Нора Робъртс
Джакпот (8)

Осма глава

Пред следващите два дни Дарси се съсредоточи върху писането. За пръв път през живота си, реши тя, щеше да прави това, което искаше, и тогава, когато искаше. Ако имаше настроение да работи до три през нощта и после да спи до обед, нямаше кой да критикува навиците й. Вечеря в полунощ? Защо не?

Това сега бе неин живот и някъде през първите трескави часове Дарси осъзна, че най-накрая го живее.

Дениъл щеше да й липсва. Предишният ден той бе отпътувал на изток с обещанието непрекъснато да я държи в течение за инвестициите, които прави. Бе я поканил винаги, когато пожелае, да идва в дома му в Хайанис Порт.

Тя имаше намерение да се възползва от поканата. Много бе заобичала Макгрегърови. Това бяха сърдечни, щедри и приятни хора — дори ако един определен член на този клан бе нагъл, оскърбителен и вбесяващ.

Той наистина си мислеше, че като й изпраща цветя, ще си изкупи вината. Изсумтя и погледна към великолепния букет от три дузини сребристобели рози, които бе помолила разносвача да остави на масичката в хола. Това бяха най-красивите цветя, които някога бе виждала — Мак без съмнение го знаеше, напомни си Дарси, за да не се размекне сърцето й, и седна пред бюрото.

Не му бе благодарила за тях, нито за сладката кошничка с маргаритки, която стоеше весело на лавичката в банята, нито за вазата с очарователни екзотични цветове, която красеше бюрото й в спалнята.

Първи пристигнаха розите, спомни си тя, като барабанеше с пръсти по бюрото. Не бе минал и час, откак влетя в стаята си след разговора с Мак, и разносвачът почука на вратата. Бележката в букета съдържаше любезно извинение, на което Дарси без труд не обърна внимание.

И си бе лично нейна работа, че прибра картичката в чекмеджето с бельото си.

Следващия ден дойдоха маргаритките, с молба да му се обади, когато има време. Пъхна в чекмеджето и тази картичка и не обърна внимание на молбата… Както и на настойчивото чукане на вратата предишната вечер.

Тази сутрин бяха орхидеи и хибискус с много по-рязка заповед:

„По дяволите, Дарси! Отвори вратата.“

С кратък и безрадостен смях включи компютъра. Нямаше да отвори вратата, не и на него. Нито в пряк, нито в преносен смисъл — нито вратата на стаята си, нито на сърцето си. Бе не просто унизително, че се бе влюбила в него, бе… Типично, помисли тя и стисна зъби.

Жалка, самотна жена среща изискан, красив мъж и се просва в краката му.

Е, сега се бе изправила, нали? Можеше да й изпраща цели градини с цветя, топове бележки, ала това нямаше да промени нищо.

Сега Дарси имаше цел. Щом довършеше ръкописа на книгата си, щеше да отиде в някоя агенция за недвижими имоти. Имаше намерение да си купи къща — голяма, с пясъчен цвят, обърната към безкрайната мистерия на пустинята и величествените планини.

Това, че се установяваше тук, нямаше нищо общо с Мак, каза си тя. Тук й харесваше. Обичаше горещите ветрове, безкрайната пустиня, пулса на живота и обещанията, туптящи във въздуха. Лас Вегас бе най-бързо растящият град в САЩ, нали? И се смяташе, че бе един от най-приятните за живеене.

Така пишеше в лъскавия хотелски справочник на тоалетната й масичка.

Защо да не живее тук?

Когато телефонът иззвъня, Дарси само се намръщи. Ако Мак мислеше, че има и най-малкото желание да говори с него, трябваше да помисли отново. Обърна гръб на телефона, раздвижи рамене и потъна в книгата.

 

 

Мак неспокойно крачеше из кабинета си, докато майка му преглеждаше разпечатката на резервациите за следващите шест месеца.

— Чудесен списък.

— Мммм… — не можеше да се съсредоточи и това го вбесяваше.

Бе искал само да я предупреди за склонността на дядо си да прави заговори и планове. За нейно добро, помисли той, като обикаляше от прозорец към прозорец, сякаш търсеше по-добър изглед. И нееднократно й се извини. А тя не прояви дори любезността да приеме извиненията му.

