Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Блакуел (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Master of the Game, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 123гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- rumi_1461(2011)
- Корекция
- liliyosifova(2012)
- Форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Сидни Шелдън. Диамантената династия
Американска. Второ издание
ИК „БАРД“, София, 1996
История
- —Добавяне
Двадесет и пета глава
У Ив гореше някакъв огън, толкова силен, че тя не можеше да го угаси. Не беше само сексуален — сексът беше само малка част. Беше някаква необуздана страст да живее, да нрави всичко, да бъде навсякъде. Животът беше като мъж и Ив се стремеше как ли не да го притежава изцяло. Ревнуваше всеки. Отидеше ли на балет, намразваше балерината, защото самата тя не танцуваше и не обираше овациите на публиката. Искаше да бъде учен, певица, хирург, пилот, актриса. Искаше да прави всичко — и то по-добре от другите. Искаше и изгаряше от нетърпение да го получи.
От другата страна на долината срещу института „Фърнуд“ имаше военна школа. Когато Ив навърши седемнадесет, почти всички школници и близо половината преподаватели бяха имали нещо общо с нея. Тя флиртуваше най-безочливо и имаше безразборни връзки. Този път обаче вземаше мерки, нямаше никакво намерение отново да забременява. Наслаждаваше се на секса, но не на самия акт, а на силата, която той й даваше. Именно тя дърпаше конците. Злорадстваше от умолителните погледи на момчетата и мъжете, които искаха да я вкарат в леглото си и да се любят с нея. Обичаше да ги дразни и да наблюдава как още повече я желаят. Наслаждаваше се на лъжливите обещания, които й даваха, само и само да я притежават. Но най-много се наслаждаваше на властта, която имаше над телата им. Можеше да ги докара до ерекция с една целувка и да ги смрази с една дума. Не тя, а те имаха нужда от нея. Ив ги владееше изцяло, а това беше върховно усещане. Само за минути преценяваше колко струва един мъж. Реши, че мъжете, всички до един, са глупаци.
Беше красива и умна, а освен това и наследница на едно от най-големите богатства в света и беше получила десетина-петнадесет сериозни предложения за женитба. Те не я интересуваха. Привличаха я единствено момчетата, които харесваше Александра.
На една от училищните забави в събота вечер Александра се запозна с възпитан френски школник на име Рьоне Мало. Не беше красив, но затова пък бе интелигентен и чувствителен и Александра много го хареса. Уговориха си среща следващата събота в града.
— В седем часа — каза Рьоне.
— Ще чакам.
Същата вечер Александра разказа в стаята на Ив за новия си приятел:
— Той не е като другите момчета. Малко е срамежлив, но е симпатяга. В събота отиваме на кино.
— Май си хлътнала по него, сестричке — подразни я Ив.
Александра се изчерви.
— Току-що се запознахме, но той изглежда… Е, нали знаеш.
Ив легна на леглото с ръце под главата.
— Не, не знам. Разкажи ми. Опита ли се да спи с теб?
— Ив! Въобще не е такъв! Нали ти казах, той е… срамежлив.
— Да де… Сестра ми е влюбена.
— Разбира се, че не съм. Защо ли ти казах и аз?
— Добре, че ми каза — искрено призна Ив.
Когато следващата събота Александра отиде пред киното, Рьоне не се виждаше никакъв. Тя чака на ъгъла цял един час, без да обръща внимание на погледите на минувачите, чувстваше се пълна глупачка. Най-накрая вечеря сама в малко кафене и се върна в пансиона нещастна. Ив не беше в стаята. Александра чете до вечерния час и след това угаси лампите. Беше почти два часът след полунощ, когато Александра чу Ив да се промъква в стаята.
— Вече се тревожех за теб — прошепна Александра.
— Срещнах едни стари приятели. Ти как изкара — сигурно божествено?
— Беше ужасно. Той дори не благоволи да се яви.
— Какъв срам — каза Ив със съчувствие. — Трябва да се научиш да не вярваш на мъжете.
— Ами ако му се е случило нещо?
— Не, Алекс, сигурно е намерил някоя, която е харесал повече.
