Нора Робъртс
Джакпот (7)

Седма глава

Дарси бе прекарала в „Команч“ вече почти една седмица и не преставаше да се изненадва колко голяма част от хотела още не познаваше.

Успя да види изумителния филм за ездата с красиви бързи коне и смели ездачи в автентични индиански костюми, който се пускаше два пъти дневно в залата.

Разходи се край голямото блестящо изкуствено езеро и натопи пръсти в по-малкия басейн между палмите, пълнен от игрив водопад.

Бе ходила в козметичния салон и в спортния център, бе обиколила почти половината магазини, ала още не бе влязла в никой от трите театрални салона, в многобройните бални салони и зали за конференции, нито бе намерила повод да посети бизнес центъра.

Колкото по-дълго живееше в „Команч“, толкова по-голям й изглеждаше хотелът.

Когато асансьорът я изкачи до покрива, тя се озова в пищен оазис от палми и преплетени лозови храсти. Утринното слънце светеше в басейна и тъмносинята вода хвърляше диамантени отблясъци. Край него бяха подредени шезлонги и столове в сапфиреносиньо и изумруденозелено — цветовете на „Команч“.

До една от стъклените масички под чадърче с тези цветове седеше Дениъл Макгрегър.

Като я видя, той се изправи и Дарси отново бе потресена от първичната сила на този човек, който бе живял почти цял век, бе изградил империя, издигнал президент и стоял начело на прекрасно семейство.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен, господин Макгрегър.

Той й намигна и галантно й подаде стола.

— Когато една хубава жена се обажда и казва, че иска да ме види насаме, ще съм пълен глупак да откажа — разположи се срещу нея. Веднага се появи един сервитьор с каничка кафе. — Искаш ли закуска, момиче?

— Не — усмихна се тя слабо. — Прекалено съм нервна, за да ям.

— Значи точно това ти трябва. Донеси на момичето бекон с яйца. Трябва ти малко месце — обърна се той към Дарси. — Яйцата да са разбъркани и добре запържени. И донеси и на мен същото.

— Веднага, господин Макгрегър.

А това, помисли тя, когато сервитьорът се отдалечи на бегом, вероятно бе типичният отговор на всеки, който попадаше в орбитата на Дениъл Макгрегър. Веднага, господин Макгрегър, и всички тичат да изпълняват заповедите му.

— Добре — той взе чашата си. — Хапни и ще видим дали няма да се почувстваш по-спокойна. Много неща ти се случиха за малко време. Всеки на твое място ще е малко нервен. Внук ми добре ли се грижи за теб?

— Да. Той е много мил. Всички вие сте много мили.

— Обаче земята под краката ти е малко нестабилна.

— Да — Дарси въздъхна от облекчение, че той я разбира. — Всичко е толкова… Непознато. Вълнуващо — добави тя и обгърна с поглед разкошната градина върху покрива. — Имам чувството, че съм попаднала в средата на книгата, не съм прелистила последните глави и нямам никаква представа какво ще стане.

— Няма нищо лошо в това, да се наслаждаваш на страницата, на която си попаднала.

— Да, и наистина се наслаждавам — смутено вдигна ръка да намести сребърно-златната си обица. — Но трябва да мисля какво ще стане, когато отгърна тази страница. Не мога непрекъснато да си купувам нови дрехи и обици и да живея само за момента. Парите са и отговорност, нали?

Дениъл се облегна назад, сви устни и се вгледа в нея. Може и да изглеждаше крехка, ала в ума й нямаше нищо крехко. Имаше чувството, че това момиче бе и силно, и гъвкаво. Още по-добре, реши той. Съпругата на неговия внук трябваше да притежава пъргав, а не плитък ум.

— Така е — съгласи се Дениъл и й се усмихна.

Усмивката му я смути. Бе толкова… Предпазлива. А в тези яркосини очи танцуваха тайни. Малко объркана, Дарси взе кафето си, забравяйки да му добави обичайната сметана.

