Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winning Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 132гласа)

Информация

Сканиране
silvyy(2009)
Корекция
asayva(2012)
Форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Джакпот

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина Прес“, София, 1999

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-053-8

История

  1. —Добавяне

Девета глава

Дарси усещаше опияняващия екзотичен аромат на тропическите цветя върху шкафчето. Слънцето струеше през прозореца и топло падаше върху лицето й.

Ако лежеше със затворени очи, можеше да си се представи в някаква буйна дива джунгла, сияйно гола и преплела тяло със своя любим.

Своят любим. Каква прекрасна фраза.

Повтори я наум, отново и отново, и се обърна да притисне устни към врата му. Ала когато понечи да се раздвижи, той я прегърна по-здраво.

— Трябва ли да мърдаш?

Съзнанието й сякаш не искаше да се проясни. Все още бе във въображението си, както Мак все още бе в нея.

— Толкова си малка.

— Работя по въпроса — искаше й се да продължи да го вкусва, този тъмен аромат на врата му. — Започвам да правя мускули.

Той се усмихна, отдръпна се леко и ощипа ръката й. Мъничкият мускул се стопи като восък под пръстите му.

— Уха!

Дарси се засмя:

— Добре де, почти започвам да правя мускули. След месец-два вече никой няма да ми казва, че ръцете ми са като клечки.

— Ръцете ти не са като клечки — измърмори Мак, очарован от гладката кожа край лакътя й. — Те са стройни. Нежни.

Тя се вгледа в лицето му, смаяна от съсредоточеността, с която очите му проследяваха движението на пръста от рамото към китката й. Имаше ли той някаква представа какво прави тази разсеяна ласка с нейното тяло? Не виждаше как би могъл да има представа, нито как би могъл да разбере какво означаваше за нея да гледа великолепно изваяния му профил и да знае, че за малко й принадлежи.

Дали защото го обичаше сексът с него бе толкова бляскав? Дали защото й бе първият, единственият, не можеше да си представи да бъде толкова близка, толкова интимна с който и да е друг?

Каквато и да бе причината, щеше да лелее това, което й бе дал. И щеше да се надява, че и тя му бе дала в замяна нещо, което той да запомни.

— Трябва да те попитам — усмихна се някак извинително. — Знам, че сигурно е ужасно банално, обаче… Е, трябва да знам.

Погледът му се върна към лицето й и в него се четеше подозрение. Страхуваше се, че сега ще го попита какво чувства към нея, какво иска, накъде води всичко това. Докато се бореше с първата част на въпроса, се оказа напълно неподготвен за това, което последва:

— Бях ли аз… Беше ли… — как можеше да го изрази? — Беше ли както трябва?

Напрежението в стомаха му се разсея.

— Дарси! — заля го вълна от нежност и се наведе да я целуне, дълго и дълбоко. — Ти как мислиш?

— По едно време вече не можех да мисля — очите й бавно се отвориха и засияха в неговите. — Всичко ми се обърка. Винаги съм си представяла, че ще запомня всяка подробност, един вид стъпка по стъпка. Обаче не можех да внимавам. Толкова много имаше за чувстване.

— Понякога… — Мак отново искаше устните й и си ги взе. — Понякога мисленето се надценява.

— Като правиш така, мислите просто се изплъзват от главата ми — ръцете й се спуснаха по гърба му, докато тя се понесе по вълните на целувката. — А щом започна да ме докосваш, всичко стана толкова… Горещо.

Той изръмжа в устните й и погълна ахването й, когато започна отново.

— Няма нужда да внимаваш. Просто ми позволи да те имам.

Дъхът й излизаше бързо и тежко, накъсан от всяко бавно докосване, после премина в стонове, които се впиваха в него като нокти. Мак хвана бедрата й и ги повдигна към себе си.

— Повече. Дай ми този път повече — и я понесе заедно със себе си към върха.

 

 

По-късно, вече сама, Дарси мярна отражението си в огледалото над леглото. Очите й се разшириха, като се видя — с разрошена коса, сияещо лице и голо тяло, проснато върху изпомачканите чаршафи.