Малко, много малко му оставаше да използва своята кодова карта и да заобиколи контрола на личния й асансьор. Но това, напомни си Мак, би било непростимо смущаване на нейното спокойствие и нарушаване на отговорностите му в „Команч“.

Ала какво, по дяволите, правеше Дарси в този апартамент? След онази закуска нито веднъж не бе яла навън, не бе стъпила нито в казиното, нито в някой от салоните.

Мусеше се. Това бе толкова некрасиво, реши Мак и самият той малко се намуси.

— Така ми се полага, задето се опитах да се погрижа за нея.

— Какво? — вдигна поглед Серина и поклати глава. Много добре знаеше, че през последния един час синът й почти не я забелязваше. — Мак, какво има?

— Нищо. Искаш ли да видиш графика на развлекателните програми?

Тя вдигна вежди и размаха разпечатката:

— Гледам го.

— А… Добре — той отново се обърна да се мръщи на прозореца.

Серина с въздишка остави листите.

— Можеш да ми кажеш какво те безпокои. Все едно, няма да те оставя на мира, докато не науча.

— Кой би помислил, че може да е такъв инат? — избухна той и се извъртя към нея. — Ако е толкова опърничава, как така са я командвали?

— Хм… — Серина се облегна назад и кръстоса крака. Жените рядко изкарваха Мак от нерви, помисли тя и го прие за много добър знак. — Доколкото разбирам, говориш за Дарси.

— Разбира се, че говоря за Дарси! — в очите му се надигна безсилен гняв. — Не знам какво, по дяволите, прави, заключена ден и нощ в този апартамент.

— Пише.

— Какво пише?

— Книгата си — обясни Серина търпеливо. — Опитва се да довърши първата чернова на своята книга. Иска да го е направила, преди да започне да си търси издател.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза. Вчера пихме чай в нейния апартамент.

Мак трябваше да извика на помощ цялата си воля, за да не зяпне.

— И тя те пусна?

— Разбира се, пусна ме. Уговорих я малко да си почине. Дарси е много дисциплинирана млада жена и твърдо е решила да го направи. Освен това е талантлива.

— Талантлива ли?

— Убедих я да ми позволи да прочета няколко страници от книгата, която е завършила миналата година — устните й се разтеглиха в доволна усмивка. — Много впечатляващо. И занимателно. Това изненадва ли те?

— Не — той осъзна, че не го изненадва, ни най-малко. — Значи работи.

— Точно така.

— Това не е извинение да бъде груба.

— Груба? Дарси?

— Омръзна ми да не ми говори.

— Тя не ти говори? Какво си направил?

Мак стисна зъби и хвърли на майка си един изпепеляващ поглед.

— Защо реши, че съм направил нещо?

— Скъпи… — тя стана и се приближи до него, за да го погали по бузата. — Колкото и да те обичам, ти си мъж. И така, какво си направил, че толкова си я разстроил?

— Просто се опитвах да й обясня самия Макгрегър. Заварих ги да си шушукат и дядо започна да ми опява защо не съм заведял това прекрасно младо момиче на разходка с кола на лунна светлина. Нали го познаваш.

— Да, познавам го — Дениъл Макгрегър, „Дискретният“, помисли Серина с лека въздишка. — И как точно се опитваше да й го обясниш?

— Казах й, че той иска внуците му да се изпоженят, да се укротят и да започнат да произвеждат малки Макгрегъровчета. Извиних се заради него и й обясних, че аз не съм тръгнал да се женя и тя не бива да го приема много на сериозно.

Серина отстъпи крачка назад, за да погледне по-добре своя първороден син.

— А беше такова умно дете…

— Само мислех за нея — оправда се той. — Предположих, че се опитва да я улови в капана си. Откъде можех да знам, че Дарси го е помолила да се срещнат по работа? Признавам, че оплесках нещата — пъхна ръце в джобовете си. — Извиних й се, няколко пъти. Изпращах й цветя, звънях й… Обаче тя не вдига проклетия телефон. Какво, по дяволите, трябва да правя? Да пълзя в краката й ли?

— Може и да ти се отрази добре — забеляза Серина и избухна в смях, като го чу как изсъска. — Мак… — нежно хвана с две ръце лицето му. — Защо толкова се тревожиш за това? Имаш ли чувства към Дарси?

