Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (13)

13.
Разказът на Фойла. Дъщерята на армигера

— Халвард, Мелито и дори асцианинът имаха своя шанс. Не мислите ли, че и аз имам право? Дори онзи, който ухажва някоя девица и мисли, че няма съперници, всъщност има един — и това е самата тя. Тя може да му се отдаде, но и да реши да се запази за самата себе си. Той трябва да я убеди, че с него тя ще бъде по-щастлива, отколкото само със себе си. И макар че мъжете често убеждават девиците в това, то невинаги е истина. Аз самата също ще участвам в това състезание, за да спечеля самата себе си — стига да мога. Щом се омъжвам за разказвач, трябва ли избраникът ми да е по-лош разказвач от мен самата?

Всеки от мъжете разказа история от своя край. Ще направя същото. Моята страна е страна на далечни хоризонти и широко небе. На трева, вятър и галопиращи коне. През лятото вятърът може да бъде горещ като дихание на пещ, а когато в пампасите избухне пожар, димът се разпростира на стотици левги и за да му избягат, лъвовете яхват говедата ни, подобно на същински дяволи. Мъжете в моя край са смели като бикове, а жените — свирепи като соколи.

Когато баба ми била млада, в моя край имало една вила. Била толкова отдалечена, че никой не ходел там. Принадлежала на един армигер, васал на сеньора на Паскуа. Земите й били плодородни, а самата къща — прекрасна. Гредите на покрива били влачени от волове цяло лято, за да ги докарат на това място. Стените били от пръст, като стените на всички къщи в моя край, и били дебели цели три стъпки. Хората, които живеят в гористите земи, се надсмиват над подобни стени, но те задържат прохладата, изглеждат много красиво, когато са белосани, и освен това не горят. Къщата си имала кула и голяма банкетна зала, а едно хитроумно изобретение от въжета, колела и кофи, задвижвано от два мерихипа, поливало градината на покрива.

Армигерът бил галантен мъж, жена му — очарователна дама, но от всичките им деца само едно преживяло повече от година. Дъщеря им била висока, мургава и гладка като олио, косата й — с цвета на най-светлото вино, а очите — тъмни като буреносни облаци. Но вилата, в която живеели, била толкова отдалечена, че никой не знаел за нея и никой не идвал да поиска ръката й. Тя често яздела по цял ден самичка, ловувала със своя сокол или препускала след петнистите си ловни котки, когато те подгонвали някоя антилопа. Друг път седяла по цял ден сама в спалнята си, слушала песента на чучулигата в клетката и разгръщала страниците на старите книги, донесени от майка й.

Когато наближила двадесетата си година, баща й решил, че й е време да се омъжи — иначе скоро никой нямало да я поиска. Разпратил слугите си навсякъде в околните триста левги и им заръчал да оповестят на висок глас красотата на дъщеря му и обещанието, че след неговата смърт съпругът й ще наследи цялото му имущество. Пристигнали мнозина красиви конници със сребърни седла и украсени с корали ефеси на сабите. Бащата развличал всички, а дъщеря му, скрила косата си в мъжка шапка и затъкнала дълъг нож в мъжки пояс, се смесила с кандидатите. Така ги слушала как се хвалели с многобройните си любовни похождения и как открадвали по нещо, когато мислели, че остават незабелязани. Всяка вечер отивала при баща си и му казвала имената им, а когато се оттегляла, той ги викал и им разказвал за стълбовете в пустинята, където не ходи никой и на които завързвали престъпниците с въжета от сурова кожа и ги оставяли да умрат от лъчите на слънцето. На следващата сутрин те оседлавали конете си и се махали.

Не след дълго останали само трима. Дъщерята на армигера не можела вече да ходи сред тях, тъй като се страхувала, че ще я познаят. Отишла в спалнята си, разпуснала косата си и я сресала, после свалила дрехите си и се изкъпала в ароматна вода. Сложила си пръстените и гривните, поставила големите обеци на ушите си, а главата си украсила с тънка диадема от чисто злато, каквато можела да носи само дъщеря на армигер. С две думи, направила всичко по силите си, за да изглежда красива. И понеже и сърцето й било храбро, сигурно на света нямало по-хубаво момиче от нея.

Когато се приготвила, изпратила да повикат баща й и тримата кандидати.

