Иван Ефремов
Сянката на миналото

— Най-после! Вечно закъснявате! — весело възкликна професорът, когато в кабинета му влезе Сергей Павлович Никитин, млад, но вече широко известен с откритията си палеонтолог. — А аз днес имах гости. Направо от селскостопанската изложба. Двама знатни овчари от източните страни. Ето и подаръка в знак на уважение към учените. Гледайте: пъпеш, огромен, жълт… и как мирише! Хайде от него вместо онова… за здравето на знатните овчари.

— Затова ли ме викахте, Василий Петрович?

— Много сте нетърпелив, млади момко! Обърнете се наляво, ето към тази масичка…

Никитин бързо се приближи до малката масичка в ъгъла на кабинета.

Върху сив картон бяха наредени акуратно гладки тъмнокафяви късове от големи изкопаеми кости. Палеонтологът грабна костта, която лежеше отляво, почука по нея с нокът, обърна я от другата страна. Едно подир друго разглежда всичките осем парчета, тежки и плътни, просмукани от силиций и желязо.

Дългогодишната практика по анатомия на скелета му даваше възможност веднага мислено да допълва, да възстановява липсващите части от костите и по характерната им форма да си представи целия скелет на изчезналото животно.

— Е, сега разбирам всичко, Василий Петрович. Върху костите има тъмна полирана корица — пустинен загар^[1]. Значи, овчарите са ги събрали в пустинята, направо от повърхността… Василий Петрович, ама това са динозаври! Така запазени! Това е първата находка в Съюза. Трябва с нещо да се отблагодарим на овчарите.

— С награда ли? Та те, скъпи мой, са по-богати от всички нас! Питаха дали не ни трябва нещо от техния колхоз… Не, тук има чист интерес към науката. Утре ще дойдат пак — искат да се срещнат с вас и освен това ще донесат някакво силяу^[2]. Е, хайде да срежем пъпеша и през почивката да помислим.

С резен ароматен пъпеш в ръка Никитин приклекна пред огромната карта на стената на кабинета, взрян в левия долен ъгъл, изпъстрен с малки точки — знак за страшни пясъци.

Старият учен се наведе от креслото, за да следи пръста на Никитин.

— Това огромно поле с кости от динозаври е приблизително тук — заговори палеонтологът. — Триста и петдесет километра от изворите Талда-сай. Наблизо са кладенците на Висекта. Ще се наложи да пътуваме през пясъците до хълмовете на Лайила. Нататък е камениста пустиня и тук-таме степ.

 

 

Ослепителната слънчева светлина, отразяваща се в белите стени на ниските постройки, дразнеше несвикналите очи. Болезнено примижал, Никитин вървеше през просторния двор на товарната гара по мекия килим от жълт прах.

Трите новички камиона вече бяха излезли през портала и стояха един зад друг край пътя в очакване на началника. Белите им брезентови чергила се гърбеха високо, по светлосивия, още лъскав лак вече беше полепнала червеникавата пудра на праха. Покрай пътя, в посоката, накъдето бяха обърнати камионите, по едрите камъни на широкия арък^[3], ромонеше чиста вода, сякаш се присмиваше на зноя и праха. И в тон с нея тихо бръмчаха на малки обороти запалените мотори на камионите.

Никитин седна в кабината на първия камион. Вратата хлопна; прахът се вдигна на полегат стълб и се жлътна като злато. Камионите потеглиха към града с белите къщи и зелените алеи, разпрострян до северния склон на обгорените от слънцето хълмове.

 

 

Никитин, който се връщаше от късното заседание, вървеше бавно край тихо шепнещия арък. Около къщите, под гъстия листак на дърветата, беше притъмняло.

Право пред него от сянката на алеята се измъкна, леко прескочи аръка и тръгна по пътя девойка с бяла рокля. Босите й загорели крака почти се сливаха с почвата и изглеждаше, че плува във въздуха, без да стъпва по земята. Дебели черни плитки, изпъкващи рязко на белия плат, тежко падаха на гърба й и стигаха с разресаните си краища до бедрата.

Вгледан в бързо отдалечаващата се фигура, Никитин се спря, отдаден на минутен размисъл, после закрачи по-бързо и скоро се озова при широката дъсчена порта на къщата, приютила експедицията.

В обширния осветен двор Никитин видя всичките участници в експедицията си, събрани край камионите. Хората весело се смееха на нещо, дори навъсеният старши шофьор добродушно се усмихваше.

До Никитин бързо се приближи чернооката Маруся, препаратор на експедицията, избрана преди няколко дни за партиен организатор.

— Къде се губите, Сергей Павлович? Решихме да проведем събрание, а вас ви няма. Чакахме, чакахме, и то някак от само себе си започна.

— Весело събрание! — усмихна се Никитин.

— Всичко е заради имената на камионите — отговори Маруся.

— Какви имена?

— Вижте какво, решихме да започнем съревнование между екипажите на камионите. И Мартин Мартинович взе, че предложи за удобство да дадем име на всеки камион.

— И на какво се спряхте?

В разговора се намеси Мартин Мартинович, възрастен латвиец с кръгли очила, специалист по разкопките.

— Вашия нарекохме „Мълния“, а другите два — „Изтребител“ и „Динозавър“.

От улицата долетя силен тригласен сигнал: пред портата светнаха и пак угаснаха фаровете на черен ЗИЛ.

Никитин тръгна срещу секретаря на областния комитет, с който вече се беше срещал по въпроси на експедицията.

— Добре сте се настанили — огледа се той. — Кога тръгвате?

— В други ден.

— Отлично, другарю Никитин! А аз имам една молба към теб… — Секретарят направи пауза. — Идвам направо от заседание… Там, непосредствено до Бисекта, както се оказва, има асфалтово находище. Необходимо е да се изследва. Моите геолози настояват… Накратко, трябва да вземете един сътрудник от Геоложкото управление…

Никитин замислено се намръщи. Секретарят го хвана под ръка и двамата тръгнаха към дъното на двора.

 

 

— Това ли е всичко?

— Всичко, Сергей Павлович. Можем да започваме товаренето.

— Действувайте заедно с Мартин Мартинович. На нашата „Мълния“, на първия камион — гориво и инструментите, на „Динозавър“ — гориво, дъски и оборудването за лагера, на „Изтребител“ — водата, продуктите и гумите.

През отворената ниска врата нахлуваше знойният дъх на деня. Никитин събираше в чантата си разхвърляните по масата книжа, като бързаше да иде на пощата.

— Може ли? — чу се мек женски глас от двора.

В ослепително яркия четириъгълник на вратата изникна строен силует, очертан от пламтящ ореол около осветената бяла рокля. Жената леко се наведе, за да се вгледа в полумрака на стаята, и пред Никитин се мярнаха вчерашните черни плитки. Ето значи за какъв геолог говореше секретарят!

Смътно предчувствие за нещо хубаво накара сърцето му да затупти. Той се изправи срещу гостенката, която държеше малък куфар, и запознанството стана.

— Мириам… а нататък? — попита палеонтологът.

— Нургалиева. Но само Мириам е достатъчно — усмихна се девойката.

— И тъй, Мириам, не ви ли плаши това, че нашата експедиция е трудна и далечна?

Черните й очи присмехулно блеснаха.

— Не, не ме плаши. Вашата експедиция е така екипирана… Вчера диспечерът ми каза, че такова пътуване може да замени карта за курорт.

— Е, добре — Никитин й подаде ръка. — Изберете си място в някой от камионите.

— Ако може в „Изтребител“, при Маруся — помоли девойката.

— Кога успяха да се разберат тия жени? — засмя се палеонтологът, излизайки на двора заедно с Мириам. — Да — сети се той, — та аз в същност се запознах с вас още вчера, на улица „Енгелс“…

Той се поклони и тръгна към портата, а девойката с недоумение погледна след него.

 

 

Колите вървяха една подир друга, като подскачаха и затъваха. Възсивата плоска степ, обрасла с пелин, изгаряше под високото слънце. Еднообразно и безцветно беше страшното белезникаво небе без нито едно облаче, надвиснало тежко над равнината. Четири дни моторите бучаха равномерно. Въпреки бавния ход на камионите експедицията се отдалечи на четиристотин километра от белия град и железопътната линия.

През дългия път високите континентални дюни се сменяха с каменисти хълмове и равна пелинова степ, с жълтобели засолени почви.

Зъбните колела на скоростите болезнено стържеха. Моторите бучаха, черните колела на воланите се хлъзгаха в потните, изморени ръце на шофьорите. И в необятната степ като лека сива мъгла излитаха стотици литри скъпоценен бензин.

Само веднъж по време на пътуването, в една късна вечер, зад високите хълмове засия приветливото зарево на електрическа светлина — завод за сяра. А по-нататък само нарядко се срещаха кръгли плъстени юрти — временни жилища за местните хора, тук, където е вечна само неизменната и безлика пустиня…

След като отминаха завода, пътуваха дълго на светлината на ярката месечина по последния участък сносен път. Гладките такъри^[4] блестяха на лунната светлина като безбройни малки езерца; по твърдата им повърхност камионите увеличаваха скоростта си. През нощта степта изглеждаше тайнствена и приветлива.

Никитин нареди да спрат за нощуване едва когато камионите започнаха отново да затъват, вдигайки гъст прах от буцестата повърхност на рохкавата глина.

Електрическите крушки, закачени за задната част на камионите, ярко осветиха бивака. Ала мястото за нощуване се оказа неприветливо. Краката затъваха като в дълбок сняг в прашната буцеста почва, от която тук-таме стърчаха крехките голи стъбла на някаква изсъхнала трева.

Напред, зад завесата от лунна светлина, едва се очертаваха хълмовете на Лайила — начало на най-безводната пустиня, криеща в недрата си гробището на изкопаемите чудовища.

 

 

Зад безкрайните редици от хълмове, засипани със сив трошляк, откъснатостта от света се чувствуваше особено силно. В неизброимите завои, заобикаляния, слизания и изкачвания експедицията се изгуби, сякаш изчезна в небитието. Трите сиви камиона преминаха хълмовете и излязоха на мъртвата безкрайна равнина, засипана с тънък слой дребен пясък. Над пустинята трептеше пелена от нагрят въздух, чиито валма забулваха непривлекателния пейзаж.

Пред участниците в експедицията изникваха мамещи сини езера, приказни горички, сияещи в далечината снежни планински зъбери. Понякога току пред тъпите носове на камионите се плискаше море, леки тъмни вълни изхвърляха бяла пяна… След няколко минути на мястото на морето се появяваха, засенчени от гъсти дървета, редици бели къщи, които напомняха за града, останал далеч на юг, зад пясъците. Пък и очертанията на камионите, толкова строги и ясни, се размазваха, като ту се удължаваха до невероятни размери, ту, напротив, растяха на височина и се издигаха като исполински слонове.

Мръкваше. За последен път в пурпурните лъчи на залеза се показаха и изчезнаха високите сини и зелени кули на новия призрачен замък.

„Мълния“, вдигнал стълбове прах и осветил далеч напред равнината със силните си фарове, продължаваше пътя начело на колоната — тук можеше да се пътува и през нощта. „Динозавър“ и „Изтребител“ изостанаха, за да не се движат в скриващия пътя прах, както правеха винаги при пътуване в прашна местност.

Двигателят бръмчеше монотонно и приспивно. Никитин заспа, седнал в кабината, но скоро беше разбуден от резките сигнали на пътуващия отзад „Динозавър“. „Мълния“ спря, другите два камиона бавно се приближиха.

— Какво стана? — попита Никитин шофьора на „Динозавър“.

— Не мога да карам, другарю началник — смутено отговори шофьорът. — Привиждат ми се разни дивотии…

— И какво от това?

— Ама сериозно, Сергей Павлович — подкрепи шофьора Мартин Мартинович. — През деня миражите се виждат далеч, а сега — просто под носа ти, страх да те хване.

