Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (36)

36.
За фалшивото злато и горенето

Не остана още много за разказване. Знаех, че след няколко дни трябва да напусна града, затова се надявах да привърша бързо със задълженията си тук. В гилдията нямах други приятели, на които да мога да се доверя, освен учителя Палемон. Той обаче не би могъл да ми бъде от полза в онова, което бях запланувал. Повиках Рош, защото знаех, че няма да може да ме лъже дълго в очите. (Очаквах да видя по-възрастен от мен човек, но червенокосият калфа, който дойде по мое нареждане, бе почти юноша. Когато си тръгна, дълго разглеждах собственото си лице в огледалото — нещо, което не бях правил дотогава.)

Рош ми разказа, че той и още неколцина, които смятах повече или по-малко за приятели, са възразили срещу желанието на мнозинството от гилдията да ме убият. Повярвах му. Освен това призна — доста лесно, — че именно той е предложил да бъда осакатен и прокуден, макар и да твърдеше, че го е направил, защото това му се е сторил единственият начин да ми спаси живота — докато говореше, бузите и челото му, които обикновено бяха червени, побледняха толкова, че луничките на лицето му заприличаха на нарисувани. Гласът му обаче остана спокоен и той не каза нищо, което да го оправдае и да хвърли вината върху някой друг.

Разбира се, аз наистина имах намерение да го накажа заедно с останалите членове на гилдията. И то не защото таях злоба към тях, а просто смятах, че след като прекарат известно време в килиите под кулата, ще станат по-чувствителни към принципа на справедливостта, за който говори учителят Палемон. Освен това подобно наказание щеше да е най-добрият начин да се гарантира, че законът за забрана на изтезанията, който смятах да наложа, ще бъде прилаган. Онези, които прекарат няколко ужасяващи месеца в очакване да изпитат изтезанията на собствения си гръб, едва ли биха възразили против отмяната им.

Аз обаче не казах нищо от това на Рош, а само го помолих вечерта да ми донесе одежди на калфа и да бъде готов да ми помогне на следващия ден заедно с Дрот и Еата.

Той се върна точно по мръкване. Изпитах неописуемо удоволствие, когато смъкнах коравия си костюм и отново облякох черните като сажди дрехи. В тъмното подобно одеяние бе най-доброто, което можеше да ме направи почти невидим. Измъкнах се от покоите си през един от тайните изходи и се запромъквах като сянка между кулите, докато не стигнах до дупката в стената.

Денят бе топъл, но вечерта застудя и некрополът бе потънал в мъгла като онзи път, когато се показах иззад паметника, за да спася живота на Водалус. Мавзолеят, където си играех като дете, си беше същият. Вратата му бе притворена.

Влязох и запалих свещта, която носех. Медните надгробни табелки, които бях излъскал навремето, отново бяха позеленели. Навсякъде имаше сухи листа. През решетката на малкия прозорец се протягаше тънка клонка на съседното дърво.

„Тук остани, където си положен,

нивга взор на странник да не падне върху теб,

за всички остани невидим,

само не за мен.

Тук стой и никога не си отивай,

ако ръка посегне, измами я.

И нека чуждите очи не вярват,

аз вярвам — и това ти стига.“

Камъкът бе по-малък и по-лек, отколкото си спомнях. Монетата под него бе потъмняла от влагата, но все още бе там. Стиснах я за миг в дланта си и си спомних за треперещото момче, което се връщаше в гъстата мъгла към стената.

Сега трябва да помоля теб, читателю, който така великодушно прости всички останали отклонения от разказа ми, да го направиш още веднъж. За последен път.

Преди няколко дни (тоест много след края на събитията, които описвам тук) ми съобщиха, че тук, в Дома на Абсолюта, е пристигнал някакъв чудак, който твърдял, че ми дължи пари, и отказвал да ги предаде на някой друг. Досетих се, че това може да е някой от старите ми познати, и казах на камериера си да го пусне да влезе.

Беше доктор Талос. Изглежда, се бе замогнал и за случая бе избрал наметало от червено кадифе и шапчица от същата материя. Както и преди, лицето му все още приличаше на муцуна на препарирана лисица, но сега ми се стори, че от време на време в нея се долавя някакъв намек за живот, сякаш някой наднича зад стъклените очи на чучелото.

— Добре си се уредил — каза той и се поклони толкова дълбоко, че върхът на шапката му почти докосна пода. — Ако помниш, винаги твърдях, че така и ще стане. Честността, почтеността и интелигентността не могат да останат в калта.

