Нора Робъртс
Джакпот (5)

Пета глава

Хората са толкова симпатични, толкова дружелюбни, мислеше Дарси. И толкова услужливи, реши тя и се усмихна на приятния мъж с каубойска шапка, който се бе настанил до нея.

Името му бе Джек и беше от Далас, което, забеляза той, означаваше, че са почти земляци.

— Наистина съм новачка — довери му Дарси и слънчевите му сини очи се засмяха.

— Веднага разбрах, сладурче. Сега, както още отначало ти казах, трябва да сложиш максималния кредит за всяко раздаване, иначе няма да получиш пълно заплащане, ако спечелиш.

— Добре — Дарси послушно натисна бутона за кредита и после копчето за раздаване. Замислено огледа картите си. — Имам две тройки, ще ги задържа.

— Е, би могла — Джек хвана ръката й, преди да бе успяла да натисне за запазване на картите. — Обаче нали гониш флош роял? Това е джакпотът. Имаш поп, дама и вале от купи. Две тройки няма да ти донесат нищо. Дори три тройки едва ще те задържат в играта.

Тя прехапа устни.

— Трябва да изчистя тройките?

— Ако ще играеш хазарт… — намигна й той, — трябва да рискуваш.

— Правилно — Дарси се намръщи и изчисти тройките. Изтегли асо и петица. — О, това не беше хубаво — още помнеше какво й бе казал дилърът на блекджека и се обърна с усмивка към Джек: — Обаче загубих коректно.

— Така е — тя бе хубава като картинка, помисли той, сладка като кокиче, което изглеждаше толкова лесно да се откъсне. Очарован, Джек се наведе по-близо: — Какво ще кажеш да ти взема нещо за пиене и да обсъдим стратегията на покера?

— Дамата не е свободна — Мак сложи собственически и не съвсем нежно ръка на рамото й.

Дарси рязко обърна глава.

— Мак! — в очите му отново бе онзи леден поглед, забеляза тя. Не че изобщо поглеждаше към нея. Всичкият лед бе за новия й приятел от Далас. — А, това е Джек. Той ми показваше как да играя на покеравтомата.

— Виждам. Дамата е с мен.

Джек прокара език по зъбите си и след кратък вътрешен спор реши, че иска да запази тези зъби, където са си.

— Извинявай, приятел. Не знаех, че съм навлязъл в чужда територия — изправи се и вдигна шапка към Дарси: — Играй сега за този флош роял.

— Благодаря — тя протегна ръка и се смути, когато очите на Джек се насочиха към Мак, преди да я приеме.

— За мен беше удоволствие — след кратък и безмълвен мъжки разговор Джек се оттегли.

— Не го правех както трябва — започна Дарси и това бе всичко, което успя да каже.

— Не ти ли казах да не идваш тук сама през нощта? — фактът, че говореше тихо, не намаляваше силата и яростта в думите му. Дори ги засилваше.

— Това е смешно — ужасно й се искаше да се свие и трябваше да се насили, за да не го направи. — Не можеш да очакваш от мен цяла вечер да си седя в стаята. Аз само…

— Точно затова. Десет минути пред автомата и започват да те свалят.

— Той не ме сваляше. Помагаше ми.

Мнението на Мак по този въпрос бе кратко и съдържателно. Дарси малко се поокопити.

— Не ме псувай.

— Аз псувам по принцип — прихвана я за лакътя и я издърпа да стане. — Каубоят нямаше да ти купи нещо за пиене, за да ти помогне. Просто искаше да те понапие, а теб, повярвай ми, лесно те хваща.

Тя се разтрепери и осъзна, че бе не само от страх, а и от гняв.

— Е, и така да е, това си е моя работа.

— Това е моето казино и е моя работа.

Дарси рязко издиша, опита се да се освободи и не успя.

— Пусни ме. Не съм длъжна да стоя тук. Ако исках някакъв арогантен мъжкар да ми нарежда какво да правя, и досега щях да съм си в Канзас.

