Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Блакуел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Master of the Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 123гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461(2011)
Корекция
liliyosifova(2012)
Форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Сидни Шелдън. Диамантената династия

Американска. Второ издание

ИК „БАРД“, София, 1996

История

  1. —Добавяне

Девета глава

След три дни се ожениха без много шум. Единственият свидетел беше Дейвид Блакуел. По време на брачната церемония Джейми Макгрегър беше обхванат от смесени чувства. Беше Човек, свикнал да властва над другите и да ги манипулира, а този път манипулираният беше той. Погледна Маргарет. Застанала до него тя беше почти красива. Представи си страстта и всеотдайността й, но това беше само спомен, нищо повече, без жар или чувства. Беше я използвал като оръдие за отмъщението си, а тя му бе родила наследник. Проповедникът каза:

— Сега ви обявявам за мъж и жена. Можете да целунете булката.

Джейми се наведе и леко докосна с устни бузата на Маргарет.

— Хайде да си отиваме у дома — каза той.

Неговият син го чакаше.

Когато се върнаха в къщата, Джейми показа на Маргарет стая в едно от крилата.

— Това е твоята спалня — съобщи й той.

— Разбирам.

— Ще наема друга икономка и ще оставя госпожа Тали да се грижи за Джейми. Ако искаш нещо, обаждай се на Дейвид Блакуел.

Маргарет се почувства така, сякаш я бе ударил. Отнасяше се с нея като с прислужница. Но това не беше важно. „Моят син си има име. Това ми стига.“

Джейми не се прибра за вечеря. Маргарет го чака дълго и накрая вечеря сама. Тази нощ остана будна в леглото си, чуваше всеки звук в къщата. Към четири часа сутринта най-после заспа. Последното нещо, за което си мислеше, преди да я надвие сънят, беше кое ли от момичетата на мадам Агнес е избрал.

След женитбата отношенията й с Джейми останаха същите, затова пък отношенията й с гражданите на Клипдрифт претърпяха чудодейна промяна. Отхвърлена от обществото Маргарет моментално се превърна в негова повелителка. Повечето хора в града по един или друг начин бяха обвързани с Джейми Макгрегър и „Кругър-Брент“. Решиха, че след като Маргарет ван дер Мерве е достатъчно добра за Джейми Макгрегър, трябва да е достатъчно добра и за тях. Сега, когато извеждаше малкия Джейми на разходка, всички я посрещаха с усмивки и радостни поздрави. Сипеха се покани. Канеха я на чай, на благотворителни обеди и вечери и настояваха да оглавява граждански комитети. Ако се появеше с нова прическа, десетки жени в града веднага й подражаваха. Купи си нова жълта рокля и изведнъж жълтите рокли станаха модерни. Маргарет се отнасяше към техните ласкателства по същия начин, както се бе отнасяла към враждебността им — с кротко достойнство.

 

 

Джейми се прибираше вкъщи само за да прекарва известно време със сина си. Продължи да се държи с Маргарет отчуждено, но учтиво. Всяка сутрин на закуска тя играеше ролята на щастлива съпруга за пред прислугата въпреки хладното безразличие на мъжа, седнал на срещуположния край на масата. Но когато Джейми излезеше и тя можеше да избяга в стаята си, дрехите й бяха мокри от пот. Мразеше се. Къде беше гордостта й? Защото знаеше, че все още го обича. „Винаги ще го обичам — мислеше си тя. — Бог да ми е на помощ.“

 

 

Джейми замина за три дни по работа в Кейптаун. Когато излизаше от хотел „Ройъл“, го заговори облечен в ливрея чернокож кочияш:

— Карета, сър?

— Не — каза Джейми, — ще вървя пеша.

— Банда мислеше, че може би ще искате да се повозите.

Джейми спря и остро погледна човека.

— Банда ли?

— Да, господин Макгрегър.

Джейми се качи в каретата. Кочияшът размаха камшика и потеглиха. Джейми седеше облегнат на седалката и си мислеше за Банда, за неговия кураж, за неговото приятелство. През последните две години неведнъж се бе опитвал да го намери, но без успех. А сега му предстоеше да се срещне със своя приятел.

Кочияшът зави към брега и Джейми веднага се досети къде отиват. Петнадесет минути по-късно каретата спря пред изоставения склад, в който някога с Банда бяха планирали приключението си в Намибийската пустиня. „Какви безразсъдни млади глупаци бяхме“, помисли си Джейми. Слезе от каретата и тръгна към склада. Банда го чакаше. Беше си съвсем същият, ако не се брои, че сега беше спретнато облечен в костюм, риза и връзка.

