Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (8)

8.
Пелерината

Когато привършихме с вечерята, вече беше започнало да се стъмва. По това време бяхме винаги по-тихи — не само защото бяхме отпаднали, но и защото знаехме, че смъртно ранените са по-предразположени да умрат след залез-слънце и особено късно през нощта. Това беше времето, когато битките събираха своето.

А и нощта ни караше да осъзнаваме войната по-силно. Понякога (особено онази нощ) изстрелите на големите енергийни оръжия разсичаха небето като светкавици. Можеше да се чуе как караулните обикалят постовете си, така че думата „стража“, която толкова често се използва не за друго, а за означаване на една десета част от нощта, придобиваше слухова реалност с тропота на крака и неразличимите заповеди.

Настъпи момент, когато никой не говореше. Той продължаваше и продължаваше, нарушаван единствено от мърморенето на здравите — Пелерините и техните роби мъже, — които идваха да се осведомят за състоянието на един или друг пациент. Една от облечените в алено жрици се приближи до леглото ми и седна до него, но мислите ми се влачеха толкова бавно и сънено, че мина доста време преди да осъзная, че си е донесла стол.

— Ти ли си Севериън, приятелят на Милес? — попита тя.

— Да.

— Той си спомни името си. Помислих си, че ще искаш да го научиш.

Попитах какво е то.

— Милес, разбира се. Нали ти казах.

— Мисля, че след време ще си спомни още нещо.

Тя кимна. Изглеждаше минала средната възраст, с добро, загрижено лице.

— Сигурна съм. Ще си спомни дома и семейството си.

— Ако ги има.

— Вярно, някои нямат. Някои дори са неспособни да си създадат дом.

— Намекваш за мен.

— Не, в никакъв случай. А и тази неспособност не е нещо, което да зависи от човека. Но е много по-добре — особено за мъжете — да си имат дом. Подобно на човека, за когото разказваше приятелят ти, повечето мъже мислят, че създават своите домове за семействата си. Всъщност те създават и домовете, и семействата си за самите себе си.

— Значи си чула историята на Халвард.

— Да. Хубав разказ. Една сестра дойде и ме извика точно в момента, когато дядо му съобщаваше последната си воля. Чух останалото. Знаеш ли какво не е било наред у лошия чичо? У Гундулф?

— Предполагам, това, че се е влюбил.

— Не, това си е било в реда на нещата. Разбираш ли, всеки човек е като растение. Има красива зелена част, често с цветя или плодове, която расте нагоре към слънцето, към Несътворения. Но има и една тъмна част, която расте в обратната посока, натам, където не достига светлина.

— Никога не ми се е случвало да изучавам писанията на посветените, но дори и аз зная, че доброто и злото съществуват у всекиго.

— Да съм споменавала за добро и зло? Корените са онези, които дават на растението сила да се стреми към слънцето, макар и да не знаят за това. Да предположим, че коса среже стъблото. То ще падне и ще загине, но от корените може да тръгне ново.

— Значи твърдиш, че злото е добро.

— Не. Твърдя, че качествата, които харесваме и ценим у себе си и у останалите, произлизат от други неща, които не виждаме и за които дори не се замисляме. Подобно на останалите мъже, у Гундулф е бил силен инстинктът за упражняване на власт. Подходящото развитие на властта е в създаването на семейство — жените също имат подобен инстинкт. Но у Гундулф той дълго е бил потискан, както и у много от войниците тук. Офицерите имат своите подчинени, но обикновените войници нямат. Затова страдат и не знаят защо. Разбира се, някои създават групи с други от същия ранг. Понякога неколцина споделят една и съща жена или мъж, който прилича на жена. Други отглеждат домашни любимци, а трети вземат за приятели осиротели от войната деца.

Спомних си за сина на Каздое.

— Разбирам защо протестирате.

— Не протестираме, или поне не срещу това и не срещу неща, които са много по-малко естествени. Говоря само за инстинкта за упражняване на власт. В случая с лошия чичо този инстинкт го е накарал да се влюби в жена — и то такава, която вече има дете — така че той да се сдобие с по-голямо семейство още от момента, когато си създаде такова. Разбираш ли, по този начин той би наваксал част от изгубеното време.

Кимнах.

— Само че вече е било изгубено твърде много време и инстинктът се е проявил по друг начин. Видял се е като пълновластен господар на земите, които е притежавал само временно от името на брат си, и си е въобразил, че има власт и над живота му. Измамна представа, не мислиш ли?

— Така е.

— Другите също могат да имат представи — също толкова измамни, но не чак толкова опасни. — Тя ми се усмихна. — Ти смяташ ли, че притежаваш някаква особена власт?

— Аз съм калфа от ордена на Търсещите истина и покаяние, но това звание не носи никаква власт. Ние от нашата гилдия само изпълняваме волята на съдиите.

— Мислех, че гилдията на палачите отдавна е закрита. Значи е станала нещо като братство на ликторите?

— Все още съществува — казах аз.

— Няма спор, но преди няколко века е била истинска гилдия, като гилдията на майсторите на сребърни изделия. Поне така съм чела в някои истории, запазени от нашия орден.

Докато я слушах, за миг изпитах прилив на гордост. Не защото смятах, че е права. Може би съм луд в някои отношения, но зная кои са те и самозалъгването не е сред тях. Независимо от всичко, стори ми се чудесно — само за миг — да съществувам в свят, в който е възможен подобен начин на мислене. За първи път разбрах, че в Общността съществуват милиони хора, които не знаят нищо за висшите форми на съдебното наказание, нито пък за кръговете от интриги, обкръжаващи Самодържеца. Това ми подейства като вино… не, като бренди. Почувствах как главата ми се замайва.