— И двамата знаем, че именно те най-лесно могат да бъдат държани там — отговорих аз. — В старата ни гилдия правеха това всеки ден. Но се радваме да те видим отново, дори и да идваш като пратеник на господаря си.

За миг докторът изглеждаше объркан.

— А, имаш предвид Баландерс. Не, той ме уволни. След двубоя. След като се гмурна в езерото.

— Значи смяташ, че е жив.

— О, напълно съм сигурен. Не го познаваш колкото мен, Севериън. Дишането на вода е нищо за него. Нищо! Имаше невероятен ум. Той беше изключителен гений. Съчетаваше в себе си обективността на учения със самовглъбеността на мистик.

— Искаш да кажеш, че е експериментирал върху себе си?

— О, не, в никакъв случай. Точно обратното! Другите експериментират върху себе си, за да изведат някакъв закон, валиден за останалия свят. А Баландерс правеше опити със света и прилагаше, ако мога така да се изразя, резултатите върху себе си. Казват… — той нервно се огледа, за да види да не би някой да ни подслушва — казват, че съм чудовище. Вярно е. Но за Баландерс това се отнася в по-висша степен. В известен смисъл той е мой баща, но е създал и самия себе си. Според законите на природата и на онова, което е по-висше от нея, всяко създание трябва да има свой създател. Но не и Баландерс. Той стоеше зад самия себе си и по този начин е прекъснал връзката, чрез която всички ние сме свързани с Несътворения. Аз обаче се увлякох.

Докторът бръкна в кесията, която висеше на пояса му. Чух звън на метал.

— И сега носиш със себе си пари? — попитах го аз. — Преди даваше всичко на него.

Гласът му стана толкова тих, че едва го чувах:

— А ти как би постъпил на мое място? Сега оставям до водата монети, по няколко аеса и оричоци. В това няма нищо лошо — продължи той по-високо. — Напомня ми за доброто старо време. Но аз съм честен, виждаш! Той винаги искаше от мен да бъда честен. Той също беше честен по свой начин. Както и да е, помниш ли онази сутрин, преди да излезем през портата? Разделях припечеленото през нощта и ни прекъснаха. Остана една монета, която се падаше на теб. Оставих я, за да ти я дам по-късно, но забравих, а после стана онази история в замъка… — Той ме изгледа. — Но както се казва, честността преди всичко. Ето я.

Монетата бе абсолютно същата като онази, която извадих изпод камъка.

— Сега разбираш защо не можех да я дам на твоя човек. Сигурен съм, че щеше да ме помисли за побъркан.

Подхвърлих монетата и я улових. Стори ми се, че е малко мазна на пипане.

— Да си признаем, докторе, не разбираме.

— Защото е фалшива, разбира се. Нали ти казах онази сутрин. Как мога да кажа, че съм дошъл да се издължа на Самодържеца, и да подхвърля фалшива монета? Те треперят от теб и щяха да ме изкормят, за да намерят истинска! Вярно ли е, че имаш експлозив, който се взривява в продължение на няколко дни, и можеш бавно да разкъсваш хората на части?

Гледах двете монети. Блестяха по един и същи начин и сякаш бяха изсечени от един и същи шаблон.

 

 

Но този кратък разговор, както казах, се състоя много по-късно. Върнах се в покоите си по същия път и свалих плаща си. Учителят Гурлойс често повтаряше, че едно от най-трудните за изпълнение задължения на гилдията е отказът да се носи риза. Макар че го казваше в ироничен смисъл, в известен смисъл думите му бяха верни. Аз, който бях пътувал с разголени гърди в планините, за няколко дни се бях изнежил от топлите одежди достатъчно, за да треперя от студ в мъгливата есенна нощ.

Във всяка стая имаше камини, заредени с толкова стари и сухи дърва, че сигурно щяха да се разпаднат на прах, ако решиш да ги докоснеш с машата. Никога не бях палил такава камина, но онази вечер реших да го направя, за да се сгрея. Окачих на един стол донесеното от Рош облекло да се суши. Но когато потърсих огнивото, открих, че съм го забравил в мавзолея заедно със свещта. Със смътната надежда, че самодържецът, обитавал тези покои преди мен (владетел, чието име бе далеч отвъд границите на паметта ми), е притежавал някакво средство за палене на огън, започнах да се ровя в шкафчетата.

Те бяха пълни предимно с документите, които така ме бяха впечатлили отначало. Но сега си наложих да не им обръщам внимание и ги отместих, за да огледам навсякъде.