— Но нали и аз карам! — подхвърли старши шофьорът, който караше „Мълния“.

— Ти караш отпред, Владимире — намеси се и приближилият се шофьор на „Изтребител“, — а ние след твоя прах. Фаровете осветяват праха и един дявол знае какво ни се привижда. Не може да се кара.

— Говорите глупости! — ядоса се старият шофьор. — Зная, че понякога в праха се привиждат разни неща, но да не може да се кара…

— Опитай сам. Хайде аз да мина отпред! — обидено извика шофьорът на „Динозавър“.

— Добре, хайде — мрачно се съгласи старшият.

Хората се пръснаха по кабините, стартерите забучаха. „Динозавър“, разлюлял високото си чергило, бавно задмина „Мълния“ и изчезна в облак прах. Шофьорът на „Мълния“ почака, докато прахът се разсее, и после потегли след нето.

Заинтригуван, Никитин изтри предното стъкло и започна да следи пътя. Изминаха няколко километра, без да срещнат нищо, и шофьорът започна насмешливо да се подхилква, като мърмореше под носа си. Камионът се движеше равномерно, вниманието започна да отслабва. Внезапно Никитин почувствува, че шофьорът рязко завъртя волана и камионът се плъзна встрани. Отпред ясно се виждаше огромна кръгла яма, облепена с бели кахлени плочки. Никитин смаяно разтърка очи — от двете страни на коридора, прокаран от светлината на фаровете, в играещите прашинки се бяха строили редици високи сгради. Видението беше толкова правдоподобно, че палеонтологът потръпна и в същия миг чу злобното „пфу“ на шофьора.

Сградите изчезнаха, степта се раздвижи като тъкана пътека на черни и жълти ивици, а на пътя зейна черна пукнатина. Стиснал зъби, шофьорът се вкопчи във волана, като се мъчеше да надвие зрителната измама. Няколко минути — и отпред се изви невероятно стръмен сводест мост, видим абсолютно ясно, дотолкова реално, че Никитин тревожно се обърна към шофьора, но той вече натискаше спирачките. Отзад се раздаваха настойчивите сигнали на „Изтребител“. Шофьорът спря камиона, запуши, уми си лицето, вдигна стъклото и упорито подкара напред. И отново пред тях започнаха да се появяват прашни призраци, плашещи, близки и реални. Нервното напрежение растеше. „Мълния“ забавяше ход и се въртеше в опитите си да избегне несъществуващите препятствия, на края шофьорът заохка, плю, спря камиона и започна да сигнализира на „Динозавър“, че се предава. Когато прахът се разнесе, се приближи и отдавна спрелият „Изтребител“.

 

 

Спираха ли за нощуване, безумният, призрачен свят изчезваше. Нощта превръщаше хоризонта в тъмна безкрайност. Огромните звезди спокойно светеха и привичните очертания на съзвездията радваха с неизменността си. А денем, сред боботенето на моторите и люшкането на камионите, фантастичните видения отново се мержелееха и преливаха. И всичко започваше да изглежда нереално.

Никитин много се зарадва, когато зад пъстроцветната стена на поредния мираж внезапно се изправиха мрачните черни контури на планината Аркарла. Отначало върховете й се държаха дълго на равнището на радиаторната капачка на „Мълния“, след това започнаха бързо да растат и закриха целия хоризонт на северозапад. Водачът посочи нашарения от пукнатини връх, чийто стръмен преден склон имаше очертания на правилен трапец. „Мълния“ незабавно тръгна към него. Повърхността пак стана неравна, като се издигаше във вид на каменни прагове все по-нагоре.

Но ето че най-после след склона „Мълния“ направи завой, спирачките заскърцаха и камионът бавно слезе в обширна равнина — дъно на огромна древна междупланинска падина.

От запад мрачно стърчаха тъмни канари, стръмните склонове на източните хълмове бяха изградени от яркочервени пясъчници. Във висините бавно летяха два орела.

По указание на водача експедицията пое покрай червените канари на север. Там, където се срещаха тъмните и червените скали, трябваше да се намира изворът на Бисекта с изкопания в незапомнени времена кладенец.

Равната повърхност на долината беше набраздена тук-таме от плитки ровини и обилно посипана с гладки дребни камъчета, покрити с пустинен загар. Камъчетата придаваха на почвата неестествено тъмен цвят, на чийто фон като милиарди светлинки сияеха на слънцето безбройни кристали от прозрачен гипс, пръснати между тях. „Мълния“ зави, за да заобиколи ниския скат от червени скали.

— Стой, стой! — внезапно се развика Никитин и бързо изскочи от камиона.

След него се втурнаха верните му помощници, които също видяха изкопаемите. Вляво от пътя, по който се движеха камионите, лежаха под ъгъл два големи дънера на вкаменени дървета. На ярката слънчева светлина ясно изпъкваха правовлакнестата дървесина и следите от чеповете. Край дънерите и по-нататък на запад бяха разхвърляни огромни кости с лъскава тъмна повърхност.

Възхитени, изследователите се пръснаха из равнината. Те с вълнение откриваха все нови и нови съкровища. Превъзходно запазени кости на гигантски влечуги покриваха голяма част от долината. Палеонтолозите с радостни възклицания се хвърляха ту в една, ту в друга посока. Шофьорите и работниците се заразиха от ентусиазма им и взеха участие в огледа, весело учудени от необикновеното зрелище.

Само някои от костите лежаха свободно на повърхността, другите бяха полузарити в тъмния пясъчник и камъчетата. Костите стърчаха навред в равнините, изпълваха оголените на могилките скали, издигаха се на цели камари.

Знатните овчари бяха напълно прави — те бяха открили невиждано по размери гробище на измрели гигантски гущери, където бяха натрупани останките на стотици хиляди различни животни.

Тази нажежена, черна, безжизнена долина, затрупана с исполински кости, правеше странно впечатление. Неволно човек си припомняше древни легенди за битки на дракони, за гробове на великани, за сборища на погубени от потоп гиганти. И веднага разбираме защо и как са възникнали тези легенди, които несъмнено имат за основа подобни открития.

 

 

— Не се ли увеличи?

— Не, Сергей Павлович.

— Трябва да копаете още по-дълбоко.

— По-дълбоко не може, излезе скала.

Никитин хвърли записките, скочи и се втурна към извора. Когато се убеди в правотата на латвиеца, палеонтологът почувствува как нещо вътре в него се скъса. Прикрил страха си, той бавно тръгна от лагера към планината, за да помисли насаме.

Страшното откритие дойде още на второто денонощие от пристигането им в долината: водата, идваща от извора на Бисекта, не стигаше за експедицията. Ако това количество е било достатъчно за двама-трима пътници и камилите им, то за голямата експедиция с работници и камиони беше малко. Изворът може да е бил добър преди сто години, ала сега беше пресъхнал. Наложи се да наченат аварийния запас. А вода за обратния път? Трябва да зарежат всичко и колкото може по-скоро да се промъкнат на изток — на двеста километра оттук, където навярно има кладенци. Ами ако докарат вода оттам? Но тогава горивото за връщане няма да стигне.

Зашеметен от внезапния удар на съдбата, ученият остро почувствува пълната безпомощност пред безпощадната околна природа. Какво може да стори той, цялата му великолепно оборудвана експедиция без вода? Отде да я вземе тук, сред обгорените камъни, съживявани само от тъничката струйка на древния кладенец?

Опитите да разчистят извора не доведоха до нищо. Нима тази неочаквана беда ще провали така грижливо организираната експедиция, ще го лиши от успех, ще го накара да рискува хората?

Потънал в печални мисли, Никитин машинално навлезе навътре в планината. Вървеше бавно през малката клисура, врязана дълбоко в черния хълбок на седловидния връх. Нажежените черни сипеи облъхнаха учения с душен зной. Никитин се спря и видя Мириам.

Девойката седеше на камък, свила крака под себе си и привела тънката си снага. На коленете си държеше разтворен бележник и толкова дълбоко се беше замислила, че не чу приближаването на Никитин. Дебелите плитки сякаш тежаха на наведената й глава, лицето й беше обърнато към забулената от маранята далечина. Целият вид на девойката и позата й внезапно поразиха палеонтолога със съответствието си с околната природа. Никитин за първи път почувствува, че Мириам е рожба на своята страна: от нея се излъчваше спокойна твърдост, скрита под маската на външна покорност. Той се закова на място, уплашен да не обезпокои Мириам.

Страна на тежък мъртъв простор, в която нищо не се получава веднага… Само упоритият труд на много поколения донася победа над жестоката природа. Не бива да действуваш безогледно под напора на страстите — тук този път няма да доведе до целта. Трябва бавно, търпеливо и сигурно да се движиш напред, да бъдеш готов винаги за борба с нови и нови трудности, като потискаш с волята си свойствената за всеки човек жажда за вълшебно, внезапно щастие…

Почувствувала погледа на Никитин, девойката се огледа, скочи и тръгна към него. Тя погледна младия учен в очите.

— Какво ви е, Сергей Павлович? — както винаги бавно произнесе тя.

Ученият долови в тона й искрена грижа. В инстинктивна нужда да бъде откровен с нея той разказа на Мириам за краха, който очаква експедицията. Девойката мълчеше и чак когато се връщаха обратно, досами лагера, смутено и като че ли на себе си, каза:

— Чувах, че миналата година на строежа в Дюрт-Кир успели да увеличат дебита на изворите… — Мириам направи пауза — с помощта на динамит. Виж, ако имахме…

— Дявол да го вземе, та нали имаме амонал! — извика Никитин. — Да се вдигне във въздуха мястото, където извира водата — това не помага винаги, но понякога върши работа! Съвсем бях забравил… Ще опитаме още сега! — развесели се палеонтологът и ускори крачка. — Ще рискуваме с най-голям заряд.

 

 

… Гръмотевичният удар на взрива разтърси мъртвата планина. Висок стълб от прах се издигна над извора и след няколко секунди нещо със страшен грохот се сгромоляса в планините. Всички участници в експедицията се хвърлиха към извора и мълчаливо заразчистваха натрупания камънак, за да открият отново отвора на кладенеца. В лагера стана още по-тихо, когато Никитин и Мириам започнаха да измерват притока на водата. Началникът на експедицията внезапно се изправи.

— Благодаря, Мириам! — Той хвана ръката на Мириам и силно я стисна.

— Да вдигнем Мириам на ръце! — разнесе се дружен вик.

Девойката излетя като стрела и потърси спасение зад гърба на старши шофьора. Той разкърши могъщите си рамене и заяви страшно:

— Няма да позволя!

— Как са работите ви с асфалта, Мириам? — весело попита Никитин.

— Тук има много интересно находище, Сергей Павлович. Това не е асфалт, а някаква особена, много твърда смола.

— Утре ще ми я покажете, нали? А сега ви съветвам да се запознаете и с нашите успехи.

Навред из равнината се виждаха хълмове от изкопана пръст. Издигаше се лекият дим на огнището, където се вареше рядко дърводелско лепило. Мартин Мартинович, само по гащета, почернял от слънцето, усърдно напояваше с лепило трошливите кости. По-близо до центъра на равнината работеха няколко души. Голямата площадка с разчистена отгоре скала беше оградена с дълбоки канавки. Двама работника внимателно чоплеха с големи ножове ронливия пясъчник, като разделяха окопания блок на три части. Маруся довършваше почистването на черепа и поливаше повредените места с шеллак.

Никитин заведе Мириам при блока и удивената девойка видя на повърхността му проснат скелет на огромен гущер. Той лежеше на едната си страна, подвил дългата си опашка и кръстосал тежките си задни лапи. По прешлените, дори по тъпите копита — навред се виждаха четливо изписани цифри. Черепът на чудовището, около два метра дълъг, преминаваше на тила в огромна кокалена яка, осеяна с тъпи шипове. Над очите стърчаха два дълги, косо насочени напред рога, трети рог имаше на носа, а муцуната завършваше с клюн.