— Значи не смяташ, че имаш някаква особена власт? — попита Пелерината, без да подозира за нищо от това.

Поклатих глава.

— Милес ми каза, че вярваш, че у теб е Нокътя на Помирителя и че си му показал малък черен нокът, може би от оцелот или лешояд. И че си твърдял, че си съживявал хора с негова помощ.

Значи моментът бе настъпил. Моментът, в който трябваше да се предам. Още когато стигнахме в лазарета, знаех, че този момент трябва скоро да настъпи, но се надявах да го отложа до времето, когато ще мога да си тръгна. Сега извадих Нокътя — за последен път, както си мислех — и го поставих в ръката й.

— С негова помощ ще можете да спасите мнозина. Не съм го откраднал и винаги търсех начин да го върна на ордена ви.

— И с него си съживявал мъртъвци ли? — меко попита тя.

— Аз самият щях да умра преди няколко месеца без него — казах й и започнах да разказвам историята за двубоя си с Аджилус.

— Чакай малко — прекъсна ме тя и ми върна Нокътя. — Той трябва да остане у теб. Както виждаш, вече не съм млада. Догодина ще отбележа тридесетгодишнината си като пълноправен член на ордена. На всеки от петте главни празници в годината, до миналата пролет, виждах Нокътя на Помирителя по време на поклоненията. Той беше голям сапфир — горе-долу колкото орихалк. Сигурно струва повече от много вили и затова крадците са го отмъкнали.

Опитах да я прекъсна, но тя с жест ме накара да замълча.

— Що се касае до чудотворните изцеления и дори до възкресяването, нима мислиш, че ако беше така, в нашия орден щеше да има болни? Ние сме малко — много по-малко, отколкото сме нужни за работата, която трябва да свършим. Но ако никой от нас не беше умирал до миналата пролет, сега щяхме да сме много повече. Мнозина от онези, които обичах, моите учителки и приятелки, щяха да са все още сред нас. Невежите се нуждаят от своите чудеса, дори да им се наложи за това да събират калта от ботушите на някой епопт и да я поглъщат. Ако все още съществува, както се надяваме, а не е нарязан на парчета, Нокътя на Помирителя е последната реликва, останала ни от най-великия от добрите, и ние го пазехме, както все още пазим като скъпоценност паметта за него. Ако той беше нещо като това, което смяташ, че притежаваш, щеше да е скъпоценен за всеки и самодържците отдавна щяха да са ни го отнели.

— Но това наистина е Нокътя… — започнах аз.

— Това е просто дефект в сърцевината на скъпоценен камък. Помирителя е бил човек, ликторе Севериън, а не котка или птица. — Пелерината се изправи.

— Удари се в скалите, когато великанът го изхвърли през парапета…

— Надявах се да те успокоя, но както виждам, само те разгорещявам — каза тя. След това неочаквано се усмихна, наведе се и ме целуна. — Тук срещаме мнозина, които вярват в неща, които не са точно такива, каквито ги описват. Но малцина са онези като теб, чиито вярвания им правят чест. Трябва да поговорим отново някой път по тази тема.

Гледах дребната, облечена в алена дреха фигура, докато не се изгуби от погледа ми в мрака и мълчанието на редиците болнични легла. Докато говорехме, повечето болни бяха заспали. Някои стенеха. Влязоха трима роби. Двама носеха един ранен в носилка, а третият им осветяваше пътя с фенер. Светлината се отразяваше от лъщящите им от пот бръснати глави. Поставиха ранения на едно легло, скръстиха ръцете му, сякаш е покойник, и излязоха.

Погледнах Нокътя. Когато Пелерината го видя, той бе безжизнено черен, но сега от основата към острия му връх тихо пробягваха бели искри. Почувствах се добре — всъщност започнах да се чудя как съм успял да издържа цял ден, без да ставам от тесния матрак. Но когато се опитах да стана, краката едва ме държаха. Уплашен, че всеки момент ще се строполя върху някой ранен, успях да преодолея двадесетината крачки до човека, когото току-що бяха донесли.

Беше Емилиан, контето в двора на Самодържеца. Така се изненадах от срещата, че извиках името му.

— Текла — промърмори той. — Текла…

— Да. Текла. Ти си спомни за мен, Емилиан. Сега се оправяй. — Докоснах го с Нокътя.

Той отвори очи и изкрещя.

Побягнах, но паднах на половината път към леглото си. Бях толкова слаб, че не вярвам, че щях да успея дори да пропълзя останалото разстояние. Успях да прибера Нокътя и се изтъркалях под леглото на Халвард, където не можеха да ме видят.

Когато робите се върнаха, Емилиан седеше и можеше да говори — макар да съм сигурен, че надали са намерили много смисъл в думите му. Дадоха му някакви билки, един от тях остана, докато ги сдъвче, след което тихо си тръгна.

Измъкнах се изпод леглото и успях да се изправя. Отново всичко бе стихнало, но знаех, че мнозина от пациентите са ме видели, преди да падна. Емилиан не спеше, както очаквах, но изглеждаше замаян.

— Текла — промърмори той. — Чух Текла. Казват, че е мъртва. Това да не са гласове от оня свят?

— Сега ги няма — казах му. — Беше болен, но скоро ще се оправиш.

Вдигнах Нокътя над главата си и се опитах да съсредоточа мислите си върху Мелито и Фойла, както и върху Емилиан… върху всички болни в лазарета. Нокътя проблесна и помръкна.