Стига да успеех да скалъпя някаква история за провала си в Последния дом.

Когато обаче направих последния завой, пред очите ми се разкри съвсем друга картина.

Мястото, където се намираше лазаретът, сякаш бе разорано от тълпа луди. Разорано и разкопано — на дъното му вече се бе образувало малко плитко езеро. Обкръжаваха го заскрежени дървета.

До падането на нощта обикалях наоколо. Търсех някаква следа от приятелите си и от олтара, под който бях скрил Нокътя. Открих човешка ръка — ръка на мъж, откъсната при китката. Би могла да е на Мелито, на Халвард, на асцианина или на Винок — не можех да определя.

Спах край пътя. На сутринта продължих търсенията си и привечер открих оцелелите на пет-шест левги от първоначалното място. Минавах от легло на легло, но повечето бяха в безсъзнание или главите им бяха така омотани в бинтове, че не можех да ги разпозная. Нищо чудно Ава, Манеа и Пелерината, която бе донесла табуретката до леглото ми, да бяха някъде сред тях, но не успях да открия никого.

Единствената жена, която познах, бе Фойла — и то само защото тя ме видя.

— Севериън! — повика ме тя, докато крачех сред ранените и умиращите. Отидох при нея и се опитах да я разпитам, но тя бе много слаба и не можеше да ми разкаже много. Нападението било внезапно и разтърсило лазарета като гръм. Помнеше писъците и виковете за помощ, които дълго останали без отговор. Последният й спомен бе за някакви войници, които почти нищо не разбирали от медицина и я мъкнели нанякъде. Целунах я и й обещах отново да я навестя — мисля, че и двамата знаехме, че няма да мога да спазя това обещание.

— Спомняш ли си как си разказвахме историите? — попита тя. — Мислех си за това.

Казах, че помня.

— Искам да кажа, мислех си за това, докато ме носеха насам. Мисля, че Мелито, Халвард и останалите са мъртви. Ти си единственият, който ще си спомня, Севериън.

Казах й, че никога няма да ги забравя.

— Искам да ги разкажеш на другите хора. Някой зимен ден или вечер, когато няма какво друго да се прави. Спомняш ли си ги?

— „Моята страна е страна на далечни хоризонти и широко небе.“

— Да — каза тя и сякаш заспа.

Спазих второто си обещание — първо записах всички разкази на чистите страници в края на кафявата книга, а след това и тук — точно във вида, в който ги бях слушал в онези дълги дни.