Сидни Шелдън
Диамантената династия (24)

Двадесет и трета глава

Кейт се възстановяваше в Дарк Харбър, беше се оставила да я лекуват слънцето и морето.

Тони се намираше в частна клиника за душевноболни, където можеше да получи възможно най-добрите грижи. Кейт уреди да дойдат психиатри от Париж, Виена и Берлин, но и след всички прегледи и изследвания диагнозата си остана същата: синът й страдаше от шизофрения и параноя със склонност да убива.

— Не се поддава на никакво лечение, освен това буйства и се налага да го държим в отделна стая.

— Каква стая? — попита Кейт.

— В стая с облицовани с вата стени, но повечето време се налага да го държим в усмирителна риза.

— Необходимо ли е?

— Без нея, госпожо Блакуел, ще убие всеки, който го доближи.

Тя притвори очи с болка — човекът, за когото говореха, не беше нейният благ и нежен Тони, а някакъв непознат безумец. Кейт отвори очи.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не, ако не повлияем на разсъдъка му. Държим го упоен, но в момента, в който опиатите го отпуснат, почва да буйства. Не можем да го лекуваме така до безкрай.

— Какво предлагате, докторе?

Кейт се изправи на стола.

— При подобни случаи отстраняването на малки части от мозъка води до забележителни резултати.

Кейт преглътна.

— Лоботомия?

— Точно така. След това синът ви ще бъде в състояние да води нормален живот, стига да не изпитва силни разстройващи емоции.

Кейт седеше смразена. Младият доктор Морис от клиниката „Менингер“ наруши тишината:

— Зная, че ви е много тежко, госпожо Блакуел. Ако желаете да помислите…

— В случай че това е единственото, което ще спре страданието му — заяви Кейт, — направете го.

 

 

Фридрих Хофман си искаше внучките.

— Ще ги взема със себе си в Германия.

На Кейт й се струваше, че е остарял с двадесет години след смъртта на Мариан. Тя го съжаляваше, но нямаше никакво намерение да се отказва от децата на Тони.

— Имат нужда от женски грижи, Фридрих. Мариан щеше да настоява да ги отгледаме тук, а ти ще идваш и ще ги виждаш често.

В крайна сметка успяха да го убедят.

 

 

Близначките бяха преместени в дома на Кейт, беше пригоден един апартамент за бавачка. Кейт разговаря с няколко гувернантки и накрая назначи една млада французойка на име Соланж Дюна.

Кръсти първородната близначка — Ив, а сестра й — Александра. Приличаха си като две капки вода — беше невъзможно да ги различиш. Когато бяха заедно, бяха като отражението на образ в огледало и Кейт не можеше да се начуди на двойното вълшебство, което синът й и Мариан бяха създали. И двете бяха умни, схватливи и общителни, но дори след няколко седмици Ив изглеждаше по-зряла от Александра. Първа започна да пълзи, първа проговори и проходи. Александра бързо я следваше, но от самото начало водачката беше Ив. Александра обожаваше сестра си и се опитваше да й подражава във всичко. Кейт прекарваше с внучките си цялото си свободно време. Покрай тях се чувстваше млада и започна отново да мечтае. „Един ден, когато остарея и дойде време да се оттегля…“

 

 

По случай първия рожден ден на близначките организира празненство. И за двете имаше съвсем еднакви торти, както и сума ти подаръци от приятели и служители в компанията и в къщата. Вторият им рожден ден като че ли дойде почти веднага след това. Кейт не можеше да повярва колко бързо отмина времето и колко бързо растат момиченцата. Вече открояваше разликите между тях: Ив бе по-силна и по-смела, докато Александра беше по-кротка и се задоволяваше да следва сестра си. Кейт често си мислеше: „Цяло щастие е, че както са без баща и майка, двете са заедно и се обичат толкова много“.

В нощта преди петия им рожден ден Ив се опита да убие Александра.

В „Битие“, глава 25 е казано:

„Синовете в утробата й взеха да се удрят…

Господ й рече: Две племена са в утробата ти, и два различни народа ще произлязат от утробата ти; единият народ ще стане по-силен от другия, и по-големият ще служи на по-малкия.“

В случая с Ив и Александра Ив нямаше намерение да служи на Александра.

