Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (23)

23.
Морският вълк вижда земя

Първото, което усетих, щом дойдох в съзнание, бе острата болка в крака. Беше притиснат от трупа на жребеца и започнах отчаяни опити да го освободя още преди да съобразя кой съм и как съм попаднал на това място. Ръцете ми, лицето ми и самата земя, на която лежах, бяха пропити от кръв.

Освен това беше тихо — страшно тихо. Ослушвах се за тропот на копита — онзи барабанен звук, който кара самата Ърт да прилича на един огромен барабан. Нищо. Не се чуваха виковете на черкаджите, нито пронизителните, безумни писъци, които се носеха от шахматната дъска на асцианските пехотинци. Опитах се да се обърна, за да се отблъсна от седлото, но не успях.

Някъде много далеч, несъмнено отвъд хребетите, които ограждаха долината, един вълк зави към луната. Този нечовешки вой, който Текла бе чувала веднъж или два пъти по-рано, когато дворът се отправяше на лов недалеч от Силва, ме накара да разбера, че замъглената гледка не се дължи на пушека от подпалената трева, нито от някакво нараняване на главата ми, както се опасявах. Беше здрач, макар че не можех да определя дали слънцето е залязло, или скоро щеше да изгрее.

Починах си и може би малко дремнах, след което се надигнах при звука на стъпки. Бе станало по-тъмно отпреди. Стъпките бяха бавни, меки и тежки. Не приличаха на конски тропот, нито пък на отмерената крачка на пехотата — бяха по-тежки и по-бавни от стъпките на Баландерс. Отворих уста да повикам за помощ, но я затворих при мисълта, че мога да привлека вниманието на нещо още по-ужасно от онова, което бях събудил в мината на маймуночовеците. Правех отчаяни опити да се освободя и в един момент имах чувството, че ще откъсна крака си. Втори ужасен вой, този път по-наблизо, се понесе към зеления остров горе в небето.

Като момче често ми повтаряха, че ми липсва въображение. Ако бе тъй, значи Текла беше допринесла нещичко в нашия съюз. Представях си как вълците — черни безшумни силуети, всеки с размерите на онигер — се спускат по склоновете в долината, чувах как ребрата на мъртвите хрущят между зъбите им. Разкрещях се с пълно гърло, после отново, преди да осъзная какво съм направил.

Тежките стъпки спряха, после се чуха пак. Независимо накъде вървяха преди, вече определено се отправиха право към мен. Нещо в тревата изшумоля и един малък фенокод, нашарен като пъпеш, се стрелна надалеч, подплашен от нещо, което все още оставаше невидимо за мен. След миг го нямаше.

Вече споменах, че тръбата на Ерблон бе замлъкнала. Сега засвири друга — по-дълбока, по-продължителна и по-дива от всяка друга. После стихна и миг по-късно видях свирача — куполообразна космата глава, която закриваше блестящата луна и бе три пъти по-високо, отколкото би следвало да се намира шлемът на конник.

Звярът затръби отново — нисък звук, подобен на шума на водопад — и този път го видях как се издига, следван от двете страни от бели извити бивни. Разбрах, че лежа на пътя на самия символ на върховната власт, на един звяр, наречен мамонт.

Гуасахт ми бе казал, че притежавам някаква власт над животните дори и без Нокътя. Сега жадувах да я използвам, шептях нещо нечленоразделно и така съсредоточих мисълта си, че слепоочията ми всеки момент щяха да се пръснат. Хоботът на мамонта затърси земята към мен, бе почти цял лакът в диаметър. После докосна лицето ми леко, почти като детска ръка, и ме обгърна влажният му горещ дъх, примесен със сладникавата миризма на сено. Трупът на жребеца бе махнат. Опитах се да стана, но паднах. Мамонтът ме задържа, обвил хобота си около кръста ми, и ме вдигна над главата си.

