Сидни Шелдън
Диамантената династия (12)

Единадесета глава

Джейми Макгрегър живя точно една година от деня, в който се разболя, и това беше най-щастливото време в живота на Маргарет. Беше напълно безпомощен. Не можеше нито да говори, нито да се движи. Маргарет се грижеше за съпруга си, за всичките му нужди и денонощно го държеше до себе се. През деня го слагаше с инвалидната количка в стаята за шиене и му говореше, докато му плетеше пуловери и наметки. Обсъждаше всички дребни домакински проблеми, за които преди никога не бе имал време, и му разказваше колко добре се развива малката Кейт. През нощта пренасяше заприличалото му на скелет тяло в спалнята си и нежно го слагаше в леглото до себе си. Завиваше го и повеждаха едностранния си разговор, докато не й се приспиваше.

 

 

Дейвид Блакуел ръководеше „Кругър-Брент“. От време на време идваше в къщата с книжа, които Маргарет трябваше да подпише, и му беше мъчително да вижда безпомощното състояние, в което е изпаднал Джейми. „Дължа всичко на този човек“, мислеше си той.

— Добър избор си направил, Джейми — каза Маргарет на съпруга си. — Дейвид е прекрасен човек. — Остави плетката си и се усмихна. — Малко ми напомня на теб. Разбира се, никога не е имало друг умен като теб, скъпи, и никога няма да има. Толкова приятно беше да те гледа човек, Джейми, и беше толкова внимателен и силен. И не те беше страх да мечтаеш. Сега всичките ти мечти се сбъднаха. С всеки ден; компанията става все по-голяма. — Отново взе плетката. — Малката Кейт вече проговори. Мога да се закълна, че тази сутрин каза „мама“…

Джейми си седеше, подпрян в стола, и едното му око гледаше втренчено напред.

— Има твоите очи и твоята уста. Като порасне, ще бъде красавица…

На следващата сутрин, когато Маргарет се събуди Джейми Макгрегър беше мъртъв. Тя го взе в обятията си и го притисна към себе си.

— Почини си, скъпи мой, почини си. Винаги съм те обичала толкова много, Джейми. Надявам се, че го знаеш. Сбогом, моя скъпа любов.

Сега беше сама. Съпругът и синът й я бяха напуснали. Бяха останали само тя и дъщеря й. Маргарет отиде в детската стая и погледна Кейт, която спеше в креватчето си. Катрин. Кейт. Името имаше гръцки произход означаваше „ясна“ или „чиста“. Беше име, което се дава на светици, монахини и кралици.

Маргарет каза високо:

— Каква ще бъдеш ти, Кейт?

 

 

Южна Африка изживяваше време на голям стопански възход, но и на големи раздори. Между бурите и британците се водеха продължителни спорове за Трансваал и накрая положението стана критично. В четвъртък, 12 октомври 1899 година, на седмия рожден ден на Кейт, британците обявиха война на бурите и три дни по-късно Оранжевата свободна държава беше нападната. Дейвид се опита да убеди Маргарет да вземе Кейт и да напусне Южна Африка, но тя отказа.

— Съпругът ми е тук — отсече Маргарет.

Дейвид не можеше да направи нищо, за да я разубеди.

— Аз ще се присъединя към бурите — съобщи й той. — Ще се справите ли?

— Да, разбира се — отговори Маргарет. — Ще се опитам да поддържам дейността на компанията.

На следващата сутрин Дейвид замина, британците очакваха бърза и лека война, нищо повече от една пречиствателна операция, и я започнаха със самоуверено, ведро празнично настроение. В лондонските казарми в Хайд Парк беше дадена вечеря по случай изпращането на войските със специално меню, на което беше изрисуван британски войник, вдигнал на поднос главата на бур. Менюто гласеше:

„ПРОЩАЛНА ВЕЧЕРЯ ЗА КЕЙПСКИЯ ЕСКАДРОН, 27 ноември 1899 година.

МЕНЮ

Стриди «Блу Пойнт»

Супа «Гето»

Жаби натясно

Настъпена от шотландец писия

Овнешко по мефикингски

Трансваалска ряпа

Кейпски сос

Фазани от Претория

Бял сос

Цигански картофи

Пудинг «Мир». Сладолед «Касапница»

Холандско сирене

Десерт

(Моля, не хвърляйте черупките под масата)

Бурски вина — Лонг Том

Холандско дибидюс

Оранжево вино“

Но ги очакваше голяма изненада. Бурите бяха на своя територия, бяха издръжливи и решителни. Първата битка от тази война се състоя в Мефикинг, който едва ли би могъл да мине за нещо повече от село, и за пръв път британците започнаха да разбират срещу какво са тръгнали. Бързо бяха изпратени допълнителни части от Англия. Те обсадиха Кимбърли и само след ожесточена и кървава битка успяха да продължат, за да завземат Лейди Смит. Оръдията на бурите имаха по-далечен обстрел от тези на британците, така че бяха демонтирани далекобойните оръдия от британските военни кораби, бяха транспортирани във вътрешността на страната и ги обслужваха моряци на стотици километри от корабите си.