Нима това бе Дарси Уолис? Послушната дъщеря, изпълнителната библиотекарка, жалката отрепка от Канзас?

Изглеждаше… Зряла, реши тя. Чувствена. И, о, толкова задоволена. После прехапа устни и се зачуди дали ще има куража да погледне в огледалото следващия път, когато Мак прави любов с нея.

Следващия път.

Обхваната от радост, прегърна една възглавница и се претърколи. Той я желаеше. Не я интересуваше какви бяха причините, достатъчно й бе, че я желаеше. В целувката, която си размениха, преди Мак да си тръгне, имаше тлеещо обещание. И я покани на късна вечеря в кабинета си.

Той я желаеше.

Толкова ли бе невъзможно да вярва, че можеше да намери начин да го накара да продължава да я желае? И да превърне това желание в любов?

Сви се във възглавницата и отпусна глава. Това би било хазарт. Щеше да рискува всичко, което имаше сега, с надеждата за повече. Защото Мак бе прав, призна си Дарси. Онова, което й каза на терасата върху покрива, бе удар право в целта. Тя наистина искаше брак, семейство и сигурност. Искаше деца. Искаше, отчаяно искаше да вземе тази любов, която заплашваше да прелее от сърцето й, и да я даде.

За пръв път през живота си искаше и тя да бъде обичана. Не апатичната симпатия по задължение, не снизходителната любезност на привързаността, а горещата, опасна любов, която разцъфва от страст и сляпо желание.

Такава любов, от която може да те заболи, помисли Дарси и стисна очи. Такава, която продължава да расте, издига се и се спуска като увеселително влакче и изтръгва от возещите се писъци от удоволствие и ужас.

Искаше я цялата. И я искаше с Мак Блейд.

Как можеше да спечели, сърцето му? Тя въздъхна и се зарови във възглавницата. Клепачите й започваха да натежават. Щеше да измисли, обеща си, преди да потъне в сън.

В края на краищата, единственият начин да спечелиш, е да играеш. А Дарси имаше късмет.

Облече сакото с мъниста, в което се бе влюбила още първия ден в хотела. Под него носеше дръзка яркочервена къса рокля. Сакото й придаваше увереност, караше я да се чувства ефектна.

Роклята я караше да се чувства мъничко греховна.

Искаше отново да опита късмета си на блекджек. Реши, че това може да бъде нейната игра. Ако щеше да живее във Вегас — а тя щеше — и имаше връзка с мъж, който управлява казино — а Дарси се надяваше да има — трябваше да научи поне една форма на хазарт.

Игралните автомати не изискваха никакви умения. Тя сама го бе доказала. Рулетката й се струваше малко еднообразна, а заровете… Е, играта изглеждаше вълнуваща и въодушевяваща, но Дарси все не успяваше да я следи.

Картите обаче нямаха нужда от обяснения и винаги идваха в различен и интересен ред.

Повъртя се малко, просто за да се наслади на тълпите от хора, на хрипливите звуци, на пулса на възбудата. Тази вечер масите бяха пълни и картите се движеха бързо. Докато се чудеше дали да не се включи и да рискува този път сто долара, до нея застана Серина.

— Радвам се, че си решила да излезеш за малко — тя наклони глава и огледа блестящото сако. — Празнуваш ли?

— Ъъъ… — Дарси почувства, че страните й пламват. Не можеше да каже на майката на Мак, че по свой начин празнуваше, че бе правила любов с него. — Просто исках да се облека по-хубаво. Толкова дрехи накупих, а ходя само с шорти и панталони.

— Разбирам те. Нищо не ободрява както една хубава дреха. А тази е страхотна.

— Благодаря. Не мислиш ли, че е прекалено… Червена?

— В никакъв случай. Е, ще си опиташ ли късмета тук?

— Така мисля — прехапа устни. — Не искам да седна на маса, където всички знаят какво правят. Сигурно е много неприятно да имаш някой новак, който те бави.

— Това е част от играта и обикновено новаците носят късмет. Ако седнеш на петдоларова или десетдоларова маса, повечето хора с удоволствие ще ти помагат.