— Вижте ме добре — казала тя. — Виждате златния пръстен на челото ми и по-малките в ушите ми. Ръцете ми, които ще се обвият около един от вас, са обвити с още по-малки кръгли гривни, а на пръстите ми има пръстени. Ковчежето ми за скъпоценности е отворено пред вас и в него няма други пръстени. Но въпреки това в стаята има още един — онзи, който не съм сложила. Може ли някой да го открие и да ми го даде?

Тримата кандидати претърсили цялата стая, гледали дори зад гоблените и под леглото. Накрая най-младият свалил клетката на чучулигата от куката й и я подал на дъщерята на армигера. На дясното краче на чучулигата имало мъничък златен пръстен.

— Сега ме изслушайте. Съпруг ще ми стане онзи, който отново ми покаже тази малка кафява птичка.

И с тези думи тя отворила клетката, пъхнала ръката си в нея, извадила чучулигата, занесла я до прозореца и я пуснала на свобода. За миг тримата кандидати видели как златният й пръстен проблясва на слънчевите лъчи. Чучулигата се издигнала високо в небето и се превърнала в мъничка точка.

Кандидатите хукнали надолу по стълбите и извикали конете си, своите бързоноги приятели, пренесли ги толкова много левги през пампасите. Метнали украсените си със сребро седла на гърбовете им и след по-малко от миг изчезнали от погледа на армигера и дъщеря му, както и на другарите си, защото единият потеглил на север към джунглите, вторият — към планините на изток, а най-младият — към неуморното море.

 

 

Онзи, който тръгнал на север, яздил няколко дни и стигнал до една река, която била прекалено бурна, за да се преплува. Тръгнал покрай брега й, заслушан в песента на птиците, обитаващи в този край, и накрая стигнал брод. Там се натъкнал на кафяв конник с кафяв боен кон. Лицето му било скрито от кафява превръзка, плащът, шапката и цялото му облекло били кафяви. На десния му кафяв ботуш имало златен пръстен.

— Кой си ти? — попитал кандидатът.

Кафявата фигура не проговорила нито дума.

— В дома на армигера сред нас имаше един младеж, който изчезна в деня преди решаващия момент — казал кандидатът. — Мисля, че това си ти. Научил си по някакъв начин за задачата ми и сега искаш да ми попречиш. Е, махни се от пътя ми или умри.

И извадил сабята си и пришпорил коня си във водата. Били се дълго време по начина, по който се сражават мъжете в моя край — със сабя в дясната ръка и дълъг кинжал в лявата. Кандидатът бил храбър и силен, а кафявият конник — бърз и изкусен фехтувач. Но накрая той паднал и кръвта му обагрила реката.

— Няма да ти взема коня — казал кандидатът. — Ако са ти останали сили, ще успееш да се качиш на седлото. Аз съм милостив.

И продължил напред.

 

 

Онзи, който тръгнал към планините на изток, също яздил няколко дни и стигнал до един мост от онзи вид, който строят планинците — тясно съоръжение от въже и бамбук, прехвърлено над пропастта като паяжина. Само глупак би тръгнал да язди по такъв мост, затова той слязъл от коня си и го повел за поводите.

Когато тръгнал, му се сторило, че мостът пред него е празен, но не успял да мине и четвърт от дължината му, когато забелязал в средата му някаква фигура. На външен вид приличала на човешка, но била цялата кафява, с изключение на едно-единствено бяло петно, и сякаш имала кафяви сгънати криле. Когато кандидатът приближил, видял, че фигурата носи златен пръстен на глезена си, а кафявите криле не били нищо друго, освен плащ със същия цвят.

Тогава той начертал във въздуха Знак, за да се предпази от духовете, които са се отрекли от своя Създател.

— Кой си ти? — извикал той. — Кажи си името!

— Ти ме виждаш — отговорила фигурата. — Изречи истинското ми име и всяко твое желание ще стане и мое.

— Ти си духът на чучулигата, пратен от дъщерята на армигера — казал кандидатът. — Можеш да променяш облика си, но пръстенът те издава.

При тези думи фигурата в кафяво извадила сабята си и я подала на кандидата с дръжката към него.

— Ти ме позна — казала тя. — Какво искаш да сторя за теб?