— Не ми е безразлично какво ще се случи с нея. Та тя се озова тук като беглец, за бога. Има нужда от някой, който да се грижи за нея.

Серина не откъсваше поглед от очите му.

— Значи чувствата ти към нея са… братски?

Мак се поколеба само секунда по-дълго от необходимото.

— Трябва да бъдат.

— А такива ли са?

— Не знам.

Серина с любов вплете пръсти в косата му.

— Може би трябва да разбереш.

— Как? Тя не иска да говори с мен.

— Един мъж, в чиито вени тече кръвта и на Макгрегър, и на Блейд, не може да позволи нещо като заключена врата да го спре задълго — усмихна се и силно го целуна. — Аз залагам на теб.

 

 

Дарси затвори очи и се опита да си представи сцената, преди да я облече в думи. Сега, най-после, въпреки че зад всеки ъгъл дебнеше опасност, двамата й главни герои щяха да се съберат. Нямаше повече да пренебрегват жизненото и първично привличане, нямаше повече да се съпротивляват на желанията, които кипяха в кръвта им и караха сърцата им да тръпнат. Сега бе моментът. Трябваше да бъде сега.

Стаята бе студена и миришеше на влага, която пращящият огън още не бе успял да разсее. През прозореца струеше синкавото сияние на зимната луна.

Той щеше да я докосне. Как щеше да я докосне? Да я погали по бузата? Дъхът й щеше да заседне в гърлото, да затрепти върху устните й. Щеше ли тя да почувства топлината на тялото му, когато той я привлечеше към себе си? Щеше ли това да е последната мисъл, която щеше да мине през ума й, преди устните му да се спуснат и да уловят нейните?

Безумие, помисли Дарси. И тя щеше да го приеме с радост.

Все още със затворени очи, остави думите да се изливат върху страницата. Внезапният звън на телефона бе толкова рязък и не на място в нейната студена хижа в планината, че Дарси грабна слушалката, без да се замисля.

— Да, да, ало?

— Здравей, Дарси — гласът бе строг, безспорно раздразнен и прекалено познат.

— Джералд… — страстта и обещанието на сцената изчезнаха и се смениха с нервност. — Ъъъ… как си?

— Как очакваш да бъда? Ти ми причини големи неприятности.

— Извинявай… — извинението бе машинално и я накара да трепне в момента, в който се отрони от устните й.

— Не мога да си представя какво си мислиш. Ще поговорим за това. Дай ми номера на стаята си.

— Номера на стаята ми ли? — нервността й моментално премина в паника. — Къде си ти?

— Във фоайето на това нелепо място, в което си решила да отседнеш. Повече от неудачно… Което би трябвало да очаквам, като се има предвид поведението ти напоследък. Но веднага ще оправим това. Номерът на стаята ти, Дарси?

Нейната стая? Нейното убежище. Не, не, нямаше да му разреши да нахлуе тук.

— Аз… Аз ще сляза — отговори тя бързо. — Долу има места за сядане. Вляво от рецепцията, в главното фоайе. Виждаш ли?

— Трудно бих могъл да не видя. Не се мотай.

— Няма, веднага слизам.

Дарси затвори телефона и се отблъсна от бюрото. В нея се надигна отчаяние, ала тя решително го потисна. Джералд не можеше да я накара да направи нищо, което Дарси не искаше да направи. Тук той нямаше власт, нямаше контрол. Не можеше да има нищо, освен ако тя не му го дадеше.

Но ръката, с която взе чантата, не бе напълно сигурна. По пътя към асансьора краката й се мъчеха да затреперят. През целия път надолу внимаваше коленете й да не се блъснат едно в друго.

Фоайето бе пълно с хора, семейства туристи, които се разхождаха да хвърлят монети в основата на водопада или да видят представлението в открития амфитеатър. Гости на хотела пристигаха и си заминаваха. Други, съблазнени от звъна на игралните автомати, бързаха към казиното.

Джералд седеше на един от фотьойлите близо до бълбукащото езерце. Тъмният му костюм беше безупречно изгладен, строгото му, красиво лице бе сериозно, а очите му подигравателно оглеждаха движението край него.