— Ти си била дилър.

— Да, бях. При това добра.

— Ще ме научиш ли?

— Да раздаваш картите ли?

— Да играя. И да печеля.

— Ами… — Серина бавно се усмихна. — Иди запази една маса в бара. Аз ей сега идвам.

 

 

— Раздели седмиците.

Дарси със сериозен поглед изпълни съвета и остави една до друга на сребърната масичка в бара двете седмици, които бе получила.

— И това се предполага да е добро, така ли? Няма ли да е притеснително, като сега имам да се тревожа за две ръце?

Серина само се усмихна:

— Покрий залога на втората си ръка — даде й следващите карти. — Три на десет за първата ти ръка, шест на тринайсет за втората. Дилърът показва осем. Какво ще направиш?

— Добре — Дарси изтри влажните си длани в коленете. — Удвоявам на първата ръка, после тегля карта — спомнила си ритуала, на който я бяха учили, тя отброи лешниците, които използваха вместо чипове и потупа с пръст по картите си. — Три… Тринайсет. Трябва да взема още една.

— Изтегли шест за шестнайсет. Оставаш ли на шестнайсет?

— Да. Сега ще се заемем с това — посочи втората ръка и трепна, като видя стоманените очи на дамата, която изтегли. — Е, поне беше бързо.

— Губиш на двайсет и три — Серина прибра лешниците и картите и обърна своята карта. — Дилърът има единайсет, четиринайсет, и губи на двайсет и четири.

— Значи печеля от първата ръка, обаче удвоих залога, така че все едно съм спечелила два пъти. Това е добре.

— Започваш да схващаш. Сега, ако искаш да разориш банката, оставяш този залог за следващото раздаване.

Дарси погледна своята купчинка от лешници.

— Доста е. Двайсет лешника за едно раздаване.

— Две хиляди — намигна й Серина. — Не ти ли споменах, че лешниците са по сто долара?

— Боже мили, аз изядох поне десетина. Така да е.

— Може ли да се включа, дами?

Серина вдигна лице да приеме целувката на мъжа си.

— Ако ще залагаш, приятел, сядай.

Той отмъкна от една съседна маса купичка със солети.

— Мисля, че мога да си позволя няколко игри.

— Чипът е хиляда долара. Имаме играч от висока класа — Серина потри ръце от удоволствие. — Залагай.

Когато Мак ги намери половин час по-късно, Дарси седеше рамо до рамо с баща му и със смях подреждаше пред себе си купчината от лешници и солети.

— Не се предполага да теглиш на седемнайсет, когато дилърът показва двойка — каза тя и за опит помириса дима от тънката пура на Джъстин. — Защо го направи?

— Той брои картите — обади се Мак, издърпа един стол и седна между родителите си. — Тук не обичаме хора, които броят картите. Любезно ги молим да отидат да играят някъде другаде.

— Научих те да броиш картите, когато още не можеше да се крепиш на велосипед с две колелета.

— Да — усмихна се широко Мак. — Затова усещам такива хора.

— Баща ти още е толкова ловък, колкото беше, когато поиска да заложа една разходка по палубата на кораба на една игра на двайсет и едно. Тогава също изтегли на седемнайсет.

— О! — сърцето на Дарси въздъхна. — Това е толкова романтично.

— Тогава Серина не мислеше така — Джъстин възнагради жена си с една дълга усмивка. — Ала аз я накарах да промени мнението си.

— Тогава мислех, че си нахален, опасен и самонадеян. Още го мисля.

— Вие двамата ще флиртувате ли, или ще играете карти? — поинтересува се Мак.

— Те могат да правят и двете едновременно — успокои го Дарси. — Аз ги наблюдавах.

— Научи ли нещо?

Тя се смути — колкото от думите, толкова и от тона, мек като кадифе. Погледна го с големите си очи, засенчени от тъмни ресници.

— Ако не залагаш, не печелиш.

— Имам два часа свободни — съобщи Мак на масата като цяло, но очите му бяха приковани към Дарси. Изправи се и й протегна ръка. — Ще се видим утре — каза на родителите си и я издърпа да стане. — Ела да излезем.

