Нора Робъртс
Джакпот (6)

Шеста глава

Когато излезе, апартаментът бе празен. Дарси не знаеше дали да изпитва облекчение или огорчение, че я бяха оставили сама. Налагаше се да измисли как да се извини и да обясни. Но засега трябваше да успокои нервите и чувствата си.

Огледа се в спалнята и видя пликовете и кутиите. Това, което трябваше да направи, каза си тя, бе да ги разопакова и подреди, да сложи ред поне в една част от живота си.

Тъкмо вадеше една нова блуза, и чу стъпки по стълбата. Стисна здраво блузата и се обърна към Мак, който изкачи стълбите и спря.

— Добре ли си?

— Да. Мислех, че всички са си отишли.

— Аз останах — той се приближи към нея и погледна блузата, която Дарси продължаваше да стиска в побелелите си от напрежение пръсти. — Хубав цвят.

— О… Да. Майка ти я избра — Дарси отпусна ръце и се обърна да закачи блузата в гардероба. Чувстваше се глупаво. — Постъпих много грубо, като излязох така. Ще се извиня на всички.

— Не е нужно.

— Разбира се, че е нужно — няколко секунди наглася ръкавите на блузата върху закачалката, сякаш това бе от жизненоважно значение. — Просто сякаш всичко ми се стовари изведнъж — върна се да разопакова чифт панталони, после повтори процедурата, като внимателно ги подравни на закачалката.

— Това е разбираемо, Дарси. Парите са много. Те ще променят живота ти.

— Парите ли? — тя объркано погледна назад и сплете ръце. — Е, да, сигурно парите са част от проблема.

— Какво друго?

Дарси взе една кутия, после я остави обратно на леглото и се приближи до прозореца. Все още й се струваше странно да стои така пред стъклото, а светът, който едва бе започнала да докосва, да се простира в краката й.

— Твоето семейство е толкова… Красиво. Нямаш представа какво имаш. Не би могъл. Те винаги са си били твои, така че откъде можеш да разбереш?

Гледаше надписите на казиното отсреща — подмамващи, предизвикателни, подканящи: „Спечели, спечели, спечели“.

Не бе толкова трудно да се спечели, помисли тя. Бе много, много по-трудно да се запази печалбата.

— Обичам да наблюдавам хората — продължи Дарси. — Бива ме. Затова искам да пиша. Искам да пиша за нещата, които виждам или които искам да видя. Нещата, които бих искала да почувствам или преживея — вдигна ръце да обгърне раменете си и се застави да се обърне към него. — Наблюдавах твоето семейство.

Бе толкова прекрасна, помисли Мак. И изглеждаше толкова объркана.

— И какво видя?

— Видях как баща ти си играе с косата на майка ти, когато снощи бяха в бара — забеляза объркването в очите му и се усмихна: — Ти си свикнал да ги виждаш да се докосват, нежно, естествено, затова не ти прави впечатление. Защо би ти направило впечатление? — промълви, обзета от завист. — Той я прегърна, а тя се облегна на него, сякаш… — Дарси притвори очи и се размърда, сякаш тялото й копнееше за друго тяло. — Намести се в извивката, защото знаеше колко точно ще пасне там — Дарси сложи ръка на сърцето си, като отново си представи сцената. — И докато говореше с мен, той си играеше с краищата на косата й. Разрошваше ги, навиваше един кичур около пръста си. Беше прекрасно. Тя знаеше, че той го прави, защото очите й светнаха. Чудя се дали трябва да има друга жена, за да го осъзнае — отвори очи и се усмихна. — Никога не съм виждала моите родители да се докосват така. Мисля, че те се обичаха, ала никога не съм ги виждала да се докосват по този начин, така естествено и чудесно. Някои хора не го правят. Или не могат — въздъхна и тръсна глава: — Не можеш да ме разбереш.

Самият Мак го виждаше сега, след като тя му го бе обрисувала. Бе права, това дотолкова бе част от неговия живот, от семейството му, че не го забелязваше.

— Разбирам те.

— Става дума и за нещо повече… За всичко. Както преди малко всички се струпаха тук. Ти отново го гледаше отвътре, така че не си могъл истински да го видиш. Как дядо ти прегърна майка ти, толкова здраво и силно. В този миг тя бе центърът на неговия свят, а той на нейния. И още, когато тя седна на облегалката на фотьойла му. Той опря ръка на коляното й. Просто я сложи там, за да я докосва. Беше толкова прекрасно — промълви Дарси. — Как тя и чичо ти спореха къде да вечерят и се шегуваха един с друг. Всички тези бързи погледи и потупвания, цялото това държание на хора, които се познават и се обичат.