Изглеждаше преуспял, помисли Дарси. Отделен от хаотичния водовъртеж наоколо. Студен. Всъщност, точно студеният му характер винаги я бе плашил.

Когато се приближи към него, той обърна глава, плъзна очи по нея със смесица от изненада и неодобрение на светлозелените й шорти и оранжевата блуза и се изправи.

Маниери, помисли тя. Винаги бе имал отлични маниери.

— Предполагам, че имаш обяснение за всичко това — посочи към един фотьойл.

Жестът бе просто един от начините да я държи под контрол. „Седни, Дарси.“ А тя винаги безмълвно се бе подчинявала.

Този път остана права.

— Реших да се преместя.

— Не ставай смешна — махна пренебрежително с ръка, хвана я здраво за рамото и безцеремонно я настани на фотьойла. — Имаш ли представа в какво неудобно положение ме постави? Да се измъкнеш посред нощ от града…

— Не съм се измъкнала — разбира се, че беше, помисли Дарси.

Джералд просто вдигна вежди, като възрастен към дете.

— Замина, без да се обадиш на никой. Постъпи безотговорно, което отново би трябвало да очаквам. Да тръгнеш на такова пътешествие без никакъв план. Какво смяташе, че ще постигнеш?

Бягство, помисли тя. Приключение. Живот. Сплете пръсти, отпусна ги в скута си и се опита да говори спокойно.

— Аз не тръгвах на пътешествие. Аз си заминавах. Нищо не ме свързва с Тейдърс Корнърс.

— Това е твоят дом.

— Вече не.

— Не бъди по-глупава, отколкото е необходимо. Имаш ли представа в какво положение ме постави? Откривам, че годеницата ми е заминала…

— Аз не съм твоя годеница, Джералд. Преди известно време развалих годежа.

Очите му дори не трепнаха.

— Аз бях повече от търпелив, дадох ти време да се осъзнаеш и да успокоиш нервите си. А ето как се държиш ти. Лас Вегас, за бога! — прилежно облегна ръце на коленете си и се наведе напред. — Хората вече клюкарстват за теб. А това се отразява зле върху мен. Разнасят те по новините на всички национални медии, нещо като чудо за три дни.

— Аз спечелих почти два милиона долара. Това е новина.

— От хазарт — саркастично подметна той и отново се облегна назад. — Аз, разбира се, ще се справя с пресата. Интересът скоро ще отмре, и е проста работа да придадем някакъв положителен нюанс на инцидента, да прикрием мръсотията.

— Мръсотия ли? Аз пуснах пари в един игрален автомат и ударих джакпота. Какво мръсно има в това?

Джералд я удостои с един уморен поглед.

— Не бих очаквал от теб да разбираш идеята, скрита под това. Поне невинността ти прави чест. Ще уредим парите да бъдат прехвърлени…

— Не — сърцето й бе започнало да се блъска в гърлото.

— Не можеш да ги оставиш в Невада. Моят брокер ще ги инвестира както трябва. Ще се погрижим да получаваш хубава ежемесечна сума от лихвите.

Ежемесечна сума, помисли Дарси през глухото бръмчене в главата си. Сякаш бе дете, на което можеше да се отпуснат джобни пари и внимателно да се следи как ги харчи.

— Те вече са инвестирани. Господин Макгрегър, Дениъл Макгрегър ги движи.

В очите му се изписа възмущение. Бързо я хвана за ръката.

— Боже мой, Дарси, да не би да искаш да ми кажеш, че си дала повече от един милион долара на един непознат?

— Той не е непознат. И всъщност засега са малко по-малко от милион. Има данъци, ежедневни разходи.

— Как можеш да бъдеш толкова глупава? — Джералд повиши глас и тя стреснато се сви. В погледа му гореше отвращение. — Помисли само. Всеки глупак може да го види. Макгрегър има финансово участие в този хотел. А сега е прибрал парите, които си получила точно от неговия хотел.

— Не съм глупава — отвърна Дарси тихо. — А Дениъл Макгрегър не е крадец.