Известно време стояха, безмълвно захилени един срещу друг, после се прегърнаха.

— Имаш вид на преуспяващ човек — усмихваше се Джейми.

Банда кимна.

— Не съм зле. Купих фермата, за която си говорихме. Имам жена и двама синове и отглеждам пшеница и щрауси.

— Щрауси ли?

— Перата им носят сума пари.

— Аха. Искам да се запозная със семейството ти, Банда.

Джейми си спомни за своето семейство в Шотландия и колко много му липсва то. Беше напуснал дома си преди четири години.

— Опитвах се да те намеря.

— Бях зает, Джейми. — Банда се приближи към него. — Трябваше да те видя, за да те предупредя. Ще имаш неприятности.

Джейми го погледна изпитателно.

— Какви неприятности?

— Човекът, който управлява полето в Намибийската пустиня — Ханс Цимерман, не е стока. Работниците го мразят. Говорят за стачка. Ако се вдигнат да стачкуват, надзирателите ще се опитат да им попречат и ще стане бунт.

Джейми не откъсваше очи от лицето на Банда.

— Спомняш ли си, веднъж ти споменах за един човек, Джон Тенго Джавабу?

— Да. Той е политически водач. Чел съм за него. Подстрекава към бунт.

— Аз съм един от последователите му.

Джейми кимна.

— Разбирам. Ще направя необходимото.

— Хубаво. Станал си човек с голяма власт, Джейми. Радвам се.

— Благодаря ти, Банда.

— И имаш много хубав син.

Джейми не успя да скрие изненадата си.

— Откъде знаеш?

— Не обичам да губя следите на приятелите си — рече Банда и стана. — Трябва да отида на едно събрание, Джейми. Ще им кажа, че нещата в Намиб ще се оправят.

— Да, ще имам грижата — обеща Джейми и тръгна след едрия чернокож мъж към вратата. — Кога ще те видя пак?

Банда се усмихна.

— Ще наминавам. Няма толкова лесно да се отървеш от мен.

И си тръгна.

Когато се върна в Клипдрифт, Джейми изпрати да повикат младия Дейвид Блакуел.

— Имало ли е някакви неприятности в Намибийското поле, Дейвид?

— Не, господин Макгрегър. — Поколеба се и каза: — Но чух слухове, че може и да се появят.

— Управител там е Ханс Цимерман. Разбери дали се държи зле с работниците. Ако ги малтретира, сложи край на това. Иди лично.

— Заминавам утре сутринта.

 

 

Когато пристигна на диамантеното поле в Намибийската пустиня, Дейвид разговаря спокойно два часа с пазачите и работниците. Това, което чу, го изпълни с хладна ярост. Щом събра необходимите сведения, отиде да се срещне с Ханс Цимерман.

Ханс Цимерман беше същински Голиат. Тежеше сто и петдесет килограма и бе висок към два метра. Имаше потна свинска физиономия и червени жилки в очите, беше един от най-грозните хора, които Дейвид бе виждал някога. Беше и един от най-добрите надзиратели на „Кругър-Брент“. Когато младежът влезе, той седеше зад бюрото в малката си канцелария, от което тя изглеждаше още по-малка.

Цимерман се надигна и стисна ръката на Дейвид.

— Радвам се да ви видя, господин Блакуел. Трябваше да ми кажете, че ще идвате.

Дейвид беше сигурен, че вече са съобщили на Цимерман за пристигането му.

— Уиски?

— Не, благодаря.

Цимерман се облегна и се захили.

— С какво мога да ви бъда полезен? Не вадим ли достатъчно диаманти, та шефът да е доволен?

И двамата знаеха, че добивът на диаманти в Намиб е отличен.

— Карам моите бантуси да работят повече от всеки друг в компанията — похвали се Цимерман.

— Получихме някои оплаквания от условията тук — каза Дейвид.

Усмивката изчезна от лицето на управителя.

— Какви оплаквания?

— Че тук хората са малтретирани и…

Цимерман скочи на крака учудващо пъргаво. Лицето му почервеня от гняв.

— Това не са хора. Това са бантуси. Вие си седите на задниците в управлението и…

— Чуйте ме — прекъсна го Дейвид, — няма…

— Вие ме чуйте! Аз произвеждам повече диаманти, отколкото всеки друг в компанията, и знаете ли защо? Защото тези копелета се страхуват от мен като от Господ.

