Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (12)

12.
Винок

Същата вечер имах още един посетител — един от робите с бръснатите глави. Бях седнал и се опитвах да разговарям с асцианина, когато той дойде и седна до мен.

— Помниш ли ме, ликторе? Казвам се Винок.

Поклатих глава.

— Аз те изкъпах и се погрижих за теб в нощта, когато дойде тук — каза той. — Чаках да се оправиш дотолкова, че да можеш да говориш. Щях да дойда вчера вечерта, но ти разговаряше с една от послушниците.

Попитах го за какво иска да говорим.

— Преди малко те нарекох ликтор и ти не отрече. Наистина ли си ликтор? Беше облечен като такъв.

— Бил съм ликтор — отговорих аз. — Това са единствените ми дрехи.

— Но сега не си, така ли?

Поклатих глава.

— Отивах на север, за да се запиша в армията.

— А — каза той и отклони поглед.

— Със сигурност има и други като мен.

— Да, но не са много. Повечето се присъединяват на юг или ги принуждават да се присъединят. Малцина идват като теб на север, защото искат да служат в някое специално подразделение, където вече имат приятели или роднини. Войнишкият живот…

Изчаках го да довърши.

— Мисля, че прилича на робския. Аз самият никога не съм бил войник, но съм говорил с доста войници.

— Толкова нещастен ли е животът ти? Стори ми се, че Пелерините са добри господарки. Да не би да те бият?

Той се усмихна и обърна гърба си към мен.

— Бил си ликтор. Какво ще кажеш за белезите ми?

На слабата светлина едва ги различавах. Прокарах пръст по тях.

— Само че са много стари и са от камшик.

— Сдобих се с тях, когато бях на дванадесет. Сега съм почти на петдесет. Направи го мъж в черни дрехи като твоите. Дълго ли си бил ликтор?

— Не.

— Значи не знаеш много за задълженията.

— Достатъчно, за да си върша работата.

— И това е всичко? Мъжът, който ме нашиба с камшика, ми каза, че е от гилдията на палачите. Помислих си, че си чувал за тях.

— Да.

— Наистина ли съществуват? Някои твърдят, че са изчезнали много отдавна, но не и онзи мъж.

— Доколкото зная, все още съществуват. Можеш ли да си спомниш името на палача?

— Нарече се калфа Палемон… А, ти го познаваш!

— Да. Известно време беше мой учител. Сега е много стар.

— Значи все още е жив? Ще го видиш ли някога пак?

— Едва ли.

— Бих искал да се срещна с него. Може би някога ще успея. В края на краищата, всичко е в ръцете на Несътворения. Вие младите живеете луд живот — аз също, когато бях на твоята възраст. Но знаеш ли, че именно той придава форма на всичко, което правим?

— Може би.

— Така е, повярвай ми. Видял съм много повече от теб. Така че може да е писано никога да не видя отново калфа Палемон, а ти да си се озовал тук като мой вестител.

И точно когато очаквах да съобщи посланието си, той замълча. Болните, които слушаха с такова внимание разказа на асцианина, сега разговаряха помежду си. Някъде в купчината мръсни чинии, събирани от един възрастен роб, една чиния се изплъзна с тихо дрънчене.

— Какво знаеш за законите за робство? — запита ме най-накрая той. — Искам да кажа, как е възможно по законен начин мъж или жена да стане роб?

— Почти не съм запознат. Но един мой приятел (помислих си за зеления човек) беше наричан роб, а беше само чужденец неудачник, заловен от безскрупулни хора. Зная, че това не бе законно.

Той кимна в знак на съгласие.

— Тъмнокож ли беше?

— Може да се каже така.

— В миналото, поне така съм чувал, робството се е определяло според цвета на кожата. Колкото по-тъмна е тя, толкова повече роб е човекът. Зная, че не е за вярване. Но в ордена имахме една наставница, която беше много веща в историята. Тя ми го каза. Беше жена, на която можеш да се довериш.

— Несъмнено е започнало от това, че робите са почернявали от работата на открито — предположих аз. — Много от обичаите в миналото ни се струват странни приумици.

При тези думи той малко се ядоса.

— Повярвай ми, млади момко, живял съм в старите времена, живея и днес и зная много по-добре от теб как стоят нещата.

— Така казваше и учителят Палемон.

Както и се надявах, това го накара да се върне към първоначалните си мисли.

— Има само три начина, по които човек може да стане роб — каза той. — Макар че при жените е малко по-различно поради брака и разни подобни работи. Ако един мъж е доведен — като роб — в Общността от друга страна, той си остава роб и господарят му, който го е довел, може да го продаде, ако иска. Това е единият начин. Военнопленниците — като този асцианин — са роби на Самодържеца, Господаря на господарите и Роб на робите. Ако пожелае, Самодържецът може да го продаде. Той често прави така и тъй като повечето асциани не стават за нищо друго, освен за най-черната работа, често ще ги срещнеш като гребци по реките. Това е вторият начин.

Той замълча и добави:

— Третият е човек сам да се продаде на някого, защото свободният човек е господар на собственото си тяло и оттам — роб на самия себе си.