— Когато тази сутрин проверих телефонния си секретар, се оказа, че има десетки обаждания.

— Това трябваше да се очаква.

— Да, знам. Мак ми каза, че ще стане така, но не предполагах, че ще са толкова много. Журналисти… — тя се позасмя. — Хора от списания, които съм чела, телевизионни предавания, които съм гледала, изведнъж искат да говорят с мен. А аз не съм направила нищо. Не съм спасила нечий живот, не съм измислила лечение за най-обикновена настинка, не съм родила пет близначета.

— В семейството ти има ли близнаци?

— Не.

— Жалко — щеше да му е приятно да се родят две бебета наведнъж, обаче Дарси го погледна неразбиращо и той изостави тази мисъл. — При теб се е сбъднала всеобщата мечта — неочаквано богатство. Освен това си млада и хубава, от малко градче в Средния Запад и си била останала почти без пукната пара. Това е една хубава история. Хората, които я прочетат, ще се въодушевят, ще си представят, че може да се случи и на тях.

— Да, сигурно е така. Няма да е честно да не поговоря с някои от тях — сервитьорът се върна с две препълнени чинии, тя замълча и унило се загледа в своята, а Дениъл започна да се храни с апетит.

— Яж, момиче. Трябват ти малко силици.

Дарси взе вилицата си.

— Не знаех, че тук сервират храна.

Дениъл се засмя:

— Не сервират. Като правило само напитки. Обаче е толкова приятно от време на време да нарушиш правилата. Ти искаше да говорим насаме — напомни й той. — А тук малко хора идват толкова рано сутрин. Ресторантите вътре сигурно са препълнени с хора, които искат да опитат шведската маса.

— Има шест ресторанта — спомни си тя. — Прочетох в указателя на хотела. Шест. И четири плувни басейна.

— Хората трябва да ядат, а понякога искат и да ги видят край басейна, когато не играят.

— Не мога да си представя колко е… Огромен този хотел. Театри и салони, открити зали… Истински лабиринт.

— Ала всички пътища водят към казиното. Не е направено случайно — намигна й Дениъл. — Каквото и друго да има за правене в хотела, сърцето му е хазартът.

— Той е красив и вълнуващ. После човек идва тук и може да погледне отвъд всичко това и да види пустинята. Обичам да гледам пустинята.

— Това е една от причините в казиното да няма прозорци. За да не се разсейват играчите — хвърли й един войнствен поглед. — Изяж си закуската и след това иди да поплуваш. Аз плувам почти всеки ден. Това ме поддържа млад.

И не само то, помисли Дарси. Поддържаха го жизнен и енергията, и ненаситният интерес към живота, и удоволствието от предизвикателството. Тя разчиташе на този интерес и предизвикателство.

— Ъъъ… Господин Макгрегър, Кейн… Той ми даде списък с имена. Финансови съветници, брокери, такива работи.

Дениъл изсумтя и тъй като наблизо нямаше кой да го види, посоли обилно картофите си.

— Трябва да запазиш капитала си.

— Разбирам това, особено след като голям процент от обажданията на телефонния секретар бяха от хора, които искат да обсъждат моите финанси. Един ми предлагаше да ме закара до Лос Анджелис и да ме заведе в Бевърли, за да мога да срещна някоя звезда — намръщи се и започна да маже една препечена филия с масло. — Повечето имат желание да говорят с мен за ценни книжа и инвестиции, но никой от тях не е в списъка, който синът ви ми даде.

— Това не ме изненадва.

— Записах си ги. Нося и двата списъка. Ще имате ли нещо против да ги погледнете? Знам, че синът ви предпочита да ми дава възможност за избор, ала ми се струва, че ще се справя по-добре, ако някой ме насочи в правилната посока.