— Навън ли?

— Вегас не е само „Команч“.

— Лека нощ — извика Дарси през рамо, докато той я теглеше.

Джъстин дръпна от пурата си и лениво изтръска пепелта.

— Момчето е пропаднало — реши той.

В момента, в който излезе навън, Дарси осъзна, че откак бе пристигнала, не бе излизала извън хотела след залез слънце. За миг се спря между подскачащата сапфиреносиня вода на фонтана и огромната позлатена статуя на бойния вожд.

Светлините бяха заслепяващи, движението натоварено. Вегас е жена, помисли тя, донякъде лекомислена, донякъде измамна, дръзка, безсрамна, прелъстителна.

— Толкова е… Много — промълви Дарси.

— И винаги има още. „Стрип“ е през няколко преки, широк е няколко преки, ала всеки сантиметър мирише на пари. Хазартът е сърцевината на всичко, но не е единственото в този град. Филмови звезди, циркови представления, сватбени камбани, детски площадки — Мак обърна поглед назад, към широкия издигащ се двоен свод на „Команч“. — Преди пет години достроихме хиляда стаи. Можем да добавим още хиляда, и пак ще ги напълним.

— Това е огромна отговорност — да ръководиш предприятие от такъв мащаб.

— На мен ми харесва.

— Предизвикателството ли? Или властта? Или вълненията?

— Всичко — обърна се и я хвана за ръка.

В бара не бе стигнал по-далеч от лицето й. Тези нейни очи сякаш винаги първи приковаваха съзнанието му. Сега забеляза блестящото великолепие на сакото и и подканящата червенина на роклята.

— Трябваше да си открадна повече от два часа. Някой трябва да те разведе из града.

— Ще се радвам и на два часа. Къде ще отидем?

— Няма да успея да те разходя с кола в планината под лунна светлина, ала мога да те заведа на разходка в тунел, пълен с фантазии.

Поведе я по „Фримънт“, където улицата бе покрита и пълна със светлини. Над главите им се въртяха и пулсираха цветове, а неизменно присъстващият звън на игралните автомати създаваше чувство за музика, за карнавал. Дарси се удивляваше на спектакъла на багрите, наслаждаваше се на музиката и вървеше ръка за ръка с него в тази внезапна и неочаквана среща.

Той й купи сладолед и я накара да се засмее.

Тя се качи с него с асансьора до върха на „Стратосфера“, разтреперана от мисълта, че се издига в тази извисяваща се игла на края на „Стрип“. И въпреки че ахна, като видя ролерите на покрива, безмълвното предизвикателство в очите му я накара да влезе с него в една количка.

— Никога през живота си не съм карала ролер.

— Може за начало да се повозиш с шампион.

— Веднъж на един карнавал опитах увеселително влакче, но… — гласът й угасна. — Сигурен ли си, че това е безопасно?

— Почти всички, които се качват, слизат живи. Шансовете са добри — засмя се на ужасеното й изражение и се възползва — както бе възнамерявал — когато количката потегли рязко нагоре и Дарси се вкопчи в него. — Искам да те целуна.

— Добре, обаче можеше да го направиш и на земята — тя вдигна лицето си, което бе заровила във врата му.

— Не още — промълви Мак, ала хвана лицето й в длани. — Не още.

Дарси се усмихна успокоена и сърцето й отново започна да бие нормално.

— Не е толкова страшно. Не си представях, че може да е толкова хубаво и бавно.

После се спуснаха в свободно падане, от което стомахът й се залепи за ребрата, а в гърлото й запари нагорещен до бяло страх.

— Сега — и докато се носеха над края на света, Мак жадно улови устните й.

Тя не можеше да диша. Нямаше дъх дори колкото да изпищи. Те летяха, изстрелваха се нагоре, гмуркаха се надолу, пропадаха в празното пространство и отново изскачаха, а през всичкото това време устните му покоряваха нейните с целенасоченост, от която й се завиваше свят.

Скорост, светлини, писъци. И тази огнена буря, която не можеше да бъде угасена. Дарси се вкопчи в него, замаяна и безпомощна от възбуда и страх.

