Сидни Шелдън
Диамантената династия (25)

Двадесет и четвърта глава

Следващите две години Кейт започна сериозно да се безпокои за Александра. На това дете все му се случваше нещо. По време на лятната ваканция в имението на Блакуел на Бахамските острови едва не се удави, докато си играеше с Ив в басейна, и само навременната намеса на градинаря я спаси. На другата година, когато двете момичета бяха на излет в Палисейдс, Александра се подхлъзна от ръба на една скала и се спаси, като се вкопчи в храст, пораснал на стръмния склон.

— Наглеждай повечко сестра си — каза Кейт на Ив. — Тя май не може да се грижи за себе си, както ти.

— Знам — отговори Ив сериозно. — Ще я наглеждам, бабче.

Кейт обичаше и двете си внучки, но по различен начин. Вече бяха седемгодишни и бяха еднакво красиви — с дълги и меки руси коси, фини черти и очите на Макгрегърови. Изглеждаха еднакви, но по характер бяха доста различни.

Благостта на Александра напомняше на Кейт за Тони, докато Ив беше повече като нея — упорита и самостоятелна.

Един шофьор ги караше на училище със семейния Ролс-Ройс. Александра се чувстваше неудобно, че съучениците й я виждат с кола и шофьор, докато Ив се пръскаше от удоволствие. Кейт даваше на всяко от момичетата седмична сума и ги караше да си записват за какво харчат. Ив неизменно свършваше парите си преди края на седмицата и взимаше назаем от Александра. Научи се обаче да натъкмява сметките така, че баба им да не разбере. Въпреки това тя разбираше и едва сдържаше усмивката си. На седем години, а вече такава изобретателна счетоводителка!

В началото Кейт хранеше съкровената мечта, че един ден Тони ще се оправи, ще бъде изписан от санаториума и ще се върне в „Кругър-Брент“. Но времето минаваше и мечтата й бавно отмря. Не бяха нужни много приказки, за да разбере, че макар и да напускаше за кратко санаториума, придружен от санитар, той никога няма да се включи отново в живота навън.

Беше 1962 година и тъй като „Кругър-Брент“ процъфтяваше и се разрастваше, ставаше все по-неотложно компанията да бъде оглавена от нов човек. Кейт отпразнува седемдесетия си рожден ден. Косата й беше бяла, а осанката й беше забележителна — силна, изправена и пълна с енергия. Тя съзнаваше, че неумолимият ход на времето ще я връхлети внезапно и трябва да бъде подготвена за това. Компанията трябваше да бъде опазена за семейството. Брад Роджърс беше добър управител, но не бе от рода. „Длъжна съм да устискам, докато близначките поемат командването.“ Тя си спомни последните думи на Сесил Роудс: „Толкова малко е направено и толкова много предстои да се направи“.

Близначките бяха на дванадесет години и съвсем скоро щяха да се превърнат в млади дами. Кейт прекарваше възможно най-много време с тях, но сега ги обсипа още повече с внимание. Беше време да вземе важно решение.

По великденските празници Кейт и сестрите отидоха в Дарк Харбър със самолета на компанията. Момичетата бяха ходили във всички семейни имения, с изключение на това в Йоханесбург, но най-любимата им беше къщата в Дарк Харбър. Те се радваха на дивата свобода и уединението на острова. Обожаваха да се возят на яхти, да плуват и да карат водни ски, а в Дарк Харбър всичките тези неща ги имаше. Ив попита дали може да заведе някои свои съученици, както беше правила и друг път, но сега баба им не разреши. Баба им — тази властна, внушителна жена, която ту се появяваше, ту изчезваше, раздавайки подаръци, целувки по бузата и от време на време по някой и друг съвет как да се държат младите дами — искаше да бъде сама с тях. Този път момичетата усещаха, че става нещо различно. Баба им беше с тях на всяко ядене. Водеше ги да гребат, да плуват, дори да яздят. Справяше се с коня с увереността на професионална ездачка.