— Дай да видя — Дениъл извади очилата от джоба си и ги закрепи на носа си. — Ха! Хищници, изобщо не може да им се вярва. Мошеници — почти без да го погледне, обърна листа на масата. — Стой по-далеч от тях, момиче.

— И аз така си помислих — кимна Дарси. — Това беше списъкът на тези, които са се обадили. А това е списъкът, който синът ви ми даде.

Докато четеше втория списък, Дениъл потрепваше с пръсти по масата.

— Научило се е момчето, а? — почеса се по брадата, доволен от имената, които бе предложил Кейн. — Всеки от тези би ти свършил работа. Най-доброто за теб ще е да поговориш с шефовете на всяка от фирмите, да добиеш представа. Остави ги те да те ухажват, а после се довери на усета си.

Тя вече се бе доверила на усета си, но още не бе съвсем готова да му каже какво иска.

— Никога не съм имала пари, никога не се е налагало да се занимавам със сума, по-голяма от месечната ми заплата. Снощи се опитах да си представя на какво ще приличат един милион долара. Не можах. А сега, дори след данъците, имам малко повече, отколкото някога съм можела да си представя.

Дениъл си сипа втора чаша кафе. Ана щеше да го скалпира, помисли той с удоволствие, ако знаеше, че се тъпче с толкова кофеин.

— Кажи ми какво искаш от твоите пари.

От тях, забеляза Дарси. Не какво искаше да направи с тях, а какво искаше от тях.

— Време — отвърна тя веднага. — Достатъчно време, за да мога да правя това, което винаги съм искала да правя. Винаги съм искала да пиша и винаги ми се е налагало да открадвам време да го правя. На първо място искам това, време да довърша новата си книга, после време да започна следващата — усмихна се. — Защото аз искам да бъда писателка, а единственият начин да го постигна, е като пиша.

— Бива ли те?

— Да. Това е единственото нещо, в което някога съм била истински добра, чувствала съм се истински уверена. Трябват ми още само няколко седмици, за да довърша книгата, върху която работя в момента.

— Парите ти ще ти купят повече от няколко седмици.

— Знам. Освен това искам и да се забавлявам — очите й светнаха и Дарси се наведе напред. — Започвам да разбирам, че в живота ми не е имало много забавления. Смятам да променя това. Който и да беше казал, че парите не могат да ти купят щастие, като начало трябва да е бил щастлив. Защото ако не могат да ти купят щастие, поне могат да ти купят възможността да откриеш какво е да си щастлив — засмя се и се облегна назад. — Имам намерение да открия какво е да съм щастлива, господин Макгрегър.

— Това е разумно.

— Да, и аз мисля така. Да бъда щастлива не е нещо, което ще приема като даденост — добави тя тихо, — нито е нещо, което смятам да пропилея.

Дениъл сложи голямата си ръка върху нейната.

— Толкова ли си била нещастна?

— Предполагам, че по някакъв начин съм била — неспокойно размърда рамене. — Ала сега имам шанса сама да направя избор. Няма нищо по-важно от това. Затова искам да направя добър избор.

— Мисля, че ще го направиш — той стисна ръката й и я потупа. — Вече си започнала.

— Искам да използвам добре парите си. И искам да върна част от тях.

— На моя внук?

— О! — Дарси отново се засмя и опря лакти на масата. — В казиното. Да, наистина. Това е част от удоволствието, нали? Но имах предвид да върна част от тези пари, това време и тази възможност да открия щастието. Искам да направя дарение за ограмотяването. Струва си, нали?

— Да — Дениъл я потупа по бузата. — Струва си и ти се справяш добре.

— Обаче не знам как се прави това. Мислех си, че вие сигурно знаете.