Той се усмихна остро:

— Вече не си в Канзас.

— Това е и очевидно, и банално. Сега ме пусни. Отивам си. Има достатъчно други места, където мога да играя комар и да общувам, без управата да ме притеснява.

— Ти искаш да играеш комар? — за неин ужас и, Господ да й е на помощ, възбуда, Мак я притисна до автомата с убийствен поглед. — Искаш да общуваш?

— Мак? — Серина, решила, че достатъчно бе мълчала, пристъпи напред с лъчезарна дружелюбна усмивка. — Няма ли да ме запознаеш?

Мак се обърна и зяпна. Напълно бе забравил за майка си. Зад усмивката лесно прозираше заповедта в очите й. Почувства се отново дванайсетгодишен.

— Разбира се — с любезност, която прикриваше и смущението, и сдържания му гняв, пусна ръката на Дарси. — Серина Макгрегър Блейд, Дарси Уолис. Дарси, това е майка ми.

— О! — Дарси съвсем не бе толкова опитна и не успя да скрие нито объркването, нито обидата си. — Здравейте, госпожо Блейд. Много ми е приятно.

— Толкова се радвам да се запознаем. Току-що пристигнах в града и се гласях да разпитам Мак за теб — все още усмихвайки се, тя обви ръка около раменете на Дарси. — Сега мога да те питам лично. Ела да си вземем нещо за пиене. Мак — добави тя, като му хвърли през рамо един самодоволен поглед, — ние ще сме в Сребърния салон. Кажи на баща си къде да ме намери.

— Разбира се — измърмори Мак. — Прекрасно — едва се сдържа да не изрита автомата и прилежно приключи сметките на Дарси.

В един сравнително тих ъгъл на коктейл-бара с блестящи сребърни масички и дълбоки черни възглавници, Дарси плъзгаше пръсти нагоре-надолу по столчето на високата винена чаша. Бе отпила една глътка, за да си прочисти гърлото, но се страхуваше да опита повече.

Мак вероятно бе прав за едно. Тя не носеше на пиене.

— Госпожо Блейд, ужасно съжалявам.

— Наистина ли? — Серина се облегна на възглавниците и огледа младата жена срещу себе си. Отблизо бе още по-хубава, по един деликатен, почти ефирен начин. Големи невинни очи, красива уста, нервни ръце.

Не бе типа, към който синът й би проявил интерес. Тя много добре знаеше, че Мак обикновено харесваше високи, стройни и според нея някак чупливи жени. Познаваше го достатъчно добре и за да знае, че той рядко, много рядко избухваше заради някоя жена.

— Мак наистина ме беше помолил да не идвам вечер сама в казиното.

Серина вдигна вежди:

— Не виждам какво право има.

— Не, но… Той е толкова мил с мен.

— Радвам се да го чуя.

— Искам да кажа, той наистина ме помоли само за едно нещо. Може да се разбере, че се сърди, задето не го послушах.

— Може да се разбере, че се сърди, защото той е свикнал да става на неговото — Серина се вгледа в Дарси над ръба на чашата си. — Това не е твой проблем.

— Той се чувства отговорен за мен.

Това бе казано с такъв тъжен и потиснат тон, че Серина едва се сдържа да не прихне. Имаше подозрения, че синът й чувстваше нещо повече от отговорност.

— Той винаги е приемал сериозно своите отговорности. Ала това отново не е твой проблем. А сега, разкажи ми всичко — тя се наведе доверително напред. — Всичко съм чувала само от втора ръка, или от онова, което Мак е разказвал на мъжа ми, или от вестниците. Искам цялата история, и то от извора.

— Не знам откъде да започна.

— О, започни от началото.

— Ами… — Дарси опита виното, после рискува да пийне още една глътка. — Всичко стана, защото не исках да се омъжа за Джералд.

— Наистина ли? — Серина с удоволствие се намести по-близо. — И кой е Джералд?

Един час по-късно Серина бе пленена, очарована и преизпълнена с майчински чувства към Дарси. Вече бе решила да продължи краткото си посещение с няколко дни. Хвана ръката на Дарси.

