Сидни Шелдън
Диамантената династия (22)

Двадесет и първа глава

Половин година след сватбата на Тони и Мариан компанията на Хофман беше погълната от „Кругър-Брент“. Като жест към Фридрих Хофман официалното подписване на договорите стана в Мюнхен, а той оглави филиала в Германия. Тони се изненада от спокойствието, с което майка му прие неговия брак. Не бе в неин стил да понася загубите и въпреки това, когато двамата младоженци се върнаха от медения месец на Бахамските острови, Кейт беше сърдечна с Мариан и каза на Тони, че много се радва на брака им. Тони се удиви най-много на това, че чувствата й изглеждаха искрени, и реши, че вероятно не разбира майка си толкова добре, както си мисли.

Бракът беше много сполучлив от самото начало. Мариан запълни отдавна изпитвана потребност у Тони и всички около него, и най-вече Кейт забелязаха, че се е променил.

Заминеше ли в командировка, Мариан го придружаваше. Те играеха и се смееха заедно и истински се радваха един на друг. Докато ги наблюдаваше, Кейт си мислеше: „Направих добро на сина си“.

Мариан успя да помири Тони и майка му. Когато двамата се върнаха от медения месец, тя каза:

— Хайде да поканим майка ти на вечеря.

— Не. Ти не я познаваш, Мариан. Тя…

— Искам да я опозная. Моля те, Тони.

Той не беше съгласен, но накрая отстъпи. Беше се приготвил за една тягостна вечер, ала остана изненадан. Кейт бе трогателно щастлива, че е с тях. На другата седмица ги покани на вечеря в къщата, след което това стана седмичен ритуал.

Кейт и Мариан се сприятелиха. Говореха си по телефона няколко пъти седмично и обядваха заедно поне веднъж в седмицата.

Веднъж имаха среща в „Лютес“ и в мига, в който Мариан влезе, Кейт разбра, че нещо се е случило.

— Двойно уиски с лед, ако обичате — поръча Мариан на оберкелнера.

Обикновено пиеше само вино.

— Какво се е случило, Мариан?

— Бях при доктор Харли.

Внезапна тревога прониза Кейт.

— Нали не си болна?

— Не. Добре съм. Само че…

И тя объркано разказа цялата история. Беше започнало преди няколко дни. Мариан не се чувствала добре и си записала час при Джон Харли.

— Изглеждате напълно здрава — усмихна се доктор Харли. — На колко години сте, госпожо Блакуел?

— На двадесет и три.

— Някой в семейството ви да е страдал от сърце?

— Не.

Той си го записа.

— Рак?

— Не.

— Родителите ви живи ли са?

— Баща ми да. Майка ми почина при нещастен случай.

— Страдали ли сте някога от заушка?

— Не.

— От морбили?

— Да. Когато бях на десет години.

— Коклюш?

— Не.

— Някакви операции.

— От сливици. Бях на девет години.

— Освен посочените случаи били ли сте в болница? Някакво заболяване?

— Не. Всъщност, да, веднъж. За много кратко.

— Защо?

— Бях в девическия отбор по хокей в училище и по време на една среща загубих съзнание. Дойдох на себе си в болницата. Мина ми само за два-три дни. Нищо сериозно.

— Имахте ли нараняване по време на срещата?

— Не. Просто загубих съзнание.

— На каква възраст бяхте?

— На шестнадесет години. Лекарят каза, че вероятно е някакво смущение на жлезите — заради пубертета.

Доктор Харли се наведе, както седеше.

— Спомняте ли си дали, като дойдохте на себе си, дали чувствахте слабост по тялото?

Мариан се замисли за момент.

— Мисля, че да. От дясната страна. Но ми мина след няколко дни. Оттогава не съм получавала такова нещо.

— Имахте ли главоболие? Зле ли виждахте?

— Да. Но и това мина. — Тя се разтревожи. — Смятате ли, че ми има нещо, доктор Харли?

