Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (6)

6.

Приблизително по същото време Лола Сантяго се движеше към хасиендата със своята кола, запрегната с два коня.

Разбира се, тя вече бе информирана за всичко, което се бе случило, но си придаваше вид, че не знае нищо.

Порфирио Тремендо я посрещна още от верандата с гневен поглед.

— Това копеле! — измуча той. — Имам само едно обяснение. Ти си го подмамила тук! Нуждаеш се от съюзник, за да можеш окончателно да ме премахнеш!

Тя застана пред него с вид, който излъчваше пълна невинност. Никой не би могъл да забележи, че вътрешно бе изпълнена с див язвителен триумф.

— Предполагам, че говориш за Ласитър — каза тя хладно. — Но защо ми викаш така, Порфирио? Какво се е случило?

— Само не казвай, че нищо не знаеш! — продължи той, но вече със забележимо по-тих глас.

— Защо не ми кажеш какво се е случило?

Тя искаше да го чуе от неговата уста. Знаеше, че щеше да бъде особено мъчително той сам да признае поражението си. Поражение, което й доставяше изключително удоволствие. Беше доволна, че най-сетне и той си бе намерил майстора.

— Влизай! — каза той рязко.

Той влезе пръв, Лола тръгна след него със злорада усмивка на лицето. Многобройните синини по лицето му и отеклата брадичка говореха красноречиво. Едва ли в живота си досега бе получавал такъв пердах.

— Празнувахме заедно с този гринго — започна той, след като стигнаха до бара. — Имах го вече за истински приятел. Обявих го за мой заместник. Първоначално му нямах доверие, но той успя коварно да ме заблуди. Накрая бях убеден, че той е замесен от същото тесто. И точно когато не очаквах нищо лошо, той ме нападна. Нападна ме в гръб. Нямах никакъв шанс да се защитя. Ако бе постъпил като мъж, лице в лице, щях да му дам да разбере.

Той си наля текила и изсумтя от възбуда.

— И къде е той сега? — попита Лола. — Не пусна ли хората си след него?

Тремендо гаврътна питието. В яростта си дори бе забравил да добави както обикновено сол и чер пипер.

— Неколцина от отряда бяха в града и тъкмо се връщаха — продължи той. — Аз бях вързан. Луиса ме намери и ме освободи. Той тъкмо препускаше от корала, когато излязох от къщата. Заповядах да го хванат жив. Моите хора препуснаха на момента. Подгониха го към каньона. Там го обкръжили в полукръг. Нямал никакъв шанс, но не се предал. Знаеше много добре какво го очаква, ако ми бе паднал жив в ръцете. Затова предпочел да се хвърли в каньона. Невъзможно е да е останал жив. Този кучи син! Лиши ме от най-голямото удоволствие в живота ми! Само да знаеш какво щях да му подготвя. Най-малко десет дни поред щеше да умира. А може би дори нямаше да го убия, а да го направя мой роб. Да, това би било добра идея. Щях да го водя като кученце на верижка.

Той се разсмя зловещо. Само представата за това, което би направил с Ласитър, ако го бе заловил жив, повдигаше духа му.

— Но защо е направил всичко това? — попита Лола.

— Заради онова малко копеле Маноло и момичето! Помогна им да избягат! Но това няма да ги спаси! Няма да ми се изплъзнат. Моите хора ще ги открият до няколко дни.

— И тогава ще изсипеш цялата си жажда за мъст върху тях! — каза тя с нотка на огорчение. — Що за човек си, Порфирио! Само врагове си създаваш по този начин! Не го ли разбираш?

Лицето му отново се помрачи.

— Стига с твоите глупави съвети! Впрочем ние двамата трябва да си поговорим за още нещо. Нали знаеш какво имам предвид, Лола?

Тя замръзна до мозъка на костите си.

Да, знаеше много добре какво имаше предвид. Тя бе изцяло в ръцете му. Той знаеше за нея толкова много, че можеше да я изнудва както си пожелае.

Тази хасиенда някога бе нейна собственост, но вече бе негово притежание. Той отнемаше всичко, което пожелаеше.

Хотелът в града й принадлежеше само привидно. Истинският собственик от няколко месеца насам бе Порфирио Тремендо. Това не бе известно обаче на никой друг, освен на тях двамата.

— Защо не отговаряш, Лола?

Гласът му звучеше много нежно. Обзе я ужас. Тя знаеше твърде добре какво следваше в такива случаи. Сега сигурно щеше да излее цялата си ярост върху й.

Трябваше да бъде предпазлива, за да не се стовари бурята върху главата й.