Не намерих нищо подходящо. Но вместо това в най-голямото чекмедже на най-големия шкаф открих малък пистолет, скрит под кутия за писалки.

Бях виждал подобно оръжие и по-рано, за първи път — когато Водалус ми даде фалшивата монета, която току-що бях прибрал. Но никога не бях докосвал такова и сега открих, че да гледаш отстрани и да го държиш в собствените си ръце са две съвсем различни неща. Веднъж, когато двамата с Доркас пътувахме на север към Тракс, попаднахме на керван скитници занаятчии и дребни търговци. Все още имахме по-голямата част от парите, които ни бе дал доктор Талос, когато го срещнахме в гората северно от Дома на Абсолюта, но не знаехме още колко време ще ни стигнат и колко път ни остава. Затова се заех със своя занаят наравно с останалите и във всяко градче питах дали нямат престъпник, който да е осъден на изтезания или обезглавяване. Скитниците ни приеха като свои и въпреки че някои ни приписваха повече или по-малко по-високо положение — защото работех само за властите, — останалите гледаха на нас с презрение, защото виждаха в нас оръдие на тиранията.

Една вечер точиларят, който бе настроен по-дружелюбно към нас и ни бе направил някои дребни услуги, ми предложи да наточи Терминус Ест. Казах му, че го поддържам достатъчно остър, за да мога да си върша работата, и го подканих да изпробва острието му с палец. Той леко се поряза (както и очаквах) и направо се възхити — не само от острието, но и от меката ножница, украсената дръжка и така нататък. След като ме засипа с безброй въпроси за устройството му, историята и начините на използване, той помоли да го подържи. Предупредих го, че острието е много тежко и че може да го повреди, след което му го подадох. Той се усмихна и стисна дръжката по моите указания. Но когато започна да вдига дългия блестящ инструмент на смъртта, изведнъж пребледня, ръцете му затрепериха и ако не бях изтръгнал меча от ръцете му, сигурно щеше да го изпусне. След това непрекъснато повтаряше едно и също: „Често съм точил войнишки мечове.“

Сега разбрах какво точно бе преживял. Оставих пистолета толкова бързо, че почти го хвърлих. След това обикалях около шкафа, сякаш бе навита на кълбо отровна змия.

Беше по-малък от дланта ми и така добре изработен, че приличаше по-скоро на украшение. Всяка негова линия говореше, че е създаден някъде другаде, далеч от най-близките звезди. Среброто не бе потъмняло и изглеждаше така, сякаш току-що е бил почистен. Бе покрит с шарки, които може би бяха писменост — не мога да кажа точно каква, но очите ми са свикнали със съчетанията на прави и криви линии. Дръжката бе инкрустирана с черни камъни, каквито не бях виждал — приличаха на турмалин, но по-ярки. След малко забелязах, че най-малкият от тях сякаш угасва, ако го гледаш право, а иначе проблясва като диамант. Вгледах се по-отблизо и установих, че всъщност не е камък, а миниатюрна леща, зад която нещо свети. След толкова много столетия пистолетът все още имаше заряд.

Колкото и нелогично да звучи, това откритие ме успокои. Всяко оръжие може да бъде опасно за онзи, който го използва, по два начина — може да го нарани случайно или да го подведе в най-неподходящия момент. Първата опасност оставаше, но когато видях този слаб проблясък, разбрах, че втората може да се изключи.

Под цевта имаше плъзгач, с чиято помощ по всяка вероятност се контролираше силата на изстрела. Първата ми мисъл бе, че който и да е държал пистолета за последен път, най-вероятно го е нагласил на пълна мощност и ако го върна обратно, ще мога да го изпробвам с минимален риск за себе си. Но не беше така — плъзгачът се намираше в централно положение. Накрая реших, че по аналогия с лъка пистолетът най-вероятно ще е най-безобиден, ако преместя плъзгача напред. Насочих оръжието към камината и дръпнах спусъка.

Звукът на изстрела е най-ужасният звук на света. Той е писък на самата материя. Сега обаче той не бе така оглушителен, но въпреки всичко оставаше плашещ — като далечен гръм. За миг — толкова кратък, че отначало реших, че просто ми се е сторило — между дулото и дървата проблесна тесен виолетов лъч. Той изчезна, но дървата запламтяха, а от задната част на камината със звън, наподобяващ пукната камбана, паднаха парчета обгорен метал. На плочата пред огъня потече сребърно ручейче, което подпали килима и вдигна във въздуха парлив дим.

Прибрах пистолета в паласката, която бе част от новия ми костюм на калфа.