— Моят адвокат ще оформи необходимите документи за прехвърляне на средствата… На каквото е останало от тях. Трябва да действаме бързо — той погледна часовника си. — Ще трябва да му се обадя вкъщи. Неудобно е, ала нищо не може да се направи. Иди си събери багажа, докато се оправя с последната каша, която си надробила. Колкото по-бързо се върна у дома си, толкова по-бързо могат да се възстановят пораженията.

— За парите ли дойде, Джералд, или за мен? — тя размърда ръката си в неговата, после я остави да лежи неподвижно. Никога не можеше да спечели с физическо привличане, затова съсредоточи усилията си върху думите. — Струваше ми се, че след като си разбрал къде съм, в твоя стил би било да ми се обадиш и да ме изкомандваш да се върна у дома. Не би си направил труда да разместиш натоварения си график и да пристигнеш лично. Не би изпитал потребност от това. Би бил толкова сигурен, че щом щракнеш с пръсти, аз ще подвия опашка и ще дотичам обратно.

— Сега нямам време за това, Дарси. Върви си събери багажа и се облечи с нещо подходящо за пътуване.

— Никъде няма да отида.

Той ядно заби пръсти в нейните и рязко я издърпа на крака.

— Прави, каквото ти се казва. Веднага. Няма да търпя да ми правиш сцени пред хората.

— Тогава си отивай, иначе ще получиш своята сцена.

Една ръка леко се отпусна на рамото й. Още преди да чуе гласа, тя знаеше, че това бе Мак.

— Някакъв проблем ли има тук?

— Не — не го погледна. Не можеше. — Джералд, това е Мак Блейд. Той е управител на „Команч“. Мак, Джералд тъкмо си тръгваше.

— Довиждане, Джералд — произнесе Мак любезно, с едва доловими остри нотки в гласа. — Струва ми се, че дамата би желала да й пуснете ръката.

— Нито Дарси, нито аз имаме нужда от вашата намеса.

Мак пристъпи напред, докато се оказаха лице в лице.

— Още не съм започнал да се намесвам, но с удоволствие бих го направил — усмивката му бе убийствена. — Всъщност, с нетърпение чаках тази възможност.

— Недей! — Дарси, по-скоро ядосана, отколкото уплашена, се вмъкна между тях. — Аз съм съвсем способна да се справя сама с проблемите си.

— Това ли си намислила, Дарси? — Джералд я погледна с отвращение. — Да се оставиш да бъдеш прелъстена от този… Господин? Да се заблуждаваш, че той би искал от теб нещо повече, освен да ти измъкне парите, които си му взела, и между това някакъв евтин секс?

Тя долови раздвижване зад себе си, усети, че Мак бе готов за атака и бързо хвана ръцете му.

— Моля те, недей. Моля те — мускулите му вибрираха под пръстите й. — Няма да помогне. Моля те.

Не обръщаше внимание на любопитните погледи на околните, които се правеха, че не ги гледат. Може би помагаше, съвсем мъничко, че гърбът й бе притиснат към твърдите гърди на Мак. Ала Дарси знаеше, че сега трябва да се справи сама. Иначе никога нямаше да успее да го стори.

— Джералд, какво правя, къде го правя и с кого, изобщо не те засяга. Извинявам се, че някога се съгласих да се омъжа за теб. Опитах се да поправя грешката си, но ти не искаше дори да ме чуеш. Освен за това, нямам за какво друго да съжалявам — пое въздух да се успокои и видя как той стисна челюсти.

Разбра, че му се искаше да я удари и откри, че не бе изненадана. Ако не бе намерила смелостта да избяга, щеше да се стигне и до юмруци, не само до думи. Рано или късно сплашването нямаше да бъде достатъчно. Бе толкова сигурна в това, че то й даде волята да довърши:

— Ти ме командваше и манипулираше, защото можеше. Затова и искаше да се ожениш за мен, поне отначало. След това настояваше, защото не можеше да приемеш някаква незначителна дребна женичка да ти откаже… И да трябва да обясняваш на съседите, че е развалила годежа.

Лицето му стана студено като камък.

— Нямам намерение да стоя тук, докато обсъждаш на всеослушание личните ни отношения.