— В другите ни мини — каза Дейвид — плащаме по петдесет и девет шилинга на месец. Вие плащате на вашите работници само по петдесет шилинга.

— Оплаквате се, че съм ви спестил пари ли? Единственото нещо, което има значение, е печалбата.

— Джейми Макгрегър не е на това мнение — отвърна Дейвид. — Повишете заплатите.

Цимерман рече мрачно:

— Добре. Парите са си на шефа.

— Чух, че продължавате да биете с бич работниците.

Цимерман изпръхтя.

— Божичко, та туземците не чувстват болка, господине. Кожата им е толкова дебела, че дори не усещат проклетия бич. С него само ги сплашвам.

— Тогава така сте сплашили трима души, господин Цимерман, че те са умрели.

Цимерман вдигна рамене.

— Там, откъдето идват, има още много.

„Той е абсолютно животно — помисли си Дейвид. — И при това опасно.“ Погледна огромния надзирател и каза:

— Ако продължавате да създавате неприятности, ще бъдете сменен. — Изправи се и продължи: — Ще започнете да се отнасяте с работниците си като с човешки същества. Веднага трябва да прекратите наказанията. Проверих жилищата им. Това са кочини.

Дейвид се обърна и излезе.

Цимерман дълго не се помръдна от мястото си. Кипеше от гняв. „Тези глупаци — мислеше си той. — Чужденци!“ Беше бур и баща му беше бур. Тази страна им принадлежеше и Бог бе сложил там черните, за да им прислужват. Ако Бог бе искал да се отнасят с тях като с човешки същества, нямаше да направи кожата им черна. Джейми Макгрегър не го разбираше. Но какво можеше да се очаква от един чужденец, който обича туземците? Ханс Цимерман съзнаваше, че в бъдеще ще му се наложи да бъде малко по-внимателен. Но той щеше да им покаже кой командва в Намиб!

 

 

„Кругър-Брент“ се разширяваше и Джейми Макгрегър отсъстваше през повечето време. Купи завод за хартия в Канада и корабостроителница в Австралия. Когато си беше вкъщи, прекарваше цялото време със сина си, който с всеки изминал ден все повече заприличваше на баща си. Джейми се чувстваше необикновено горд с момчето. Искаше да го води със себе си на дългите си пътувания, но Маргарет отказваше да го пусне.

— Още е много малък, за да пътува. Когато порасне, ще идва с теб. Ако искаш да бъдеш с него, ще го намериш тук.

Преди Джейми да се осъзнае, синът му навърши една година, после две и на бащата не му оставаше нищо друго, освен да се чуди колко бързо лети времето. Беше 1887 година.

На Маргарет последните две години й се видяха безкрайни. Веднъж седмично Джейми канеше гости за вечеря и тя бе любезната домакиня. Другите мъже я намираха остроумна и интелигентна и разговорите с нея им доставяха удоволствие. Маргарет знаеше, че някои от тях я смятат за много привлекателна, но, разбира се, никога не го показваха открито, защото беше съпруга на Джейми Макгрегър.

Когато си отидеше и последният от гостите, често питаше:

— Добре ли прекара вечерта?

Джейми неизменно отговаряше:

— Чудесно. Лека нощ!

И отиваше да надникне в стаята на малкия Джейми.

След няколко минути Маргарет чуваше да се затваря външната врата, когато той излизаше от къщи.

Нощ след нощ лежеше будна в леглото и мислеше за своя живот. Знаеше колко й завиждат жените в града и я болеше при мисълта колко малко са основанията за завист. Животът й беше театър за пред хората с един съпруг, който, се държеше с нея като с чужда, дори и по-зле. Поне да я забелязваше! Чудеше се какво ли ще направи, ако някоя сутрин на закуска тя грабне купата със специално внесената от Шотландия овесена каша и я изсипе върху глупавата му глава. Представяше си изражението на лицето му и тези фантазии така я развеселяваха, че започваше да се кикоти. А после смехът преминаваше в дълбоки, мъчителни ридания. „Не искам повече да го обичам. Искам някак си да се спра, преди тази любов да ме е погубила…“

 

 

Към 1890 година Клипдрифт беше надминал очакванията на Джейми. През седемте години, откакто беше тук, той окончателно се бе утвърдил като бързо развиващ се град, в който от всички краища на света се стичаха търсачи на диаманти. Всичко се повтаряше отново и отново. Хората пристигаха или с дилижанса, или с каруци, или пеша. Не носеха нищо друго, освен дрипите на гърба си. Имаха нужда от храна, оборудване, подслон и пари, за да плащат участъците, и Джейми Макгрегър беше насреща, имаше грижата за всичко това.

