Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (24)

24.
Флайерът

Слънчеви лъчи по лицето ми.

Опитах да седна, но всъщност успях да се подпра на лакът. Около мен блещукаше цветна сфера — пурпур и циан, рубин и лазур, а лимоненожълтият слънчев лъч пронизваше тези вълшебни цветове като меч и падаше върху очите ми. След това угасна и едва тогава различих заобикалящото ме великолепие — лежах в куполообразна шатра от разноцветна коприна. Входът беше отворен.

Ездачът на мамонта вървеше към мен. Бе облечен в шафран, както го бях виждал винаги, и носеше абаносов жезъл — прекалено лек, за да бъде оръжие.

— Възстанови се — отбеляза той.

— Бих опитал да кажа да, но се страхувам, че усилието да говоря ще ме довърши.

Той се усмихна, макар че усмивката му не беше нищо повече от слабо изкривяване на устата.

— Знаеш по-добре от всеки друг, че страданията, които изживяваме в този живот, правят възможни всички онези щастливи престъпления и приятни мерзости, които ще извършим в следващия… не бързаш ли да си направиш извода?

Поклатих глава и отново я отпуснах върху възглавницата. Тя слабо миришеше на мускус.

— Това не е зле, защото ще ти трябва малко време.

— Така ли казват твоите лекари?

— Аз сам съм си лекар и аз самият се грижих за теб. Основният проблем бе в шока… Звучи като старческа болест, както несъмнено си мислиш. Но той убива повечето ранени. Ако всички умрели от шока бяха живи, с готовност бих приел смъртта на онези, които са получили удар от меч в сърцето.

— Като свой собствен лекар — и мой, — казваш ли истината?

Усмивката му стана по-широка.

— Винаги казвам истината. В моето положение трябва да говоря прекалено много, за да поддържам ред в кълбото лъжи. Разбира се, трябва да разбереш, че истината… малките, обикновените истини, за които говорят жените на селяните, не върховната и универсална Истина, която не съм по-способен да изрека от теб… истината е по-измамна.

— Преди да изгубя съзнание те чух да казваш, че си Самодържецът.

Той се метна до мен като дете и при съприкосновението с натрупаните килими тялото му ясно шляпна.

— Казах. Вярно е. Впечатлен ли си?

— Щях да бъда по-впечатлен, ако не те помнех толкова добре от срещата ни в Лазурния дом.

(Онази веранда, покрита със сняг, засипана със сняг, който заглушаваше стъпките ни, стоеше в копринената шатра като призрак. Когато сините очи на Самодържеца срещнаха моите, почувствах, че Рош стои до мен в снега и двамата сме облечени в непознати дрехи, които не ни стават много добре. Вътре някаква жена, която не беше Текла, се превръщаше в Текла — както аз по-късно изиграх Месхия, първия човек. Кой може да каже до каква степен актьорът приема духа на човека, когото играе? Когато играх Чирака, това бе нищо, защото ролята много приличаше на онова, което бях в действителност — или най-малкото вярвах, че съм. Но в ролята на Месхия понякога ме навестяваха мисли, които никога не биха се породили у мен в друга ситуация — мисли, еднакво чужди и за Севериън, и за Текла, за началото на всички неща и за зората на света.)

— Ще си спомниш, че никога не съм казвал, че съм само Самодържецът.

— Когато те срещнах в Дома на Абсолюта, ти ми заприлича на дребен дворцов служител. Признавам, че никога не си ми го казвал, но всъщност знаех кой си. Но нали именно ти беше онзи, който даде парите на доктор Талос?

— Мога да си призная, без да се изчервявам. Това е самата истина. Всъщност аз съм неколцина дребни дворцови служители… Защо пък не? Имам властта да ги назначавам, значи мога да назнача и самия себе си. Разбираш ли, понякога заповедта на Самодържеца е прекалено тежък инструмент. Ти никога не би опитал да отрежеш нос с онзи огромен меч за обезглавяване, който мъкнеше. Понякога е нужен декрет на Самодържеца, а понякога — писмо от третия ковчежник. Аз съм и единият, и другият. И не само тях.

— А в онази къща в Алгедонския квартал…

— Освен това съм и престъпник… също като теб.