— Това е трицератопс — трирог тревопасен динозавър, добре въоръжен срещу хищниците — поясни Никитин. — Скелетът се е запазил напълно и ние ще го разделим на три части, ще го вградим в здрави рамки — палеонтологът посочи приготвените греди, — ще го залеем с гипс и ще го откараме във вид на тежки монолити, за да го освободим окончателно от скалата вече на място, в лабораторията.

— Какви ли пък са били хищниците, щом оръжието срещу тях е толкова страшно? — попита Мириам.

— Хищниците? — възкликна палеонтологът. — Например ето. — И той избра от сандъка плосък зъб, дълъг около петнадесет сантиметра, с извит връх и трионовиден нарез по двата ръба. — Това е тиранозавър, властелин на гущерите, изправен на задни крака, исполин… Скоро ще се преместим на разкопки при самата планина — продължи ученият, — там Мартин Мартинович намери наведнъж три скелета на щитоносни динозаври, с кокалена броня, осеяна с шипове. Истински танкове, само че без оръдия, за разлика от съвременните танкове, които са оръжие за нападение. Ами че тревопасното животно може да се защищава само пасивно: то се крие зад бронята или насочва рогата си, без да напада само.

 

 

Преди да стигне източната клисура, Мириам зави наляво и поведе Никитин край подножието на планината, сред разхвърляните скални блокове.

Пред палеонтолога и спътничката му неочаквано израсна плътна стена от червеникавочерни скали. Пресичаше я тесен проход, приличен на белег от удар с исполински меч. От двете страни на каменния прорез се издигаха две скалисти кули, на които високо горе имаше надвиснали над прохода издатини.

Тесният проход беше прав като цев на пушка, с гладки, сякаш полирани стени. Изминали няколко десетки крачки през него, Мириам и Никитин се озоваха в просторна долина, затворена отвред със стръмни канари. Противоположната на прохода страна се извиваше в правилен полукръг, в средата на който се издаваше напред огромен куб от много твърд сивокафяв пясъчник. Подножието на куба беше потънало в купчина плоски, както изглежда, срутени наскоро скални късове, а на полегатата повърхност блестеше огромно черно огледало. Палеонтологът с недоумение се оглеждаше наоколо.

— Находище на асфалт — тихо започна Мириам, — тук по-точно, на втвърдена смола. Смолата се напластява на равномерни слоеве в твърдите, съдържащи желязо пясъчници, навеяни по всяка вероятност от вятъра — нещо като древни дюни. Когато вдигнахме кладенеца във въздуха, скалите тук паднали и открили пресен пласт от изкопаема смола. Гладката му повърхност още не е повредена от изветряване и блести като огледало.

— Кога според вас са се утаявали смолата и пясъчникът? — бързо попита палеонтологът.

— Примерно едновременно с костите на динозаврите — отговори Мириам. — Всички тези напластявания са се натрупвали тук, в долините на тази древна планина, и са останали почти непокътнати.

Никитин одобрително кимна и седна на едрия хрускащ пясък. Девойката се настани срещу него в любимата си поза, като сви крака под себе си.

В затворената отвред долина неизвестно защо не беше много горещо. Наоколо цареше удивителна тишина. Едва чуто, като далечни кристални звънчета, звъняха сухите треви, които растяха по дъното на тази естествена планинска зала. Никитин за пръв път в живота си чуваше техния шушнещ печален зов и удивено погледна Мириам. Девойката наведе глава и сложи пръст на устните си. Скоро в слабия, сякаш призрачен звън се вплетоха също такива безкрайно далечни, редки акорди с нисък тон — гласовете на храстите, обточили подножието на скалния пръстен. Под влияние на тази едва различима музика на мълчаливата пустиня Никитин потъна в дълбок размисъл.

Тревите звъняха и го зовяха да надникне в дълбините на природата, говореха за скритото, което обикновено минава покрай нашето съзнание, притъпено от вкоренилите се навици, и само в редки минути от живота се разкрива с истинската си острота.

Никитин мислеше, че природата е значително по-богата от всичките ни представи за нея, но опознаването й не се постига даром. В тясното общуване, в постоянната борба с природата човек се приближава плътно до скритите й тайни. Но и тогава душата му трябва да бъде ясна и чиста като майсторски настроен музикален инструмент, и тя ще откликне на звученето на природата…

Никитин бавно вдигна поглед и видя вперените право в него очи на Мириам. Тромаво стана и с глас, който на самия него му се стори груб, угаси нежния зов на тревите:

— Време е да тръгваме, Мириам!

Девойката безмълвно стана.

На тръгване Никитин с удоволствие огледа пълната с покой долинка.

— Защо не казахте по-рано за това хубаво място? — укори я той.

— Вие бяхте погълнат от работата си — тихо отговори Мириам.

— Още утре ще пренеса лагера в подножието на каменните кули — реши Никитин. — Между другото, главните разкопки сега ще бъдат съвсем наблизо.

 

 

С уверен, елегантен удар Мартин Мартинович заби последния гвоздей в дългия сандък.

— Край, Сергей Павлович! — весело възкликна латвиецът и изтри потното си лице.

— Край! — отзова се Никитин. — Утре — почивка и подготовка, а вечерта — на път за в къщи! Не трябва да се бавим повече.

— Сергей Павлович — умолително се намеси Маруся, — отдавна ни обещахте да разкажете за тези… — девойката показа лежащите навсякъде сандъци — зверове, ама все нямаше време. Може би днес? Едва три часът е.

— Добре. Следобед ще отидем в оная долинка, там ще поприказваме — съгласи се началникът на експедицията.

 

 

Всичките четиринадесет души-сътрудници внимателно слушаха началника си. Никитин говореше добре, с въодушевление. Разказа как още в древните епохи от развитието на земния живот бавно, в милиони поколения, се усъвършенствувал организмът на животното, как се появявали понякога причудливи, странни форми на четириногите земноводни и влечуги. Как в борбата за съществуване, в преодоляване на влиянието на околните условия постепенно отмирали всички по-несъвършени, по-нежизнеустойчиви видове; жестокият гребен на естествения подбор прочиствал потока от поколения във времето, отстранявайки всичко слабо и непригодно.

— В началото на мезозойската ера, преди около сто и петдесет милиона години, навред по старите материци живеели влечуги и едновременно от тях възникнали най-съвършените от всички животни — млекопитаещите, които се развивали в суровите условия на края на палеозойската ера. Но скоро сравнително резкият и сух климат се сменил навсякъде с влажен и горещ, обилна, буйна растителност покрила сушата. Тези условия за съществуване били по-леки, по-благоприятни и ето че цялата земя се населила с огромни влечуги. Те завзели сушата, морето и въздуха, стигнали до невиждана големина и численост.

Гигантските тревопасни имали чудовищни рога или броня от кокалени шипове и щитове за защита от хищниците. Други, незащитени с броня, се криели във водата на крайбрежните морски лагуни или езерата. Те стигнали до двадесет и пет метра дължина и шестдесет тона тегло. Във въздуха кръжали летящи гущери; те имали най-удължени крила от всички летящи животни и следователно били най-добрите летци.

Хищниците ходели на задни крака, като се подпирали с дебелата си опашка. Предните им лапи се превръщали в слаби, почти ненужни придатъци. За нападение им служела огромната глава с големи остри зъби. Това били чудовищни триножници, високи до осем метра, безмозъчни бойни машини със страшна сила и безпощадна свирепост.

В обкръжението на исполинските гущери живеели древните млекопитаещи — малки животинки, прилични на таралежи или плъхове. Влечугите в благоприятните условия на мезозойската ера потъпкали тази прогресивна група животни и от тази гледна точка мезозоят бил епоха на мрачна реакция, продължила около сто милиона години и забавила прогреса на животинския свят. Но щом започнали отново да се изменят климатичните условия, започнала смяна на растителността — и грамадните гущери веднага закъсали. Тревопасните великани искали обилна, лесно усвоима храна. Изменението на хранителната база било катастрофално както за тревопасните, така и за гигантските хищници. Естественият баланс на животинското население рязко се нарушил. Настъпило голямо измиране на влечугите и бурен прогрес на млекопитаещите, които станали господари на Земята и в края на краищата дали мислещото същество — човека. Представете си за миг безкрайната верига от поколения без никаква мисловна дейност, преминали през тези стотици милиони години — завърши палеонтологът, — целият невъобразим брой жертви на естествения подбор по слепия път на еволюцията…

Ученият млъкна. Високо в посинялото вече небе се раздаде крясък на орел. Слушателите продължаваха да седят тихо, вгледани в палеонтолога.

Никитин замислено се усмихна и заговори отново:

— Да, величието на моята наука е в необятната перспектива на времето. В това отношение палеонтологията е сравнима само с астрономията. Но палеонтологията има една слаба страна, много слаба, мъчителна за ония, които се стремят към дълбокото познание: непълнотата на материала. Само много малка част от живелите по-рано животни се пази в пластовете на земната кора, и то само във вид на непълни останки. Да вземем нашите разкопки — намерихме само кости. Наистина по тези кости можем да възстановим пълния външен облик на животните, но само до известни граници. Най-лошото е, че никога няма да успеем да узнаем с подробности вътрешния строеж на животното, да си го представим докрай живо. По този начин никога няма да успеем да проверим точността на представите си, да открием грешките. Физическите закони са непоклатими. Силата на човешкия разум се състои тъкмо в това, да ги погледне право в очите, без да се самозалъгва с приказки.

В гласа на Никитин зазвуча дълбока тъга, която се предаде и на слушателите. Палеонтологът рязко стана:

— Нищо. За вас, несведущите в науката, остава волната и могъща фантазия на писателите. Нестеснявани от ограничеността на точните факти, те ярко и убедително възкресяват изчезналия животински свят. Съветвам ви да прочетете „Изгубеният свят“ от Конан Дойл и „Борба за огън“ от Рони Стария. Това е мой любим писател, който може да въздействува дори на палеонтолога със силата на въображението си, с прекрасното описание на древния живот, с успешно уловената сянка на миналото… — Палеонтологът се увлече и започна да цитира: „Заедно със сгъстилия се здрач падна смътната сянка на миналото и по степта, цял червен, се носеше зловещият поток…“

Слабият вик на Маруся накара учения да прекъсне цитата и да се обърне. В следващия миг дъхът му спря и той се вцепени поразен.

Над синкавата плоча от изкопаема смола, някъде от черните й дълбочини, се появи гигантски сивозелен призрак. Грамадният динозавър замря неподвижно във въздуха, над горния край на стръмнината, изправен на задните си лапи, на десет метра над главите на втрещените хора.

Чудовището държеше високо гърбоносата си глава; големите му очи мътно и мрачно гледаха някъде в далечината; широката му уста без устни откриваше дълга редица закривени назад зъби. Гърбът на животното, леко превит, преминаваше рязко в невероятно мощна опашка, която подпираше динозавъра отзад. Прегънатите в ставите, огромни като колони задни лапи с три широко разперени пръста, въоръжени с криви исполински нокти, не отстъпваха по мощ на опашката. И почти под шията, на увисналата над земята предна част на туловището, нелепо и безпомощно стърчаха две тънки ноктести предни лапички, съвсем мънички в сравнение с гигантското туловище и главата.

През призрака прозираха черните канари на планините и в същото време можеше да се различи и най-малката подробност от тялото на животното. Изпъстреният с малки кокалени плочици гръб на чудовището, грапавата му кожа, на места увиснала на тежки гънки, странният израстък на гърлото, изпъкналостта на исполинските мускули, дори широките виолетови ивици по хълбоците — всичко това придаваше на видението изумителна реалност. И нямаше нищо чудно в това, че петнадесетте души стояха онемели и омагьосани, като поглъщаха с очи гигантската сянка, едновременно реална и призрачна.

Изминаха няколко минути. В неуловимия завой на слънчевите лъчи видението на неподвижния динозавър се стопи и угасна. Пред хората нямаше нищо освен черното огледало, което беше изгубило синия оттенък и лъщеше като мед.