„Разбира се, че е така“, помисли си Александра. Всъщност не беше изненадана. Нямаше представа колко е красива и очарователна. През целия си живот беше живяла под сянката на своята сестра близначка. Боготвореше я и за нея беше съвсем естествено всички да харесват Ив. Смяташе, че Ив я превъзхожда, но никога не й бе хрумвало, че сестра й подхранва много внимателно това чувство още откакто бяха деца.
Имаше и други провалени срещи. Момчетата, които Александра харесваше, като че ли й отвръщаха със същото, а после тя не ги виждаше повече. Една неделя най-неочаквано срещна Рьоне по улиците на Лозана.
Той забърза към нея и каза:
— Какво стана? Нали обеща, че ще ми се обадиш?
— Да ти се обадя ли? Какво говориш?
Той отстъпи крачка назад и се вкамени.
— Но, Ив?…
— Не, Александра.
Лицето му поруменя.
— Извинявай. Аз, аз… трябва да вървя.
И забърза, като остави Александра да се взира смутено след него.
Вечерта тя разказа на Ив за случката. Сестра й сви рамене и отрони:
— Очевидно не е наред. Хич не ти трябва, Алекс.
Въпреки че Ив се смяташе за голяма познавачка на мъжете, има една мъжка слабост, за която тя не знаеше и която замалко да я погуби. Откакто свят светува мъжете се хвалят със своите завоевания и школниците от военното училище не правеха изключение. Те обсъждаха Ив Блакуел с възхищение и страхопочитание.
— Когато свърших, направо не можех да се движа.
— Никога не съм мислил, че има такъв задник…
— Оная й работа като че ли ти говори…
— Господи, като тигрица е в леглото!
Тъй като поне двадесетина момчета и десетина преподаватели непрестанно превъзнасяха креватните способности на Ив, това скоро се превърна в най-разгласената училищна тайна. Един от преподавателите в школата подметна нещо на своя колежка от института „Фърнуд“ и тя веднага докладва на госпожа Колинс директорката. Започна дискретно разследване и накрая директорката извика Ив.
— Смятам, че заради доброто име на училището трябва да напуснеш незабавно.
Ив се взираше в директорката, сякаш тя беше ненормална.
— За какво, по дяволите, говорите?
— Говоря за това, че обслужваш половината военна школа. Изглежда, другата половина се е наредила на опашка и чака нетърпеливо.
— Никога през живота си не съм чувала такива опашати лъжи! — Гласът на Ив трепереше от възмущение. — Не си въобразявайте, че няма да кажа на баба, и когато тя разбере…
— Ще ти спестя този труд — прекъсна я директорката. — Предпочитам да спестя неудобството на института „Фърнуд“, но ако не напуснеш веднага, имам списък с имена, който възнамерявам да изпратя на баба ти.
— Я да го видя!
Госпожа Колинс го подаде безмълвно на Ив. Списъкът беше доста дълъг. Ив го разгледа и отбеляза, че липсват поне седем имена. Седеше и размишляваше. Накрая вдигна поглед и отсече високомерно:
— Това очевидно е някакъв заговор срещу семейството ми. Някой се опитва да окаля баба ми чрез мен. Предпочитам да се махна, отколкото да го допусна.
— Много мъдро — отбеляза сухо госпожа Колинс. — На сутринта една кола ще те закара до летището. Ще изпратя телеграма на баба ти, че се прибираш. Изключена си.
Ив се обърна и тръгна към вратата, когато внезапно се сети нещо.
— Ами сестра ми?
— Александра може да остане.
Когато се прибра в спалнята след последния час, Александра завари Ив да си събира багажа.
— Какво правиш?
— Отивам си вкъщи.
— Вкъщи ли? Насред срока?
Ив се обърна към сестра си.
— Алекс, наистина ли не си даваш сметка, че в това училище само си губим времето? Тук не научаваме нищо.
Александра слушаше с изненада.
— Нямах и представа, че смяташ така, Ив.
— Смятам го през цялата тая идиотска година. Стоях тук само заради теб, защото ти харесваше.
— Да. Ама…
— Съжалявам, Алекс. Не издържам повече. Искам да се върна в Ню Йорк. Искам да се прибера у дома, където ни е мястото.
— Каза ли на госпожа Колинс?
— Преди няколко минути.
— Тя как го прие?
— Как очакваш да го приеме? Не й стана приятно — страхува се, че няма да е добре за училището. Помоли ме да остана.
