Джийн Улф
Цитаделата на аутарха (16)

16.
Отшелникът

Имаше веранда. Беше не по-висока от камъка, върху който стоеше, но обикаляше къщата подобно на онези дълги веранди, които понякога могат да се видят в селските къщи, където всичко е спокойно и собствениците обичат да седят на тях в хладните вечери и да наблюдават как Ърт се гмурка под Луната. Почуках на вратата и когато никой не ми отговори, тръгнах по верандата — първо надясно, след това наляво — като надничах през прозорците.

Вътре бе твърде тъмно, за да различа нещо, но открих, че верандата обкръжава къщата до самия ръб на скалата и там свършва без перила. Почуках отново — също толкова безрезултатно, колкото и преди — и вече се приготвях да прекарам нощта на самата веранда (поне имах покрив на главата си — едва ли бих могъл да разчитам на нещо по-добро сред скалите наоколо), когато чух тихи стъпки.

Някъде горе в тази висока къща някой ходеше. Отначало стъпките бяха бавни и си помислих, че сигурно принадлежат на някой старец или болник. Но с приближаването си към вратата ставаха все по-твърди и бързи, докато накрая се превърнаха в нормална походка на целеустремен мъж, каквато би могъл да има например командир на манипула или на кавалерийска ила.

Вече бях станал, изтупах праха от плаща си и се опитах да си придам колкото се може по-представителен вид. Но все пак не бях подготвен за гледката, която ми се откри при отварянето на вратата. Появи се свещ, дебела колкото китката ми, и на светлината й видях лице, приличащо на лицата на хиеродулите, които бях срещнал в замъка на Баландерс. Но въпреки това бе човешко — всъщност почувствах, че ако лицата на статуите в градините на Дома на Абсолюта наподобяват същества като Фамулимус, Барбатус и Осипаго, то техните по някакъв чужд за нас начин са имитации на лица като това, което виждах пред себе си. Често повтарям на тези страници, че си спомням всичко. Това наистина е така. Но когато се опитам да скицирам лицето в полето на листа, откривам, че не съм в състояние да го направя. Нито една от рисунките ми дори отдалечено не напомня оригинала. Мога само да кажа, че веждите му бяха гъсти и прави, а очите — дълбоки и тъмносини, като очите на Текла. Кожата му също бе нежна като на жена, но в него нямаше нищо женствено. Брадата, която се спускаше до гърдите му, бе мастиленочерна. Робата му изглеждаше бяла, но на местата, където падаше светлината на свещта, блестяха всички цветове на дъгата.

Поклоних се, както ме бяха учили в кулата Матачин и казах името си и кой ме изпраща.

— А вие, сир, сте отшелникът от Последния дом, така ли?

Той кимна.

— Аз съм последният тук. Можеш да ме наричаш Аш.

Отстъпи встрани, с което ми даде знак, че мога да вляза, след което ме въведе в една стая в задната част на къщата, където от един прозорец се разкриваше гледка към клисурата, от която вчера вечерта бях предприел изкачването си. В стаята имаше дървена маса и дървени столове. Метални сандъци в ъглите глухо отразяваха светлината на свещта.

— Извинявай, че е тъй неугледно. По принцип тук приемам посетители, но те идват толкова рядко, че започнах да използвам стаята като склад.

— Когато някой живее сам на такова самотно място, по-добре е да изглежда беден, учителю Аш. Тази стая обаче не изглежда такава.

Мислех, че лицето му е неспособно да се усмихва, но се бях лъгал.

— Искаш да видиш съкровищата ми, така ли? Гледай тогава.

Той отвори един от сандъците и поднесе свещта по-близо, за да освети съдържанието му. То се състоеше от квадратни самуни корав хляб и пакети със сушени смокини.

— Гладен ли си? — добави той, като видя изражението ми. — Храната не е омагьосана, ако се страхуваш от подобни неща.