Силна въздишка се изтръгна едновременно от всички. Никитин облиза пресъхналите си устни.

Дълго време никой не беше в състояние да произнесе дори една дума. Невероятната поява на призрака на чудовището разруши всички установени от образованието и жизнения опит представи. Всеки чувствуваше, че в живота му е нахлуло нещо съвсем необикновено. Най-много беше поразен самият Никитин — ученият, свикнал да анализира и обяснява загадките на природата. Но сега никакво разумно обяснение на станалото не му идваше наум. Всички се губеха в догадки. Лагерът шумя до късна нощ, докато най-после Никитин не успокои страстите с изявлението, че в тази страна на миражи няма нищо чудно да видиш мираж на чудовищно изкопаемо. Този призрак по определението на Никитин не можеше да бъде нищо друго освен тиранозавър.

 

 

Моторите, проверявани преди дългия път, боботеха. Синкав дим се стелеше над кафявите камъчета в равнината.

Никитин погледна часовника и бързо се отправи към тесния прорез в скалите.

Дълбокото черно огледало го посрещна безстрастно. В това място на покой я нямаше вече предишната тишина — зад скалистите стени се разнасяше шумът на моторите. Неясно усещане за нещо прекъснато, изгубено обзе Никитин. Той чакаше появата на вчерашния призрак, но призракът не се появяваше. Вероятно Никитин не бе забелязал точно времето на появата му и сега бе закъснял.

Като съжаляваше за грешката и сам се чудеше на силата на огорчението си, Никитин дълго стоя пред грамадата от камъни, които образуваха пиедестала на огледалото. Зад него се чу хрущене на пясък — Мириам бързо се приближи до него.

— Мартин Мартинович казва, че можем да тръгваме. Аз си предложих услугите да изтичам за вас… прииска ми се още веднъж да погледна… — отсечено и бързо изрече запъхтяната девойка.

— Сега идвам — нерешително отвърна палеонтологът, помълча и добави: — Почакайте, Мириам!

Девойката послушно се приближи и започна също като него да се вглежда в черното огледало.

— Мириам, какво ще правите, когато се върнете? — внезапно попита Никитин.

— Ще работя, ще уча — кратко отговори девойката. — А вие?

— Също ще работя… над тези динозаври и ще мисля… — ученият се запъна и неочаквано рязко завърши — за вас!

Мириам наведе глава, без да отговори нищо.

— Ако бях на ваше място, щях да дам всичките си сили за решаване на загадката с призрака на динозавъра. Та това не е просто мираж… — след минута заговори тя.

— И сам зная, че не е мираж! — неволно възкликна Никитин. — Но аз съм само палеонтолог. Ако бях физик…

Никитин прекъсна разговора с неясна досада срещу самия себе си и отиде по-близо до пласта удивителна вкаменена смола. Дълго се взираше в безответната му черна дълбочина и почти непоносимо, диво желание растеше в душата му. За секунда се вдигна непроницаемата, недостъпна за човека завеса на времето. От целия огромен брой хора само на него и спътниците му бе съдено да надзърнат в миналото. И от тях само той е въоръжен достатъчно със знания, с опит от научната работа. Мириам е права… Властно желание да разкрие тайната на природата обзе Никитин.

Внезапно той разбра, че вижда някакви сребристи сенки, които изплаваха от черната дълбочина. Палеонтологът започна да се вглежда вече осмислено, като напрегна зрението и вниманието си. Разбърканите части бързо се подредиха в неясно, но цялостно изображение; то беше подобно на лошо проявена снимка с огромни размери. В центъра се появи обърнатата фигура на вчерашния динозавър, обаче значително умалена, отляво се виждаше група огромни дървета, отзад и долу съвсем смътно се различаваха върховете на някакви скали.

Никитин извади бележника си, повика Мириам и започна да скицира новото призрачно видение. Двамата жадно се взираха в сребристосивите сенки, но изображението не ставаше по-ясно. Скоро пред изморените им от напрежението очи плувнаха светлинни петна и дълбоката чернота на огледалото отново стана сляпа и безсмислена.

С усилие Никитин си наложи да се махне от загадъчното място. Той съзнаваше, че би трябвало да остане още няколко дни за наблюдения на огледалото.

По рядък каприз на съдбата му се случи да се срещне с невероятно, единствено по рода си явление. Много скоро, може би след няколко дни, слънцето и вятърът ще разрушат гладката повърхност на слоя смола и загадката, така и непроумяна от него, завинаги ще изчезне. Дълг на учения — пък и само дълг ли! — целият смисъл на съществуването му е да не пропусне онова, което случайно му се е разкрило, да го предаде на всички хора.

И въпреки всичко се налага да остави чудесното око към миналото при далечните, трудно достъпни планини. Той няма повече време. Опасно е да протака заминаването. И без това, за да завършат разкопките, експедицията работи до последния ден. Предстои труден обратен път с претоварените камиони. Да рискува поверения му живот на хората заради полуфантастичното необяснимо явление? Не, не бива.

Никитин бързо, почти бегом се върна при камионите.

Като стигна до „Мълния“, още веднъж потърси с очи Мириам. Тя стоеше неподвижно до „Изтребител“, обърнат към входа на клисурата. Това беше последното впечатление на палеонтолога, което той отнасяше със себе си, напускайки загадъчното място.

— Тръгваме! — извика високо, тръшна вратата на кабината и се загледа как засвяткаха отскачащите изпод калниците на колата искри гипс в долината на костите.

 

 

… Студената, сива светлина бързо гаснеше в оловното небе. През двойните прозорци се виждаше заледеният черен покрив с големите снежни петна. Острите пристъпи на вятъра отнасяха излитащия от комина дим.

Никитин сложи настрана книгата и се поизправи в креслото, обзет от неясна мъка.

Упоритият разум на учения не искаше да се предава, но някъде вътре вече зрееше горчивото съзнание за безсилие.

Той си мислеше с тъга, че само безупречната му репутация го спасяваше от явните насмешки, дори подозрения за ненормалност. Помощта, за която се обърна към физиците, се прояви като шеговито недоумение — в края на краищата какви ли не зрителни измами, миражи, халюцинации има! И като се поставяше на тяхно място, Никитин не можеше да осъди учените.

Още там, в планината, при гробището на динозаврите разбра, че гладката повърхност на черната смола пазеше в себе си нещо като фотоснимка, която по непонятен начин се беше отразила във въздуха. Но как е могла да се получи снимка без бромосребърни плаки, без проявяване и фиксиране? И главното, обикновената разсеяна светлина не създава никакво изображение — нужна е камера обскура, тоест тъмна камера с тесен процеп или отвор, преминавайки през който, светлинните лъчи дават обърната картина на онова, което се намира във фокуса. И тиранозавърът в дълбочината на черното огледало изглеждаше обърнат! Но…

За да се разгадае тази тайна, беше нужен необикновен устрем, страстно напрежение едновременно на ума и волята за постигане на единствената цел. Нужно беше вдъхновение, но вдъхновението тук, в равномерното, привично съществуване, не идваше. Нещо повече — все повече се отдалечаваше случилото се там, на четири хиляди километра оттук, отвъд степите и хълмовете от знойни пясъци. Нима можеш да разкажеш някому, нима сам можеш да вярваш в призрачното видение от страната на миражите тук, в бледата и трезва светлина на студената зимна вечер? И Мириам… Нима Мириам не си отиде от живота му, нима не стана също такъв изчезнал мираж?

Никитин затвори очи. Миг — и потъмнелият прозорец, снегът и студът изчезнаха. Пред мисления взор на Никитин картините изникваха една след друга.

Ослепителните, ярки бели стени, тъмната, пронизана от пламтящо злато зеленина на листата, ромонещите аръци, медните кълба прах… Отново пътуваха и се друсаха под отмереното бучене на моторите в трептящия, горещ въздух, като пресичаха сините вериги на чудноватите миражи. През булото на фантастичния, изчезващ свят, увиснал над безкрайната изгорена равнина, все по-ярко изпъкваше толкова познатият образ на далечната Мириам. Палеонтологът скочи, като шумно блъсна креслото.

„Как не разбрах веднага това? Защо не й казах тогава? — мислеше той, закрачил из стаята. — Но нали мога да замина и сега, да й пиша…“

Никитин се развълнува — в сърцето му нахлу нещо властно, което изискваше незабавно решение… Той ще иде при нея, ще й каже всичко. Още сега.

Никитин непохватно махна с ръка и закачи прешлена от динозавър, поставен близо до ръба на масата. Тежката кост падна шумно на пода и се разби на няколко парчета. Ученият се опомни и се хвърли да събира пръснатите отломки. Засрами се така, сякаш някой външен човек беше надникнал в съкровените му блянове. Бързо се озърна и заобикалящата го обстановка отново неумолимо изпълни душата му. Това беше неговият свят, спокоен, обикновен и светъл, макар навярно и твърде тесен понякога. Високият шкаф със стъклените вратички пази на лавиците си още много неизучени съкровища — останки от древния живот…

И освен всичко това — голямата загадка на сянката на миналото. Нима това е малко за него, туткавия бавно мислещ човек, който вечно закъснява, както казваше учителят му? Ето и с Мириам — той закъсня, безнадеждно закъсня да й каже там, в планината на Аркарла, в долината на звънящите треви… А сега, за да завоюва Мириам, трябва да отдаде всичките си мисли, всичките си сили тъкмо когато разгадаването на сянката на миналото изисква от него толкова много време и енергия. Нима ще успее, нима ще огрее навред? Пък и защо е толкова уверен, че Мириам е готова да го обикне? Ами ако обича друг?

Никитин внезапно се успокои и отново седна в креслото.

Човешкият ум не можеше да свие мощните си крила пред непостижимото. Призракът на динозавъра трябваше да има някакво обяснение!

Именно тази непреклонност пред най-трудните задачи, протестът срещу сляпата вяра е най-забележителната черта на човешкия ум…

И все пак мислите на Никитин неволно се връщаха при експедицията в пустинята. Той си спомняше всичко до дреболиите, особено последните дни преди завръщането в Москва. Жилавата памет на натуралиста неочаквано му оказа голяма услуга.

Спомни си как в деня на отпътуването от белия град чакаше в хотела кола. Беше се изтегнал на широкия диван. Прозорецът на стаята гледаше към улицата, залята от силното южно слънце. Капаците бяха затворени, но в полумрака на стаята през пролуките проникваше прав и слаб светлинен лъч.

На стената срещу прозореца се мярнаха някакви сенки. Неволно проследил движението им, Никитин изведнъж видя обърнатото изображение на противоположната страна на улицата. Съвсем ясно се очертаха голите клони на тополите, ниската къща с новия покрив, решетката на желязната порта. Ето че бързо премина човек, размятал полите на халата си, смешен, малък, обърнат надолу с главата…

Подобно на свеж вятър през ума на Никитин прелетя бързо съждение: малката, затворена, засенчена от надвисналите скали падина в планината на Аркарла… тесният прорез — проход към просторна равнина и точно срещу него огледалото от смола… Та това е огромна естествена камера, чийто фокус може да се изчисли! Сега му е ясно как е могло да се получи изображението, но… но главното все още е непонятно: как се е запечатала снимката, как е могла да се запази през хиляди векове мимолетната игра на светлината и сенките? Фотографията за сега не е дала никакъв отговор.

А! Стой!…

Никитин скочи и закрачи из стаята.

Изображението беше цветно! Трябва внимателно да прегледа теорията на цветната фотография.

Целия следващ ден Никитин, забравил всичко на света, изучаваше дебела книга по цветна фотография. Вече успя да се запознае с теорията на цветовете и анализа на човешкото зрение и сега, като преглеждаше последния раздел „Специални начини за цветна фотография“, изведнъж се натъкна на писмото на Ниепс до Дагер, написано още през 30-те години на миналото столетие.

