Сидни Шелдън
Диамантената династия (1)

Пролог
Кейт

1982 година

Голямата бална зала беше изпълнена с познати призраци, дошли да участват в тържеството за рождения й ден. Кейт Блакуел ги наблюдаваше как се смесват с хората от плът и кръв и в съзнанието й като във фантастичен сън посетителите от друго време и място се плъзгаха по дансинга заедно с нищо неподозиращите гости със смокинги и дълги лъскави вечерни тоалети. На партито в къщата на Кедровия хълм в Дарк Харбър, щата Мейн, присъстваха сто души. „Без да се броят призраците“, мислеше си с горчива ирония Кейт.

Беше стройна дребна жена с царствена осанка, която я правеше да изглежда по-висока. Имаше запомнящо се лице: горди скули, тъмносиви очи и упорита брадичка, смесица, наследена от шотландските и холандските й предци. Хубавата й бяла коса навремето се бе спускала по раменете й като блестящ черен водопад. На фона на красивите гънки на роклята от кремаво кадифе кожата й имаше меката прозрачност, която понякога идва с възрастта.

„Не се чувствам на деветдесет — помисли си Кейт Блакуел. — Къде отидоха всичките тези години?“ Погледът й се плъзна по танцуващите призраци. „Те знаят. Те бяха там. Бяха част от тези години, част от живота ми.“ Видя Банда, гордото му черно лице сияеше. А ето там беше нейният Дейвид, милият Дейвид, изглеждаше висок, млад и красив, какъвто беше когато за първи път се влюби в него, усмихваше й се.

Тя си рече: „Няма да се бавя, скъпи“. Жалко, че Дейвид не доживя да види правнука си.

Кейт преброди с очи голямата зала и накрая го откри. Стоеше до оркестъра и наблюдаваше музикантите. Беше поразително красиво русокосо момче, което скоро щеше да навърши осем години. Бе облечено в черно кадифено сако и карирани панталони. Робърт беше одрал кожата на прапрадядо си, Джейми Макгрегър, мъжа от портрета над мраморната камина. Сякаш почувствал погледа й, Робърт се обърна и Кейт го повика, като му помаха с пръсти. Съвършеният двадесеткаратов диамант, който преди почти сто години баща й беше изровил на един пясъчен бряг, заискри в светлината на кристалния полилей. Кейт наблюдаваше със задоволство как Робърт си пробива път между танцуващите.

„Аз съм миналото — помисли си тя, — той е бъдещето. Моят правнук ще поеме един ден Кругър-Брент“. Момчето се приближи и тя му направи място до себе си.

— Харесва ли ти тържеството, бабо?

— Да. Благодаря ти, Робърт.

— Този оркестър е супер! Диригентът наистина е убиец.

Кейт го погледна объркано, после лицето й се проясни.

— А, сигурно това означава, че е добър.

Робърт й се усмихна.

— Точно така. Изобщо не изглеждаш на деветдесет.

Кейт Блакуел се засмя.

— Да си остане само между нас, но наистина не се чувствам на толкова.

Момчето сложи ръката си в нейната и двамата продължиха да седят в доволно мълчание, осемдесет и две годишната разлика създаваше уютна близост помежду им. Кейт се обърна да погледа внучката си, която танцуваше. Тя и съпругът й без съмнение бяха най-красивата двойка на дансинга.

Майката на Робърт видя, че синът й и баба й седят заедно, и си каза: „Каква невероятна жена! Тя няма възраст. Никой не би предположил какво й е минало през главата.“

Музиката спря и диригентът оповести:

— Дами и господа, приятно ми е да ви представя младия господин Робърт.

Робърт стисна ръката на прабаба си, изправи се, отиде при пианото и седна. Лицето му беше сериозно и съсредоточено. После пръстите му се втурнаха по клавишите. Свиреше Скрябин, звуците ромоляха като лунна светлина върху водна повърхност.

Майка му го слушаше и си мислеше: „Той е гений. Когато порасне, ще стане велик музикант“. Не беше вече малкото й момченце. Щеше да принадлежи на света. Когато Робърт свърши, аплодисментите бяха бурни и искрени.