В Клипдрифт Маргарет жадно очакваше новините от всяка битка. Тя и хората около нея живееха от слуховете и настроението им се люшкаше от възторга до отчаянието и обратно в зависимост от чутото. А после една сутрин в канцеларията дотича служител и й каза:

— Току-що чух съобщение, че британците напредват към Клипдрифт. Ще избият всички ни!

— Глупости. Няма да посмеят да ни пипнат.

Пет часа по-късно Маргарет Макгрегър беше военнопленничка.

Двете с Кейт бяха отведени в Паардеберг, един от стотиците пленнически лагери, изникнали в цяла Южна Африка. Държаха затворниците в огромни открити пространства, заградени с бодлива тел и пазени от въоръжени британски войници. Условията бяха отчайващи.

Маргарет прегърна Кейт и каза:

— Не се тревожи, мила, нищо лошо няма да ни се случи.

Но и двете не вярваха в това. Всеки ден се превръщаше в поменик на ужасите. Виждаха как хората около тях мрат като мухи с десетки и стотици, а после, когато треската заля лагера, и с хиляди. Нямаше лекари и лекарства за ранените, храната беше оскъдна. Беше един непрекъснат кошмар, който продължи почти три ужасяващи години. Най-лошо от всичко беше чувството за пълна безпомощност. Маргарет и Кейт бяха в ръцете на поробителите. Бяха зависими от тях за храната и покрива над главите си, дори за самия си живот. Кейт беше в постоянен ужас. Виждаше как умират децата около тях и се страхуваше, че ще бъде следващата. Беше безсилна да защити майка си или себе си и никога нямаше да забрави този урок. Власт. Ако имаш власт, имаш и храна. Имаш лекарства. Имаш свобода. Виждаше как хората наоколо се разболяват и умират и започваше да отъждествява властта с живота. „Един ден — мислеше си тя — ще имам власт. Никой повече няма да може да ми причини това.“

 

 

Ожесточените боеве продължаваха — Белмънт, Граспан, Стормбърг и Спайънкоп, — но накрая смелите бури трябваше да отстъпят пред мощта на Британската империя. През 1902 година, след близо тригодишна кръвопролитна война, те капитулираха. Петдесет и пет хиляди бури участваха във войната, а загинаха тридесет и четири хиляди техни войници, жени и деца. Но това, което изпълваше оцелелите с дълбоко, диво ожесточение, беше фактът, че двадесет и осем хиляди от тях бяха умрели в британските концентрационни лагери.

В деня, в който вратите на лагера се отвориха, Маргарет и Кейт се завърнаха в Клипдрифт. Няколко седмици по-късно, в един тих неделен ден, пристигна Дейвид Блакуел. Беше възмъжал от войната, но инак си беше все същият сериозен, замислен Дейвид, на когото Маргарет се бе научила да разчита. Беше прекарал тези адски години в боеве и тревоги дали Маргарет и Кейт са оцелели. Когато ги намери живи и здрави у дома, сърцето му се изпълни с радост.

— Съжалявам, че нямах възможността да ви защитя — каза той на Маргарет.

— Всичко това е вече минало, Дейвид. Трябва да мислим само за бъдещето.

А бъдещето беше „Кругър-Брент“.

 

 

За света 1900 година беше чист лист, на който щеше да бъде писана историята, нова ера, която обещаваше мир и безгранични надежди за всички. Беше започнал нов век, който, носеше със себе си поредица смайващи открития, променили облика на живота по цялата планета. Парните и електрическите автомобили бяха заменени от двигателите с вътрешно горене. Появиха се подводниците и самолетите. Населението на света скочи на милиард и половина. Беше време на растеж и през следващите шест години Маргарет и Дейвид не пропуснаха нито една възможност.

През тези години Кейт растеше почти без никакъв надзор. Майка й беше твърде заета да управлява компанията заедно с Дейвид и не й обръщаше много внимание. Тя беше буйно дете, упорито, своенравно и неподатливо. Един следобед, когато Маргарет се прибра от служебно съвещание, видя четиринадесетгодишната си дъщеря да се бие в разкаляния двор с две момчета. Гледаше я ужасена и не вярваше на очите си.

— По дяволите — измърмори тя под нос, — и това момиче един ден ще ръководи „Кругър-Брент“! Бог да ни е на помощ!