Засрамих се, защото си носех храна за из път и все още ми оставаше достатъчно за връщане. Но все пак приех.

— Не бих се отказал от парче хляб, ако нямаш нищо против.

Той ми даде половин самун, от който вече бе рязано (при това с много остър нож), сирене, увито в сребърна хартия, и сухо жълто вино и каза:

— Манеа е добра жена. Мисля, че и ти си добър — от онези, които сами не го осъзнават. Някои предполагат, че добрите хора могат да бъдат само от този тип. Да не би тя да мисли, че мога да ти помогна?

— Всъщност тя смята, че аз бих могъл да ти помогна, учителю Аш. Армиите на Общността отстъпват и скоро войната ще дойде в този край, а заедно с нея — и асцианите.

Той отново се усмихна.

— Хората без сенки. Едно от многото им прозвища — погрешни и в същото време абсолютно верни. Какво би си помислил, ако някой асцианин ти каже, че наистина не хвърля сянка?

— Не зная. Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Това е стара история. Обичаш ли старите истории? Ясно, виждам пламък в очите ти. Ще ми се да мога да я разкажа по-добре. Вие наричате враговете си асциани — разбира се, това не е името, което те използват за себе си — защото бащите ви са вярвали, че произлизат от кръста на Ърт, където слънцето по пладне застава точно над главата ти. Всъщност страната им се намира много по-далеч на север. И все пак те са асциани. Според една легенда от зората на нашата раса един човек продал сянката си и започнали да го гонят отвсякъде, където отивал. Никой не вярвал, че той е човешко същество.

Отпих от виното си и си помислих за асцианина, който ми бе съсед по легло.

— И този човек възвърнал ли си е сянката, учителю Аш?

— Не. Но известно време пътувал с друг човек, който пък нямал отражение. — Учителят Аш помълча, след което продължи: — Манеа е добра жена. Бих искал да ти угодя. Но не мога да тръгна. Войната никога няма да ме настигне тук, независимо как точно се придвижват колоните й.

— Може би ще е по-добре да дойдеш с мен и сам да убедиш шателената?

— Това също не мога да направя.

Тогава ми стана ясно, че ще трябва да го принудя със сила, но не виждах причини да започвам още сега. Щях да имам достатъчно време и утре сутринта. Свих рамене, сякаш се отказвах от по-нататъшни опити.

— Мога ли в такъв случай да пренощувам тук? Ще трябва да се върна и да докладвам за решението ти, но разстоянието е петнадесет левги или повече, а точно сега не бих могъл да извървя толкова.

Отново на лицето му се появи слаба усмивка — подобно на усмивките на изображенията, изрязани върху слонова кост, когато факелът хвърля сенки върху устните им.

— Надявах се да ми разкажеш какво ново става по света. Но виждам, че си изтощен. Ще ти покажа леглото ти.

— Нямам светски маниери, учителю, но не съм чак толкова невъзпитан, че да легна да спя, когато домакинът ми все още иска да си поговорим. Макар че се страхувам, че няма много за казване. От онова, което чух от съседите си в лазарета, войната продължава и с всеки ден става все по-ожесточена. Ние получаваме подкрепления от легиони и полулегиони, а те — от цели армии, пращани от север. Разполагат също с много артилерия и затова трябва да разчитаме на уланите, които са по-маневрени и встъпват в близък бой с врага преди той да успее да приготви тежките си оръдия. Имат повече флайери от броя, с който се перчеха миналата година, макар че сме свалили доста от тях. Лично Самодържецът е поел командването в свои ръце и е довел голяма част от личната си гвардия от Дома на Абсолюта. Но… — Отново свих рамене и отхапах залък от хляба и сиренето.

— От цялата история, военната винаги ми се е струвала най-безинтересна. Но и тук има определени закономерности. Когато при продължителна война една от страните внезапно стане по-силна, обикновено е поради една от три възможни причини. Първата е, ако е сключила нов военен съюз. Войниците от новите армии отличават ли се от войниците на старите?