„… при това се оказа, че лакировката (асфалтовата смола) на плаките се изменя под въздействието на светлината, което дава в преминаващата светлина нещо подобно на изображението на диапозитив, и всички цветни оттенъци могат да се видят много ясно“ — пишеше Ниепс.

Никитин глухо извика, стисна слепоочията си, сякаш задържаше пръскащите се мисли, и зачете нататък:

„Когато полученото изображение се разглежда под определен ъгъл към падащата светлина, може да се види много красив и интересен ефект. Това явление би трябвало да се постави във връзка с Нютоновото явление за цветните пръстени: възможно е някоя част от спектъра да действува върху смолата, като създава най-фини различия в дебелината на слоевете…“

През страниците се проточи скъпоценната нишка на обяснението за призрака на тиранозавъра. Отначало тънка и крехка, тя постепенно ставаше все по-здрава и по-надеждна.

Никитин узна, че под въздействието на отвесните светлинни вълни се изменя структурата на гладката повърхност на фотографските плаки, че тези отвесни вълни създават определени цветови отпечатъци, които не зависят от обикновеното черно изображение, получавано от химическото въздействие на светлината върху бромното сребро на фотоплаката. Тези отпечатъци на сложните отражения на светлинните вълни, напълно невидими дори при силно увеличение, се различават само по една способност — изобразяват избирателно светлината само на определен цвят, при осветяване на изображението под един строго определен ъгъл. Тъкмо сумата на тези отпечатъци дава великолепното изображение в естествени цветове.

Значи, в природата съществува непосредствено въздействие на светлината върху някои материали, достатъчно за получаване на изображение и без помощта на разлаганите от светлината съединения на среброто. Именно тази беше връзката, която толкова липсваше на учения.

 

 

Никитин ускори ход. От оголените покриви падаха редки капки. Развълнуваният учен бързаше за института. Трите месеца работа не отидоха напразно — той знаеше какво и къде да търси и сега помощта на оптиците, физиците и фотографите придвижи далеч напред решаването на задачата. И ето днес той за пръв път се осмелява да се изкаже пред учения свят.

Темата на доклада и името на Никитин бяха събрали значителна аудитория. Палеонтологът разказа за невероятния случай с призрака на тиранозавъра и веднага забеляза веселото оживление на събралите се. Намръщи се, но продължи бавно и ясно:

— Този прясно разкрит слой изкопаема смола, както се оказа, пази в себе си светлинни отпечатъци — снимка на един момент от съществуването на природата през кредния период.

Слънчевите лъчи, отразени под определен ъгъл от черното огледало, изхвърлиха като проекционна камера върху някакви създаващи мираж въздушни струи гигантския призрачен образ на жив динозавър, вече не обърнат. Получи се своеобразно сливане на отразеното изображение с миража, което увеличи размерите на светлинния отпечатък.

Без съмнение времето за експониране, нужно за получаване на светлинен отпечатък върху смолата, е било продължително… Но възможно е силата на слънчевата светлина през онези времена в районите с тропически климат да е била малко по-голяма, а може би и динозаврите са могли по цели часове да стоят неподвижно. Съвременните едри влечуги — крокодили, костенурки, змии, големи гущери — по няколко часа остават неподвижни, без да променят положението си. Те не могат да се сравняват с бликащите от енергия млекопитаещи. Затова в условията на продължително експониране са напълно възможни снимки на живи древни гущери, което беше доказано и от видяния от мен динозавър.

Изчислих мястото, от което е била снета снимката — ученият посочи големия план на местността, забоден на дъската, — то е на сто тридесет и девет метра от подножието на каменните кули. Получената благодарение на силната светлина или на особеното разположение на облаците, или на още някакви други условия снимка очевидно е била незабавно покрита от стичането на следващите слоеве асфалтова смола и по такъв начин запазена от унищожаване. Сътресението от експлозията отдели всички горни слоеве и разкри непосредствено асфалтовата снимка…

Никитин замълча, като се мъчеше да преодолее обзелото го вълнение.

— В края на краищата — продължи той — важно е не това чудесно произшествие, не това, че няколко души за първи път в света видяха жив образ на изкопаемо животно. Най-голямото значение на току-що съобщеното ви наблюдение се състои в реалното съществуване на светлинни отпечатъци от най-древните епохи, зафиксирани в планинските скали и съхраняващи се десетки, може би стотици милиони години. Това са реални сенки на миналото от такива дълбочини на времето, които не можем дори да обхванем с разума си. Ние не сме и подозирали за съществуването им. Никому и през ума не е минавало, че природата може да фотографира сама себе си, затова и не сме търсили тези светлинни отпечатъци.

Разбира се, снимките на миналото изискват такова количество съвпадения на различни условия, че могат да се получат и запазят само в невероятно редки случаи. Но нали за огромното количество изминало време трябва да бъде много голям и броят на тези случаи! Например всеки случай на запазване на изкопаеми кости също изисква твърде редки съвпадения. Въпреки това ние вече знаем доста много измрели животни и броят им се увеличава извънредно бързо с развитието на палеонтоложките изследвания.

Светлинни отпечатъци, снимки на миналото могат да се образуват и запазят не само върху асфалтови смоли. Няма съмнение, че можем да ги търсим в някои разпространени вещества от планинските скали — в солите на ниско и високовалентните окиси на желязото, мангана и другите метали. Отдавна е известно фотографирането по метода на обезцветяването, по пътя на разрушаване със светлина на някаква неустойчива пред нея боя и получаване по такъв начин на допълнителен цвят. Къде да търсим тези картини на миналото? В отлаганията на планинските скали, където можем да допускаме много бързо наслояване при достъп на въздух, или в много плитка вода. Като разкриваме без повреда повърхността на напластяванията и улавяме светлинните отражения с някакви прибори, които ще облекчават възприемането на светлинните отпечатъци, ние трябва да се научим да разбираме тези следи на светлинните вълни от миналите времена.

Най-после ние имаме право да предположим, че природата е фотографирала миналото си не само с помощта на светлината. Спомнете си още необяснените докрай от науката снимки на заобикалящата ни действителност, които понякога оставя мълнията върху дъските, стъклото, кожата на поразените от нея хора. Можем да си представим фиксиране на изображения с помощта на електрически разряди, на невидими излъчвания като радиевите. Дайте си само ясна сметка за това, какво търсите, и ще знаете къде да го търсите, и ще го намерите!…

Никитин завърши доклада. Последвалите изказвания бяха пълни със скептицизъм. Особено се горещеше един известен геолог, който с присъщото си красноречие характеризира изказването на Никитин като увлекателна, но от научна гледна точка пет пари не струваща „палеофантазия“. Ала всички тези нападки не засегнаха учения. У него отдавна беше узряло твърдо решение.

 

 

Металните удари глухо се разнасяха в огромната зала. Никитин спря до входа. В две поставени една срещу друга витрини ниски гущери показваха черните си зъби. Подът зад витрините беше затрупан с греди, железни тръби, болтове и инструменти. По средата върху кръстосани греди се издигаха два високи отвесни стълба — главните опори на голям динозавров скелет. Със задния стълб вече бяха съединени сложно извити железни ленти. Двама препаратори внимателно закрепваха за тях грамадните кости от задните лапи на чудовището. Никитин плъзна поглед по плавната извивка на тръбата, която обхващаше отгоре конструкцията и се ежеше с медните си хамутчета. Тук ще бъдат монтирани всичките осемдесет и три прешлена на тиранозавъра според контура на хищно извития гръб.

При предния стълб Мартин Мартинович с голям тръбен ключ балансираше върху неустойчива сгъваема стълба. Друг препаратор, мрачен и слаб, с престилка от груб плат, се катереше с дълга тръба в ръце от другата страна на стълбата.

— Така няма да стане! — извика палеонтологът. — По-внимателно! Да не ви мързи да преместите скелето!

— А бе, защо да се разтакаваме, Сергей Павлович! — весело отговори латвиецът отгоре. — Ние — и да не можем? Старата школа!

Никитин се усмихна и вдигна рамене. Мрачният препаратор вкара нареза на тръбата в горния разклонител, с който завършваше стълбът. Мартин Мартинович енергично я завъртя с ключа. Тръбата — опора на масивната шия — се обърна и повлече след себе си мрачния препаратор. Той и латвиецът се сблъскаха гърди с гърди на тясната горна площадка на стълбата и полетяха надолу в различни посоки. Грохотът от падналата тръба заглуши звъна на стъкло и изплашения вик. Мартин Мартинович се изправи и смутено заразтрива прясната цицина на плешивата си глава.

— Да се пада — това също ли е стара школа? — попита палеонтологът.

— Ами да, разбира се! — подхвана находчивият латвиец. — Други щяха да се осакатят, а ние нищо — едно стъкло, и то не е огледално… Трябва да преместим скелето, да му се не види макар — сякаш нищо не се беше случило, завърши Мартин Мартинович.

Никитин облече престилката си и се присъедини към работещите. Най-бавната част от работата — предварителното сглобяване на скелета и изработването на желязната конструкция — беше вече минал етап. Сега конструкцията беше готова, оставаше само да се монтира и да се закрепят на вече заварените и завинтени за него опори, хамутчета и болтове тежките кости — също резултат на многомесечен труд; препараторите ги освободиха от скалните остатъци, залепиха всички най-дребни отчупени и разпаднали се части, подмениха с гипс и дърво недостигащите парчета.

Конструкцията беше натъкмена сполучливо, поправките при монтирането на скелета бяха незначителни. Учените и препараторите работеха с ентусиазъм, като оставаха до късна нощ. На всички им се искаше по-скоро да възстановят в жива и страшна поза изчезналото животно.

След седмица работата беше завършена. Скелетът на тиранозавъра се издигаше в цял ръст; задните му лапи, подобни на крака на гигантска хищна птица, бяха замръзнали в полукрачка; дългата изправена опашка се влачеше далеч назад. Грамадният ажурен череп беше вдигнат на височина пет и половина метра над пода; полуразтворената уста напомняше свит под остър ъгъл трион с редки зъби.

Скелетът стоеше на ниска дъбова платформа, която блестеше с черната си полирана повърхност като капак на роял. Полегатите лъчи на вечерното слънце проникваха през високите сводести прозорци, играеха с червените си отблясъци по огледалните стъкла на витрините и потъваха в чернотата на полираните постаменти.

Никитин стоеше, облегнат на витрината, и придирчиво оглеждаше за последен път скелета, като се мъчеше да намери някоя незабелязана по-рано грешка срещу строгите закони на анатомията.

Не, май че всичко е достатъчно точно. Огромният динозавър, измъкнат от гробището на чудовищата в пустинята, сега стои, достъпен за хилядите посетители на музея. И вече се приготвят конструкциите за другите скелети на рогати и щитоносни динозаври — великолепен резултат от експедицията…

Блясъкът на слънцето върху черния капак на постамента живо напомняше на палеонтолога огледалото от смола в планината на Аркарла… Да, разбира се, скелетът е поставен от него в същата поза, с която незаличимо се вряза в паметта му призракът на живия динозавър. И тази поза създава впечатление за пълна естественост, което не може да се каже за монтажите в другите музеи.

„Ако моите уважавани колеги знаеха от какво се ръководех! — усмихна се в себе си Никитин. — Впрочем победителите не ги съдят.“

И отново мислите на учения като стрелка на компас се насочиха към разгаданата сянка на миналото. Призракът престана да бъде загадка, явлението беше ясно на учения. Изчезна и страстното напрежение на мисълта, възмущението на разума пред необяснимата тайна на природата. Размишленията станаха спокойни, хладнокръвни и дълбоки.

Ученият разбираше добре, че докато не докаже на света действителното съществуване на светлинните отпечатъци на миналото, ще му се наложи да работи сам. По всяка вероятност няма да има нито специални средства, нито свободно време — всичко трябва да върши едновременно с основната си работа. Огромна, непосилна задача! И самата геология е против него.