Александра седна на ръба на леглото.
— Не знам какво да кажа.
— Не е нужно да казваш нищо. Това няма нищо общо с теб.
— Как така да няма! Ако наистина се чувстваш толкова зле тук… — Александра замълча. — Сигурно си права. Какво пилеене на време! На кой му е притрябвало да спряга латински глаголи?
— Точно така. И на кой му пука за Анибал или за тъпия му брат Аздрубал?
Александра отиде при дрешника, извади куфара си и го сложи на леглото.
Ив се усмихна.
— Нямаше да те моля да си тръгваш, Алекс, но наистина се радвам, че си отиваме заедно.
Александра стисна ръката на сестра си.
— И аз.
Ив каза небрежно:
— Виж какво, докато свърша с багажа, я се обади на баба и й кажи, че утре пристигаме със самолета. Кажи й, че училището не ни понася. Ще го направиш ли?
— Да. — Александра се поколеба. — Едва ли ще й хареса.
— Не се безпокой за старата — уверено промълви Ив. — Аз ще се оправя с нея.
Александра нямаше никакви причини да се съмнява в това. Ив беше в състояние да накара баба им да направи доста от това, което искаше. „Нима има някой — помисли си Александра, — който да откаже нещо на Ив?“
И тя отиде да се обади по телефона.
Кейт Блакуел имаше и високопоставени приятели, и високопоставени врагове и делови съдружници и през последните няколко месеца до ушите й достигаха обезпокоителни слухове. В началото тя ги пренебрегваше като дребнава ревност. Те обаче продължаваха. Ив се срещала твърде често с момчетата от военната школа в Швейцария. Ив правила аборт. Ив била лекувана от венерическа болест.
И така, с известно облекчение Кейт научи, че внучките й се връщат у дома. Тя смяташе да разбере какво се крие в дъното на гнусните слухове.
В деня, когато момичетата пристигнаха, старицата си беше у дома и ги очакваше. Заведе Ив във всекидневната до спалнята си.
— Чувам някои обезпокоителни неща — започна баба й. — Искам да знам защо сте били изхвърлени от училището.
Пронизваше с очи внучка си.
— Не бяхме изхвърлени — отговори Ив. — Ние с Алекс сами решихме да напуснем.
— Заради някои случки с момчета ли?
Ив каза:
— Моля те, бабо, не бих искала да говоря за това.
— Страхувам се, че се налага. Какво сте правили?
— Аз не съм правила нищо. Виж, Алекс… — Тя млъкна.
— Алекс какво? — Кейт беше неумолима.
— Моля те, не я обвинявай — издърдори Ив. — Сигурна съм, че не е могла да се сдържи. Харесва й да играе тази детска игра и да се прави на мен. Нямах никаква представа какво става, докато момичетата не започнаха да шушукат. Изглежда, се е срещала с много… много момчета…
Ив замълча притеснено.
— Да се прави на теб ли? — Кейт беше, смаяна. — Защо ти не сложи край на всичко това?
— Опитах се каза Ив отчаяно. — Тя заплаши, че ще се самоубие. О, бабо, мисля, че Александра е малко — тя се насили да изрече думата — неуравновесена. Ако говориш с нея на тази тема, направо ме е страх да си помисля какво ще направи.
В детските й очи, пълни със сълзи, прозираше истинска мъка, Кейт бе потресена при вида на нещастната Ив.
— Ив, недей! Не плачи, миличка! Няма да кажа нищо на Александра. Ще си остане между нас.
— Аз… аз… не исках да научаваш. О, бабо! — изхлипа тя. — Знаех колко много ще те нарани.
По-късно, докато пиеха чай, Кейт разглеждаше Александра. „Красива отвън и развалена отвътре“, помисли си старицата. Не стига, че Александра се бе оплела в разни мръсотии, ами се и опитваше да натопи сестра си! Кейт беше ужасена.
През следващите две години, докато момичетата завършваха гимназия, Ив беше много предпазлива. Беше се уплашила, че се е отървала на косъм. Нищо не биваше да помрачава отношенията й със старицата. Нямаше да живее дълго — беше на седемдесет и девет! — и Ив смяташе да направи всичко възможно тя да я наследи.
За двадесет и първия рожден ден на момичетата Кейт ги заведе в Париж и обнови гардероба им с модели на Коко Шанел.