Мразеше сестра си, откакто се помнеше. Когато някой вдигнеше Александра и я погалеше или й дадеше подарък, тя направо побесняваше. Струваше й се, че я ограбват. Искаше всичко за себе си — цялата любов и красивите неща, които заобикаляха и двете. Дори не можеше да има собствен рожден ден! Мразеше Александра за това, че прилича на нея, че се облича като нея, че ограбва част от любовта на баба й, която принадлежеше на нея. Александра обожаваше Ив, а Ив я презираше за това. Александра беше щедра и нямаше търпение да й даде своите играчки и кукли, а Ив се изпълваше с още по-голяма омраза. Не си даваше нещата: всичко нейно си беше само нейно. Но то не й стигаше. Искаше да притежава всичко, което имаше Александра. Когато вечер двете момичета казваха на висок глас молитвите си под зоркото око на Соланж Дюна, Ив винаги молеше наум Господ да убие Александра. Когато молитвата обаче остана без отговор, реши, че тя сама трябва да се погрижи за това. Оставаха само няколко дни до петия им рожден ден, а Ив не можеше да се примири с мисълта, че и този празник ще бъде общ. Сестра й й отнемаше нейните подаръци и нейните приятели и затова се налагаше час по-скоро да бъде убита.

 

 

В нощта преди рождения им ден Ив лежеше в леглото с широко отворени очи. Когато се убеди, че цялата къща е заспала, отиде до креватчето на Александра и я събуди.

— Алекс — прошепна. — Хайде да слезем в кухнята и да си видим тортите.

Александра отговори сънливо:

— Всички спят.

— Няма да събудим никого.

— Мадмоазел Дюна ще се ядоса. Защо не ги видим на сутринта?

— Защото аз искам да ги видя сега. Идваш ли, или не?

Александра изгони съня от очите си, като ги разтърка.

Нямаше намерение да вижда празничните торти предварително, но не искаше и да наранява чувствата на сестра си.

— Идвам — каза тя.

Стана от леглото и си сложи пантофите. И двете момичета бяха с розови найлонови нощници.

— Хайде! — подкани я Ив. — И не вдигай шум.

— Няма — обеща Александра.

Излязоха от детската и тръгнаха на пръсти по дългия коридор покрай затворената врата на спалнята на мадмоазел Дюна, после слязоха по стръмната стълба, която водеше към кухнята, просторно помещение с две големи газови печки, шест фурни, три хладилника и огромен фризер.

В хладилника Ив намери тортите, които госпожа Тайлър, готвачката, беше направила. На едната пишеше: „Честит рожден ден, Александра!“, а на другата: „Честит рожден ден, Ив!“

„Догодина — помисли Ив щастливо — ще има само една торта.“ Извади тортата на Александра от хладилника и я сложи върху дървения плот за рязане на пържоли в средата на кухнята. Отвори едно чекмедже и взе пакет ярко оцветени свещички.

— Какво правиш? — попита Александра.

— Искам да видя как изглежда със запалени свещи.

Ив започна да реди свещите върху глазурата на тортата.

— Мисля, че не трябва да го правиш, Ив. Ще развалиш тортата и госпожа Тайлър много ще се ядоса.

— Изобщо няма да обърне внимание. — Ив отвори друго чекмедже и измъкна две големи кутии кухненски кибрит. — Ела и ми помогни.

— Искам да си легна.

Ив се обърна към нея ядосано.

— Добре, легни си, пъзла такава! Сама ще го направя.

Александра се поколеба.

— Какво да направя?

Ив й подаде едната кутия.

— Почвай да палиш свещите.

Александра се страхуваше от огън. И двете момичета бяха непрекъснато предупреждавани, че е опасно да играят с кибрит. Знаеха какви ли не ужасии за деца, които не се бяха подчинили на това правило. Александра обаче не искаше да разочарова Ив и послушно започна да пали свещите.

Ив я наблюдава известно време и каза:

— Глупачка, оставяш онези от другата страна!

Александра се наведе над масата и с гръб към Ив се пресегна да стигне свещите в другия край на тортата. Много бързо Ив запали една клечка и я пусна в краката на Александра така, че долният край на нощницата й се подпали. След миг Александра разбра какво става. Когато усети първата ужасяваща болка по краката си, погледна надолу и закрещя:

— Помощ! Помощ!

За миг Ив се втренчи в горящата нощница, ужасена, но и смаяна от успеха си. Александра стоеше като вкаменена от страх.

— Не мърдай! — каза Ив. — Ще донеса кофа с вода. Забърза към мокрото помещение, а сърцето й туптеше в страховита радост.