— Да — отговорих аз. — Чувал съм, че са по-млади и по-слаби като цяло. И че жените са повече.

— А някаква разлика в езика или облеклото им?

Поклатих глава.

— Значи поне засега вариантът със съюза отпада. Втората възможност е приключването на друга война, водена на друг фронт. Ако беше така обаче, подкрепленията щяха да се състоят от ветерани. Ти казваш, че не са такива. Значи остава третата причина. Поради някаква причина вашите противници се нуждаят от незабавна победа и затова напрягат всичките си сили.

Бях приключил с хляба, но любопитството ми вече се бе разгоряло.

— Това пък защо?

— Не мога да кажа, без да зная повече от това, с което разполагам. Може би управляващите се страхуват от народа си, на който войната е дошла до гуша. Може би всички асциани са само слуги и господарите им сега заплашват да поемат нещата в свои ръце.

— В един момент даваш лъч надежда, а в другия го угасяваш.

— Не аз. Историята. Ти самият стъпвал ли си на фронта?

Поклатих глава.

— Това е добре. По мое мнение, колкото повече война вижда човек, толкова по-малко разбира от нея. Как се държат народите на твоята Общност? Обединени ли са зад своя Самодържец? Или войната ги е изтощила дотолкова, че настояват за мир?

При тези думи се разсмях и цялата горчилка, която ми помогна да се сближа с Водалус, се върна със страшна сила.

— Обединени? Настояват? Зная, че си се изолирал от външния свят, за да съсредоточиш ума си върху по-висши неща, учителю, но никога не съм си помислял, че човек може да знае толкова малко за страната, в която живее. Във войната участват кариеристи, наемници и млади търсачи на приключения. На сто левги на юг извън Дома на Абсолюта войната не е нищо повече от слух.

Учителят Аш сви устни.

— В такъв случай вашата Общност е по-силна, отколкото си мислех. Нищо чудно, че врагът ви се е отчаял.

— Ако това е сила, моля се на Всемилостивия да ни предпазва от слабостта. Учителю Аш, фронтът може да се разпадне всеки момент. За вас би било най-мъдро да дойдете с мен на по-безопасно място.

Той сякаш не ме чу.

— Ако Еребус, Абая и останалите излязат на бойното поле, битката ще бъде различна. Ако и когато. Интересно. Но ти си изморен. Ела. Ще ти покажа леглото и високите материи, върху които, както сам се изрази, съсредоточавам ума си.

Изкачихме два етажа и влязохме в стаята, в чиито прозорци по всяка вероятност бях видял светлините предишната вечер. Помещението беше просторно, с много прозорци, и заемаше целия етаж. Имаше машини, но по-малки и малобройни от онези, които бях забелязал в замъка на Баландерс. Видях също маси, листа и множество книги, а недалеч от центъра — тясно легло.

— Подремвам тук, когато работата не ми позволява да се откъсна — обясни ми учителят Аш. — Не е много подходящо за мъж с твоите размери, но мисля, че ще ти е удобно.

Предишната нощ бях спал върху камък. Наистина, леглото ми изглеждаше много примамливо.

Той си тръгна, като преди това ми показа къде мога да се облекча и да се измия. Когато го зърнах за последен път, преди светлината да угасне, на лицето му бе изписана същата усмивка, която бях видял и преди.

Минута по-късно, когато очите ми свикнаха с тъмното, бях престанал да се чудя за това, защото всички тези прозорци светеха отвън с непрекъснато перлено сияние. „Намираме се над облаците — казах си аз (и също се усмихнах), — или пък върху върха са се спуснали ниски облаци. Аз не ги забелязвам, но той знае за тях. И сега виждам върховете на тези облаци — наистина високи материи, — както ги видях от очите на Тифон.“ И се унесох в сън.