— Те наистина се обичат — Мак видя, че очите й отново овлажняват и протегна ръка да докосне косите й. — Какво има, Дарси?

— Те бяха толкова мили с мен. Аз вземам от тях пари, много пари, а всички пият шампанско, смеят се и ме поздравяват. Майка ти ме прегърна през рамо — гласът й прекъсна и тя едва се овладя. — Звучи смешно, знам, но ако тогава не се бях качила, щях да се вкопча в нея. Просто да се вкопча и да се притисна към нея. Щеше да помисли, че съм луда.

Самотна? Бе ли мислил, че е самотна? Едва сега разбираше колко слаба бе тази дума.

— Щеше да помисли, че искаш да те прегърне — той обви ръце около нея и почувства, че Дарси леко трепери. — Давай, вкопчи се в мен.

Привлече я по-близо към себе си и опря буза на косата й. Долавяше колебанието й, борещите се в нея чувства. За момент тя не помръдна, после вдигна ръце и силно го прегърна. Дишаше накъсано и неравномерно.

— В нашето семейство сме страхотни по вкопчването. Никой от нас няма да се шокира, ако го прегърнеш.

Бе толкова приятно да се притиска към твърдите му гърди, да чува силните удари на сърцето му, да вдъхва топлотата на кожата му. Дарси затвори очи и се отдаде на удоволствието от ръката му, която нежно галеше косите й.

— Просто това за мен е толкова непознато. Всичко това. Всички те. Ти. Особено ти.

Гласът й бе тих и дрезгав. Косата й под дланта му бе мека и уханна като ливада. Обич, напомни си Мак, не желание. Приятелство, не страст.

После тя обърна глава, сякаш за да подуши врата му, в желанието неспокойно се надигна в него.

— По-добре ли си сега? — понечи да се отдръпне, ала Дарси не го пускаше. Устните му докоснаха слепоочието й, задържаха се там. Той я прегръщаше, оставяше я да го прегръща и си казваше, че това бе само защото тя имаше нужда.

— Мммм…

Роклята й бе с тънки презрамки, кръстосани върху гладкия й гръб. Пръстите му започнаха да се плъзгат по тях, под тях. Дарси се размърда бавно като котка под ласката му и съзнанието му се замая.

Това бе единственото извинение, задето устните му се спуснаха надолу по лицето й, намериха нейните и ги уловиха.

Мак забрави, че трябва да бъде нежен. Тя бе притисната към него в струящите слънчеви лъчи, цялата златна, мека и желаеща. Целувката изискваше отстъпление и Дарси му го даде, разля се в ръцете му като топло вино, устните й поддадоха пред нападението на неговите, сякаш само това бяха чакали. Винаги са го чакали.

Съзнанието й се въртеше в бавни, разширяващи се кръгове, доближаващи се към нещо отчаяно желано. Силата му, властта на тези ръце, обвити собственически около нея, бяха неустоимо възбуждащи. Тя се разтрепери от съзнанието, че бе безпомощна пред него, но разцъфна в неговата сила.

Това бе желанието, помисли Дарси бясно. Това, най-после това. Необуздано избухване на светлина, енергия и нови усещания. Блъскащото се сърце, литналия пулс, експлозията от топлина. Разтреперена, тя се отдаде на усещането. На него. С едно силно движение ръцете му се спуснаха надолу по гърба й, прихванаха я, повдигнаха я и силно я притиснаха. Устните му ненаситно погълнаха ахването й. Той си представяше как я изпълва, как потъва в нея, как я взема още тук и прониква в нея, докато горещото кълбо от безпомощност се освободи и му даде покой.

Овладя се, когато ръцете му сграбчиха нежните презрамки на гърба й и едва не ги съдраха. Вгледа се в очите й, големи, невиждащи и все още подпухнали от сълзите.

Откъсна я от себе си толкова рязко, че Дарси залитна, опари я с поглед, когато тя кръстоса ръце пред сърцето си, сякаш за да го задържи на мястото му.

— Прекалено си доверчива — думите изсвистяха като камшик към нея, ала ударът бе за него. — Цяло чудо е, че си оживяла и един ден сама.

Господи, Боже мой! Това бе всичко, което Дарси успя да помисли. Можеше ли кръвта да пламти така? Невероятно бе, че кожата й не бе избухнала в пламъци. Тя вдигна пръсти към устните си, които продължаваха да тръпнат болезнено.