— Не зная със сигурност. За всеки случай ще направя някои изследвания.

— Какви?

— Искам да направя церебрална ангиограма. Няма защо да се тревожите. Можем веднага да го сторим.

След три дни сестрата на доктор Харли се обади и извика Мариан. Джон Харли я чакаше в кабинета си.

— Е, разрешихме загадката.

— Нещо лошо ли е?

— Всъщност не. Ангиограмата показа, че тогава сте получили слаб мозъчен удар, госпожо Блакуел. На медицински език това се нарича аневризъм и се среща много често при жените, по-специално при девойките. Спукало се е кръвоносно съдче в мозъка и е изтекла малко кръв. Високото кръвно е причина за главоболието и помътненото зрение. За щастие тези неща минават от само себе си.

Мариан слушаше, а в мислите си се мъчеше да се пребори с паниката.

— Какво точно означава това? Би ли могло да се случи отново?

— Вероятността е съвсем малка — усмихна се лекарят. — Ако не смятате да кандидатствате отново за хокейния отбор, можете да живеете съвсем нормално.

— Ние с Тони обичаме да ходим на езда и да играем тенис. Това…

— Стига да не прекалявате, можете да правите всичко, от тенис до секс. Никакви проблеми.

— Слава Богу — усмихна се с облекчение Мариан.

— Има само едно нещо, госпожо Блакуел — каза Джон Харли тъкмо когато тя се канеше да си върви. — Ако вие с Тони смятате да имате деца, бих ви посъветвал да си осиновите.

Мариан замръзна.

— Но нали казахте, че съм напълно нормална?

— Да, така е. За съжаление бременността много разширява кръвоносните съдове. А през последните седмици кръвното налягане се покачва още повече. С такъв аневризъм рискът би бил неоправдано висок. Може да се окаже не само опасно, но и фатално. Наистина е много лесно в днешно време да си осиновиш дете. Аз мога да уредя…

Но Мариан вече не го слушаше. Чуваше гласа на Тони: „Искам да си имаме дете. Малко момиченце, което да прилича на теб.“

— … И не издържах да слушам повече — каза Мариан на Кейт, — изхвръкнах от кабинета му и дойдох право тук.

Кейт направи огромно усилие да не издаде чувствата си. Това беше зашеметяващ удар, но все имаше някакъв изход. Винаги имаше.

Тя успя да се усмихне и каза:

— Е, страхувах се да не се окаже нещо много по-лошо.

— Но, Кейт, ние с Тони много искаме да имаме дете.

— Мариан, доктор Харли е паникьор. Преди години си имала малък проблем, а сега той прави от мухата слон. Знаеш ги какви са лекарите. — Тя взе ръката Мариан. — Нали се чувстваш добре, мила?

— Чувствах се отлично, докато…

— Е, добре. Нали, като се движиш, не получаваш такива пристъпи?

— Не.

— Защото всичко е минало. Самият той ти е казал, че тези неща минават от само себе си.

— Каза, че рискът…

Кейт въздъхна.

— Мариан, всеки път, когато една жена забременее, съществува риск. Животът е пълен с рискове. Важното е да прецениш кои рискове си заслужава да поемаш, не е ли така?

— Да. — Мариан помисли малко и взе решение. — Права си. Няма да казваме нищо на Тони. Само ще се разтревожи. Нека да го запазим като наша тайна.

„По дяволите, иде ми да убия доктор Харли, задето я е изплашил до смърт“, помисли си Кейт.

— Ще бъде наша тайна — съгласи се тя.

 

 

След три месеца Мариан забременя. Тони се вълнуваше. Кейт тихо тържествуваше. Доктор Харли беше ужасен.

— Ще уредя незабавно да абортирате — каза той на Мариан.

— Не, доктор Харли. Чувствам се добре. Ще родя детето.