— Робите рядко биват бити от палачи — отбелязах аз. — А и защо да се прави, след като това могат да направят и собствените им господари?

— По онова време не бях роб. Точно затова исках да питам Палемон. Бях просто младеж, хванат в кражба. Калфа Палемон дойде да поговори с мен на сутринта, когато щях да получа наказанието си. Помислих си, че това е много мило от негова страна, макар че именно тогава той ми каза, че е от гилдията на палачите.

— Ако можем, винаги се стараем да подготвим клиентите си — казах аз.

— Посъветва ме да не се опитвам да сдържам виковете си — каза ми, че не боляло толкова, ако изкрещяваш точно в мига, когато те удря камшикът. Обеща ми, че няма да ми нанесе нито един удар повече от определения от съдията, така че ако искам, мога да ги броя и така да знам колко са точно. Каза още, че няма да ме удря по-силно от необходимото — ще разсече кожата ми, но няма да ми счупи нито една кост.

Кимнах.

— Помолих го за една услуга и той ми каза, че ако може, ще я направи. Поисках да дойде и да поговорим отново след бичуването. Отговори ми, че ще се постарае да дойде, след като се възстановя поне малко. Тогава дойде един монах да прочете молитвата. После ме завързаха на един стълб с ръце над главата. Присъдата бе закачена отгоре. Може би ти самият си го правил.

— Доста често — казах аз.

— Едва ли моят случай е бил по-специален. Останаха ми белези, но, както сам каза, те са избледнели. Виждал съм хора с много по-страшни белези. Надзирателите ме довлякоха до килията ми, но мисля, че бях в състояние да ходя и сам. Не болеше толкова, колкото ако ти отрежат крак или ръка. Тук неведнъж съм помагал на хирурзите.

— Слаб ли беше тогава?

— Много. Ребрата ми се четяха.

— Значи си имал преимущество. Камшикът се врязва много дълбоко в гърба на дебелия човек и от него тече кръв като от заклано прасе. Хората казват, че търговците не ги наказват достатъчно заради удрянето в кантара и подобни измами, но онези, които го казват, не подозират какви мъки изпитват, когато ги бичуват.

Винок кимна.

— На следващия ден се чувствах почти толкова силен, колкото обикновено. Калфа Палемон дойде, както беше обещал. Разказах му за себе си — как живея — и го попитах за него самия. Сигурно ти е чудно, че съм разговарял с човека, който ме е бичувал?

— Не. Често съм слушал за подобни случаи.

— Той ми разказа, че се е провинил пред гилдията. Не каза в какво точно, но за известно време бил пратен в изгнание. Разказа ми за това какво е чувствал и колко самотен е бил. Как се е опитвал да повдигне духа си с мисли за това как живеят останалите хора, които не принадлежали към никоя гилдия. Но бързо започвал да ги съжалява, а след това — и самия себе си. Каза ми, че ако искам да съм щастлив и да не ми се случва отново да изтърпявам това, трябва да намеря някакво братство, към което да се присъединя.

— И какво?

— Реших да го послушам. След като излязох на свобода, говорих с майсторите на много гилдии. Отначало ги избирах, но след това се обръщах към всеки, който би могъл да ме вземе, дори към касапите и свещарите. Никой не желаеше чирак на моята възраст или пък такъв, който няма пари или характерът му е труден — разбираш ли, поглеждаха гърба ми и веднага решаваха, че само ще създавам неприятности. Мислех да стана моряк или да се запиша в армията. И досега често съжалявам, че не го направих, макар че ако го бях направил, сега сигурно щях да съжалявам — ако изобщо бях жив, за да имам някакви желания. След това — не зная защо — си втълпих, че трябва да се присъединя към някой религиозен орден. Говорих с мнозина и някои се съгласиха да ме приемат, дори след като им казах, че нямам пари и им показах белезите по гърба си. Но колкото повече научавах за начина на живот, който трябва да водя, толкова по-малко ми допадаше тази идея. Доста пиех, обичах момичетата и не исках това да се променя.

Един ден висях на някакъв ъгъл и забелязах човек, който принадлежеше към някакъв орден, който ми бе непознат. По това време обмислях да се запиша моряк на един кораб, но той нямаше да вдигне котва още цяла седмица. Един моряк ми беше разказал доста подробно за тежката работа преди отплаването, затова бях решил да изчакам и да си я спестя. Всичко това било лъжа, но тогава не го знаех.

Така че последвах човека и когато той спря — разбираш ли, беше пратен да купи зеленчуци — аз го приближих и го попитах за ордена му. Той ми каза, че е роб на Пелерините и че това е същото като да членуваш в някой орден, само че по-добре. Можеш да обърнеш едно-две питиета и никой няма да възрази, стига да си трезвен на работното си място. Можеш също да спиш с момичета, при това шансовете ти никак не били лоши, защото момичетата си мислели, че и ти по един или друг начин си свят човек. Освен това непрекъснато пътуваш къде ли не.

Попитах го дали ще ме приемат и добавих, че не мога да повярвам, че животът в ордена е толкова хубав, колкото го описва. Той каза, че със сигурност ще ме приемат и макар да не може да докаже още на момента казаното за момичетата, е готов да обърне бутилка червено с мен.