Първото нещо, което видях, бе дулото на трилхоен с тъмна изпъкнала леща с размерите на паница. Беше закрепен на седалката на оператора, но в нея не седеше никой. Стрелецът бе слязъл и стоеше на врата на мамонта, като моряк, застанал на палубата на кораба и опрял ръка на дулото на оръдието. В лицето ми блесна светлина, която ме ослепи.

— Ти. Навсякъде само чудеса. — Гласът не бе нито мъжки, нито женски. Съвсем спокойно би могъл да принадлежи на момче. Бях положен в краката на говорещия. — Ранен си. Можеш ли да станеш?

Успях да кажа, че не мога.

— Мястото не е подходящо за лежане, но е идеално за падане. По-назад има гондола, но Мамилиан не може да стигне до нея с хобота си. Ще трябва да седнеш и да се облегнеш на шарнира.

Усетих ръцете му под мишниците си — малки, меки и влажни. Вероятно именно това докосване ми помогна да разбера кой е той — хермафродитът, когото веднъж бях срещнал в Лазурния дом, а по-късно — в изкусно смалената стая, която приличаше на картина, висяща в един коридор в Дома на Абсолюта.

Аутархът.

В спомените на Текла го виждах облечен в скъпоценности. Въпреки че каза, че ме е познал, не можех да повярвам. Затова произнесох кодовата фраза, която веднъж бях чул от собствените му уста.

— Морският вълк вижда земя.

— Вижда. Наистина вижда. Но ако сега паднеш зад борда, страхувам се, че Мамилиан няма да успее да те хване… въпреки несъмнената му мъдрост. Помогни му както можеш. Не съм толкова силен, колкото изглеждам.

Хванах се с една ръка за установката на трилхоена и успях да се издърпам по миришещия на мухъл килим, който всъщност бе кожата на мамонта.

— Ако трябва да съм откровен, никога не си ми изглеждал особено силен.

— Ти би трябвало да знаеш — имаш око на професионалист. Но аз съм дори по-слаб, отколкото изглеждам. Затова пък ти винаги си ми приличал на конструкция от рог и варена кожа. Сигурно си точно такъв, иначе вече щеше да си мъртъв. Какво ти е на крака?

— Мисля, че е изгорен.

— Ще измислим нещо. — Той леко повиши глас. — Хайде вкъщи, Мамилиан!

— Мога ли да попитам какво правиш тук?

— Оглеждам бойното поле. Доколкото схващам, ти си се сражавал тук.

Кимнах, макар да ми се стори, че главата ми всеки миг ще се търкулне от раменете ми.

— Аз пък не… всъщност да, но не лично. Пратих няколко леки части да помогнат на легион пелтасти. Мисля, че ти си бил в някоя от тези спомагателни части. Има ли убити сред приятелите ти?

— Имах само един приятел. Когато я видях за последен път, беше жива.

Зъбите му проблеснаха на лунната светлина.

— Запазил си интереса към жените. За Доркас ли става дума?

— Не. Няма значение — не зная по какъв начин да кажа това, което искам. (Най-лошият от всички лоши маниери е да заявиш открито на някой, който е инкогнито, че тайната му е разкрита.) Накрая успях да намеря подходящите думи: — Ти заемаш високо положение в нашата Общност. Ако заради дързостта ми не ме бутнат от това животно, можеш ли да ми кажеш какво прави един командващ легиони в онова място в Алгедонския квартал?

Докато говорех, бързо се стъмваше. В небето една след друга заблещукаха звезди като свещи в зала, когато балът е свършил и лакеят още не е тръгнал да обикаля с щипците за гасене. Гласът на хермафродита прозвуча сякаш някъде много отдалече.

— Знаеш кои сме ние. Ние сме самото нещо, единственият владетел, Самодържецът. Ние знаем повече. Знаем кой си ти.