Притежаваше дялове от десетки мини за добив на диаманти и злато, името и репутацията му се утвърждаваше. Една сутрин го посети адвокат от „Де Беерс“, гигантския конгломерат, който притежаваше големите диамантени мини в Кимбърли.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Джейми.

— Изпратен съм да ви направя предложение, господин Макгрегър. „Де Беерс“ желае да изкупи вашите дялове. Назовете цената.

Това беше звездният миг. Джейми се усмихна и каза:

— Назовете вашата.

 

 

Дейвид Блакуел ставаше все по-незаменим за Джейми. В младия американец той виждаше себе си такъв, какъвто беше някога. Момчето бе честно, умно и предано. Джейми го направи свой секретар, после свой личен помощник и накрая, когато Дейвид навърши двадесет и една години, свой главен мениджър.

За Дейвид Блакуел Джейми Макгрегър беше като втори баща. Когато баща му получи сърдечна криза, Джейми уреди да го приемат в болница и плати на лекарите. Щом баща му почина, пак той се погрижи за погребението. През петте години, откакто работеше за „Кругър-Брент“, Дейвид беше започнал да се възхищава от Джейми повече, отколкото от всички други хора, които някога бе познавал. Беше наясно за проблемите между Джейми и Маргарет и дълбоко съжаляваше, защото харесваше и двамата. „Но това не е моя работа — казваше си той. — Моята работа е да помагам на Джейми с всичко, което е по силите ми.“

 

 

Джейми прекарваше все повече време със сина си. Момчето беше вече на пет години и когато за пръв път слезе с него в мините, цяла седмица говореше само затова. Ходеха на излети и спяха на палатка в степта. Джейми беше свикнал с небето на Шотландия, където звездите знаеха мястото си във вселената. Тук, в Африка, съзвездията го объркваха. През януари Касиопус светеше ярко над главите им, докато през май Южният кръст беше близо до зенита. През юни, когато В Южна Африка беше зима, на небето царстваше Скорпион. Това будеше недоумение. И все пак Джейми изпитваше особено чувство да лежи на топлата земя с момчето до себе си и да гледа нагоре към вечното небе преизпълнен от съзнанието, че и те са частица от тази вечност.

Ставаха в зори и стреляха дивеч за храна: диви патици, токачки и дребни антилопи. Малкият Джейми си имаше собствено пони, така че баща и син яздеха заедно през степта, като внимателно заобикаляха двуметровите дупки, изровени от мравоядите, достатъчно дълбоки, за да поберат кон с ездача, и по-малките, изровени от блатните котки.

В степта ги дебнеха опасности. По време на един от излетите Джейми и синът му бяха разпънали палатката си в сухо речно корито, където за малко не бяха стъпкани от стадо мигриращи газели. Първият знак за премеждието беше блед облак прах на хоризонта. Зайци, чакали и блатни котки се стрелнаха покрай тях, змиите изпълзяха от храстите и затърсиха камъни, под които да се скрият. Джейми отново погледна към хоризонта. Облакът прах се приближаваше.

— Да се махаме — каза той.

— Ами палатката?

— Остави я.

Двамата бързо яхнаха конете и препуснаха към билото на висок хълм. Чуха тропота на копитата, а после видяха и първата редица газели, носещи се в права линия, дълга поне десетина километра. Бяха повече от половин милион и помитаха всичко по пътя си. Събаряха дърветата, превръщаха на прах храстите, а след безпощадната лавина оставаха труповете на стотици малки животни. Смъртоносните копита премазваха зайци, змии, чакали и токачки. Въздухът беше изпълнен с прах и грохот и когато най-после всичко свърши, Джейми пресметна, че е продължило повече от три часа.

На шестия рожден ден на Джейми баща му каза:

— Другата седмица ще те заведа в Кейптаун да ти покажа как изглежда един истински град.

— Може ли и мама да дойде с нас? — попита момчето. — Тя не обича да стреля, но обича градовете.

Бащата разроши косата на малкия и рече:

— Тя има работа тук, сине. Само ние, двамата мъже, а?