— Аз знам, че ти няма да ме нараниш.

Малко, прекалено малко му бе оставало да разкъса дрехите й, да я блъсне срещу стената и да я вземе, без да разсъждава и без да го е грижа. А сега, мислеше Мак, Дарси стоеше срещу него и го гледаше с очи, пълни с възбуда и — което бе по-лошо, много по-лошо — с доверие.

— Ами, няма! — каза го грубо, с надеждата да спаси и двамата. — Ти не ме познаваш и не знаеш правилата на играта, затова ти казвам да не залагаш срещу банката. Банката накрая винаги печели. Винаги.

Тя не можеше да си поеме дъх.

— Аз спечелих.

Очите му проблеснаха.

— Остани тук — предизвика я той. — Ще си взема всичко обратно. И отгоре. Повече, отколкото ще искаш да загубиш. Така че бъди разумна — ръцете му силно се впиха във врата й. Искаше Дарси да се стресне, да се свие. Тогава щеше да може да устои на всичко, което искаше да направи. — Бягай. Вземи парите и бягай, колкото ти държат краката. Купи си къща с бяла ограда, с кола в гаража и с големи дървета с дебела сянка в двора. Защото моят свят не е твой свят.

Тя едва не трепна от думите му. Но ако го бе направила, щеше да докаже, че всичко, което Мак й говореше, бе истина.

— На мен тук ми харесва.

Устните му се изкривиха в нещо между усмивка и подигравка.

— Миличка, ти дори не знаеш къде си.

— Аз съм с теб — и това, осъзна Дарси с ново и все по-нарастващо вълнение, бе единственото, което наистина искаше.

— Мислиш, че искаш да играеш с мен? — стисна по-здраво врата й и я повдигна на пръсти. — Малката Дарси от Канзас? При първото наддаване ще си събереш картите и ще побързаш да се махнеш.

— Не ме плашиш.

— Така ли? — а трябваше, помисли той. И щеше, за нейно добро. — Дори не ти стиска да рискуваш някакъв тип там, у дома ти, да разбере къде си. Предпочиташ да се измъкнеш от родния си град като крадец, вместо да му се опънеш. И сега си мислиш, че можеш да играеш с големите играчи? — изсмя се, пусна я и тръгна да си върви. — Как ли пък не!

Думите му бяха като плесница на позора. Дарси трепна от удара, ала се овладя.

— Прав си.

Мак спря пред стълбите и се обърна. Тя все още стоеше до прозореца, обвила ръце около тялото си, а в очите й гореше страст, която рязко контрастираше с отбранителната й поза.

Искаше му се, отчаяно му се искаше да се върне, отново да я прегърне и просто да я подържи притисната до себе си. Не просто защото Дарси имаше нужда от това, осъзна с нещо близо до паника. Защото той имаше нужда. Нетърпимо.

Тя изпусна дълго задържания си дъх.

— Абсолютно си прав. Как ще го направим?

Образите, които се въртяха бясно в съзнанието му, го принудиха да се хване предпазливо за парапета.

— Моля?

— Как ще информираме пресата? Просто ще им дадеш моето име или ще направим нещо като съобщение или пресконференция?

Съчетанието от срам и раздразнение, което изпита Мак, бе убийствено. Той замълча за миг и потърка лицето си с ръка, като се мъчеше да се овладее.

— Дарси, няма смисъл да бързаш.

— Защо да чакаме? — тя се поизправи. — Ти каза, че рано или късно ще се разчуе. Бих предпочела нещата донякъде да зависят от мен. А и едва ли мога да очаквам да изпитваш някакво уважение към мен, ако продължавам да се крия по този начин.

— Не става дума за мен. Крайно време е ти да започнеш не само да мислиш за себе си, а и да се грижиш за себе си.

— Грижа се. И става дума за мен — странно, помисли Дарси, как се почувства толкова спокойна, с лед като го каза, след като го осъзна. — Става дума да държа на своето, да не ме притискат до стената, да не ме насилват, да не ме манипулират. Може да не съм голям играч, Мак, но съм готова да изиграя картите си — обърна се бързо, преда да бе успяла да размисли, отиде до телефона и вдигна слушалката. — Ти ли ще се обадиш на пресата, или аз да се обадя?

Мак я гледаше, като очакваше тя да се огъне. Ала очите й оставаха спокойни, главата й вдигната. Без да каже нищо, той се приближи до нея, взе слушалката от ръката й и набра номера.