На една вечеря в „Малкият бедуин“ Ив и Александра се запознаха с граф Алфред Морие и съпругата му, графиня Вивиан. Графът беше изискан мъж, прехвърлил петдесетте, с металносива коса и стегнато тяло на човек, който спортува. Съпругата бе твърде приятна и имаше славата, че посреща гости от цял свят.
Ив нямаше да обърне особено внимание и на двамата, ако не беше подочула една забележка, отправена към графинята:
— Завиждам ви на вас с Алфред. Вие сте най-щастливото семейство, което познавам. От колко години сте женени? Двадесет и пет ли?
— Следващия месец ще станат двадесет и шест — отговори вместо нея Алфред. — И може би аз съм единственият французин в цялата история, който не е изневерявал на жена си.
Всички се изсмяха, с изключение на Ив. До края на вечерята тя изучаваше граф Морие и съпругата му. Не си представяше какво намира графът в тази отпусната жена на средна възраст с набръчкан врат. Вероятно не знае какво е да правиш истинска любов. Самохвалството му беше глупаво. Граф Алфред Морие беше предизвикателство.
На следващия ден тя му позвъни в службата.
— Обажда се Ив Блакуел. Може би не си спомняте за мен, но…
— Как бих могъл да те забравя, мое дете? Ти си една от красивите внучки на моята приятелка Кейт.
— Поласкана съм, че ме помните, графе. Извинявайте, че ви безпокоя, но ми казаха, че разбирате от вина. Организирам една вечеря — изненада за баба. — Тя се засмя малко тъжно. — Знам какво ще поднеса за храна, но не съм наясно с вината. Дали ще бъдете така добър да ме посъветвате?
— С удоволствие — отговори той поласкан. — Зависи каква ще е храната. Ако започвате с риба, едно хубаво леко шабли[1] ще бъде…
— О, боя се, че няма да запомня всичко. Ще ви бъде ли възможно да се видим, за да го обсъдим? Ако сте свободен, защо днес не обядваме заедно?…
— За стара приятелка ще го уредя.
— Чудесно!
Ив бавно остави слушалката. Това щеше да бъде обед, който графът щеше да помни до края на живота си.
Срещнаха се в „Ласер“. Обсъждаха вината съвсем малко. Ив слушаше нетърпеливо досадния разказ на Морие и в един момент го прекъсна:
— Влюбена съм в теб, Алфред.
Графът млъкна насред изречението.
— Моля?
— Казах, че съм влюбена в теб.
Той отпи от виното.
— Тази година имаше добра реколта. — Графът потупа Ив по ръката. — Всички добри приятели трябва се обичат.
— Не говоря за този вид обич, Алфред.
Той погледна Ив в очите и разбра точно за каква обич говори тя. Това определено го изнерви. Момичето беше на двадесет и една години, а той беше минал средната възраст и имаше щастлив брак. Просто не проумяваше какво ги прихваща тези днешни девойчета. Чувстваше се неловко да седи срещу нея и да слуша как му говори, още по-неловко му беше от това, че тя вероятно бе най-красивата и най-желаната млада жена, която някога беше виждал. Носеше бежова плисирана пола и мек зелен пуловер, който открояваше очертанията на налятата й гръд. Ив не носеше сутиен и графът виждаше набъбналите й зърна. Взираше се в младото й невинно лице и не можеше да намери думи.
— Ти… ти дори не ме познаваш.
— Мечтая за теб от дете. Представях си мъж в лъскави доспехи, снажен, красив и…
— Боя се, че доспехите ми са малко ръждясали. Аз…
— Моля те, не ми се подигравай! — рече Ив. — Когато те видях на вечерята снощи, не можах да сваля очи от теб. Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Изобщо не съм спала. Не съм преставала да мисля за теб.
И това беше почти истина.
— Аз… аз… не знам какво да кажа, Ив. Имам щастлив брак…
— О, не мога да ти опиша колко завиждам на жена ти! Тя е най-голямата късметлийка на света. Чудя се дали го осъзнава, Алфред.
— Разбира се, че го осъзнава. Казвам й го през цялото време. — Той се усмихна притеснено, чудейки се как да промени темата.
— Тя наистина ли те оценява? Знае ли колко си чувствителен? Грижи ли се да си щастлив? Аз бих го направила.