Фактът, че майка му и баща му сякаш странят един от друг смущаваше детето, но то още не го осъзнаваше.

Направиха пътешествието в частния вагон на Джейми. През 1891 година железниците вече ставаха предпочитано превозно средство в Южна Африка, защото бяха евтини, удобни и бързи. Частният вагон, който Джейми беше поръчал да му построят, беше дълъг двадесет и четири метра. В него имаше четири самостоятелни купета с дървена ламперия, в който можеха да бъдат настанени дванадесет души, салон, пригоден и за кабинет, трапезария, бар и напълно обзаведена кухня. В купетата имаше месингови легла, газени лампи и големи прозорци от цяло стъкло.

— Къде са всичките пътници? — попита момченцето.

Джейми се разсмя.

— Ние сме всичките пътници. Това е твоят влак, сине.

Малкият Джейми прекара по-голямата част от пътуването до прозореца, вперил възхитен поглед в пробягващите отвън безкрайни пространства.

— Тази страна е божия — казваше баща му. — Бог е скрил в нея за нас огромни богатства. Всички те са в земята и чакат да бъдат намерени. Това, което е открито досега, е само началото, Джейми.

 

 

Когато пристигнаха в Кейптаун, момчето беше поразено от тълпите и огромните сгради. Джейми заведе сина си до пристанището на корабната агенция „Макгрегър“ и му посочи половин дузина параходи, които се товареха или разтоварваха.

— Виждаш ли ги? Те са наши.

 

 

След връщането им в Клипдрифт малкият Джейми преливаше от желание да разкаже за всичко, което бе видял.

— Татко притежава целия град! — възкликна той. — Щеше да ти хареса, мамо. Ще видиш всичко следващия път.

Маргарет притисна в прегръдките си своя син.

— Да, миличко.

Джейми прекарваше много от нощите вън от къщи и Маргарет знаеше, че е у мадам Агнес. Беше чула, че е купил къща за една от жените, та да я посещава тайно. Нямаше как да разбере дали е вярно. Знаеше само, че която и да е тя, иска да я убие.

 

 

За да не загуби разсъдъка си, си налагаше да проявява интерес към града. Събра пари за построяването на нова черква и основа мисия за подпомагане на изпадналите в нужда семейства на търсачи на диаманти. Настоя Джейми да използва един от железопътните си вагони за безплатно превозване на останалите без пари обратно до Кейптаун.

— Искаш от мен да хвърля на вятъра сума пари, жено — възрази Джейми. — Да се връщат пеша, както са дошли.

— Те не са в състояние да вървят — държеше на своето Маргарет. — А ако останат тук, градът трябва да поеме разноските за храната и облеклото им.

— Добре — съгласи се накрая без желание той. — Но хрумването ти е страшно глупаво.

— Благодаря ти, Джейми.

Тя си тръгна. Джейми я проследи с поглед и противно на волята си почувства, че се гордее с жена си. „От нея щеше да излезе прекрасна съпруга за някой друг“, помисли си той.

 

 

Жената, която Джейми настани в самостоятелна къща, се казваше Маги красивата проститутка, седяла до Маргарет на тържеството с подаръците за бебето. Според Джейми по ирония на съдбата носеше същото име като жена му. Изобщо не си приличаха. Тази Маги беше двадесет и една годишна блондинка с дръзко лице и пищно тяло, тигрица в леглото. Джейми бе платил добре на мадам Агнес, за да му позволи да вземе момичето, и му даваше щедра издръжка. Беше много дискретен, когато посещаваше малката къща. Правеше го почти винаги нощем, след като се увереше, че никой не го вижда. В действителност много хора го виждаха, но никой не си правеше труда да злослови. Това беше градът на Джейми Макгрегър и той имаше право да върши каквото си пожелае.

Тази вечер се оказа безрадостна за него. Отиде в къщата, като очакваше да получи удоволствие, но Маги беше в лошо настроение. Беше се проснала на широкото легло, розовият й халат не прикриваше кой знае колко едрите гърди и копринения златен триъгълник между бедрата й.

— Втръсна ми да седя заключена в тази проклета къща — каза тя. — Като че ли съм някаква робиня! При мадам Агнес поне непрекъснато ставаше нещо. Защо никога не ме взимаш със себе си, когато пътуваш?

— Обясних ти, Маги, не мога…

Тя скочи от леглото и застана пред него във войнствена поза, с широко разтворен халат.

— Дрън-дрън! Водиш сина си навсякъде. Аз да не би съм по-долно качество от него?