— С удоволствие ще ти помогна — сервитьорът дойде да отнесе чиниите и Дениъл махна с ръка: — Остави нейната — нареди той. — Тя не е яла достатъчно. А сега… — продължи Дениъл, след като Дарси и сервитьорът се спогледаха примирено, — ще имаш своето време, своите възможности и ще си върнала нещо. Ако нямаш намерение да хвърляш наоколо парите като конфети, а ти не ми приличаш на идиот, ще ти остане доста нещо. Какво искаш от това?

Дарси прехапа устни и се наведе напред.

— Повече — каза тя и премигна, когато Дениъл отметна глава и избухна в смях.

— Това се казва момиче с глава на раменете. Знаех си.

— Звучи алчно, обаче…

— Звучи разумно — поправи я той. — Защо трябва да искаш по-малко? В края на краищата, повече е по-добре. Ако искаше нещо друго, щях да кажа, че си глупачка.

— Господин Макгрегър… — тя пое дълбоко въздух и хвърли заровете. — Искам вие да вземете моите пари и да ги накарате да работят за мен.

Сините му очи се присвиха:

— Това ли искаш? И защо?

— Защото ми се струва, че ще съм глупачка да се задоволя с нещо по-малко от най-доброто.

Очите му оставаха присвити и приковани толкова настойчиво към лицето й, че Дарси почувства как бузите й пламват. Сигурна, че бе стигнала прекалено далеч, започна да срича някакво извинение.

В този момент устните, обградени от тази бяла брада, трепнаха.

— Никой от нас не е глупак, нали?

— Не, господине.

— Добре тогава — Дениъл се усмихна и с предизвикателно блеснали очи завъртя златната дръжка на бастуна си и измъкна отвътре тънка пура. Извади от джоба си запалка, благоговейно докосна с пламъка върха на пурата и затвори очи от удоволствие при първото вдъхване.

— Знам, че искам прекалено много, господин Макгрегър, но…

— Дениъл — поправи я той и се засмя. — Ние сме съдружници, нали? Яж — заповяда Дениъл, като видя, че тя само го гледа. — Имам една-две идеи как да ти дам това „повече“, което искаш. Комарджийка ли си, момиченце?

С литнало сърце и замаяна от щастие глава Дарси захапа парче бекон.

— Така изглежда.

 

 

Мак имаше много грижи на главата си. Пресата го притискаше отвсякъде. Журналистите бяха полудели за интервюта и лични данни. Сутрешните издания, и местни, и национални, се впускаха във вариации върху темата.

„Малката Дарси от Канзас удря златото.“

„От Канзас в Страната на вълшебствата със залог от три долара.“

„Над дъгата с един милион за библиотекарката от Канзас.“

При нормални обстоятелства щеше да му е смешно и определено приятно заради рекламата за „Команч“ — Вегас. Отвсякъде валяха резервации за хотела и той не се съмняваше, че докато историята не отшуми, печалбите на масите и игралните автомати в казиното щяха да са тройни.

Можеше да се справи с изискванията, свързани с неговата работа, с непрестанните заявки за интервюта и снимки. Можеше да назначи допълнителни хора във всяка смяна и имаше намерение самият той да работи в салона във върховите часове. Всъщност родителите му вече се бяха съгласили да останат още няколко дни и да се включат в работата. А в момента Мак предпочиташе да не може да си вдигне главата от работа.

Господ му бе свидетел, че имаше нужда от нещо, което да отвлече вниманието му от тези желания, които неочаквано и настойчиво бяха настръхнали заради една дребничка жена с големи очи и срамежлива усмивка.

Не бе настроен за сериозна връзка и определено нямаше намерение да се връзва с някаква невинна, наивна жена, която не знаеше каква е разликата между кент и флош.

Смяташе се за дисциплиниран човек, който може да владее по-първичните си инстинкти и да устоява на изкушения. Не си играеше на любов като брат си Дънкан, нито приемаше любовта като досадна муха, както сестра си Амелия. И определено на този етап от живота си нямаше намерение да се укроти и да създаде семейство като сестра си Гуен.