Графът съвсем се притесни.
— Ти си красива млада жена — каза той. — Някой ден ще намериш своя рицар в блестящи и неръждясали доспехи и тогава!…
— Намерила съм го и искам да се любя с него.
Той се огледа, уплашен, че някой ги е чул.
— Ив! Моля те!
Тя се наведе.
— Това е всичко, което искам. Споменът ще ми остане до края на живота.
Графът отсече твърдо:
— Това е невъзможно. Поставяш ме в изключително неловко положение. Младите жени не бива да се предлагат на непознати.
Много бавно очите на Ив се напълниха със сълзи.
— Така ли мислиш за мен? Че се предлагам… един мъж съм имала в живота си. Бяхме сгодени и щяхме да се женим. — Тя не се и постара да избърше сълзите си. — Беше нежен, влюбен и внимателен. Умря при нещастен случай, когато изкачваше един връх. Стана пред очите ми. Беше ужасно!
Граф Морие сложи ръцете си върху нейните:
— Много съжалявам.
— Ти ми приличаш толкова много на него! Когато те видях, все едно, че Бил застана пред мен. Ако ми дадеш само един час, никога повече няма да ти досаждам. Дори няма да ме видиш отново. Моля те, Алфред!
Графът изгледа Ив, обмисляйки решението си.
В края на краищата беше французин.
Прекараха следобеда в малък хотел на улица „Света Ан“. През целия си ергенски живот граф Морие не беше спал с жена като Ив. Тя беше ураган, нимфа, дявол. Знаеше прекалено много. Към края на следобеда граф Морие беше напълно изтощен.
Докато се обличаха, Ив попита:
— Кога ще те видя пак, скъпи?
— Ще ти се обадя по телефона — отговори Морие.
Въобще не смяташе да се вижда отново с тази жена.
В нея имаше нещо, което го плашеше — нещо почти демонично. Тя беше онова, което американците много уместно наричаха „истинска напаст“, и той нямаше никакво намерение да се обвързва по-нататък с нея.
Въпросът щеше да приключи дотук, ако на излизане от хотела не ги беше видяла Алиша Вандърлейк, която преди година беше участвала в някаква благотворителна комисия заедно е Кейт Блакуел. Госпожа Вандърлейк се опитваше да се промъкне в обществото и отдавна мечтаеше за такъв случай, сякаш пратен й от Бога. Беше виждала по вестниците снимки на граф Морие и съпругата му, както и на близначките Блакуел. Не беше сигурна коя от двете е пред нея, но това не беше от значение. Госпожа Вандърлейк знаеше какво й повелява дългът. Разлисти тефтера си с телефони и намери номера на госпожа Блакуел.
Вдигна икономът.
— Бонжур.
— Бих искала да говоря с госпожа Блакуел.
— Кой я търси?
— Госпожа Вандърлейк, по личен въпрос.
След една минута госпожа Блакуел взе слушалката.
— Кой се обажда?
— Алиша Вандърлейк, госпожо Блакуел. Сигурно си спомняте за мен. Миналата година работихме заедно в една комисия и…
— Ако става въпрос за дарение, обадете се на моя…
— Не, не — бързо каза госпожа Вандърлейк. — Става въпрос за нещо лично — вашата внучка.
Алиша Вандърлейк смяташе, че Кейт Блакуел ще я покани на чай и те ще поговорят като жена с жена, което ще сложи началото на едно сърдечно приятелство.
Кейт Блакуел каза:
— И какво за нея?
Госпожа Вандърлейк нямаше никакво намерение да обсъжда въпроса по телефона, но от недружелюбния тон на Кейт Блакуел разбра, че няма избор.
— Е, смятах го за свой дълг да ви кажа, че я видях преди няколко минути да се измъква от един хотел заедно с граф Морие. Очевидно са имали среща.
Гласът на Кейт беше леден.
— Трудно ми е да повярвам. Коя от внучките ми?
Госпожа Вандърлейк се засмя смутено.
— Ами… не знам. Не ги различавам. Обаче никой не ги разпознава, нали? Ако…
— Благодаря ви за информацията.
И Кейт затвори.