Момичетата все още си приличаха като две капки вода — две златни красавици, — но Кейт се интересуваше, не толкова от еднаквите им черти, колкото от разликата между тях. Седеше на верандата и докато ги гледаше как доиграват сета на тенис корта, си правеше равносметка. Ив беше водачката, а Александра винаги я следваше. У Ив имаше някакъв инат, докато Александра беше отстъпчива. Ив обичаше да спортува. На Александра още й се случваха разни злополуки. Преди броени дни, когато двете момичета бяха сами в малка платноходка, която Ив направляваше, вятърът се беше извил срещу платното и то се беше обърнало и се бе стоварило върху главата на Александра. Момичето не се беше обърнало навреме, платното го бе изхвърлило в морето и то замалко не се удави. Друга лодка, минаваща наблизо, беше помогнала на Ив да спаси сестра си. Кейт се чудеше дали всички тези неща не са свързани с факта, че Александра е родена три минути по-късно от Ив, но причините нямаха значение. Старицата беше взела решение и пред нея вече не стояха никакви въпроси. Тя залагаше на Ив десет милиарда долара. Щеше да й намери подходящ съпруг и когато се оттеглеше, Ив щеше да оглави „Кругър-Брент“. Александра пък щеше да води богат и охолен живот. Щеше да бъде незаменима в благотворителните начинания, на които Кейт беше положила началото. Да, това й подхождаше идеално. Тя беше толкова кротко и състрадателно дете!

Кейт пристъпи към изпълнението на плана си най-напред като уреди Ив в подходящо училище. Спря се на „Брайъркрест“ — превъзходно учебно заведение в Южна Каролина.

— И двете ми внучки са очарователни — уведоми тя госпожа Чандлър, директорката. — Ще видите обаче, че Ив е по-умна. Изключително момиче е и съм сигурна, че ще се погрижите тя да се чувства добре.

— Всичките ни ученици се чувстват добре, госпожо Блакуел. Споменахте за Ив. А сестра й?

— Александра ли? Прекрасно момиче. — Думите прозвучаха пренебрежително. Кейт се изправи. — Ще проверявам редовно как се учат.

По някакъв странен начин директорката почувства, че в репликата има предупреждение.

 

 

Ив и Александра харесаха много новото училище, особено Ив. Тя се наслаждаваше на свободата да бъде далече от къщи и да не се отчита пред баба си и Соланж Дюна. Редът в „Брайъркрест“ бе строг, но това не тревожеше Ив, тъй като тя беше спец по заобикалянето на правилата. Единственото, което я безпокоеше, бе, че Александра е с нея. Когато чу за пръв път за „Брайъркрест“, Ив се примоли:

— Мога ли да ида сама, бабо? Много ти се моля, бабо!

Кейт отсече:

— Не, скъпа, смятам, че е по-добре Александра да дойде с теб.

Ив скри негодуванието си.

— Както кажеш, бабо.

Винаги беше много учтива и мила с баба си. Знаеше къде е властта. Баща им беше луд, бе затворен в приют за душевноболни. Майка им беше мъртва. Именно баба им държеше парите. Ив знаеше, че са богати. Нямаше представа колко са парите, но бяха доста — достатъчно, за да си купи всички красиви неща, които искаше. Обичаше красивите неща. Имаше само един проблем: Александра.

 

 

Едно от любимите занимания на близначките в училището „Брайъркрест“ бяха сутрешните часове за езда. Повечето момичета имаха костюми за езда, и Кейт беше подарила по един на момичетата за дванадесетия им рожден ден. Джеръм Дейвис, учителят по езда, наблюдаваше как учениците яздят в кръга и прескачат първото препятствие от тридесет сантиметра, после второто — от шестдесет сантиметра, и накрая третото — от метър и двадесет. Беше един от най-добрите учители по езда в околността. Няколко от бившите му ученици бяха спечелили златни медали, а той имаше набито око за родените ездачи. Новата ученичка — Ив Блакуел — беше сред тях. Не се замисляше какво прави, как да хване юздите или да нагласи седлото. Сливаше се с коня и бе красива с развятата си златиста коса, докато преодоляваше препятствията. „Няма да се спре пред нищо“, помисли си Дейвис.

Томи, младият коняр, имаше слабост към Александра. Дейвис наблюдаваше как Александра оседлава коня си и се подготвя, тъй като идваше нейният ред. Александра и Ив носеха панделки с различни цветове на ръкавите си, за да ги различават. Ив помагаше на Александра да оседлае коня, а Томи беше зает с друг ученик. Повикаха Дейвис на телефона в централната сграда и това, което се случи после, беше доста объркващо.