Глупостта няма край. Казват, че дори космосът е затворен в собствената си сфера, но глупостта продължава и отвъд безкрая. Винаги съм мислел себе си ако не за наистина интелигентен, то най-малкото за човек, който е достатъчно схватлив и бързо схваща основните неща, за практичен и предвидлив, когато пътувах с Йонас или Доркас. Но никога не бях предполагал, че от положението си на самия връх Самодържецът ще знае, че съм проникнал в Дома на Абсолюта като емисар на Водалус. Ако можех, щях да скоча и да избягам от шатрата, но краката ми бяха като от мека глина.

— Всички ние сме престъпници — всички, които сме длъжни да въдворяваме ред, трябва да бъдем такива. Мислиш ли, че твоите събратя от гилдията биха се отнесли с теб толкова жестоко — агентът ми докладва, че мнозина от тях са искали да те убият — ако те самите не бяха виновни в нещо подобно? Ти беше опасен за тях, докато не бъдеш ужасно наказан, защото в противен случай те могат да бъдат изкушени. Съдията или надзирателят, който не е извършил престъпление, е чудовище, който или дава опрощение, принадлежащо единствено на Несътворения, или смърт, която не във властта на никого и нищо.

— Затова станах престъпник — продължи той. — Престъпленията, свързани с насилие, обиждаха моята човечност, а нямах бързината на ума и ръката, необходима на един крадец. След като известно време безуспешно опитах това-онова… мисля, че това е било някъде в годината на твоето раждане… открих истинската си професия. Тя се грижи за определени мои емоционални потребности, които не мога да задоволя по друг начин… освен това наистина добре съм запознат с човешката същност. Зная кога да предложа подкуп и колко да дам — и, което е по-важно, кога да не давам. Зная как да карам момичетата, работещи при мен, да са достатъчно щастливи от кариерата си, за да останат, а в същото време да не са доволни от съдбите си… Разбира се, те са хайбити, създадени от клетките на ликуващи, за да може смяната на кръвта да продължи младостта на ликуващите. Зная как да накарам клиентите си да чувстват, че срещите, които организирам, са нещо уникално, а не нещо средно между блудкава сладникавост и порок. Ти самият изживя нещо уникално, нали?

— Ние също ги наричаме така — казах аз. — Клиенти.

Слушах с еднакво внимание както думите му, така и начина, по който ги изговаря. Беше щастлив, за разлика от предишните ни срещи. Да го слушам бе като да слушам пеенето на дрозд. Той сякаш също го усещаше по този начин, защото вдигаше глава и изпъваше шия, а „р“-тата в думите му се носеха като трели в слънчевите лъчи.

— Полезно е. Държи ме в контакт с най-ниските слоеве и зная дали данъците наистина се събират, дали се смятат за справедливи, какви елементи в обществото се издигат и какви пропадат.

Чувствах, че иска да ми каже нещо, но нямах представа какво.

— Онези жени от двора. Защо не си взел за свои помощници истински? Една от тях твърдеше, че е Текла, а истинската Текла в същото време бе заключена под нашата кула.

Изгледа ме така, сякаш бях казал нещо особено тъпо. Не се съмнявах, че беше точно така.

— Защото не мога да им се доверя, естествено. Подобни неща трябва да си останат тайна… Само си помисли за възможностите за убийство. Да не би да вярваш, че онези префърцунени персонажи от древни родове са ми верни, само защото ми се кланят до земята, усмихват се, шепнат дискретни закачки и малки непристойни предложения? Ще се убедиш в противното, можеш да си сигурен. В двора има съвсем малко хора, на които да се доверя. И нито един от тях не е ликуващ.

— Казваш, че ще се убедя в противното. Това означава ли, че няма да наредиш да ме екзекутират? — Можех да усетя пулса в гърлото си и да видя алените потоци кръв.

— Защото сега знаеш тайната ми? Не. Имаме други планове за теб, както ти казах, когато разговаряхме в стаята зад картината.

— Защото се заклех на Водалус.

Тук той не издържа. Отметна глава и се разсмя — пухкаво щастливо дете, което току-що е разкрило тайната на някаква хитроумна играчка. Когато най-сетне смехът утихна до весело клокочене, той плесна с ръце. Макар и да изглеждаха меки, звукът бе забележително силен.