— Не — каза Джейми. Гласът му беше опасно спокоен. — Не си. — Отиде до бара и си наля едно бренди. Беше му четвъртото — много повече, отколкото пиеше обикновено.

— Аз не означавам нищо за теб — изхлипа Маги. — Аз съм само един задник. — Изви глава назад и се изсмя подигравателно. — Великият, морален скочландец!

— Шотландец, не скочландец.

— За Бога, ще престанеш ли да ме критикуваш? Каквото и да направя, все не ти харесва. За кого се мислиш, по дяволите? За скапания ми баща ли?

На Джейми му дойде до гуша.

— Утре можеш да се върнеш при мадам Агнес. Ще й кажа, че се прибираш.

Взе си шапката и се запъти към вратата.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно, копеле такова!

Тя тръгна след него, бясна от гняв. Джейми се спря на вратата.

— Току-що го направих.

И се изгуби в нощта.

За своя изненада забеляза, че залита. Не можеше да се съсредоточи. Май беше изпил повече от четири брендита. Не беше сигурен. Сети се за разголеното тяло на Маги в леглото и как му го бе демонстрирала, за да го предизвика, а след това го бе отблъснала. Бе си играла с него и го бе милвала, бе прокарвала мекия си език по тялото му, докато не го бе разпалила и не го бе накарала страстно да я желае. А след това бе започнала скандала и го бе оставила възбуден и незадоволен.

Когато стигна вкъщи, той влезе във вестибюла и на път за стаята си мина покрай затворената врата на Маргарет. Под нея се процеждаше светлина. Жена му беше будна. Изведнъж Джейми започна да си я представя в леглото, облечена в тънка нощница. Или пък може би гола. Спомни си как разкошното й налято тяло се бе извивало в прегръдките му под дърветата на брега на Оранжевата река. Остави се да го води алкохолът, отвори вратата на спалнята й и влезе.

Тя си беше легнала и четеше на светлината на керосинова лампа. Погледна го изненадано.

— Джейми… станало ли е нещо?

— Щот’ реших да мина малко при жена си ли? — изпелтечи той.

Беше облечена в прозрачна нощница и Джейми виждаше опъващите тъканта едри гърди. „Господи, колко е красиво тялото й!“ Започна да се съблича.

Маргарет скочи от леглото с широко отворени от почуда очи.

— Какво правиш?

Джейми затвори с ритник вратата зад себе си и се приближи към нея. След миг я хвърли на леглото и легна до нея гол.

— Господи, как те желая, Маги.

В пиянския си унес не беше сигурен точно коя Маги желае. Как само се съпротивляваше! Да, това беше неговата малка дива котка! Разсмя се, когато най-после успя да укроти удрящите го ръце и крака, и изведнъж тя се предаде, притисна го в обятията си и каза:

— О, скъпи мой, скъпи мой Джейми. Толкова се нуждая от теб!

А той си мислеше: „Не трябваше да постъпвам така подло с теб. Утре ще ти кажа, че няма защо да се връщаш при мадам Агнес…“

Когато на следващата сутрин Маргарет се събуди, беше сама в леглото. Все още чувстваше как силното мъжко тяло на Джейми прониква в нейното и го чуваше да казва: „Господи, как те желая, Маги!“, и това я изпълваше с дива, всепоглъщаща радост. Беше се оказала права. Той я обичаше! Дългото й очакване беше възнаградено, възнаградени бяха безкрайните години на страдания, самота и унижения.

Маргарет прекара останалата част от деня във възторжено опиянение. Изкъпа се, изми си косата и десет пъти промени решението си коя рокля да облече, за да се хареса най-много на Джейми. Освободи готвачката, та сама да приготви любимите му блюда. Подрежда, и преподрежда масата в трапезарията, докато не остана доволна от свещите и цветята. Искаше това да бъде една съвършена вечер.

Джейми не се прибра за вечеря. Нито пък си дойде през цялата нощ. Маргарет седя в библиотеката и го чака до три часа сутринта, после си легна сама.

Когато се върна вкъщи на следващата вечер, Джейми кимна учтиво на Маргарет и отиде в стаята на сина си. Тя остана на мястото си, смаяна и объркана, с вперени след него очи, после бавно се обърна и се погледна в огледалото. То й казваше, че никога не е изглеждала така хубава, но когато се взря по-внимателно, не можа да познае очите си. Това бяха очи на непозната.