— Искам да се върнеш с мен в дома на армигера — отговорил кандидатът. — За да те покажа на дъщеря му и така да я спечеля.

— Ако това е желанието ти, с радост ще го изпълня — казала кафявата фигура. — Но те предупреждавам, че тя няма да види в мен онова, което виждаш ти.

— Няма значение, идваш с мен — отвърнал кандидатът, тъй като не знаел какво друго да каже.

На мостовете, строени от планинците, човек може да се обърне без особено затруднение, но това е невъзможно за четириного животно. Ето защо трябвало да продължат до отсрещния край на пропастта, където кандидатът да може да обърне коня си към дома на армигера. „Колко досадно е това — помислил си той, докато вървял по моста. — И същевременно опасно и трудно. Не мога ли да го използвам в моя полза?“ Накрая взел решение и се обърнал към спътника си:

— Ще ми се наложи да прекося този мост два пъти. Но защо трябва да го правиш и ти? Не можеш ли да отлетиш на отсрещната страна и да ме изчакаш?

При тези думи кафявата фигура се засмяла с птичи трели.

— Не виждаш ли, че едното ми крило е превързано? Прелетях прекалено близко до един от съперниците ти и той ме нарани със сабята си.

— Значи не можеш да летиш далеч, така ли?

— Не мога. Когато ти дойде, аз седях тук и си почивах, а като те чух да се приближаваш, нямах сили да отлетя.

— Разбирам — казал кандидатът и на глас не добавил нищо повече, но си помислил: „Ако прережа моста, чучулигата ще бъде принудена да приеме отново птичия си облик, но тъй като няма да може да отлети далеч, ще успея да я убия, ще я отнеса при дъщерята на армигера и тя ще я познае.“

Когато стигнали отсрещната страна на пропастта, кандидатът потупал коня си по шията и го обърнал, като си помислил, че дори животното да умре, и най-доброто животно не е прекалено висока цена за възможността да станеш собственик на огромни стада.

— Последвай ни — обърнал се той към кафявата фигура и повел отново коня си през моста над ветровитата ревяща пропаст. Кандидатът вървял отпред, бойният му кон го следвал, а кафявата фигура била последна. „Когато мостът започне да пада, животното ще се дръпне назад — помислил си той, — и духът на чучулигата няма да може да се промъкне покрай него, затова или ще трябва да приеме отново облика на птица, или да умре.“ Разбирате ли, плановете му били оформени от вярванията в моя край — онези, които вярват в способността някои същества да променят облика си, ще ви кажат, че подобно на мислите, те няма да се променят, ако са заловени.

Тримата отново минали по дългия мост и щом кандидатът стъпил на твърда земя, извадил сабята си — толкова остра, колкото можел да я направи само той. Мостът имал две въжета за перила и други две, които да поддържат самия път. Кандидатът първо трябвало да пререже тях, но се захванал за миг с перилата и фигурата в кафяво скочила върху коня отзад, забила шпори в хълбоците му и препуснала напред. Така кандидатът загинал под копитата на собствения си кон.

 

 

Най-младият, който бил тръгнал към морето, също пътувал няколко дни и стигнал до брега. Там срещнал някакъв човек в кафяв плащ, с кафява шапка, кафява кърпа на устата и златен пръстен около кафявия си ботуш.

— Ти ме виждаш — казал човекът в кафяво. — Изречи истинското ми име и всяко твое желание ще стане и мое.

— Ти си ангел, изпратен да ме заведе при чучулигата, която търся — отговорил най-младият кандидат.

При тези думи кафявият ангел извадил сабята си и я протегнал към кандидата с дръжката към него.

— Ти ме позна — казал той. — Какво искаш да сторя за теб?

— Никога не бих дръзнал да тръгна против волята на Господаря на ангелите — отвърнал младежът. — И щом си изпратен да ме заведеш при чучулигата, единственото ми желание е да го направиш.

— Ще го направя — казал ангелът. — Но по кой път ще тръгнеш? По най-краткия или по най-добрия?

„Тук сигурно има някаква уловка — помислил си най-младият кандидат. — Небесните сили винаги укоряват хората за нетърпеливостта им — нали са безсмъртни и лесно могат да си го позволят. Несъмнено най-краткият път минава през ужасите на подземни пещери или нещо подобно.“

— Избирам най-добрия път — казал той. — Нима бих си позволил да накърня честта на онази, за която ще се оженя, като поема по някой друг?