Доколкото Джеръм Дейвис успя да се досети по-късно, Александра възседнала коня си, обиколила хиподрума и се отправила към първото ниско препятствие. Жребецът, кой знае защо, започнал да скача и дърпа назад и я хвърлил към една стена. Тя паднала и изгубила съзнание, а копитата на подивелия кон минали само на педя от лицето й. Томи отнесе Александра в амбулаторията, където училищният лекар й откри леко сътресение.

— Няма нищо счупено, нищо сериозно — каза той. — До утре сутринта ще бъде здрава като кукуряк и пак ще се качи на коня.

— Но тя можеше да бъде убита — изкрещя Ив.

Отказа да остави Александра сама. Госпожа Чандлър си помисли, че никога не е виждала толкова всеотдайна сестра. Беше наистина трогателно.

Когато накрая Дейвис успя да вкара коня на Александра на мястото му, за да го разседлае, той откри по покривалото на седлото петна кръв. Вдигна го и съгледа голямо парче назъбен метал от кутия бира, което все още стърчеше на гърба на коня, където е било набито седлото. Когато го съобщи на госпожа Чандлър, тя незабавно започна разследване. Бяха разпитвани всички момичета, намирали се в близост до конюшнята.

— Сигурна съм — каза директорката, — че който е сложил парчето метал там, си е мислел, че си прави безобидна шега. Това обаче можеше да доведе до много сериозни последствия. Искам да знам името на момичето, което го е извършило.

Тъй като нямаше желаещи, госпожа Чандлър разговаря с момичетата в кабинета си — викаше ги едно по едно. Всички се кълняха, че не знаят нищо. Когато дойде ред да бъде разпитвана Ив, тя изглеждаше странно неспокойна.

— Имаш ли представа кой е могъл да направи такова нещо на сестра ти? — попита директорката.

Ив погледна надолу към килимчето.

— По-добре да не казвам — промърмори тя.

— Тогава наистина си видяла нещо.

— Моля ви, госпожо Чандлър…

— Ив, Александра можеше да се нарани сериозно. Момичето, което го е направило, трябва да бъде наказано, за да не се повтори.

— Не беше момиче.

— И кой тогава?

— Томи.

— Конярят ли?

— Да, госпожо. Видях го. Мислех си, че просто стяга подпръга. Сигурна съм, че не е искал да причини зло. Александра много го командва и може би си е наумил да й даде урок. О, госпожо Чандлър, не трябваше да ме карате да ви казвам! Не искам да навредя на никого!

Бедното дете беше на ръба на истерията. Госпожа Чандлър стана от бюрото и прегърна Ив.

— Всичко е наред! Правилно постъпи, че ми каза. А сега забрави всичко. Аз ще се погрижа.

На следващата сутрин, когато момичетата отидоха в конюшнята, вече имаше нов коняр.

 

 

Два-три месеца по-късно в училището се случи още една неприятна случка. Няколко момичета бяха хванати да пушат марихуана и едно от тях обвини Ив, че я доставяла и продавала. Ив отрече вбесена. При претърсването директорката откри марихуана, скрита в гардеробчето на Александра.

— Не вярвам да го е направила тя — заяви храбро Ив. — Някой го е подхвърлил там, сигурна съм.

Директорката изпрати пълен отчет за случката на Кейт и тя се възхити на лоялността на Ив при защитата на сестра й. Тя беше истинска представителка на рода Макгрегър.

 

 

На петнадесетия рожден ден на близначките Кейт ги заведе в имението в Южна Каролина, където им организира голямо празненство. Вече бе време да покаже Ив на изгодните партии и затова на празника на момичетата бяха поканени всички подходящи младежи в околността.