Когато Мариан каза на Кейт, че е ходила при лекаря, тя нахлу в кабинета на Джон Харли.

— Как се осмеляваш да предлагаш на снаха ми аборт?

— Кейт, казах й, че ако износи бебето до термина, съществува вероятност да умре.

— Откъде си толкова сигурен? Всичко ще мине добре. Престани да се тревожиш.

 

 

След осем месеца, в началото на февруари, в четири часа сутринта Мариан получи преждевременни контракции. Стенанията й събудиха Тони. Той бързо започна да се облича.

— Не се тревожи, скъпа. Веднага ще те заведа в болницата.

— Моля те, побързай.

Болките бяха непоносими.

Мариан се запита дали не е трябвало да каже на Тони за разговора си с доктор Харли. Не, Кейт беше права. Тя сама трябваше да вземе решение. Животът беше толкова прекрасен, че Бог не би позволил да й се случи нищо лошо.

Когато Мариан и Тони пристигнаха в болницата, всичко беше подготвено. Придружиха Тони до чакалнята. Заведоха Мариан в кабинета за прегледи. Гинекологът, Доктор Матсън, премери кръвното на Мариан, намръщи се и пак го премери. Вдигна очи и рече на сестрата:

— Вкарайте я в операционната, бързо.

Тони стоеше при апарата за цигари в коридора на болницата, когато дочу зад себе си глас:

— Ха, и това ако не е Рембранд!

Обърна се. Позна мъжа, който беше с Доминик пред блока й. Как го беше нарекла тя? Бен. Той се бе втренчил враждебно в Тони. Дали от ревност? Какво беше казала Доминик? В този момент се появи и тя.

— Сестрата каза, че Мишлин е в интензивното отделение. Ще дойдем… — Тя видя Тони и спря. — Тони! Какво правиш тук?

— Жена ми ражда.

— Майка ти ли го уреди? — попита Бен.

— Какво искаш да кажеш?

— Доминик ми спомена, че майка ти уреждала всичко, мой човек.

— Бен! Стига!

— Защо? Не е ли истина, сладурче? Нали така ми каза?

— За какво говори той? — обърна се Тони към Доминик.

— За нищо — бързо отговори тя. — Бен, хайде да се махаме оттук.

Но Бен се забавляваше.

— Защо ли и аз си нямам като твоето мамче? Искаш красив модел, за да спиш с нея, и тя ти купува. Искаш да организираш изложба в Париж и тя ти я урежда. Ти…

— Ти си луд.

— Така ли? — Бен се обърна към Доминик. — Той не знае ли?

— Какво да зная? — настоя Тони.

— Нищо, Тони.

— Той каза, че майка ми е уредила изложбата в Париж. Това е лъжа, нали? — Тони видя изражението върху лицето на Доминик. — Нали?

— Не — отговори Доминик с половин уста.

— Искаш да кажеш, че тя е платила на Гьорг, за да покаже моите картини.

— Тони, той наистина хареса картините ти.

— Кажи му за критика — подкани я Бен.

— Стига, Бен!…

Доминик се обърна да си върви. Тони я сграбчи за ръката.

— Почакай! Какво за художествения критик? Майка ми ли уреди той да дойде на изложбата?

— Да. — Гласът на Доминик замря в шепот.

— Но той направи на нищо моите картини.

Доминик долови болката в гласа му.

— Не е вярно, Тони. Андре д’Юсо каза на майка ти, че би могъл да станеш голям художник.

Той се изправи лице в лице с невероятното.

— Значи майка ми е платила на Д’Юсо, за да ме унищожи?

— Не за да те унищожи. Тя бе убедена, че го прави за твое добро.