Не се помръдна — осмисляше новината, която току-що беше чула. Само преди ден бяха вечеряли заедно. Кейт познаваше Алфред Морие от петнадесет години и това, което й съобщиха, беше немислимо, въобще не беше в стила му. И все пак мъжете лесно се поддаваха. Ако Александра си беше поставила за цел да съблазни Алфред и да преспи с него…
Кейт вдигна телефонната слушалка и каза на телефонистката:
— Ще говоря с Швейцария, института „Фърнуд“ в Лозана.
Когато се върна у дома надвечер, Ив беше поруменяла от удоволствие — не защото й бе приятно да се поти с граф Морие, а задето го бе прекършила. „Щом получих него толкова лесно — мислеше си тя, — значи мога да имам всичко. Мога да притежавам света.“ Влезе в библиотеката и завари там Кейт.
— Здрасти, бабо. Добре ли прекара деня?
Баба й се взря в прекрасната си млада внучка.
— Не особено добре. А ти?
— О, ходих по магазините. Не си харесах нищо. Ти си ми купила всичко. Ти винаги…
— Затвори вратата, Ив.
Нещо в гласа на старицата накара момичето да застане нащрек. Ив затвори голямата дъбова врата.
— Седни.
— Да не се е случило нещо, бабо?
— Точно това очаквам да чуя от теб. Мислех да поканя Алфред Морие, но реших да спестя на всички ни това унижение.
Умът на Ив не можеше да го побере. „Изключено! Няма как някой да е разбрал за мен и Алфред Морие.“ Бяха се разделили само преди час.
— Аз… не разбирам за какво говориш.
— Тогава нека ти го кажа без заобикалки. Днес следобед си спала с граф Морие.
В очите на Ив се появиха сълзи.
— Аз… надявах се никога да не разбереш какво направи с мен, защото ти е приятел. — Тя се опитваше да говори спокойно. — Беше ужасно. Обади се, покани ме на обед и ме напи…
— Замълчи! — Гласът на Кейт изсвистя като камшик. В очите й се четеше отвращение. — Жалка си.
Кейт беше преживяла най-болезнения час в живота си — бе прогледнала за истината за внучка си. Още чуваше гласа на директорката на училището. „Госпожо Блакуел, младите жени са млади жени и ако някоя от тях се влюби, не ми влиза в работата. Ив обаче водеше такъв безразборен полов живот, че за доброто на училището…“
А Ив беше обвинила Александра.
Кейт започна да си спомня различните случки: пожара, в който Александра за малко да изгори, как тя е паднала от скалата, как я е съборило платното на яхтата, карана от Ив, и как тя почти се е удавила. Чуваше как Ив повтаря за кой ли път, че учителят по английски я е „изнасилил“: „Господин Паркинсън каза, че трябвало да обсъдим съчинението ми. Покани ме у тях в неделя следобед. Беше сам. Рече, че искал да ми покаже нещо в спалнята и аз го последвах на горния етаж. Събори ме на леглото и…“
Кейт си спомни случката в „Брайъркрест“, когато Ив беше обвинена, че продава марихуана, и вината падна върху Александра. Ив не беше обвинила Александра, тя я беше защитила. Такава беше тактиката й — да бъде злодейката и героинята. О, да, беше умна.
Сега Кейт изучаваше красивото чудовище с лице на ангел пред себе си. „Всичките ми планове за бъдещето бяха свързани с теб. Един ден ти щеше да поемеш «Кругър-Брент». Теб обичах и ценях.“ Старицата каза:
— Махни се от къщата. Не искам да те виждам повече.
Ив беше пребледняла като платно.
— Ти си уличница. Може би щях да го преживея. Но освен това си и лъжкиня и коварна психопатка. Това вече не мога да преживея.
Нещата се развиваха твърде бързо. Ив изрече отчаяно:
— Бабо, ако Александра ти е разправяла лъжи за мен.
— Александра не знае нищо. Просто си поговорих с госпожа Колинс.
— Това ли било? — Ив се насили в гласа й да прозвучи нотка на облекчение. — Госпожа Колинс ме мрази, защото…
Изведнъж Кейт се почувства изморена.
— Не си прави труда, Ив. Вече не си струва. Всичко свърши. Изпратих да повикат адвоката ми. Лишавам те от наследство.
Ив усети как светът рухва.
— Не можеш да го направиш! Как… как ще живея?