По-рано вечерята беше сервирана на открито. Голямата английска градина беше празнично украсена с фенери, ленти и балони. От терасата свиреха музиканти, докато келнерите се въртяха около масите и с безмълвно усърдие бдяха кристалните чаши и чиниите от лиможки порцелан да не остават празни. Беше прочетена телеграма от президента на Съединените щати. Член на Върховния съд вдигна наздравица за Кейт.

Губернаторът произнесе слово: „… Една от най-забележителните жени в историята на нашата нация. Благотворителността на Кейт Блакуел е пословична. Фондация «Блакуел» допринесе за здравето и благосъстоянието на хората в над петдесет страни. Както е казал сър Уинстън Чърчил, «никога толкова много хора не са били толкова задължени на една личност». Аз имам привилегията да познавам Кейт Блакуел…“

„Как ли пък не! — помисли си старата жена. — Никой не ме познава. Звучи, сякаш говори за някоя светица. Какво биха казали всичките тези хора, ако познаваха истинската Кейт Блакуел? Зачената от крадец и отвлечена още преди да е навършила и година? Какво биха си помислили, ако им покажа белезите от куршуми по тялото си?“

Обърна глава и погледна човека, опитал се някога да я убие. Очите й се плъзнаха покрай него и се задържаха върху един силует в сянката, прикрил лицето си с воалетка. През далечния тътен на гръмотевица Кейт чу губернатора да приключва словото си и да я представя. Изправи се и вдигна поглед към насъбралите се гости. Когато заговори, гласът й беше твърд и силен.

— Живяла съм по-дълго от всекиго тук. Както биха казали днешните младежи, „чудо голямо“. Но съм щастлива, че доживях до тази възраст, защото иначе нямаше да бъда тук с всички вас, скъпи приятели. Зная, че мнозина са пристигнали от далечни страни, за да бъдат с мен тази вечер, и сигурно са уморени от пътуването. Не би било справедливо да очаквам всички да са енергични като мен.

Избухна смях и всички заръкопляскаха.

— Благодаря ви, че направихте тази вечер толкова забележителна. Никога няма да я забравя. За тези, които искат да се оттеглят, стаите са готови. За останалите ще има танци в балната зала. — Проехтя още едва гръмотевица. — Предлагам да влезем вътре, преди да ни изненада някоя от прословутите ни мейнски бури.

Вечерята и танците бяха свършили, гостите се бяха прибрали в стаите си и Кейт беше сама със своите призраци. Седеше в библиотеката, мислите й блуждаеха в миналото и изведнъж се почувства потисната. „Не остана никой, който да ме нарича «Кейт» — помисли си тя. — Всички си отидоха.“ Нейният свят се беше стеснил. Май Лонгфелоу беше казал: „Листата на спомените шумолят печално в мрака“. Тя скоро щеше да прекрачи в мрака, но засега моментът не бе настъпил. „Все още ми предстои да направя най-важното нещо в живота — рече си Кейт. — Потърпи, Дейвид. Не след дълго ще бъда с теб.“

— Бабо…

Кейт отвори очи. Синът и внучките й бяха влезли в стаята. Тя ги погледна един по един, очите й бяха като безмилостна камера, която не изпуска нищо. „Моето семейство — помисли си старицата, — моето безсмъртие. Един убиец, една гротеска и една неврастеничка. Семейната тайна на Блакуелови. Това ли излезе от всичките тези години на надежди, мъки и страдания?“

Внучка й пристъпи към нея.

— Добре ли си, бабо?

— Малко съм уморена, деца. Мисля да си легна.

Тя стана и тръгна към стълбището. В този момент изтрещя мощна гръмотевица и бурята връхлетя, дъждът заудря по прозорците като картеч. Членовете на семейството гледаха как старата жена се изкачва по стъпалата, горда и изправена. Блесна мълния и секунди по-късно проехтя гръм. Кейт Блакуел се обърна и погледна надолу към тях. Когато заговори, в думите й се долавяше акцентът на предците й:

— В Южна Африка му викахме donderstrom^[1].

Миналото и настоящето отново започнаха да се сливат и тя тръгна по коридора към спалнята си, обкръжена от познатите призраци, сред които се чувстваше така уютно.