— Свободен си да си отидеш, когато пожелаеш. Ти дойде тук, защото аз изведнъж станах някаква незначителна женичка с много пари. Това вдига залога. Пресата също. Сигурна съм, че някой и друг предприемчив журналист вече е стигнал до Трейдърс Корнърс и няма да му отнеме много време да разбере, че някога сме били сгодени. Ще ти бъде неприятно, ала нищо не може да се направи. Сега ти казвам, и не мога да го кажа по-ясно, че никога няма да сложиш ръка на мен или на моите пари. Че никога няма да се върна. Сега аз живея тук и това ми харесва. Ти не ми харесваш и осъзнавам, че никога не си ми харесвал.

Джералд рязко отстъпи от нея.

— Чак сега разбирам, че ти не си такава, за каквато съм те мислил.

— Не мога да ти кажа колко щастлива ме прави това. Откажи се, Джералд — посъветва го тя тихо. — И си върви.

Той наклони глава и изгледа и нея, и Мак с еднакво презрение.

— Доколкото виждам, вие двамата добре си подхождате, и един на друг, и на това място. Ако споменеш името ми пред пресата, ще бъда принуден да взема мерки по съдебен път.

— Не се безпокой — промълви Дарси, докато Джералд се отдалечаваше. — Струва ми се, че вече съм забравила името ти.

— Добре свършено — Мак не се сдържа, наведе глава и я целуна по челото.

Тя само затвори очи.

— Както и да е свършено, вече мина. Благодаря, че ми предложи помощта си.

— Ти май нямаше нужда от нея — но сега започваше да трепери. — Ела да те заведа горе.

— Знам пътя.

— Дарси… — обърна я към себе си и сложи ръце на раменете й. — Не ми достави удоволствието да му разбия физиономията. Дължиш ми поне това.

Тя изобрази нещо, което трябваше да мине за усмивка.

— Добре. Аз винаги си плащам дълговете.

Докато я водеше към асансьора, държеше ръката си на рамото й. Инстинктивно плъзна длан нагоре-надолу да успокои треперенето.

— Получи ли цветята ми?

— Да, много са хубави — за негово удоволствие, гласът й стана надуто официален. — Благодаря.

Той използва картата си, за да стигне до нейния етаж.

— Майка ми ми каза, че работиш.

— Така е.

— Значи… Причината да не отговаряш на обажданията ми и да не ме пускаш в стаята си е, че работиш. Не защото си ми сърдита.

Дарси се размърда притеснено.

— Аз не се сърдя. Обикновено.

— Ала за мен правиш изключение.

— Предполагам.

— Добре. Имаме две възможности. Можеш да ми простиш, задето бях… Мисля, че го каза „нагъл“ и „оскърбителен“, или ще съм принуден да настигна Джералд и да си го изкарам на него.

— Не би го направил.

Мак се усмихна мрачно.

— Бих.

Тя се обърна към него и продължи да го гледа, дори след като се отвориха вратите на асансьора.

— Би го направил — реши Дарси с нещо средно между потрес и ужасено удоволствие. — Това не би разрешило нищо.

— Но би ми било толкова приятно. Е, ще ме поканиш ли да вляза, или да ходя да го намеря?

Тя вдигна рамене и се опита да не се радва.

— Влез. И без това сигурно съм прекалено разстроена, за да работя.

— Благодаря — той погледна към бюрото. — Как върви?

— Много добре.

— Майка ми казва, че си й разрешила да прочете две страници.

— Майка ти така ме помоли, че ми беше трудно да й откажа. Искаш ли нещо за пиене? Кафе?

— В момента нищо. Ще ми позволиш ли и на мен да прочета нещо?

— Когато книгата излезе, ще можеш да я прочетеш цялата.

Мак премести поглед от бюрото към лицето й и с облекчение забеляза, че цветът й се бе върнал. Там, долу, му се бе сторила прекалено бледа и прекалено крехка.

— Мога и аз да те помоля така, че да ти е трудно да ми откажеш. Това се предава по наследство. Ала в момента си малко разстроена, така че ще изчакам.

— Това е просто реакция — Дарси обви ръце около себе си. — Когато Джералд позвъни, аз се уплаших.

— Но слезе долу и се срещна с него.

— Това трябваше да бъде направено.

— Можеше да ми се обадиш. Нямаше нужда да го правиш сама.