— Блейд се обажда. Искам да организирате пресконференция. Ще използваме зала „Невада“. Един час.

 

 

— Аз я подтикнах — зад служебния вход на зала „Невада“ Мак, пъхнал ръце в джобовете си, гледаше как Кейн инструктира Дарси за пресконференцията.

— Ти й даде време — поправи го Серина. — Ако не се беше намесил, още преди няколко дни журналистите щяха да се нахвърлят върху нея. Без да е имала време да се подготви — окуражително потупа сина си по рамото. — И без до нея да е един от най-добрите адвокати в страната.

— Тя не е готова за това.

— Мисля, че я подценяваш.

— Ти не я видя преди един час.

— Вярно е — и макар да се чудеше какво се бе случило между Дарси и сина й в този един час, сдържаше любопитството си. — Но я виждам сега. И ти казвам, че е готова.

Хвана Мак под мишница и огледа жената, която внимателно слушаше наставленията на Кейн. Дарси бе облякла късо бяло сако върху жълтата лятна рокля. Добро съчетание, помисли Серина. Семпло и слънчево.

Момичето бе малко бледо, ала запазваше самообладание.

— Ще изненада сама себе си — промълви тя. И теб, добави наум. — Кейн ще бъде до нея, а и всички ние сме тук, за да я подкрепяме.

Джъстин мина през тежката врата, кимна на сина си и леко сложи ръка на рамото на жена си.

— Готови сме. Хората са малко неспокойни. Искаш ли аз да направя съобщението?

— Аз ще го направя — Мак гледаше как ръката на майка му се вдигна и легна върху ръката на баща му, как телата им се докоснаха. Как станаха едно цяло. Това бе нещо толкова естествено и за двамата, че не би го забелязал или би го приел за нещо разбиращо се от само себе си. Преди Дарси. — Не съм ви оценявал достатъчно — той хвана съединените им длани. — Съвсем не.

Джъстин се намръщи замислено след Мак, който се насочи към Дарси.

— Това пък какво беше?

— Не съм сигурна — усмихна се Серина с малко насълзени очи. — Но ми харесва. Ела да поразсеем самия Макгрегър, та да може Дарси по-леко да преживее това.

Дарси бе ужасена. Всичко, което Кейн й бе казал, вече се бе объркало в главата й. Само гордостта я задържаше, докато въображението й рисуваше картини на паническо бягство.

Когато Мак се приближи до нея, сърцето й се блъскаше бясно в гърдите.

— Готова ли си?

Време бе да престане да бяга, каза си тя.

— Да.

— Аз ще вляза, ще направя едно кратко съобщение, после ти ще дойдеш и ще отговориш на някои въпроси. Това е всичко.

Все едно, че й бе казал да танцува върху въже, жонглирайки със саби. Ала Дарси кимна:

— Чичо ти ми обясни как се прави.

— Момичето не е глупаво — избоботи Дениъл. — Тя знае как да говори за себе си. Нали, моме?

Яркосините му очи внушаваха увереност.

— Сега ще видим — Дарси изправи рамене и отиде да надзърне през страничната врата. — Толкова са много! — като видя десетките лица в залата, стомахът й се преобърна. — Е… — отстъпи крачка назад. — Един или сто, все едно.

— Не отговаряй на никакви въпроси, които не са ти удобни — посъветва я Мак и влезе.

Докато изкачваше няколкото стъпала към дългия подиум, шумът от разлиствани бележници и приглушени разговори се усили.

Това значи самоувереност, каза си Дарси, като го гледаше как се движи, как спокойно застава на подиума и говори в микрофоните. Гласът му бе ясен, усмивката му естествена. Разнесе се смях и тя премигна. Не бе чула думите, само тона — непринуден и приятелски.

Лесно му беше на него да се изправи пред непознати, да съобразява в момента, да се владее. Морето от лица не му късаше нервите, валящите от всички страни въпроси поне външно не го поклащаха.

— Е? — Кейн сложи ръка на кръста й.

Дарси пое въздух, задържа го и издиша.

— Добре.

В момента, в който влезе, вниманието веднага се насочи към нея. Щракаха фотоапарати, фотографите се бореха за по-изгодна позиция, жужаха телевизионните камери. Още щом пристъпи към микрофона, върху нея се стовари порой от въпроси. Мак се протегна да наведе микрофона към нея и тя стреснато отскочи.