Влязоха две същества с тела на жени и глави на котки. Очите им бяха раздалечени и големи като сливи. Стъпваха на пръсти, както понякога правят танцьорките, но много по-грациозно и нещо в движенията им ми подсказа, че това е нормалната им походка. Споменах, че телата им са тела на жени, но това не бе съвсем вярно — видях, че във върховете на меките къси пръсти, които ме обличаха, са скрити нокти. Учудено хванах едната ръка и я стиснах, както понякога стисках лапата на моята любима котка. Ноктите изскочиха. При вида им очите ми се напълниха със сълзи. Ноктите приличаха на онзи Нокът, който навремето бе затворен в скъпоценния камък и който в невежеството си наричах Нокътя на Помирителя. Самодържецът видя, че плача, и каза на жените котки, че ми причиняват болка и трябва да ме оставят. Чувствах се като дете, което току-що е научило, че никога повече няма да види майка си.

— Не му причиняваме болка, Легион — възрази едната. Никога не бях чувал подобен глас.

— Казах да го оставите!

— Дори не са ме одраскали, сир — казах аз.

 

 

С помощта на жените котки можех да ходя. Беше утрин и сенките се разбягваха пред лика на слънцето. Светлината, която ме бе събудила, бе първата на новия ден. Неговата свежест изпълни дробовете ми, а грубата трева, по която стъпвахме, напояваше с росата си изпокъсаните ми стари ботуши. Полъх на вятъра, лек като изгасващите звезди, разроши косата ми.

Шатрата на Самодържеца се намираше на върха на един хълм. Навсякъде около него се намираше лагерът на армията му — палатки в сиво-черни тонове или с цвета на есенни листа, покрити с чимове колиби и проходи към подземни скривалища, от които сега изпълзяваха потоци войници, приличащи на сребърни мравки.

— Нали разбираш, трябва да сме внимателни — каза той. — Макар че не се намираме на самата линия на фронта, ако мястото беше по-открито, биха могли да ни атакуват от въздуха.

— Винаги съм се чудил защо твоят Дом на Абсолюта се намира под собствените си градини.

— Необходимостта от подобна мярка отдавна вече е отминала, но е имало време, когато са опустошавали всичко.

Под нас и навсякъде наоколо зазвучаха сребърни тромпети.

— Само една нощ ли е минала? — попитах аз. — Или съм проспал цяло денонощие?

— Не. Само една нощ. Дадох ти лекарства, които да облекчат болката ти и да не позволят на раната ти да се инфектира. Нямаше да те будя тази сутрин, но когато дойдох, видях, че вече си се събудил… а и няма време.

Не бях сигурен какво иска да каже. Но преди да го попитам видях шестима почти голи мъже — дърпаха някакво въже. Отначало ми се стори, че свалят надолу някакъв огромен балон, но това се оказа флайер. Черният му корпус събуди ярки спомени за двора на Самодържеца.

— Очаквах да видя… как се казваше? Мамилиан.

— Днес — никакви домашни любимци. Мамилиан е прекрасен другар, мълчалив и мъдър, може сам да взима решения по време на битка, но когато всичко е казано и свършено, аз го яздя просто за удоволствие. Днес ще откраднем тетивата от асцианския лък и за целта ще използваме механизъм. Те самите много крадат от нас.

— Вярно ли е, че консумира енергията им, когато каца? Мисля, че един от аеронавтите ти ми спомена нещо подобно.

— Искаш да кажеш, когато беше шателена Текла. Само Текла.

— Да, разбира се. Нетактично ли ще е, ако те попитам, Самодържецо, защо не заповяда да ме убият? И как ме позна?

— Познах те, защото виждам лицето ти в лицето на един мой млад приятел и чувам гласа ти в неговия глас. Твоите болногледачки също те познават. Погледни ги.

Погледнах ги и видях как лицата на жените — котки се изкривиха от страх и изумление.

— Що се касае до причината за смъртта ти, ще говоря за това — с него — на борда на флайера… стига да имаме време. Сега се връщай. Лесно ти е да се показваш, защото той е слаб и болен, но сега ми трябва той, а не ти. Ако не се махнеш, ще намеря начин да се справя с теб.

 

 

— Сир…

— Да, Севериън? Страх ли те е? Качвал ли си се на такива неща?

— Не — казах аз. — Но не ме е страх.