Чудовищното престъпление, което бе извършила майка му, беше потресаващо. „Всичко, което ми е казала, е лъжа. Никога не е имала намерение да ме остави да живея, както смятам за добре.“ А и Андре д’Юсо! Как е могъл човек като него да бъде купен? Но, разбира се, Кейт знаеше цената на всекиго. Когато говори за човека, който знае цената на всичко, но не и стойността му, Уайлд сигурно е имал предвид Кейт. Тя правеше всичко в името на компанията. А компанията се свеждаше до Кейт Блакуел. Тони се обърна и слепешката тръгна по коридора.

В операционната лекарите отчаяно се бореха да спасят живота на Мариан. Кръвното й беше застрашително ниско, пулсът й — непостоянен. Дадоха й кислород, преляха й кръв, но беше напразно. Когато роди първото дете, Мариан беше в безсъзнание от мозъчен кръвоизлив, а след три минути, когато извадиха второто близначе, вече беше мъртва.

— Господин Блакуел! — чу Тони и се обърна. До него стоеше доктор Матсън. — Имате две красиви и здрави близначки, господин Блакуел.

Тони съзря израза в очите му.

— Мариан е добре, нали?

— Моите съболезнования — дълбоко въздъхна лекарят. — Направихме всичко, което можахме. Тя почина при…

— Какво? — Това беше писък. Тони сграбчи доктор Матсън за ревера и го разтърси. — Лъжете! Не може да е мъртва.

— Господин Блакуел…

— Къде е тя? Искам да я видя.

— Не можете да влезете сега. Подготвят я…

— Вие я убихте, мръсници! — изкрещя Тони. — Вие!

Той се нахвърли на лекаря. Двама стажанти се приближиха и го хванаха за ръцете.

— По-спокойно, господин Блакуел.

Тони се мяташе като луд.

— Искам да видя жена си!

Доктор Джон Харли забърза към тях.

— Пуснете го — изкомандва той. — Оставете ни сами.

Доктор Матсън и стажантите се махнаха. Тони плачеше съкрушен.

— Джон, те у-убиха Мариан. У-убиха я.

— Тя е мъртва, Тони, моите съболезнования. Но никой не я е убил. Преди месеци й казах, че ако износи плода, това може да я погуби.

Измина доста време, докато Тони проумее думите му.

— За какво говориш?

— Мариан не ти ли каза? А майка ти?

Тони втренчи в него недоумяващ поглед.

— Майка ми ли?

— Тя мислеше, че само вдигам паника, и посъветва Мариан да износи плода. Много съжалявам, Тони. Видях близначките. Красиви са. Не искаш ли да…

Тони си беше тръгнал.

 

 

Икономът на Кейт отвори на Тони и той влезе.

— Добро утро, господин Блакуел.

— Добро утро, Лестър.

Икономът видя, че Тони е раздърпан и несресан.

— Добре ли сте, сър?

— Да. Ще ми направиш ли едно кафе, Лестър?

— Разбира се, сър.

Той видя как икономът се запъти към кухнята. „Сега е моментът“, изкомандва вътрешният му глас.

Да, сега. Той се обърна и влезе в стаята с трофеите. Отиде при шкафа с колекцията от оръжия и се загледа в лъскавата редица инструменти на смъртта.

„Отвори шкафа, Тони!“

Той го отвори. Избра револвер от рафта с пистолетите и провери цевта, за да се увери, че е зареден.

„Тя е на горния етаж.“

Обърна се и тръгна нагоре по стълбите. Сега вече знаеше. Майка му не е виновна, че е въплъщение на злото. Тя беше обсебена от злия дух и той щеше да я изцери. Компанията бе взела душата й и Кейт не носеше отговорност за онова, което вършеше. Майка му и компанията се бяха слели в едно и след като той убиеше Кейт, компанията щеше да умре.

Тони се озова пред спалнята на майка си.

„Отвори вратата!“, нареди гласът и той му се подчини.

Кейт се обличаше пред огледалото, когато чу, че вратата се отваря.

— Тони! Какво, за Бога…

Той внимателно насочи оръжието към нея и натисна спусъка.