— Ще получаваш малка сума. Отсега нататък ще живееш както намериш за добре. Прави каквото искаш. — Гласът на Кейт се вледени. — Но ако някога чуя или прочета една скандална дума за теб, ако някога опетниш по някакъв начин името Блакуел, издръжката ти ще бъде спряна завинаги. Ясно ли ти е?
Ив погледна баба си в очите и разбра, че този път няма да има милост. Беше й на устата да изрече какви ли не извинения, но се отказа. Кейт се изправи и пророни с треперещ глас:
— Сигурно това не означава нищо за теб, но то е… то е най-трудното нещо, което е трябвало да правя в живота си.
Обърна се и излезе от стаята изправена и категорична.
Седеше в затъмнената си спалня сама и се чудеше защо всичко се е провалило.
Ако Дейвид не беше убит и Тони познаваше баща си…
Ако Тони не искаше да става художник.
Ако Мариан беше жива!…
Ако. Трибуквена дума, изразяваща пълно безсилие.
Бъдещето беше от глина, която трябваше да бъде моделирана ден след ден, но миналото бе като от скала и не можеше да се промени. „Всички, които съм обичала, ме предадоха — помисли си Кейт. — Тони, Мариан, Ив. Сартър го е казал добре: Адът — това са другите“. Тя се запита кога ли ще я напусне болката.
Ако Кейт беше изпълнена с болка, то Ив беше изпълнена с бяс. Беше се забавлявала в леглото час-два, а баба й се държеше, като че ли е извършила най-тежкото престъпление. „Тесногръда мръсница! Не, не тесногръда — изкуфяла!“ Точно така. Баба й беше изкуфяла. Ив щеше да намери добър адвокат и щеше да накара съдиите да отменят новото завещание. И баща й, и баба й бяха изкуфели. Никой нямаше да я лиши от наследство. „Кругър-Брент“ си беше нейната компания. Колко пъти баба й беше казвала, че един ден тя ще й принадлежи! Ами Александра? През цялото това време Александра бе заговорничила срещу нея, бе нашепвала на баба им Господ знае какви злословия срещу нея. Александра искаше компанията за себе си. Ужасното беше, че сега вероятно щеше да я получи. Случилото се този следобед беше достатъчно лошо, но мисълта, че Александра ще оглави компанията, беше направо непоносима. „Няма да го допусна — помисли си Ив. — Ще намеря начин да я спра.“ Затвори куфара и тръгна да търси сестра си.
Александра четеше в градината. Вдигна поглед, когато Ив се доближи.
— Алекс, реших да се върна в Ню Йорк.
Александра я погледна изненадано.
— Сега? Баба смята другата седмица да се поразходим с яхтата до Далматинския бряг. Ти…
— Чудо голямо, Далматинският бряг! Много мислих за това. Време е да заживея отделно. — Тя се усмихна. — Вече съм голямо момиче. Затова ще си намеря най-божествения малък апартамент и ако слушаш, ще ти позволявам да прекарваш в него някоя и друга нощ.
„Точно така трябва да й говоря — помисли си Ив. — Приятелски, но не лигаво. И да не се издавам, че й кроя номер.“
Александра гледаше загрижено сестра си.
— Баба знае ли?
— Казах й днес следобед. Много й е неприятно, разбира се, но ми влиза в положението. Исках да си намеря работа, но тя настоя да ми даде издръжка.
Александра попита:
— Искаш ли да дойда с теб?
„Каква проклета двуличница! Първо ме гони от къщата, а сега се преструва, че иска да дойде с мен! Е, добре, няма да се отървете толкова лесно от малката Ив. Ще ви натрия носовете на всичките!“ Щеше да има свое жилище — щеше да намери някой страхотен дизайнер, който да го подреди — и щеше да има пълната свобода да излиза и да се прибира, когато поиска. Щеше да си кани мъже и те щяха да преспиват при нея. Щеше да бъде наистина свободна за първи път в живота си. Тази мисъл я вдъхновяваше. Тя каза:
— Много си мила, Алекс, но ми се иска да поживея сама известно време.
Александра погледна сестра си и усети дълбоко в себе си, че я губи. Това щеше да бъде първият път, когато се разделяха.
— Ще се виждаме често, нали?
— Разбира се — обеща Ив. — По-често, отколкото предполагаш.