Отидохме в една кръчма до пазара и всичко се оказа точно според думите му. Каза ми, че много приличал на моряшкия живот — най-добрата част от него е възможността да видиш най-различни места, а те правят точно това. Приличал също и на войнишкия, защото носели оръжия, когато орденът пътува из пущинаците. И на всичкото отгоре ти плащат, за да се запишеш. А всеки друг орден взема пари от хората, които искат да му се посветят. И ако човек реши да напусне ордена, му връщат само част от парите, като приспадат част от сумата за времето, което е прекарал в него. Но за робите, обясни ми той, всичко било точно обратното. На роба му плащат, когато постъпва. Ако реши да напусне, трябва да се откупи, но ако остане, може да задържи всичките си пари.

Имах майка и макар че не я навестявах, знаех, че няма нито аес. Докато си мислех за религиозните ордени, аз самият бях станал по-набожен и не знаех как мога да служа на Несътворения, когато тя тежи на съвестта ми. Подписах (естествено Гослин — робът, който ме вербува — получи награда) и занесох парите на майка си.

— Сигурен съм, че това е направило и двама ви щастливи — казах аз.

— Тя отначало помисли, че това е някакъв номер, но все пак й оставих парите. Разбира се, трябваше веднага да се върна в ордена — бяха ме пуснали с придружител. И така — вече тридесет години.

— Заслужаваш похвала.

— Не зная. Животът ми бе тежък, но от всичко, което съм видял, всеки живот е тежък.

— Така е. — Да си призная, взе да ми се приспива и ми се искаше да си тръгне. — Благодаря ти, че ми разказа историята си. Беше много интересна.

— Искам да те помоля за нещо — каза той. — Ако някога отново срещнеш калфа Палемон, да го попиташ нещо вместо мен.

Кимнах и зачаках.

— Ти каза, че според теб Пелерините са добри господарки и мисля, че си прав. Видял съм много добрини от някои от тях, а и никога не са ме били — нищо по-лошо от един-два плесника. Но трябва да знаеш как става така. Просто робите, които не се държат добре, ги продават. Може би не ме разбираш.

— Не особено.

— Много мъже се продават на ордена, защото също като мен си мислят, че животът им ще е лек и изпълнен с приключения. Най-често е точно така, а и чувството, че помагаш на болните и ранените, е хубаво. Но онези, които не допадат на Пелерините, ги продават, при това за много по-висока сума от онази, за която са били купени. Разбираш ли? Ето защо не им се налага да бият никого. Най-лошото наказание, което може да те сполети, е да те пратят да чистиш клозетите. Но ако не им се понравиш, може да се озовеш в някоя мина. А през всички тези години искам да попитам калфа Палемон… — Винок замълча и прехапа долната си устна. — Бил е палач, нали? Така каза, а и ти също.

— Да, беше. И все още е.

— Искам да знам дали онова, което ми каза той, е било с цел да ме измъчи. Или ми е дал най-добрия съвет, който е можел? — Той извърна глава и не можех да видя лицето му. — Ще го попиташ ли? Може би някой ден отново ще се срещнем.

— Сигурен съм, че ти е дал най-добрия съвет, който би могъл — казах му аз. — Ако беше останал такъв, какъвто си бил, отдавна можеше да бъдеш екзекутиран от него или от някой друг палач. Някога виждал ли си как се екзекутира човек? Но палачите не знаят всичко.

Винок се изправи.

— Робите също. Благодаря ти, млади момко.

Докоснах го по ръката и го спрях.

— Мога ли и аз да те попитам нещо? Аз самият бях палач. Ако си се страхувал през цялото това време, че учителят Палемон ти е наговорил всичко онова само за да те накаже още повече, откъде знаеш, че аз в момента не правя същото?

— Защото щеше да кажеш обратното — отговори той. — Лека нощ, млади момко.

 

 

Известно време размишлявах над думите на Винок и над онова, което навремето му е разказал учителят Палемон. Той също е бил скитник по онова време, може би десет години преди да се родя. И въпреки това се е върнал в Цитаделата, за да стане майстор на гилдията. Спомних си как Абдиесус (когото предадох) искаше да ме направи учител. Разбира се, каквото и престъпление да беше извършил учителят Палемон, по-късно то е било скрито от братята в гилдията. Сега беше учител, но както бях виждал през целия си живот (макар и да бях прекалено свикнал, за да се замисля), всички дела на гилдията се въртяха от учителя Гурлойс, въпреки че беше много по-млад. Топлият вятър на северното лято си играеше с въжетата на палатката, а на мен ми се струваше, че отново се катеря по стълбите на кулата Матачин и слушам как студените пориви свирят сред подпорите на Цитаделата.

Накрая, с надеждата да прогоня болезнените спомени от главата си, станах и полека отидох до леглото на Фойла. Беше будна. Поговорихме и аз я попитах дали да й кажа мнението си за разказите още сега. Тя обаче ми отговори, че трябва да изчакам най-малко още един ден.