Момчетата бяха в онази ужасна възраст, когато още не се интересуваха сериозно от момичета, но Кейт си направи труда да организира необходимите запознанства и да постави началото на някои приятелства. Някъде между тези младежи може би беше мъжът в бъдещето на Ив, в бъдещето на „Кругър-Брент“. Александра не беше по празненствата, но винаги се преструваше, че се забавлява, за да не разочарова баба си. Ив обожаваше празниците. Обичаше да се издокарва. Да й се възхищават. Александра предпочиташе да чете и да рисува. Часове наред се взираше в картините на баща си в Дарк Харбър и съжаляваше, че не го е познавала, преди да се е разболял. В празнични дни баща й се появяваше в къщата заедно със санитаря, но на Александра й беше невъзможно да общува с него. Той беше един приятен дружелюбен непознат, който искаше да доставя удоволствие, но нямаше какво да каже. Дядо им — Фридрих Хофман — живееше в Германия, ала беше болен и близначките рядко го виждаха.

 

 

На втората година в училището Ив забременя. От няколко седмици беше бледа и апатична и беше отсъствала от няколко сутрешни часа. Когато, започна да й се гади, бе изпратена в амбулаторията и бе прегледана. Начаса повикаха госпожа Чандлър.

— Ив е бременна — каза й докторът.

— Но… това е невъзможно. Как е могло да се случи?

Лекарят отговори меко:

— Предполагам, както обикновено.

— Но тя е още дете!

— Е, това дете ще става майка.

Ив упорито отказваше да говори и само повтаряше:

— Не искам да докарвам беля на никого.

Точно такъв отговор очакваше директорката от нея.

— Ив, скъпа, трябва да ми кажеш какво се е случило.

Накрая Ив се пречупи.

— Изнасилиха ме — каза тя и избухна в сълзи.

Госпожа Чандлър беше смаяна. Притискаше треперещото тяло на момичето до себе си и настояваше:

— Кой?

— Господин Паркинсън. Учителят по английски.

Ако й го беше казал друг, а не Ив, госпожа Чандлър нямаше да повярва. Джоузеф Паркинсън беше кротък човек, който имаше съпруга и три деца. Преподаваше в училището „Брайъркрест“ от осем години и беше последният, когото директорката би заподозряла. Тя го повика в кабинета си и веднага разбра, че Ив не лъже. Той седеше срещу нея и лицето му потрепваше нервно.

— Нали знаете защо ви викам, господин Паркинсън.

— Аз, аз… мисля, че да.

— Става въпрос за Ив.

— Да. Аз, аз… досетих се.

— Тя твърди, че сте я изнасилили.

Паркинсън я изгледа невярващо.

— Изнасилил ли? Господи! Ако някой е бил изнасилен, то това съм аз! — От вълнение пелтечеше.

Госпожа Чандлър отсече презрително:

— Съзнавате ли какво говорите? Това дете…

— Тя не е дете — изсъска учителят. — Тя е дявол. — Той избърса потта от челото си. — През целия срок седеше в моя час на първия ред с вдигната рокля. След часа идваше да ми задава куп безсмислени въпроси и се търкаше в мен. Не я приемах насериозно. После един следобед дойде у дома, когато жена ми и децата ги нямаше и… — Гласът му пресекна. — Божичко! Не можах да се сдържа!

Той избухна в сълзи.

Доведоха Ив в кабинета. Тя се държеше сдържано. Погледна господин Паркинсън право в очите и той пръв отмести погледа си. В кабинета бяха госпожа Чандлър, заместник-директорът и шефът на полицията в градчето, където се намираше училището. Шефът на полицията каза внимателно:

— Ще ни обясниш ли какво се е случило, Ив?

— Да, сър. — Гласът й беше спокоен. — Господин Паркинсън каза, че трябвало да обсъдим съчинението ми. Покани ме у тях в неделя следобед. Беше сам. Рече, че искал да ми покаже нещо в спалнята, и аз го последвах на горния етаж. Събори ме на леглото и…

— Лъже! — извика Паркинсън. — Не беше така.

Изпратиха да повикат Кейт и обясниха положението. Взеха решение да не разгласяват случилото се, което беше в интерес на всички. Уволниха господин Паркинсън от училището и му дадоха четиридесет и осем часа да напусне щата. Абортът на Ив беше уреден дискретно.

Кейт без много шум закупи училищната ипотека от местната банка.

Когато чу новината, Ив въздъхна:

— Жалко, бабо! Училището наистина ми харесваше.

 

 

След няколко седмици, когато Ив се възстанови от аборта, те с Александра бяха записани в института „Фърнуд“ — швейцарска гимназия край Лозана.