 

 

Един филм на ужасите спаси живота на Александра. Госпожа Тайлър, готвачката на семейство Блакуел, беше отишла на кино с един полицейски сержант, чието легло споделяше от време на време. Онази вечер екранът на киното беше изпълнен с толкова много мъртви и осакатени тела, че накрая госпожа Тайлър не издържа. Точно на средата на едно обезглавяване каза:

— Ричард, това може би е нещо обичайно за теб, но на мен ми дойде множко.

Ще не ще, сержант Ричард Доуръти я последва навън. Върнаха се в къщата на Блакуел един час по-рано, отколкото очакваха, и когато отвори задната врата, госпожа Тайлър чу писъците на Александра от кухнята. Двамата със сержант Доуръти се втурнаха натам, видяха ужасяващата сцена и се захванаха за работа. Сержантът скочи към Александра и смъкна горящата нощница. Краката и бедрата й бяха покрити с мехури, но пламъците не бяха стигнали до косата или предната част на тялото й. Александра припадна, а госпожа Тайлър напълни голям съд с вода и го изля върху пламъците, които ближеха пода.

— Извикай линейка — нареди сержант Доуръти. — Вкъщи ли е госпожа Блакуел?

— Сигурно спи горе.

— Събуди я!

Тъкмо когато госпожа Тайлър повика по телефона, откъм мокрото помещение се чу плач. В кухнята дотича Ив, която носеше леген с вода и хълцаше неудържимо.

— Мъртва ли е Александра? — крещеше тя. — Мъртва ли е?

Госпожа Тайлър я взе на ръце, за да я успокои.

— Не, скъпа, всичко е наред. Ще се оправи.

— Аз съм виновна — хълцаше Ив. — Тя искаше да запали свещичките на тортата си. Не биваше да й позволявам.

Готвачката погали Ив по гърба.

— Всичко е наред. Не се обвинявай!

— К-к-кибритът падна от ръката ми и Алекс се подпали. Б-беше ужасно!

Сержант Доуръти погледна Ив и каза със съчувствие:

— Горкото дете!

 

 

— Александра има изгаряния втора степен по краката и гърба — обясни доктор Харли на Кейт, — но ще се оправи. Днес изгарянията се лекуват лесно. Повярвайте, това е могло да се превърне в ужасна трагедия.

— Знам — каза Кейт. Вече беше видяла раните на Александра и те я бяха изпълнили с ужас. За момент се поколеба: — Джон, май съм по-загрижена за Ив.

— Пострадала ли е?

— Не физически, но бедното дете обвинява себе си за злополуката. Сънува ужасни кошмари. Последните три нощи се наложи да ходя при нея и да я държа на ръце, докато заспи отново. Не искам това да се превръща в травма, а Ив е много чувствителна.

— Децата се съвземат доста бързо, Кейт. Обади ми се, ако има някакъв проблем, и ще ти препоръчам терапия.

— Благодаря — каза признателно Кейт.

 

 

Ив беше ужасно разстроена. Празненството за рождения ден беше отменено. „Александра ме лиши от него“, мислеше си тя с горчивина.

Раните на Александра заздравяваха бързо, без никакви белези. Ив се пребори с чувството си за вина изключително лесно. Кейт я убеждаваше:

— Нещастни случаи стават с всеки, скъпа. Не бива да обвиняваш себе си.

Ив не обвиняваше себе си. Тя обвиняваше госпожа Тейлър. Защо трябваше да се прибира вкъщи и да разваля всичко? Планът беше съвършен.

 

 

Санаториумът, в който държаха Тони, се намираше в спокойна гориста местност в Кънектикът. Закарваха Кейт веднъж месечно, за да го види. Лоботомията беше успешна. У Тони вече нямаше и най-малък признак на агресия. Разпознаваше Кейт и винаги питаше за Ив и Александра, но не проявяваше желание да ги види. Всъщност не проявяваше желание за почти нищо. Изглеждаше щастлив. „Не, не щастлив — поправи се Кейт. — Доволен. Доволен обаче от какво?“

Кейт попита господин Бъргър, директора на приюта:

— Моят син нищо ли не прави по цял ден?

— А, не, госпожо Блакуел. Рисува с часове.

Синът й, който можеше да притежава света, рисува по цял ден! Кейт се опита да не мисли за загубата, за този блестящ ум, пропилян завинаги.

— Какво рисува?

Мъжът беше затруднен.

— Никой не може да разбере точно какво.