За Мак любовта бе нещо, с което трябваше да се справи някога, когато имаше време, когато шансовете бяха благоприятни и когато имаше вероятност да обере всички чипове.

Той искаше това, което имаха неговите родители. Може би не го бе осъзнавал достатъчно ясно, преди Дарси да му бе показала какво точно имаха те двамата. Ала можеше да признае, че когато ставаше дума за взаимоотношения, те винаги са били неговият еталон.

Без съмнение това бе причината досега да избягва всякакви по-дълготрайни или сериозни връзки.

Обичаше жените, но едно обвързване отвъд определена граница водеше до усложнения, а усложненията неизбежно нараняваха едната или другата страна. Мак много внимаваше да не нарани никоя от жените, с които се срещаше и разминаваше в живота.

Нямаше никакво намерение да нарушава това правило и в момента.

Колкото до Дарси Уолис, той бе решил, че откъдето и да го погледнеше, това бе лош залог. Тя бе прекалено неопитна, прекалено уязвима.

Нея напълно я отписваше. Приятелство, заповяда си Мак. Една подкрепяща ръка, докато стъпи здраво на краката си, и нищо повече.

Излезе в градината на покрива и я видя. Дарси седеше на една от масите и големите й като на фея очи бяха приковани върху лицето на дядо му. Бяха свели един към друг глави като конспиратори, помисли той и се зачуди какво, по дяволите, ставаше между тях.

Тя изглеждаше толкова… Крехка, толкова тъничка, сплела като ученичка хубавите си ръце без никакви гривни. Бе измъкнала крака си от сандала и го размахваше, а сандалът се крепеше на една-единствена каишка, прикрепена към палеца с лакиран в мек розов цвят нокът.

Представи си как захапва тези прекрасни пръсти и продължава нагоре по стройните бедра, и изруга под носа си.

Страстта, нещо, което обикновено приемаше и му се наслаждаваше, в момента го докарваше до лудост.

Когато се приближи до масата и опря ръце на нея, в очите му още кипеше раздразнение. Дениъл се облегна назад, усмихна се лъчезарно и размърда вежди:

— Ето го моето хубаво момче. Искаш ли кафе, момчето ми?

— Бих изпил една чаша — понеже добре познаваше дядо си, Мак ни най-малко не му вярваше. Той измъкна един стол, разположи се и срещна веселия му поглед. — Какво става тук?

— Ами закусвам с това хубаво момиче, което и ти самият щеше да правиш, ако не беше такъв балама.

— Имам да управлявам казино — отсече Мак и насочи острия си поглед към Дарси. — Почина ли си?

— Да, благодаря.

Дениъл стовари тежкия си юмрук върху масата и Дарси подскочи.

— Боже всемогъщи, така ли се поздравява една жена сутрин? Защо не й кажеш колко е красива, защо не й предложиш вечерта да се разходите с колата извън града?

— Вечерта съм на работа.

— Денят, в който един Макгрегър не може да намери време за хубава жена, е нещастен ден. Наистина нещастен ден. Ти би искала да се разходиш с кола по хълмовете под лунната светлина, нали, момиче?

— Аз… Да, но…

— Ето! — Дениъл отново тропна с юмрук. — Ще направиш ли нещо, момче, или да се обеся от срам?

Мак взе димящата в пепелника пура, замислено я огледа и я завъртя в ръцете си.

— Това пък какво е? — вдигна вежди и се усмихна хитро на дядо си. — Не може да е твоя, нали?

Дениъл се вторачи във върховете на пръстите си.

— Не разбирам за какво говориш. Сега…

— Баба ще е много недоволна, ако си помисли, че отново крадеш пури зад гърба й — Мак небрежно изтръска пепелта. — Много недоволна.

— Моя е — изтърси Дарси.

И двамата мъже я зяпнаха.

— Твоя? — попита Мак с глас, от който капеше мед.

— Да — тя размърда рамене в самонадеян според нея жест. — Е, и какво от това?