В процесите, които създават утаечните планински скали, тоест онези наслоявания, които могат да възприемат светлинни отпечатъци, са изключително редки случаите на бързо утаяване на един слой след друг. Още повече на повърхността, а не в дълбините на езерата и моретата! Трябва да се намерят наслоявания, утаени със скорост, достатъчна да се избегне по-нататъшно светлинно въздействие. И това трябва да съвпадне с условия, поне приблизително подобни на камера обскура, за да не падне върху повърхността на слоя просто разсеяна светлина, а светлинно изображение. А колко вече станали снимки могат да загинат при по-нататъшното уплътняване, прекристализиране или други химически изменения на утаечните скали!

Какви са шансовете да намериш в безкрайно големия брой напластявания именно онази повърхност, която единствена от милионите, подобни на нея, е запазила снимка на миналото?

Нима дълбините на времето завинаги ще останат безответни и недостижими за нас?

Не, именно тази безкрайна, бездънна дълбочина на миналото трябва да помогне. Необходима е най-рядката случайност, онази, която може да се срещне веднъж на хиляда години и няма никакви шансове да се натъкнеш именно на нея. Но ако са изминали милиони такива хилядолетия, то има милион случайности — това вече е напълно достъпен за наблюдения брой… И той многократно се увеличава от това, че повърхността на Земята е огромна.

Територията на нашата родина — това са милиони квадратни километри, съставени от различни планински скали, образувани при най-различни условия. Когато боравиш с големи числа, трябва да се откажеш от ограничените представи, родени от житейския опит… „В търсенето на миналото моята родина е с мен — мислеше ученият. — Къде другаде ще намеря нови снимки на миналото, ако не в нейните необгледни простори!“

Увереността и стремежът за нови търсения, за нова борба отново възкръснаха в душата на Никитин.

Преди всичко е необходим апарат, който да хваща отразената от скалния слой светлина. Може би камера с извънредно светлосилен и в същото време широкоъгълен обектив. Много важно е правилно да се определи ъгълът на отражението… Може би трябва да се направи въртяща се призма?

Без да погледне повече към скелета на тиранозавъра, Никитин забърза към кабинета си.

 

 

— Не, не тук, другарю професор. — Брадатият колхозник със суровото лице спря тръгналия замислено Никитин. — Тази пътека отива нагоре, а ние трябва да вървим наляво, към оврага.

— А далеч ли е още до червените сипеи? — попита един от помощниците на Никитин.

— Доде слезем по оврага до реката — около километър, и по брега четири километра. — И водачът деловито закрачи напред.

Огромните дебели ели стесниха пътеката. В пролуките между сивозелените стволове и наведените, покрити с мъх долни клони дълбоко долу проблясваше реката като разхвърляни парченца разбито огледало. Въздухът беше наситен със сладникавия мирис на елова смола, по-мек и благ от мириса на бора. Оврагът, обрасъл с елхи, приличаше на дълъг покрит коридор, застлан с дебел слой сивокафяви стари листа. Листата ставаха все по-черни и мокри, под тях зажвака вода. Оврагът свърши. Изследователите се озоваха на брега на бързоходна и студена река, чието тясно корито минаваше между високи стръмни брегове. Ярък слънчев блясък бележеше отдалеч всеки завой и тих разлив на реката. Бързеите бяха без блясък и от това изглеждаха мрачни и студени. Наблизо се виждаха стръмни сипеи тъмночервена глина, обточени отгоре със зелените арки на гористия горен край на склона.

Скоро малкият отряд стигна до сипеите и работниците започнаха работа. Лопатите и кирките бързо се завъртяха в яките ръце. Глината шумно се търкаляше на едри зърна към реката като дъжд от орехи. Работниците внимателно провряха клиновете и оголиха лъскавата, гладка повърхност на глинестия слой. Пластът беше леко наклонен и Никитин трябваше да построи платформа и да постави апарата си високо над разкрития слой. Щом изпълниха задачата си, работниците си отидоха, помощниците му тръгнаха нагоре край брега с въдици и палеонтологът остана сам.

Часовете минаваха, Никитин дежуреше при апарата, като рядко си позволяваше да затвори за две-три минути уморените си очи. Почти напълно уверен в поредната несполука, ученият не се вълнуваше. Нееднократно, и то на различни места, той поставяше апарата си и с мъчително очакване се взираше в мъртвата гладка повърхност на камъка. Всеки път вълнението и очакването на новото откритие отслабваха, надеждата гаснеше, но ученият упорито продължаваше наблюденията си във всички подходящи според него места. Така и сега, почти без интерес, обвързан само от поетото тежко задължение, Никитин наблюдаваше в апарата прясно разкрития слой втвърдена пурпурна глина. Слънцето бавно менеше ъглите на своите лъчи, могъщите ели слабо клатеха върховете си, водата едва чуто се плискаше в крайбрежната острица. И изведнъж в еднообразната равномерна светлина се появиха редки тъмни петна, станаха по-ясни, пръснаха се по целия разкрит слой. Избирайки наклона на отражението с помощта на въртящата се призма, Никитин най-после постигна ясна видимост.

Пред него се простираше изключително светлият бряг на необикновено прозрачно зелено море. Почти идеалната плоскост на сребърнобелия пясък неуловимо преминаваше в изумрудната вода. Дългите прави гребенчета на малките вълни бяха застинали в полета си, разчертали кристално ясната повърхност на водата на ярки синкавозелени ивици. В по-заден план ивиците се раздробяваха на триъгълници, заострените върхове на вълните се извиваха надолу, като откриваха пламъчето от ослепително бяла, също сребърна пяна. В изключително чистата зеленина на водата далечината изглеждаше синя, чувствуваше се дивната прозрачност на въздуха и поразителната яркост на светлината.

Никитин гледаше почти със страх това късче неизказано светъл и ясен свят, съзнавайки, че гребенчетата на вълните са застинали под слънчевите лъчи, светили преди повече от четиристотин милиона години. Това беше бряг на силурско море^[5]…

Видението изчезна много скоро с нищожния завой на слънцето. Дневната светлина, която пораждаше видението, пак сама си го и гасеше, като не даваше възможност да се пусне фотоапаратът. Никитин остана да нощува тук, под платформата. Чак на следващия ден, в същия час слънцето отново можеше да извика за живот призрачните сенки.

Но ученият напразно трепереше от нощната влага, отбраняваше се от досадните комари. Северното лято е променливо: мрачното утро завърши с дъжд. През влажната мъгла той с отчаяние следеше как водата се стича по гладката повърхност на глината, как дъждовните струйки постепенно почервеняват и как на края снимката на чудесното силурско море се превърна в лепкава мръснокафява кал.

За втори път се удаде на Никитин да види сянка на миналото и само за миг да се възхити на прекрасното видение. Но все пак, щом търсенето веднъж успя, трябва да опитва отново и отново!

Сега Никитин реши да се опита да търси снимки на миналото по стените на пещерите — тези естествени камери обскура. Там снимката е защитена от атмосферните капризи, от промените в слънчевото осветление. А той, научен от горчивия опит, сега ще приготвя фотоапарата предварително, преди наблюдението. Тогава миналото няма да се изплъзне. Трябва да търси в по-плитките пещери, където във варовиковите образувания ще се намерят изменящи се от светлината вещества.

 

 

Над гъстата мазна вода бавно пълзеше рядка сива мъгла. Бреговете блестяха от скреж, а стръмно спускащите се планински склонове мрачно се чернееха, разтопени от лъчите на вдигналото се слънце. Тъпият нос на тромавия карбас^[6], покрит с насмолен брезент, беше насочен към далечната отвесна скалиста стръмнина, препречила пътя на могъщата река.

От широкия разлив лъхаше пронизващ хлор, струеше беззвучно и бързо. Отдалеч долиташе тътнещ, тежък рев. Никитин стоеше на хлъзгавите дъски на кормилната площадка до лоцмана, който стискаше здраво дървените клечки, забити в тялото на кормилното весло. На страничните весла внимателно се трудеха гребците.

Лоцманът непохватно изтри зачервения си нос с ръкавицата.

— Болоктас реве — дрезгаво каза той, като се придвижи до Никитин, — най-страшният праг!

— След завоя ли е? — бавно попита Никитин.

Лоцманът навъсено кимна.

— Там ли е и пещерата? — продължи Никитин. — На левия бряг?

— Наистина ли искате да спрем там? — тревожно изхриптя лоцманът.

— Да, друг изход няма, по стръмния бряг не може да се мине — твърдо отговори ученият.

Повърхността на водата започна да набъбва от дълги и плоски вълни. Карбасът — тежък плоскодънен сандък с триъгълен нос — започна бавно да се поклаща и да затъва. Под носа му заплиска вода. Ревът се приближаваше, усилваше се и отекваше във високите скали. Изглеждаше, че самите камъни зловещо вият, предупреждавайки пришълците за неминуемата гибел.

Лоцманът даде команда, гребците завъртяха тежките гребла. Карбасът направи завой. Реката влизаше в тясна клисура, стиснала мощния й простор. Гигантски канари, високи до четиристотин метра, се издигаха надменно и все повече и повече се доближаваха една до друга. Руслото на речното корито напомняше широк триъгълник, чийто връх се разтягаше и изчезваше в извивката на клисурата. Високата пенеста преграда при основата на триъгълника означаваше отделен голям камък, а след него триъгълникът беше пресечен от редица остри камъни, които приличаха на огромни черни зъби, заобиколени от лудо завъртялата се вода. По-нататък клисурата беше запълнена с остри настръхнали вълни, сякаш цял табун изправени на задни крака бели коне се мъчеха да се проврат през отвесните тъмни стени. Наляво в каменната стена се извиваше широк полукръгъл залив, който изкривяваше лявата страна на триъгълника, и там яростно биеше главната струя на реката, като издигаше стълбове от блестящи пръски.

Никитин свали бинокъла и се хвана за кормилното весло, за да помогне на лоцмана. Срещу тях летеше, забучал страшно, средният камък. Карбасът трябваше да мине не през оттока, а от опасната лява страна, иначе непреодолимата сила на водата щеше да отхвърли лодката към веригата от камъни и… в пещерата щяха да попаднат чак догодина. А това значеше никога, защото работата на експедицията беше завършила, предстоеше неотложно завръщане.

— Натискай по-силно! По-силно! — закрещя лоцманът.

Карбасът излетя на гребена на високата вълна — зад камъка водата падаше в дълбока черна яма. Карбасът се сгромоляса там. Чу се тъпият удар на дъното в камъка, рязкото дръпване на кормилото едва не събори Никитин и лоцмана от площадката, но двамата здраво се притиснаха в дървото и устояха. Лодката леко се изви и сега се носеше под тъп ъгъл към брега, отклонена към страшните каменни зъби. Карбасът, заливан от вода и пяна, подскачаше по високите вълни и отчаяно потръпваше.

— Греби! — дереше се лоцманът.

Измокрените и изпотени гребци — работници и сътрудници от експедицията на Никитин — дърпаха с всички сили непослушните весла. По-неопитните със страх очакваха гибелта и час по час поглеждаха упорития си началник. Лицето му, обрасло с тъмна брада, изглеждаше страшно.

Широко разкрачен, Никитин стоеше на люлеещата се площадка и мислено измерваше и пресмяташе разстоянието до бялата пенеста линия — границата на отразеното обратно течение. Лоцманът, прехапал устни, също гледаше натам. Карбасът забави ход, после отново се засили напред и се хвърли право в кипящата пяна. На човек му се искаше да зажуми и да се свие на топка — секунда, и лодката неминуемо щеше да се разбие на трески в скалите. Обаче скоростта на карбаса отново започна да намалява. С рязък тласък лодката се спря и подета от обратното течение, навлезе в дълбоката черна вода, плискаща се тихо в подножието на гнайсовите стъпала, които стръмно се спускаха към реката.