И му даде това, което той искаше — луда, полуужасена капитулация.

Когато количката рязко спря, главата й все още се въртеше. Пръстите й продължаваха да стискат сакото му, сякаш се бяха сраснали с него.

— Господи! — изтръгна се от устните й. — Никога не съм преживявала нищо такова — потрепери. — Може ли пак?

Мак се усмихна широко:

— Разбира се.

Когато отново излязоха на улицата, тя се чувстваше като пияна.

— О, това беше прекрасно. Свят ми се зави… — той обви ръка около кръста й и Дарси се засмя. — Часове наред няма да мога да вървя по права линия.

— Значи ще трябва да се облягаш на мен… Което беше част от моя план.

Тя отново се засмя и отметна глава да види блестящите цветове на фойерверките, които се разсипаха по черното небе.

— Всичко тук е толкова ярко, толкова дръзко. Нищо не е нито прекалено високо, нито прекалено голямо, нито прекалено бързо — обърна се към него. — Тук няма нищо невъзможно — обви ръце около врата му и го целуна със страст, която дълго бе чакала да бъде разбудена. — Искам всичко да направя. Искам да го направя по два пъти, после да избера най-хубавото и да го направя отново.

Мак плъзна ръце под сакото й и за свое удоволствие откри, че гърбът й бе гол.

— Имаме още малко време, преди да трябва да се връщам. Къде искаш да отидем?

— Ами… — очите й светеха с отражението на неона. — Никога не съм виждала екзотична танцьорка.

— А какво е второто ти желание?

— Просто се чудех как се чувства човек на някое от онези места, където жените танцуват полуголи и се извиват около пилони.

— Не, определено няма да те заведа на стриптийз.

— Виждала съм голи жени.

— Не.

— Добре — Дарси сви рамене и тръгна до него. — Просто някой друг път ще отида сама.

Той й хвърли един поглед и присви очи, но тя само му се усмихна лъчезарно. Винаги се бе гордял със способността си да разбира кога го блъфират. И кога срещу него има по-силни карти.

— Десет минути — процеди през зъби. — И докато сме вътре, няма да се обаждаш.

— Десет минути стигат — доволна от победата си, Дарси го хвана под ръка.

 

 

— Онази патриотична танцьорка беше много гъвкава — очарована от поредното си преживяване, Дарси влетя в кабинета на Мак. — Онази, с малкото знаме, увито около нея…

— Знам за коя говориш — всеки път, когато решеше, че я бе хванал натясно, помисли той, тя го объркваше. Ни най-малко не бе смутена или шокирана, по-скоро бе възхитена.

— Как се извиват около онзи пилон, сигурно трябва часове наред да са тренирали. А как владеят мускулите си, направо феноменално.

— Не мога да повярвам, че те оставих да ме убедиш да те заведа на такова място.

— Нямах представа.

— Очевидно.

— Имах предвид за теб — Дарси приседна на облегалката на един стол. Мак вече бе зад бюрото си, вгледан в екраните.

— Какво за мен?

— Че под тази изискана, любезна фасада всъщност в душата си ти си един задръстеняк.

Той я погледна. Не бе сигурен дали да се засмее, или да се обиди.

— Всеки, който използва думата „задръстеняк“, сам е задръстеняк.

— Никога не съм чувала такова нещо.

— Пише го някъде. Гладна ли си?

— Не особено — тя не можеше да седи на едно място и скочи да обиколи стаята. — Толкова хубаво си прекарах. Това е най-невероятният ден в живота ми, а напоследък имах доста невероятни дни. Всичко в мен кипи — Дарси обви ръце около себе си, сякаш да го задържи. — Мисля, че няма място за храна.

Докато се движеше, сакото й улавяше светлините; като милиони звезди и му напомняше за фойерверките. Ала лицето й — винаги лицето й — приковаваше вниманието му.

— Шампанско?

Тя се засмя — топъл, приятен звук.

— Винаги има място за шампанско. Представи си, аз да мога да кажа това! Сякаш всяка минута, когато съм тук, е поредното малко чудо.