 

 

Сега разбирам, че преди смъртта си учителят Малрубиус е бил много болен. По онова време не го знаех, тъй като самата мисъл за болести ми бе чужда. Най-малко половината от чираците, ако не и повече, измираха още преди да бъдат издигнати до калфи. Никога обаче не ми е идвало в главата, че нашата кула може да бъде нездравословно място или че долните части на Гиол, където толкова често отивахме да плуваме, са съвсем малко по-чисти от клоака. Чираците често умираха и когато останалите живи копаехме гробовете им, изравяхме от земята малки тазови кости и черепи, които ние, следващото поколение, препогребвахме отново и отново, докато накрая не се разрушаваха напълно и не се изгубваха в подобната на катран почва. Аз обаче никога не съм страдал от нещо по-сериозно от леки болки в гърлото или течащ нос — залъгалки, чиято единствена цел е да измамят здравите, че знаят в какво се състои болестта. Учителят Малрубиус страдаше от истинска болест и в сянката й можеше да се види смъртта.

Когато седеше на малката си маса, човек имаше чувството, че той знае, че някой се спотайва зад гърба му. Гледаше право напред, никога не обръщаше глава и много рядко движеше раменете си. А когато говореше, той се обръщаше не само към нас, но и към този невидим слушател.

— Направих всичко по силите си, момчета, за да посея във вас семената на знанието. Това са семената на дървета, които трябва да израснат и да разцъфтят в умовете ви. Севериън, виж как си написал буквата О. Тя трябва да е кръгла и пълна като лицето на щастливо момче, а едната от бузите й е хлътнала навътре като твоята. Всички вие, момчета, сте виждали как гръбначният мозък се издига до най-високата си точка, разширява се и разцъфтява с милиарди пътечки в главния мозък. А тук едната буза е кръгла, а другата — повехнала и сбръчкана.

Треперещата му ръка посегна към писеца, но той избяга от пръстите му, търкулна се към ръба на масата и падна на пода. Той не се наведе да го вдигне — мисля, че се страхуваше да не би да зърнем невидимото присъствие зад него.

— Голяма част от живота ми, момчета, мина в засяване на тези семена в чираците на нашата гилдия. Имах някои успехи, но не много. Имаше едно момче, но то…

Отиде до амбразурата и плю навън. Намирах се съвсем наблизо и видях извиващите се нишки на кръвта. Тогава разбрах причината, поради която не виждах съпровождащата го тъмна фигура (защото смъртта е по-черна и от саждите) — тя беше вътре в него.

Както бях открил, че смъртта в образа на войната може да ме уплаши, след като вече бе безсилна в старите си форми, така и научих, че слабостта на тялото ми може да ме изпълни с онзи ужас и отчаяние, което може би бе изпитвал старият ми учител. Отново изгубих съзнание.

 

 

Съзнанието идваше и ме напускаше, подобно на блуждаещите криле на пролетните ветрове, и аз, който толкова често не можех да заспя сред обсаждащите ме сенки на спомените, сега се борех да остана буден, както някое дете отчаяно се мъчи да издигне несигурното хвърчило във въздуха. В някои моменти не осъзнавах нищо друго, освен нараненото си тяло. Раната на крака ми, която едва забелязах, когато я получих, и болката, от която толкова лесно бе пропъдена от превръзката на Дариа, сега пулсираше със сила, която избута на заден план всички останали мисли, подобно на буботенето от Барабанната кула по време на слънцестоене. Въртях се от една страна на друга и непрекъснато ми се струваше, че лежа на ранения си крак.

Чувах, но не виждах, а понякога виждах, без да чувам. Надигнах буза от сплъстената козина на Мамилиан и отново я отпуснах върху възглавница, натъпкана с пера на колибри.

Веднъж видях факли с танцуващи алени и златни огньове, носени от тържествено изглеждащи маймуни. Някакъв човек с рога и подобно на муцуна на телец лице се наведе над мен — истинско оживяло съзвездие. Говорих с него и осъзнах, че му казвам, че не съм сигурен в точната дата на раждането си, че ако неговият милостив дух и неподправената му сила са управлявали живота ми, съм му благодарен за това. След това се сетих, че зная датата — бях роден под знака на Лебеда и баща ми ми подаряваше по една топка на тази дата, всяка година до смъртта си. Той ме слушаше внимателно, вперил кафявото си око в мен.