— Аз… — гласът й изгърмя в ушите й. Едва се сдържа да не избухне в нервен смях. — Аз съм Дарси Уолис. Аз, ъъъ… — прокашля се, като се мъчеше да измъкне нещо свързано от кашата в главата си. — Аз ударих джакпота.

Чу се смях и одобрителни ръкопляскания. И въпросите полетяха толкова бързо, че бе невъзможно да ги отдели:

— Откъде сте?

— Как се чувствате?

— Какво правите във Вегас?

— Какво стана, когато… Защо? Как? Къде?

— Извинявайте — гласът й изтъня, но когато Мак се приближи, тя яростно тръсна глава. Щеше да се справи сама, така си бе обещала. И то без да се прави на глупачка. — Извинявайте — повтори. — Никога досега не съм говорила пред журналисти и направо не знам как се прави. Може би ще е по-добре, ако просто ви разкажа какво се случи.

Така бе по-лесно, сякаш разказваше приказка. Докато говореше, гласът й укрепна и пръстите, които стискаха ръба на масата като спасителен пояс, се отпуснаха.

— Кое беше първото нещо, което направихте, когато разбрахте, че сте спечелила?

— След като припаднах ли? — избухна смях и устните й трепнаха в усмивка. — Господин Блейд ми даде стая… Апартамент. Тук имат много красиви стаи, като от книжка с приказки. Има камина и пиано, и страхотни цветя. Струва ми се, че чак на следващия ден започнах да се осъзнавам. Тогава първото нещо, което направих, беше да си купя нова рокля.

— Момичето си го бива — оповести Дениъл.

— Тя ги плени — Серина сияеше от удоволствие. — Няма си и представа колко е чаровна.

— Нашето момче е влюбено в нея — Дениъл размърда вежди и обясни на дъщеря си: — Виж го как се въртя около нея, сякаш е готов да я грабне и да я отнесе, ако някой се приближи прекалено много. Хлътнал е.

Серина още не бе готова да му направи удоволствието да се съгласи.

— Те се познават едва от няколко дни.

Баща й само изсумтя, после се наведе да прошепне в ухото й:

— А на теб колко време ти трябваше да привлечеш погледа на онзи там? — посочи с рамо към Джъстин.

— Съвсем малко по-малко, отколкото ми трябваше, за да разбера, че ти си уредил да ни събереш на едно място.

— Женени сте вече трийсет години, нали? — ухили се Дениъл без капка разкаяние. — Не, не ми благодари — потупа я по бузата. — В края на краищата, човек трябва да се грижи за семейството си. Те двамата ще направят много хубави бебета, не мислиш ли?

Тя само въздъхна:

— Поне се опитай да си по-дискретен.

— Второто ми име е „Дискретен“.

 

 

— Добре свършена работа — поздрави я Кейн и я прегърна в момента, в който вратата се затвори зад тях.

— Не беше толкова страшно, колкото си представях — от нея струеше чувство на облекчение. — И вече свърши.

— Едва сега започва — поправи я Кейн със съжаление, че връща в очите й погледа на подплашена кошута. — Мак засега ще ги позанимава — кимна към племенника си, който отиде да довърши пресконференцията.

— Но аз им казах всичко.

— Винаги ще искат още. А ти можеш да очакваш десетки обаждания с молби за интервюта, снимки, предложения за историята на твоя живот.

— Историята на моя живот… — това поне я разсмя. — Едва ли съм имала някакъв живот допреди няколко дни.

— Контрастът само ще налее масло в огъня. Клюкарските вестници ще се заловят за това, така че бъди готова за предположения, че извънземните са те насочили към Вегас.

Дарси се засмя и Кейн я поведе бързо към служебния асансьор. Не искаше да я плаши или да помрачава радостта от успеха, ала знаеше, че трябва да я подготви.

— Ще започнат и обаждания с предложения за огромни възможности за инвестиции. Пред вратата ти ще се струпат финансови съветници, законни или не. Доведената сестра на братовчеда на детето, което е седяло на чина зад теб в първи клас, ще ти се обади да те моли за заем.

— Това трябва да е Пати Андерсън — измисли напосоки Дарси и слабо се усмихна. — И без това никога не съм я харесвала.

— Умно момиче. Направи си една услуга. Два дни не вдигай телефона. А още по-добре е да кажем на Мак да поръча обажданията за теб да се приемат на рецепцията, докато нещата се поуспокоят.

— Това означава отново да бягам, нали?

— Не, това означава да се предпазиш и да владееш положението. Ако искаш да даваш интервюта, можеш да ги уредиш. Когато решиш какво искаш да предприемеш, ще се свържеш с финансов съветник. Каквото и да правиш, прави го когато и както ти искаш.