Мак извади една бутилка от малкия хладилник зад мокрия бар и я отвори, без да сваля очи от нея. Дарси сияеше, помисли той — очите й, страните, устните. Всичко в нея сякаш пулсираше от енергия и свежа, безоблачна радост.

Да я вижда, да я усеща го възбуждаше, объркваше и обезкуражаваше. Бъди с мен, бе го помолила тя. А да бъде с нея, на разходка по пълната с хора улица, насаме в леглото, край осветената от свещи маса започваше да става плашещо жизненоважно.

Но Дарси сияеше. Как можеше да откъсне очи?

— Обичам да те виждам щастлива.

— Значи можеш да прекараш и една приятна нощ. Никога не съм била толкова щастлива — тя пое от него чашата, завъртя я между пръстите си и отпи. — Може ли да поседя с теб за малко тук, да погледам хората?

Наистина ли нямаше представа как му въздействаше?

— Стой колкото искаш.

— Ще ми кажеш ли какво виждаш, когато гледаш екраните? Аз не виждам нищо, освен хора.

— Проблеми, замисли, издайнически признаци.

— Какви са тези издайнически признаци?

— Всеки ги има. Жестове, повтарящи се навици, които показват какво става в главата ти — усмихна й се. — Когато си нервна, ти сплиташ пръсти. Това ти помага да не започнеш да си гризеш ноктите. Когато се съсредоточаваш, накланяш глава надясно.

— Аха. Както ти пъхаш ръце в джобовете си, когато си ядосан, за да не удариш някого.

Мак вдигна вежди:

— Добре.

— Лесно е, когато наблюдаваш шепа хора, обаче ако са толкова много… — посочи към екраните. — Как ги следиш всичките?

— Човек се научава какво да гледа. Това е само за осигуровка. Първата защита срещу майсторите на измамата е дилърът — той застана зад нея и сложи ръка на рамото й, така че и двамата да могат да гледат. — После идват салонният управител, управителят на казиното, отговорникът на смяната. И над всичко е погледът отгоре.

— Това ли?

— Не, това е нещо съвсем дребно. Имаме контролна зала със стотици екрани като тези. Персоналът там наблюдава казиното от всички ъгли и има връзка по радиото със салонните управители, с управителя на казиното и отговорниците на смените. Ако забележат някой фокусник…

— Някой какъв?

— Някой с бързи и ловки пръсти. Получава например шестица и осмица, скрива ги в ръкава си и ги сменя с дама и асо за блекджек. Измамничеството е голям проблем, напоследък повече, отколкото когато се е играело с фалшиви зарове и карти. Вече мислим да включим персонални компютри.

Персонални компютри, помисли Дарси, ловки фокусници. Нямаше ли това да е един прекрасен фон за роман?

— Какво правите, когато хванете някой измамник?

— Показваме му вратата.

— И това е всичко?

— Нали не си отива с нашите пари.

Студенината в гласа му я накара да погледне към лицето му.

— Сигурна съм — промълви тя.

— Ние играем чисто, камерите в казиното и на касите помагат всичко да е честно. Ала банката винаги има предимство. Не е трудно да спечелиш пари в „Команч“, но имаш малък шанс да ги задържиш.

— Защото искаш да продължаваш да играеш — това Дарси го разбираше. Бе толкова трудно да спреш, когато имаш шанс за още.

— И колкото повече играеш, толкова повече връщаш.

— Обаче си струва, нали? Ако ти е приятно. Ако това те прави щастлив.

— Стига да знаеш какво рискуваш — Мак я издърпа да стане и видя, че тя разбираше, че вече не говорят за рулетки и игрални автомати.

— Опасността е част от удоволствието — той взе чашата от ръцете й, остави я настрани и сърцето й започна да се блъска в гърдите. — Както и чувството за грях. Започва да ти се услажда.

— И защо да спреш след първата или втората хапка, когато можеш да имаш всичко, което искаш? — погледът му обходи лицето й, задържа се върху устните, после се спусна по-надолу. — Свали си сакото.

— Ние сме в твоя кабинет.

Очите му отново се върнаха към нейните. Усмивката му беше бавна и опасна.