— Трябваше. Трябваше да знам, че мога. Сега ми изглежда глупаво, че изобщо съм се страхувала от него. Всъщност е толкова жалък — досега не го бе разбирала, помисли тя. Не бе виждала жалкия човек под външността на грубияна. — Но пък ако не се бях страхувала, сега нямаше да съм тук. Можеше да не те срещна. Трябва да съм му благодарна за това — сключи ръце. — Благодаря ти, че не го удари, след като те обиди.

Очите му оставаха приковани към лицето й.

— Нямаше да го ударя заради мен.

Чувствата преливаха в очите й.

— Когато дойде, разбрах, че всичко ще бъде наред. Че аз ще бъда наред. И вече не се страхувах. Той си помисли, че ние сме… Радвам се, че така си помисли, защото никога не съм му позволявала да ме докосне. А Джералд реши, че ти си го правил.

Мак знаеше, че ще е грешка да се приближи до нея. Шансовете бяха неблагоприятни и за двамата.

— Още дълго ще беснее заради това. Почти толкова хубаво е, колкото ако го бях ударил.

Топлината, която се разливаше в гърдите й, бе почти болезнена.

— Доволна съм, че беше там.

— Аз също. Нали пак сме приятели?

Върховете на пръстите му докоснаха бузата й. Дъхът й заседна в гърлото и затрептя върху устните й.

— Това ли искаш да бъдем?

Очите й бяха големи и тъмни. Устните й се разтвориха в очакване, в покана. Неустоими.

— Не съвсем — прошепна той и се наведе към нея.

Сега Дарси знаеше какви мисли се блъскат в главата в последните мигове преди срещата на устните. Диви и отчаяни образи, толкова смели и преплетени, че нямаха име. Повдигна се на пръсти и тялото й се притисна към неговото, ръцете й се плъзнаха по гърдите му да обхванат раменете. Хвърли се през глава в изумително ярките цветове и форми.

Устните й бяха толкова нетърпеливи, толкова меки, топли и всеотдайни. Мак искаше още от тях. Тялото й бе толкова тъничко, толкова податливо, толкова готово. Искаше го цялото. Желанието бе огромно, неподправено като стон и той с мъка се овладя.

— Дарси… — опита се да я пусне, закле се, че ще го стори, ала ръцете й се обвиха около врата му.

— Моля те — гласът й бе дрезгав и пресекващ от нетърпение. — О, моля те. Докосни ме.

Прошепнатата молба бе прелъстителна като прошумоляване на черна коприна. Страстта нахлу в тялото му, забуча в главата му, запулсира в слабините.

— Докосването няма да е достатъчно.

— Можеш да имаш достатъчно — би могла да се удави в това желание, помисли трескаво тя. Вече бе потънала в него. — Прави любов с мен — гласът й звучеше отчаяно и много отдалеч. Устните й обходиха лицето му и се разтопиха върху неговите. — Отнеси ме в леглото.

Това бе и молба, и предложение. Всичко в него откликна и на двете.

— Искам те — отскубна устни от нейните и ги притисна към шията й. — Ненормално е да те искам толкова.

— Не искам да бъде нормално. Не искам ти да си нормален. Само веднъж… Бъди с мен.

Мак се пусна по нанадолнището. Грабна я на ръце и видя как очите й станаха златисти от предчувствието. Това, че Дарси тежеше малко по-малко от едно пиле, го ужаси.

— Няма да ти причиня болка.

— Не ме интересува.

Но него го интересуваше. Понесе я нагоре по стълбите.

— Първия път, когато те донесох тук, се чудех за теб — коя си, откъде си — положи я на леглото и прокара пръсти по шията й. — Какво да правя с теб… Все още не съм решил.

— Когато се свестих и те видях, помислих, че сънувам — вдигна ръка към бузата му. — Част от мен все още мисли така.

Той притисна устни към дланта й.

— Ако поискаш, ще спра — отново улови устните й и потъна в тях. — За бога, не го искай.

Как би могла? Защо би го направила, когато под кожата й танцуваха нерви, удоволствие и желание? Ръцете му вече разбуждаха малки пламъчета в тялото й. Устните му поглъщаха нейните, сякаш в тях имаше някаква жизнена сила, за която Мак копнееше.

Копнееше.

Никой никога не я бе карал да се чувства така желана.