Никитин не сдържа облекчителната въздишка. В края на краищата рискованото изследване на пещерите в Болоктас съвсем не влизаше в задачата на експедицията му и ако в преследването на сянката на миналото се случеше нещастие… Но карбасът вече акостира с мек удар в скалата. Колекторът^[7] със смел скок се озова на скалната издатина и закачи въжето за камък.

— Честито благополучно пристигане, другарю началник! — шеговито се поклони лоцманът на Никитин.

— Юнашки минахме! — одобрително каза ученият.

— По руски, няма спор! — отсече лоцманът.

Стръмните склонове се издигаха над карбаса на около сто и петдесет метра. По-нагоре склонът образуваше широко стъпало, дълга площадка, опасваща в полукръг издатината на брега. Над площадката планинският склон ставаше полегат. В основата му имаше девет черни отвора — входове на пещери. Целият склон беше обрасъл с ниски къдрави борове, белееше се от сухи лишеи.

Никитин и помощниците му без особени усилия успяха да изкачат горе цялата необходима екипировка. Целия остатък от деня палеонтологът прекара в пещерите, докато не се убеди, че е бил прав в предположенията си.

На плоската задна стена на една пещера тънките гладки образувания се бяха наслоявали последователно. Скалата беше оцветена в наситено жълтозелено. Никитин се надяваше, че примесите от железни соли и хром, променени под въздействието на светлината, могат да запазят в някой слой светлинен отпечатък от онази епоха, когато тук е имало топли извори и още вулканичната дейност не е била угаснала окончателно — преди около шестдесет хиляди години.

Помощниците на учения разчистиха входа. Кръглият отвор хвърляше светлина върху задната стена. Пещерата наистина приличаше на вътрешност на фотоапарат.

С безкрайно търпение и старание Никитин се залови за работа. Като сваляше слой след слой, той осветяваше повърхността на всеки един с магнезиевата лампа, която сам специално беше конструирал.

Ученият обръщаше ту лампата, ту призмата, променяше ъглите на осветлението и отражението, но ни най-малко загатване за видение не се появяваше по стъклата на апарата.

Вече прегледа и свали от стената повече от десет такива тънки слоя. Оставаше тънката корица на натечното образувание. Никитин неусетно работи цяла нощ, но озлобен от несполуката, не чувствуваше умора. Само очите му се премрежваха от ярката светлина и запасът от магнезиевата смес наближаваше да се свърши.

Нима това за него щеше да бъде още едно изгубено лято — сега, когато е въоръжен достатъчно за улавяне на сянката на миналото!

Единадесетият слой се стори на Никитин още по-гладък от всички предишни. Ученият отново запали магнезиевата лампа. Няколко завъртания на сферичната глава — и в апарата се появи кръгло смътно изображение. Сивата, неясна сянка в десния ъгъл приличаше на превита човешка фигура с някаква полегата линия зад рамото; наляво смътните петна очертаваха нещо закръглено и непонятно. Никитин регулираше апарата, но видението не ставаше по-ясно. Той разбираше, че пред него стои нова снимка на миналото, обаче толкова неясна, че би било трудно дори да я опише, не само да я фотографира. Никитин сипа нова порция магнезиева смес и увеличи докрай светлината на лампата. Да, това несъмнено бе човешка фигура. Значи, цялата работа е в силата на осветлението. Макар магнезиевата светлина да дава спектър, подобен на слънчевия, силата й е недостатъчна. Само могъщото слънце може да даде живот на родените също от него сенки! Недостатъчна е и чувствителността на апарата му — твърде прост е той, много прост, този копиращ фотокамерата прибор. Ще се наложи да чака, докато техниката създаде чудо-осветител!

Пренагрятата лампа, пламнала за последен път, угасна. В тъмнината на пещерата ясно се открояваше кръглият отвор на входа… Съмва! Обичайното спокойствие напусна учения — в яростта си той тупна с юмрук абсолютно невинния апарат.

Никитин се разяри съвсем. В пещерата не му достигаше въздух, той се втурна навън, силно удари главата си в свода и падна на колене. Ударът малко вразуми учения, но яростта, която клокочеше в него, не угасна. С присвити очи огледа надвисналата над входа скала. Така е, лампата му нищо не струва! Но той ще види сянката на миналото на слънчева светлина! Той винаги носеше амонал, за да разкрие бързо необходимите слоеве в случай на нужда, като вдигне във въздуха лежащата върху тях скала.

Палеонтологът деловито огледа склона над пещерата, забеляза дългите отвесни пукнатини, които разсичаха гнайсовите блокове. Нищо не е да се събори тази каменна завеса!

Той заслиза към брега, където се бяха разположили за нощуване спътниците му, но се отказа и се върна в пещерата. Там определи ъгъла, под който падаше върху повърхността на варовика светлината на лампата му, и определи посоката по компаса. Отлично! Слънцето ще свети тук между два и три часа. Ще успее да се наспи както трябва, защото очите му са толкова изморени, че и на слънце нищо няма да види. Добре, че утрото обещава хубав ден!

 

 

Едва се разсея прахът от взрива и Никитин бързо започна да натъкмява апарата, закрепвайки го върху купищата каменни отломки. Гладката зеленикава стена, която не беше повредена от взрива, влажно лъщеше на дневната светлина.

Не, сега няма да бъде наивен — ръката му стиска здраво готовата касетка. Щом в стъклото на апарата се мерне роденото от слънцето изображение и той нагласи фокуса, веднага ще тури касетката в апарата. При успешна снимка ще бъде доказано съществуването, нещо повече — възможността за запазване и предаване на сенките на миналото. Решителен поврат в трудния път — нататък той няма да бъде сам! Какво представляват усилията на самотника в сравнение със задружната работа на много хора, е твърде добре известно на всеки, който се е опитвал да прокара нови пътища в науката или техниката.

Никитин погледна часовника — два часа и двадесет и три минути — и се прилепи до стъклото, като се вкопчи за въртящия се винт на призмата. Времето отново се проточи бавно, но сега очакването беше напрегнато — ученият знаеше, че ще види миналото.

Бавно, много бавно слънцето променяше положението си на небето. Никитин забрави за всичко, което го заобикаляше. Ето че светлината докосна плочата и предизвика неясни отблясъци.

Ето че сивата превита сянка вдясно постепенно изпъкна с ясните контури на човешка фигура. Полегатата линия очерта копие.

Свил глава в широките си рамене с изпъкнали, напрегнати мускули, човекът беше седнал, наведен, насочил дългото копие напред. Широкото му, набраздено от бръчки лице беше наполовина обърнато към Никитин, но очите му бяха устремени към синеещите се в далечината заоблени, гористи планини, които се откриваха зад стръмния наклон на площадката. Никитин успя да забележи гъстата разчорлена коса, която обкръжаваше сравнително високото чело, изпъкналите скули, масивните челюсти. На учения му се стори, че човекът тревожно и мъчително размисля, сякаш наистина се опитва да надзърне в бъдещето. Всичко това Никитин разгледа за няколко мига. Въпреки големия интерес към другите детайли на картината палеонтологът не можеше да си позволи да се вглежда по-дълго в апарата, нужна му беше снимката. Той бързо сложи касетката и хвана шибъра, за да открие плаката, но замръзна на място, като така и не направи нужното движение. Блясъкът на гладката стена изведнъж угасна, наоколо притъмня, Никитин се огледа и видя масивен дълъг облак, който бавно затуляше слънцето. А подир него на сбити редици пълзяха иззад планината тежки оловни облаци, с оня зловещ лилав оттенък, който предвещава силен снеговалеж, и падаха по върховете на околните сопки.

С отчаяние в душата ученият оглеждаше небето. Ако завали сняг, повече нищо няма да види. Фините светлинни отпечатъци ще се заличат.

Стаил смътна надежда, Никитин покри апарата с мушамата си, остави го на мястото му до следващия ден и апатично се затътри към палатките. Нелепата случайност, новата несполука отровиха съзнанието, обезсилиха тялото му.

Спътниците на Никитин притихнаха, като гледаха потиснатия, мълчаливо седнал началник; разменяха по някоя дума полугласно, както при постелята на тежко болен.

В скалите жално зави вятър, завъртяха се едри парцали сняг.

Никитин си наля спирт, изпи го и заповяда да донесат апарата от пещерата. Не само че бе умряла всякаква надежда да види отново образа на древния човек, той не биваше да допуска нито час ненужно бавене. Трябваше да се окопити: закъснението можеше да докара нещата дотам, че поради заледяване карбасът да заседне в замръзналата река под праговете, сред безлюдната тайга.

Сутринта, щом на небето се очертаха ясно върховете на сопките, хората се засуетиха да приберат багажа.

Въжето тихо цопна във водата; карбасът едва забележимо се местеше към бялата от пяна граница на главната струя. Изведнъж сякаш чудовищна мека лапа подхвана лодката. Карбасът се втурна напред и се понесе към клисурата, където изчезна в рева и пяната на острите вълни, заподскачал като треска.

 

 

Настолната лампа със синия глобус хвърляше кръг от светлина върху затрупаната с книги маса. В големия кабинет беше полутъмно. Никитин в напрегнат размисъл седеше неподвижно пред бюрото.

Три години, откакто не знае покой… Предишната му работа сега му изглежда толкова спокойна и ясна, така го привлича отново изцяло да й се отдаде! А той не може да се разкъсва между старото и новото, като се старае добросъвестно да изпълнява предишните си задачи, докато цялата му душа е в гонитбата на сянката на миналото. През тези три години още два пъти миналото беше в ръцете му, два пъти той видя онова, което никому не беше съдено да види. И пак е толкова далеч от изпълнението на задачата, както в оня незабравим момент в планината на Аркарла. И апаратът… не струва. Много е груб.

Сигурно е направил грешка в миналото. Човек не бива да бъде сам…

Никитин запали висящата лампа и примижал започна да събира разпилените книжа. Хвърли поглед към апарата си, поставен на отделна масичка, ожулен и надраскан през пътешествията. За секунда се сравни с него, горчиво се усмихна и излезе.

В музея беше тъмно. Кабинетът на Никитин се намираше в дъното на огромната зала, пълна с витрини и скелети на изчезнали животни. Като излезе от осветената стая, Никитин сякаш ослепя. Той знаеше проходите между витрините, но знаеше също, че на няколко места в прохода стърчат рогата и озъбените уста на скелетите, поставени на открити платформи. В тъмнината лесно можеше да се удари или още по-лошо, да счупи крехките кости.

Ученият спря и зачака очите му да свикнат с тъмнината. Ето че едва забележимо заблестяха стъклата на витрините, но тъмните кости на скелетите се сливаха с тъмното пространство на залата, която изглеждаше празна. По дългогодишен навик Никитин чувствуваше незримото присъствие на мъртвото население на музея. Странно усещане овладя палеонтолога — сякаш залата беше пълна с призраци, осезаеми, но невидими.

Тръгна напред, замърмори срещу несъвършенството на собствените си очи. Той знае всичко, което се намира тук, знае кое къде е и не вижда нищо. Също както сянката на миналото! Скелетите съществуват и същевременно изчезнаха — твърде малко е светлината за очите…

И изведнъж се спря — сравнението със сянката на миналото го порази. Колко е бил наивен, като се е надявал само на очите си! Защо не се сети, че фините отпечатъци на светлинните вълни могат в огромното мнозинство от случаите да отразяват само нищожни количества светлина, количества, които не се възприемат от обикновеното зрение? Затова и изкуственото осветление не можеше да прояви напълно ясно запазените картини на миналото. А в резултат колко по-слаби отпечатъци са пропуснати!

Никитин се засрами. Той, ученият, действуваше при създаването на апарата си примитивно, дилетантски! Забрави за мощта на съвременната техника, която разполага с прибори, чувствителни към най-нищожните количества светлина!