— Помниш ли въпроса си за енергията? В известен смисъл това е вярно. Излитането им се осигурява от антиматериалния еквивалент на желязото, задържан на място от магнитни полета. Тъй като антижелязото има обратна магнитна структура, промагнетизмът го отблъсква. Конструкторите на този флайер са го оградили с магнити, така че когато той се понесе настрани от позицията си в центъра, се оказва в по-силно поле и бива отблъснат назад. В антиматериалния свят това желязо би тежало колкото канара, но на Ърт то противодейства на теглото на проматерията, използвана за построяването на флайера. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да, сир.

— Бедата е, че нашата технология не е в състояние да затвори камерата херметично. Някаква атмосфера — само малко молекули — винаги успяват да проникнат вътре през порите в шевовете или през изолацията на магнитните проводници. Всяка такава молекула неутрализира своя еквивалент на антижелязото и отделя топлина. Всеки път, когато това става, флайерът губи безкрайно малка част от подемната си сила. Единственото решение, открито досега, е флайерите да се държат колкото се може по-високо, където почти няма въздушно налягане.

Сега флайерът накланяше носа си надолу и беше достатъчно близко, за да оценя красотата на плавните му линии. Формата му бе точно съответствие на черешов лист.

— Не разбрах всичко. Но бих помислил, че тези въжета трябва да са невероятно дълги, за да може флайерите да летят достатъчно високо, за да има полза от тях. А асцианските пентодактили биха могли през нощта да ги прережат и флайерите да бъдат отнесени незнайно къде.

Жените — котки се усмихнаха едва-едва на думите ми.

— Въжето е необходимо само за кацането. Без него на флайера ще му трябва известно разстояние, за да може скоростта му да го спусне надолу. Сега, като знае, че сме долу, той пуска въжето си също както удавник, който се протяга да хване ръката на спасителя. Разбираш ли, той е надарен със свой ум. Но не като на Мамилиан, а създаден от нас и достатъчен, за да му позволи да стои настрана от трудностите и да слиза, когато му се подаде съответният сигнал.

Долната половина на флайера беше изработена, от непроницаем черен метал, а горната представляваше толкова прозрачен купол, че бе почти невидим — предполагам, от същия материал, от който е направен и покривът на Ботаническите градини. От кърмата стърчеше оръдие като онова върху мамонта, а от носа — друго, два пъти по-голямо.

Самодържецът вдигна ръка и прошепна нещо в дланта си. В купола се отвори проход (сякаш дупка в сапунен мехур) и към нас полетяха сребристи стъпала; изглеждаха толкова тънки и ефирни, сякаш бяха направени от паяжина.

— Ще успееш ли да се покатериш? — попита ме Самодържецът.

— Стига да мога да използвам ръцете си.

Той тръгна напред и аз позорно запълзях след него, като влачех ранения си крак. Седалките — дълги пейки, следващи цялата извивка на корпуса — бяха тапицирани с вълна, но дори те ми се сториха по-студени от всеки лед. Отворът зад мен се смали и изчезна.

— Тук налягането ще остане същото като на повърхността, независимо колко високо летим. Не се страхувай от задушаване.

— Страхувам се, че съм прекалено невеж, за да се страхувам, сир.

— Искаш ли да видиш старата си бацела? Те са далеч вдясно, но ще се опитам да ги открия.

Самодържецът седна пред уредите за управление. Единствените машини, които бях виждал дотогава, бяха у Тифон и Баландерс, както и онази, която учителят Гурлойс контролираше в кулата Матачин. Боях се не от задушаването, а от машините. Все пак успях да потисна страха си.

— Когато вчера вечерта ме спаси, ти показа, че не си знаел, че се сражавам в армията ти.

— Направих някои справки, докато спеше.

— И ти ли нареди да настъпим?

— В известен смисъл… Дадох заповед, която доведе до вашето придвижване, но не съм имал предвид нищо конкретно по отношение на твоята бацела. Да не би да се възмущаваш от постъпката ми? Нима не знаеше, когато се записа, че ще ти се наложи и да се биеш?

Издигахме се нагоре. Падахме към небето, както се бях страхувал веднъж. Но си спомних дима и медния звук на тръбата, войниците, превърнати от ревящите мълнии в кървава каша. Ужасът се превърна в гняв.

— Нищо не знаех за войната. Ти колко знаеш? Някога влизал ли си в сражение?

Той ме погледна през рамо. Очите му светнаха.

— В хиляди. Ти си двама, както обикновено броят хората. Колко мислиш, че съм аз?

Измина много време преди да му отговоря.