Пръстите му се плъзгаха по нея, сякаш я намираше нежна, неповторима. И когато ръката му се затвори над гръдта й, в съзнанието й не остана нищо.

Тя бе непоносимо отзивчива, тялото й се извиваше, даваше, подканяше го да направи всичко, което иска. Внимателно, заповяда си той, тук върви внимателно.

Докато отваряше блузата й и търсеше топлата гладка кожа, замая съзнанието й — и своето — с целувки.

Треперенето й го възбуждаше, почти животински. Всяко потрепване на мускулите й бе едно чудо, което трябваше да бъде уловено и после вкусено. Защото Мак откри, че можеше да вкуси тази кожа, извиваща се неуловимо над сутиена, аромата на шията й, където пулсът биеше толкова силно и бързо.

Повдигна я към себе си, без да престава да целува устните й, и смъкна блузата от раменете й.

Дарси колебливо посегна към копчетата на ризата му. Искаше да го докосне, да го види. Да го познае. Когато белите й ръце се допряха до тъмнозлатистите му гърди, от нея се изтръгна стон на замаяно удоволствие.

Толкова е силен, помисли тя, очарована от играта на мускулите под върховете на пръстите й. Толкова твърд и силен. И мъжествен. Наелектризирана, Дарси се наведе напред да притисне устни към рамото му, да поеме вкуса му.

Мак почувства как в него се надига нещо като ръмжене и едва подтисна внезапното яростно желание да я погълне. Вместо това хвана с две ръце лицето й, като я наблюдаваше и я изпиваше с поглед, докато устните му отново уловиха нейните. Не престана да наблюдава, за да види пламъчетата на изненада и удоволствие, когато свали сутиена й, когато обхвана с длани гърдите й, когато прокара палци по горещите твърди зърна.

После я положи по гръб, за да улови с устни една чувствителна точка.

Ръката й се сви в юмрук и се впи в чаршафа. По тялото й се разля горещо удоволствие. Чу собствения си стон — необуздан, гърлен звук, и се обви около Мак, разкъсвана от мъчителна, жадна страст.

— Спокойно — не бе сигурен нея ли успокояваше, или себе си. Ала неволните й движения под него го караха почти да загуби контрол.

Претърколи се заедно с нея, изрита чаршафа, който се бе заплел около тях и двамата потънаха в морето от възглавници. Смъкна шортите й, хвърли ги настрани и се зае с последната бариера, малкото парченце яркочервена дантела.

— О, боже! — бедрата й конвулсивно подскачаха, зрението й се замъгли. — Не мога…

— Би трябвало да танцуваш в гората по пълнолуние — прошепна Мак, възхитен от нейното тяло, от формата му, от прекрасния начин, по който реагираше на всяко негово докосване. Проследи с пръст разпръснатите по корема й лунички и се оказа, че бе изрисувал звезда. — Нямаше да се сетя — засмя се той.

После плъзна ръка под дантелата.

Върху нея се стовари удоволствие, тежко, задушаващо като кадифе и тя с мъка си пое дъх. Горещината проблесна като метеор. Ослепя, от гърлото й се изтръгна потресен вик и напрежението избухна в пламъка на удоволствието, тъмно като безлунна нощ.

Ръката й, като стискаше рамото му, падна безсилно в изпомачканите чаршафи.

Натежалите й потъмнели златисти очи се отвориха и се спряха върху неговите.

— Аз никога…

— Знам — бе първият и това го караше бясно да я желае. — Отново — прошепна Мак и я докара близо, толкова близо, че бедрата й се надигнаха да го посрещнат.

Срещна и топлина, и съпротивление и мускулите му изкрещяха.

— Чакай още малко… — задъха се и сплете ръцете си в нейните.

Дарси чувстваше как отново се извисява, отново полита към този удивителен връх. Болката я шокира, но бе толкова примесена с удоволствие, че тя не можеше да ги раздели. След това се разтвори за него, прие го и остана само удоволствието.

Движението и магията се съединиха, за да я издигнат на гребена на една висока, разпенена вълна и Дарси сякаш безкрайно трептя на върха й, преди бавно да се спусне надолу, все по-надолу в спокойната блестяща вода.

Отпусна се там, с Мак върху нея, в нея, обви се около него и въздъхна името му.