Като пристъпваше бавно, палеонтологът се движеше из тъмната зала на музея и с всяка крачка се засилваше представата му за новата конструкция на апарата. Той се обърна отново към физиците и техниците. Нужно му беше да получи възприемане на отразената от снимката светлина не непосредствено, а с помощта на комбинация от чувствителни фотоелементи, да превърне светлината в електрически ток, да го усили и отново да го превърне в светлина, но вече видима за окото.

Вероятно ще има затруднения при точното предаване на цветовете, но тук може да се комбинира. Контурите могат да се засилят, а цветът ще се получи от непосредственото отражение.

Никитин закачи витрината с рамо и отскочи встрани… Да, тук има над какво да се помисли, но изглежда, че ключът за решаване на въпроса е намерен. „Ако успея да създам такъв апарат — продължаваше да мисли ученият, — нищо няма да ми пречи. Правя навес, на открито, включвам изкуствена светлина. А под земята — няма какво да се говори! Тогава сянката на миналото е тук! — Палеонтологът сви ръката си в юмрук. — С няколко фотоелемента мога да изменям настройката на апарата, като повишавам или намалявам чувствителността към различните лъчи на спектъра.“

 

 

… Веселият млад машинист се приближи до инженера, който изпращаше в шахтата група явно надземни хора.

— Как да карам, Андрей Яковлевич? — шепнешком попита той. — Като вятър или като охлюв? — Машинистът изразително намигна към новодошлите.

— Моля ти се, моля ти се! — ужаси се инженерът. — Та това е знаменит учен! — Той незабелязано посочи закъснелия Никитин. — И апарата им ще повредиш… Само да посмееш!… — заплашително завърши инженерът.

Никитин, който се отличаваше с остър слух, чу добре целия този кратък и непонятен за непосветените разговор и побърза да се намеси.

— Карайте и като вятър, и като охлюв! — високо се обърна той към машиниста. — Нито на мен, нито на апарата ми ще направите нещо. Обичам да си спомням старото време! А за моите момчета е полезно — нека свикват.

Смутеният машинист удивено погледна учения, след това широко се усмихна и кимна.

Клетката бавно започна да слиза и внезапно полетя надолу, сякаш въжето се скъса. Краката се отделиха от пода, сърцето като че ли се вдигна до гърлото, дишането се прекъсна. Падането на клетката все повече се ускоряваше, след това също така внезапно и рязко се забави. Огромна тежест притисна хората към пода. Като че невидими ръце пристегнаха всекиго един с широк, неумолимо стягащ пояс.

Това усещане продължи не повече от секунда и отново подът се изплъзна под краката им, тялото стана безтегловно, а затихващото сърце се устреми нагоре.

— Ох! — извика помощникът на Никитин.

Но клетката вече плавно забавяше спускането си и спря на един от най-дълбоките хоризонти на шахтата.

— Да ги вземат мътните! — изруга помощникът, като се стараеше да сдържи треперенето на коленете си.

Никитин закачливо се разкикоти, с което предизвика негодуванието на силно уплашените си сътрудници.

Палеонтологът слизаше в шахтата с небивала увереност в успеха. Причина за тази увереност бяха и конструираният наново апарат, и това, че тук миньорите бяха открили слой вкаменена смола, подобен на черното огледало, което за първи път му показа призрака на динозавъра, и… едно току-що получено писмо.

Никитин се усмихна, като прехвърляше наум няколкото реда. То беше от Мириам, която не беше забравила нито него, нито сянката на миналото.

Пишеше, че след една година й провървяло да посети отново асфалтовото находище. Черното огледало било разрушено, но нищо не могло да разруши впечатленията от призрака на динозавъра, който се запечатал дълбоко в душата й. Успяла да заинтересува със сянката на миналото талантливия изследовател Каржаев. И сега извършвали издирвания на слоеве, запазили отпечатъци от светлинни вълни.

Не му писала по-рано, защото това не му било нужно — тук Никитин почувствува скрития между редовете упрек, — но през цялото време следяла работата му и вярвала, че ще я доведе докрай. А сега намерили интересно наслояване и го молят да иде при тях.

Никитин все още не беше успял да осъзнае цялото значение на писмото на Мириам за него. Много малко време имаше за размисъл в последния ден от подготовката на изследването. У него само се върна лекотата от предишните млади години и тази възвърната младост учудваше заобикалящите го хора.

 

 

… От дългата стара галерия се носеше тръпчив дъх на изгоряло, тихо шумеше всмукваният от мощния вентилатор въздух. Никитин бързаше да започне опитите веднага след експлозията на пробитите по негово указание дупки. Тук, в старите минни изработки, встрани от оживеното движение на електролокомотивите, грохота на вагонетките, блещукането на фенерите, беше пусто и тихо. Непрогледният подземен мрак, плътно обгърнал вървящите хора, се сливаше с безименната чернота на въглищните стени.

Някъде едва чуто сълзеше вода, далеч встрани монотонно се пукаше крепежът и предупреждаваше миньорите за тежкия натиск на скалата.

— Кой посочи това забележително място? — полугласно попита Никитин крачещия до него помощник.

Помощникът кимна към дребния старец, който завършваше шествието заедно с инженера.

— Той е изключителен минен майстор, познава всеки слой във всички забои. Ако не беше той, щяха да бъдат нужни години за търсене на тези безкрайни изработки…

Палеонтологът погледна стария миньор с няма благодарност.

Отпред се бялна чиста колонада от нови подпорни греди. Още по броя им човек можеше да се досети, че подземният ход завършва с обширна камера. Наистина черните стени се отдръпнаха и откриха голямо празно пространство с висок таван.

Помощниците на Никитин се забавиха, докато промъкнат тежкия апарат между гредите. Инженерът излезе напред и вдигна високо силния фенер. Изтерзаният от експлозиите масив от въглищни шисти обкръжи изследователите, като ги заплашваше с безбройните се остри издатини и хвърляше отблясъци със стоманата на гладките места на откъртването…

В самото начало на камерата от двете страни имаше леко наклонени дебели грапави стволове. Сраснати от едната си страна с въглищната маса, те се открояваха само с ромбичната шарка на кората. По разчистената повърхност на пода се бяха разперили като грамадни паяци могъщи пънове с разклонени корени. Корените се стелеха по древната почва, която им бе служила за опора в безкрайно отдавна миналите времена. Всички пънове бяха отрязани на едно равнище — равнището на водата в залятата каменовъглена гора. В оцелелите големи стволове мрачно зееха големи хралупи.

Участъкът от мъртвата гора, превърната във въглища и вар, потискаше с дълбоката си древност, сякаш над главите на хората висеше не двестаметрова скална маса, а почти осезаемата дълбочина на стотиците милиони години, прелетели над тези стволове и пънове.

В дъното на камерата купчина срутени шисти означаваше мястото на експлозията. Над тях блестеше полегата чернокафява плоча — втвърдено битумово образувание. Именно това беше набелязаният за изследване пласт, отложен в стръмния склон на малкия хълм в каменовъглената гора.

Скоро магнезиевата лампа стигна с яркия си бял лъч до плочата и Никитин нагласи фокуса на отражателната камера. Ученият развълнувано се покашля и дрезгаво каза:

— Ще опитаме…

Какво ще каже сега тази толкова старателно избрана повърхност на слоя? Палеонтологът включи фотоелементите и усили тока. Като завъртя винта на призмата, Никитин отново погледна в апарата: скалата вече не беше черна — на прозрачния сив фон се появяваха неясни отвесни щрихи.

Търпеливо и внимателно ученият регулираше прибора, докато с невиждана яснота не се прояви четвъртата сянка на миналото, открита от него — сянката, която сега щяха да видят хиляди хора!

Никитин гледаше полянката в гъсталака на залятата гора. Бледосивите стволове на дърветата с насечена от ромбчета кора обкръжиха мазночерната вода. Нагоре всяко дърво се разклоняваше на две, разделящи се под ъгъл, дебели разсохи, които изчезваха в гъстата сянка на плътно допрените корони. Дебел люспест дънер лежеше напреки на водата, паднал върху малка могилка, която изпъкваше наляво. Могилката беше обрасла със странни растения, прилични на гъби, чиито високи и тесни виолетови чашки обсипваха мократа червена почва. Месестите обърнати краища на чашките на всяка гъба показваха мазната жълта вътрешност. Зад могилката, над рязко извитите стъбла без листа, се виждаше пролука, запълнена в далечината с мътна, леко розовееща се мъгла. Отпред стърчеше някакъв изкривен гол клон, а на него се беше сгушило, свило глава в раменете, непонятно живо същество.

Никитин се вгледа в изображението и потръпна — изпод виолетовите гъби, скрила тялото си сред тях, се подаваше широка параболична глава, покрита със слизеста лилавокафява кожа. Огромните изпъкнали очи гледаха право в Никитин — безсмислено, непреклонно и злобно. От долната челюст стърчаха големи зъби, оголени при вдлъбнатините на върха на муцуната. Отдясно струеше някаква мръчкава седефена светлина, която огряваше цялата картина. Осветеният въздух изглеждаше възчервен, като през опушено, но прозрачно стъкло…

Дълго гледа Никитин през този вълшебен прозорец към миналото, към живота на света в каменовъглената епоха. Триста и петдесет милиона години вече бяха легнали между настоящето и онова време, когато в рядката игра на случая светлинните вълни бяха запазили снимката. Невероятно ясно се виждаха злобните очи на невижданата твар, виолетовите гъби, неподвижната вода и странният сив въздух. А в шахтата слабо съскаше прожекторът и се чуваше пресекливото дишане на хората…

На Никитин му се стори, че се побърква. Той се отдръпна от апарата. Реалните, грубо начупени въглищни стени, древните пънове — останки навярно от същите дървета, които сега, живи и стройни, се виждаха в апарата му… Съсредоточените лица на заобиколилите го хора… Като се овладя, ученият припряно приготви камерата и направи няколко цветни снимки.

 

 

На бюрото се издигаше купчинка отпечатъци от статията на Никитин и към всеки беше приложена цветна репродукция на уловената сянка на миналото. Като надписа последния от предназначените за изпращане отпечатъци, палеонтологът въздъхна.

Отдавна не му е било толкова леко и радостно.

Сега по неговия път ще тръгнат мнозина, по-млади, може би по-талантливи. Отворена е първата страница от тайната книга на природата. Свърши се самотата по дългия и труден път! Но самотата беше само в познанието… В работата му помагаха десетки хора, да не говорим за сътрудниците му, съвсем чужди, както изглеждаше, далечни на науката хора…

Върволица от познати лица изплува пред мисления взор на учения. Ето ги, миньори, работници от каменни кариери, колхозници, ловци. Всички те доверчиво и безкористно, без да питат за крайната цел, уважавайки в него известния учен, му помогнаха да намери и да улови сянката на миналото.

Значи, той е работил и се ползвал от помощта им назаем… Да, и сега този заем е изплатен — ето откъде идва огромното облекчение!

Никитин си спомни как в същия този кабинет неведнъж бе тъгувал и се бе съмнявал в правилността на своя жизнен път.

Ученият се усмихна, бързо нахвърли текста на телеграма до Мириам, с която й съобщаваше за утрешното си отпътуване. Увереността в по-нататъшния път го преизпълваше с радост. Не, той не сгреши, не загуби напразно годините на трудната борба със загадката на природата!

Бележки

[1] Пустинен загар — лъскава черна корица, с която се покриват стоялите дълго на повърхността в пустинята камъни, дори тухлите в развалините на старите градове. Б.а. ↑

[2] Силяу — приятелски дар в Средна Азия. Б.а. ↑

[3] Арък — канал за напояване в Средна Азия и в Кавказ. Б.пр. ↑

[4] Такър — участък в степта, покрит със засъхнала гладка и твърда глина, без растителност. Б.а. ↑

[5] Море от втория (силурския) период на палеозойската ера. Б.пр. ↑

[6] Голяма лодка за риболов и превозване на стоки. Б.пр. ↑

[7] Работник в геоложка група, който събира и пази образците от планински скали. Б.пр. ↑