— Ами… — Мак се усмихна широко. — Заповядай — протегна й пурата. Предизвикателството в очите му не й оставяше избор.

Дарси си дръпна. Главата й се завъртя, гърлото й се задръсти, ала почти успя да сподави кашлицата си.

— Много е мека — изхриптя и се задави от дима. С насълзени очи дръпна отново.

Мак едва се сдържа да не я гушне в скута си.

— Виждам. Искаш ли към нея и едно бренди?

— Не преди обед — тя отново се закашля и почувства как стомахът й се разкъсва. — Ние с дядо ти… — задави се и премигна от сълзите. — Ние с дядо ти говорехме по работа.

— Няма да ви преча. Свърши ли с това? — взе си парче от бекона й, отхапа го и се засмя. Дарси бе добила един много интересен оттенък на зеленото. — Остави я, миличка, преди да си припаднала.

— Много съм си добре.

— Няма друга като теб, Дарси — заяви с обожание Дениъл и стана, вдигна брадичката й и я целуна по устата. — Ще задвижа работата, за която говорехме — погледна намръщено към внука си. — Не ме посрамвай, Роби.

— Кой е Роби? — попита Дарси замаяно, когато Дениъл се отдалечи.

— Аз, само за него, и то от време на време.

— О! — тя се усмихна. — Много е сладко.

— Ще ти стане лошо — измърмори Мак и издърпа пурата от пръстите й. — Не мислех, че ще го направиш.

Дарси отпусна глава назад. Олюляваше се.

— Не разбирам за какво говориш.

Мак с въздишка взе чашата й с вода и я поднесе към устните й.

— Наистина ли помисли, че ще го натопя? Хайде, пийни. Оглупяла си от дима.

— Не е толкова лошо. Дори ми харесва — обърна се с усмивка към него: — Значи нямаше да кажеш за пурата, а?

— Нямаше да има значение. Баба ми знае, че той измъква по някоя пура всеки път, когато има възможност.

— Бих искала да е мой дядо. Мисля, че това е най-прекрасният мъж на света.

— Той също те харесва. Сега оправи ли се?

— Много съм добре — тя се вгледа какво бе останало от пурата, димяща в пепелника. — Може пък и да пропуша — но отново пийна вода да охлади гърлото си. — Той не биваше да те дразни така, да ти говори как трябва да ме заведеш на разходка с кола.

Мак демонстративно загаси пурата.

— Дядо е решил, че ти ми подхождаш.

— О! — тази идея се завъртя в главата й и стопли сърцето й. — Наистина ли?

— Най-съкровеното желания на самия Макгрегър е да види всичките си внуци оженени и създаващи нови бебета. И колкото повече трябва да се труди за това, толкова по-добре. Той наистина успя да уреди сестра ми и две от моите братовчедки да се запознаят с мъжете, които им беше избрал.

— И какво стана?

— В тези случаи се получи, след което човек изобщо не може да се справи с него. Развихрил се е. А в момента… — наклони глава и плъзна очи по лицето й. — Решил е, че ти си за мен.

— Разбирам — сигурно бързо обзелият я трепет и чувството за ликуване бяха съвсем неуместни, ала не успя да сдържи усмивката си. — Поласкана съм.

— И трябва да бъдеш. Аз, в края на краищата, съм най-големият му внук, а когато става дума за семейството, Дениъл е много придирчив.

— Обаче това те дразни.

— Малко — призна Мак. — Колкото и да го обичам, нямам намерение да изпълнявам благородните му замисли. Извинявам се, ако те е докарал тук тази сутрин, за да ти набива разни идеи в главата, но аз нямам намерение да се женя.

Очите й потъмняха и се разшириха:

— Моля?

— Когато ви видях двамата тук заедно, реших, че хвърля семената.

Топлината, която се бе настанила в нея, се превърна в ледена буца.