— Някои казват едно, други — друго — отговорил ангелът. — А сега нека да седна на коня зад теб. Недалеч оттук има голямо пристанище, където преди малко продадох два коня — също толкова добри, колкото и твоят, а може би и по-добри. Ще продадем и твоя кон, както и златния пръстен на ботуша ми.

Така и сторили, когато отишли на пристанището, а с парите купили кораб — малък, но бърз и устойчив — и наели трима опитни моряци.

На третия ден в морето кандидатът сънувал един от онези сънища, които се присънват на младите мъже. Когато се събудил, докоснал възглавницата до себе си и открил, че е топла. Когато отново легнал и заспал, усетил дъх на парфюм — подобен на мириса на полски цветя, които жените в моя край сушат през пролетта, за да ги вплетат в косите си.

Стигнали един безлюден остров и най-младият кандидат слязъл на сушата да търси чучулигата. Не я открил, а когато слънцето започнало да клони към залез, съблякъл дрехите си и решил да се разхлади в бурното море. Там, когато звездите станали ярки, към него се присъединил някой друг. Двамата плували заедно, след което легнали на брега и започнали да си разказват истории.

Един ден, когато се взирали от носа към един друг кораб (тъй като понякога търгували и понякога им се налагало да се бият), се надигнал силен вятър, който вдигнал кафявата шапка на ангела и я запратил в морето. Не след дълго я последвала и кафявата кърпа, която скривала лицето му.

Накрая се отегчили от неспокойното море и си спомнили за моя край, в който лъвовете яздят добитъка ни през есента, когато тревата се подпали, мъжете са храбри като бикове, а жените — свирепи като соколи. Били нарекли кораба си „Чучулига“ и сега „Чучулига“ летяла през сините води и всяка сутрин червеното слънце кацало на бушприта й. Продали я в същото пристанище, където я купили, на тройно по-висока цена, тъй като корабът станал прочут и го възпявали в разкази и песни. А всеки, който отивал в пристанището, се учудвал колко малък е корабът, тъй като бил дълъг едва двадесет крачки от носа до руля. Продали също и спечеленото в битките и полученото от търговията. Хората от моя край оставят най-добрите коне за себе си, а най-хубавите от останалите продават именно на онова пристанище. Младият кандидат и ангелът си купили коне, напълнили дисагите си със скъпоценни камъни и злато и поели към къщата на армигера, която била толкова отдалечена, че никой не ходел там.

През много опасности минали по пътя си и неведнъж обагряли с кръв сабите си, които преди тъй често били измивани в морето и избърсвани в платната или пясъка. Най-сетне пристигнали. Тогава армигерът приел с отворени обятия ангела, жена му плачела от радост, а слугите го приветствали. И тогава ангелът захвърлил кафявите си дрехи и отново станал дъщерята на армигера.

Направили голяма сватба. В моя край подобни събития продължават много дни, и трябва да се изкопаят нови клозети, да се заколи добитък и да се изпратят вестоносци, които да яздят с дни, за да поканят гостите, които също трябва да пътуват с дни. На третия ден, докато чакали, дъщерята на армигера изпратила един слуга при жениха. „Господарката ми няма да ловува днес — предал той. — Кани те в спалнята си, за да си поговорите за времето, което сте прекарали заедно по море и на суша.“

Женихът облякъл най-хубавите си дрехи, които купил при завръщането си в пристанището, и отишъл в стаята й.

Открил я да седи до прозореца и да разгръща страниците на една стара книга, донесена от майка й, и да слуша песента на чучулигата в клетката. Отишъл до клетката и видял, че на крачето на чучулигата има мъничък златен пръстен. Погледнал учудено дъщерята на армигера.

— Нима ангелът, който срещна на брега на морето, не ти обеща да те заведе при чучулигата? — казала тя. — При това по най-добрия път? Всяка сутрин отварям клетката и я пускам на свобода, за да разкърши крилете си. Но скоро тя се връща там, където я чака храна, чиста вода и спокойствие.

Казват, че сватбата на най-младият кандидат и дъщерята на армигера била най-хубавата, която били виждали.