— Аз решавам — заключи тя. Бяха стигнали пред вратата на апартамента й.

— Точно така. Ако имаш някакви въпроси или притеснения, можеш да ми се обадиш. Утре съм тук, след това можеш да ми се обадиш в Бостън.

— Не знам как да започна да ви благодаря.

— Радвай се на живота — стисна ръката, която Дарси му подаваше. — И не забравяй колко е приятно да си купиш нова рокля.

— Не усложнявай нещата — разбра тя.

— Браво! — той се наведе да я целуне по бузата. — Ще се видим по-късно.

Дарси влезе в апартамента си. Да не усложнява нещата не бе толкова лесно, колкото изглеждаше. Тя бе богата жена със своите петнайсет минути слава в първите секунди на този свой нов живот. Сигналната лампичка на телефонния й секретар мигаше, а и самият телефон започна да звъни. По съвета на Кейн Дарси го изчака да спре, после вдигна слушалката.

Проблемът бе решен. Засега.

Но имаше много по-дълбоки, много по-сложни проблеми, които нямаха нищо общо с неочакваното богатство.

Беше влюбена и знаеше, че няма смисъл да си задава въпроси, да се съмнява или да го отрича. Винаги се бе доверявала на сърцето си.

Често си бе представяла какво би било да го загуби, вълнението и тревогата на влюбването. Винаги се бе чудила кой ще е този, който ще накара всичко в нея да гори от желание. Как ще бъдат заедно — защото в мечтите й той също щеше да я обича.

Ала това не бе нито мечта, нито въображение. Любовта й към Мак бе просто и жестоко реална, с физически желания, много по-остри и по-живи, от колкото някога си бе представяла, че може да изпитва.

Искаше го, искаше да го докосва, да го вкусва, да изпълни обещанието на онази трескава целувка. Искаше да трепери от съзнанието, че е желана и, о, искаше да разбере какво е да се загуби в усещанията.

Също толкова много искаше да се сгуши в него и да знае, че е добре дошла там. Дори очаквана. Искаше да си разменя с него онези безмълвни погледи, които за истински близките хора са не по-малко красноречиви от думите.

Да бъде обичана в отговор.

Това не бе проста работа.

Но нещо в нея го вълнуваше и това само по себе си бе чудо. Ако той можеше да я желае, може би имаше шанс за нещо повече. Сигурно не бе по-невъзможно от това, да спечелиш повече от един милион с едно-единствено дръпване на ръчката.

Успокоена от това, тя се сви в ъгъла на дивана, облегна глава на меката възглавница и се отдаде на фантазии.

Присъниха й се танцьорки, десетки танцьорки с безкрайни бедра и едри гърди, издокарани в къси, блестящи костюми с разноцветни пера.

Дарси стоеше между тях, дребна и невзрачна, облечена с нещо прекалено просто, за да бъде забелязано. Врабче между екзотични птици.

Дългите им крака блестяха, пищните им тела се въртяха и извиваха, докато тя се препъваше в сложните стъпки на танца. Не можеше да влезе в такт, не можеше да довърши стъпките. Колкото и да се мъчеше, винаги бе един такт назад.

Мак стоеше и гледаше с лека усмивка. Красивите жени с дълги, изваяни тела се въртяха грациозно и изкусително около него, сякаш го подканяха. „Избери си“. Когато Дарси спря пред него, погледът му прескочи за миг към нея.

„Откъде си се взела? Не ти е тук мястото.“

„Но аз искам да остана.“

Той само я потупа по бузата и внимателно я избута настрани.

„Това място не е за теб, Дарси от Канзас. Ти дори не знаеш къде си.“

„Знам. Знам. И това място може да бъде за мен. Искам да бъде.“

Появи се Джералд, хвана я за ръката и я издърпа В очите му се четеше раздразнение, веждите му бяха смръщени нетърпеливо.

„Крайно време е да престанеш с тези глупости. Ако продължаваш да се правиш, на каквото не си доникъде няма да стигнеш. Омръзна ми да те чакам да се осъзнаеш. Отиваме си у дома.“

— Няма да се върна — прошепна Дарси и се отърси от съня. — Няма да се върна — повтори по-ясно и отвори очи.

В стаята вече бе тъмно. Тя полежа още малко, като си заповяда да се освободи и от съня, и от депресията.

— Оставам тук — обви ръце около възглавницата — Каквото и да става.