— Знам за какво говориш, Порфирио — отвърна Лола. — Но дори да ме пребиеш до смърт, нищо не мога да ти издам. Не знам нищо повече от теб. Преди половин година баща ми изчезна без следа заедно с всичките пари.

— Да, така е — изръмжа той. — Баща ти изчезна безследно, защото вие двамата искате всичко да бъде забравено. И някой ден да офейкате заедно с цялата плячка. Само едно сте пропуснали: мене не сте предвидили. Това е грешката ви. Знаеш, че притежавам достатъчно доказателства, за да те вкарам в затвора, Лола.

— Никой мексикански съд няма да ме осъди.

— Да, но онези гринго ще го направят. На тях мога да те предам, заедно с всички доказателства, че ти си служила за примамка на бандата на баща ти. Тогава е свършено с теб, Лола.

— Но какво още трябва да направя? — извика тя отчаяно. — От месеци вече се опитвам без успех да открия нещо за баща ми. Всичко е напразно. Приписах на твое име хасиендата и хотела. Благодарение на мен стана още по-богат. Не си ли доволен, че вече съм една бедна жена, Порфирио. Вече нямам нищо, аз съм изцяло в ръцете ти. А сега искаш и в затвора да ме пратиш!

— Още не! — каза той мрачно. — Ще му дойде времето. От няколко седмици ти предлагам изход от мизерията. Ако станеш моя жена, няма нищо лошо повече да ти се случи. Няма ли най-сетне да се решиш?

Тя кимна с усмивка, очите й бяха пълни със сълзи.

— Да, Порфирио. Ще стана твоя жена.

— Тук, веднага.

— Но нали това се обявява пред съдията.

— В нашия случай не е необходимо. Подготвил съм всички документи. Трябва само да подпишеш. Така нашите отношения се уреждат.

— Но аз не мога да търпя други жени, освен мен, в къщата! — протестира тя.

Той се усмихна пренебрежително.

— Ще трябва да свикнеш с това положение, Лола.

Тя скри лице в ръцете си.

— Не знам ще мога ли да го понеса — изхълца тя отчаяно. — Наистина ли желаеш да ме измъчваш така?

— Я не се превземай! Ще го преживееш. Освен това не е необходимо да лягаш с мен, ако не го желаеш. Ще имаш голяма свобода. Ще можеш да ръководиш и за в бъдеще хотела. Искам само да се разчуе, че сме женени. Сигурен съм, че тогава баща ти ще изпълзи от скривалището си. Нали все пак ще трябва да се довери на своя зет. Не мислиш ли?

Тя се усмихна през сълзи.

— Ти си лисица — каза тя. — Истински Зоро…

— Винаги съм получавал това, което пожелая — каза Тремендо с гордост.

Изглежда, вече бе забравил за Ласитър.

 

 

Само половин час по-късно всички формалности между двамата бяха уредени.

Сигурно това бе най-странното бракосъчетание. Нямаше дори целувка.

— По-късно ще се върна в града — каза тя. — Нали ще се грижа още известно време за хотела. Да кажа ли вече на хората?

— Не, засега почакай! На първо време никой, освен нас двамата, не трябва да знае! Мяркай се от време на време насам. Аз пък ще те посещавам в града. И без това като шериф трябва да следя за закона.

Двамата бяха отново в салона. Порфирио Тремендо отвори бутилка шампанско. Това върна мислите му отново към изминалата нощ. Тогава също бе пожелал да пие шампанско, заедно с Ласитър и момичетата.

Двамата с Лола чукнаха чашите си.

— За нашето бъдеще, Лола.

— Не се занасяй, Порфирио!

— Нека да изчакаме, Лола. — Той се усмихна леко, но бързо стана сериозен. — А сега имам още един въпрос, който се отнася до Ласитър. Наистина ли мислиш, че той е тук случайно, за да те посети като приятелка? Все още ли вярваш?

Тя поклати глава.

— Не. Вече не вярвам.

— А какво мислиш?

— Или сам е надушил парите, или е тук по нечия поръчка. Ако е вярно второто, трябва да сме извънредно внимателни. Да предположим, че го изпращат американците. Нещо като таен агент. И вече нямат никакви вести от него. Тогава ще станат подозрителни. Ще изпратят още такива като него. Ще започнат разследване и все някога ще стигнат до истината.

Той кимна с одобрение.

— Добре комбинираш. Същото си мислех и аз. Добре е засега да останеш в града. Ще можеш да ме информираш веднага, ако се появят подозрителни чужденци. Струва ми се, че поне по въпросите на бизнеса вече се разбираме отлично.

— Да, и аз мисля така, Порфирио…