— И, разбира се, някоя като мен би била подходяща почва за такива семена.

Гласът й бе толкова тих, толкова приятен, че той не долови искрата на гнева.

— Това е по-силно от него. А след като името ти е Уолис, това само налива масло в огъня. Силна шотландска кръв — обясни Мак с усмивка, наблягайки на „р“-то. — Решил е, че си предопределена да родиш моите деца.

— А след като ти не си търсиш нито съпруга, нито деца, реши, че ще е най-честно да убиеш в зародиш всякакви илюзии в тази област, които дядо ти може да е посял в податливата ми глава.

Сега той усети ледените нотки в тона й.

— Повече или по-малко — съгласи се предпазливо. — Дарси…

— Ти, нагъл, самомнителен, груб кучи син! — тя скочи на крака толкова рязко, че масичката се разтресе. Чашата с вода се прекатури и с трясък се разби на плочките. Дарси трепереше от гняв, стиснала юмруци и с пламтящи очи. — Аз не съм ти някаква празноглава, тъпа, нещастна глупачка, за каквато очевидно ме мислиш.

— Нямах това предвид… — Мак предпазливо се изправи. — Изобщо нямах това предвид.

— Не ми обяснявай какво не си имал предвид. Разбирам кога ме смятат за плиткоумна идиотка. Ти не си първият, който прави тази грешка, ала, кълна се в Бога, ще бъдеш последният. Много добре знам, че не ме искаш.

— Никога не съм казвал…

— Да не мислиш, че не знам, че не съм твой тип? — вбесена, блъсна стола към масата и още една чаша полетя към земята. — Ти предпочиташ едрогърди танцьорки с двуметрови бедра и коси до кръста.

— Какво? Това пък откъде ти дойде наум?

Направо от съня й предишната вечер, но за нищо на света не би му го казала.

— Аз нямам никакви илюзии. Само защото бих спала с теб, не означава, че очаквам да ме отнесеш до олтара. Ако всичко, което исках, беше да се омъжа, можех да си остана, където си бях.

Дори и сега приличаше на фея, забеляза той, фея, която от злоба би могла да превърне непредпазливия мъж в ревящо магаре. И би го направила.

— Докато не си счупила още нещо, нека ти се извиня… — хвана облегалката на стола, преди да бе успяла отново да го удари в масата. — Не исках дядо ми да те постави в неудобно положение.

— Ти успя да направиш това съвсем сам — страните й пламтяха от обида, примесена с гняв. — Може и да се изненадаш, но аз поканих Дениъл да се срещнем тук тази сутрин. И макар че това може да нарани безобразното ти самомнение, това нямаше нищо общо с теб. Срещата ни беше делова — добави тя надуто.

— Делова ли? — Мак примижа срещу слънцето. — И каква работа имате двамата?

— Мисля, че не е твоя работа — заяви Дарси студено, — ала тъй като без съмнение няма да оставиш Дениъл на мира, ще ти кажа. Той се съгласи да бъде мой финансов съветник.

Заинтригуван, Мак пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— Помолила си го да управлява парите ти?

— Има ли някаква причина да не го направя?

— Не — той се усмихна и наклони глава с надеждата да я поохлади. — Не можеше да направиш нищо по-добро.

— Точно така.

А той, помисли Мак, не можеше да направи нищо по-лошо.

— Дарси…

— Не ми трябва твоето извинение — гласът й бе леденостуден. — Сигурна съм, че и двамата много разбираме какви са нашите отношения — грабна чантата си. — Ще ти платя чашите — излетя навън, като си проправяше път между палмите.

Мак трепна. Голяма каша бе надробил, реши той и се намръщи към блестящите парчета стъкло по плочките.

Да я изсърба ще е първият му проблем.

Вторият щеше да е по сложен.

Как щеше да се справи с факта, че жената, която току-що му беше съдрала кожата, безкрайно го очароваше.