— Пожелах те тук още първия ден, когато дойде. Сега ще те имам тук. Свали си сакото.

Дарси като хипнотизирана съблече сакото и го пусна да падне като цветно езеро на облегалката на стола. Усети се, че бе сплела пръсти, откъсна ги и се усмихна.

— Нямам нищо против да си нервна. Това ми харесва. Възбуждащо е да знам, че малко се страхуваш, ала когато те докосна, ще дадеш — протегна ръка да си поиграе с яркочервената презрамка на рамото й. Роклята прилепваше към всяка крива на тялото. — Какво имаш отдолу, Дарси?

Дъхът й бе накъсан.

— Почти нищо.

Очите му светнаха като удар на мечове под слънцето.

— Този път не искам да бъда нежен. Ще рискуваш ли?

Тя кимна. Би му отговорила, но Мак вече я привличаше към себе си. Устните му бяха гладни и с вкус на такава неподправена страст, че Дарси можеше само да й се удивлява.

След това той я смъкна на пода и това само по себе си я накара да ахне. Ръцете му я завладяха, и тялото, и съзнанието — спуснаха се върху нея, взеха я, притежаваха я, разпалиха буря от усещания.

Всичко, което тя можа да помисли, бе, че това приличаше на онази количка, на онова бързо и безразсъдно спускане. Отдаде се на ликуването, свали нетърпеливо сакото му, издърпа ризата, а блъскащият се в нея пулс сякаш крещеше: „Бързай, бързай, бързай…“

Мак смъкна надолу роклята й, Дарси простена и звукът се разля в кръвта му. Гърдите й бяха малки и твърди и когато устата му се изпълни с техния вкус, тя впи юмруци в косата му, подканяйки го да вземе още. Отчаяно копнееше за плът, нейната плът и впи зъби докато Дарси се заизвива под него. Накъсаното й дишане отекваше като барабанни удари в ненаситното му желание.

Ала и това не бе достатъчно. Устните му се спуснаха надолу и мускулите й завибрираха под езика му, тялото й трептеше под безмилостните му длани. Той задъхано повдигна бедрата й.

От гърлото й се изтръгна вик. Всичко в нея пламна и я разтърсиха толкова силни усещания, та за момент й се стори, че направо ще я разкъсат на парчета. Надигна се гореща вълна на удоволствие, която я подхвърли нагоре, после я запокити в бездната. Дарси безпомощно закри очите си с ръце и се остави на водовъртежа.

Когато й се струваше, че не може да има повече, Мак безмилостно я понесе към следващия връх.

Тя лежеше безсилно, докато той смъкна останалите й дрехи. Кожата й блестеше под светлините, зачервена и влажна. Устните й бяха подпухнали от целувки. Когато я повдигна, главата й падна назад и не му остави друг избор, освен да се нахвърли върху меките й устни.

— Остани с мен — отрони Мак и се нахвърли върху шията й, върху раменете.

Размърда се, намести я върху себе си и я привлече, докато тази великолепна топлина го обгърна. Дарси простена — дълго, дълбоко и накъсано. Той видя как отблясъците на удоволствието пробягаха по лицето й и осветиха замъглените й очи, които се отвориха и се спряха върху неговите.

— Вземи каквото искаш — дланите му се плъзнаха нагоре по тялото й и покриха гърдите.

Тя вече се движеше. Тялото й не можеше да се спре. Това самообладание, тази власт, тази енергия изискваха движение. Истинско мъчение. Дарси се изви назад и се доведе до лудост.

Всичко в нея бе толкова ярко, толкова блестящо безразсъдно и дръзко, както светът, в който живееше сега. Свят, в който нищо не бе прекалено голямо, нито прекалено бързо, нито прекалено много.

Мак трепереше под нея. Ръцете му грубо сграбчиха бедрата й. Обзе я нова възбуда — от съзнанието, че го взема със себе си към върха.

Остани с мен, бе помолил той. А тя от всичко най-много искаше да се подчини.

И когато удоволствието я събори, когато Дарси се разтопи върху него, Мак я претърколи, гмурна се и изля сърцето си в нея.