— Мисля, че си постъпила невероятно смело.

— Аз не се чувствам смела. Никой не е бил толкова добър с мен, както Мак, а аз толкова го ядосах. Госпожо Блейд…

— Надявам се да ми викаш Серина — прекъсна я тя. — Особено след като се глася да ти дам един спонтанен съвет.

— Много бих била благодарна.

— Не променяй нищо — стисна ръката й. — Мак ще го преглътне, обещавам ти. Бъди точно каквато си и се наслаждавай.

— Той ми харесва — Дарси трепна и се намръщи към празната си чаша. — Не трябваше да пия това вино. Не трябваше да казвам това. Вие сте му майка.

— Да, майка съм му и като такава бих се обидила, ако не го харесваше. Аз най-случайно мисля, че той е един много хубав млад мъж.

— Разбира се. Исках да кажа… — гласът й угасна и очите й се разшириха. — О! — едва дишаше, взряна в мъжа, който се приближи към масата. — Вие наистина сте бойният вожд!

Джъстин Блейд й се усмихна ослепително и седна до жена си.

— А ти трябва да си Дарси.

— Той толкова прилича на вас… Извинявайте, не исках така да ви зяпна.

— В деня, в който ще имам нещо против да ме зяпне една красива млада жена, животът няма да си струва да се живее — Джъстин обви ръка около раменете на жена си. Той бе висок, строен мъж с черна коса, прошарена с блестящи като масата сребърни нишки, а очите му бяха зелени, остри и ярко контрастираха на загорялото обветрено лице. Те се плъзнаха по Дарси с интерес и одобрение. — Сега разбирам какво имаше предвид Мак, като говореше за крилца на фея. Поздравления за късмета, Дарси.

— Благодаря. Още не ми се струва истина — тя обгърна с поглед блестящия салон. — Нищо не ми изглежда истинско.

— Имаш ли някакви планове за новото си богатство? Освен да ни дадеш шанс да си спечелим част от него обратно.

Тя се усмихна широко:

— О, той прилича на вас. Всъщност, май всеки път, когато играя, печеля по малко — опита се да го каже като извинение, ала прихна и развали всичко. — Но съм вложила нещичко в магазините и салоните.

— Ето такива жени харесвам — оповести Серина. — Тук наистина имаме чудесни магазини.

— Които коленичат, като те видят да идваш — пръстите на Джъстин се заровиха в косите на жена му и започнаха да си играят с един кичур.

Това накара Дарси да си спомни, че никога не бе виждала своите родители да се докосват така — толкова естествено, толкова интимно. Нито пред хора, нито насаме. И от тази мисъл й стана непоносимо тъжно.

— Още по едно питие, дами? — още докато питаше, той направи знак на сервитьорката.

— За мен не, благодаря. Трябва да се качвам. Мислех утре да си търся нова кола.

— Искаш ли компания?

Дарси се заплете в чантичката си, докато ставаше и се усмихна нерешително на Серина:

— Да, ако ще ви бъде приятно.

— Много ще ми бъде приятно. Когато решиш по кое време искаш да излезеш, обади се в моята стая. Някой ще ме намери.

— Добре. Радвам се, че се запознах с вас. Лека нощ.

Джъстин изчака Дарси да се отдалечи и се обърна към жена си:

— Какво се върти в главата ти?

— Всякакви интересни мисли — обърна глава да докосне устните му със своите.

— Като например?

— Нашият първороден едва не наби един каубой, задето се опита да пофлиртува с нашата канзаска фея.

— Още едно вино за жена ми, Керъл, а за мен една наливна бира — поръча той и отново се обърна към нея. — Сигурно преувеличаваш. Ако някой обича да се бие заради хубави жени, това е Дънкан, не Мак.

— Ни най-малко не преувеличавам. Беше си показал зъбите, Блейд, а във въздуха витаеше убийство. Вярвам, че сериозно е хлътнал.

— Хлътнал? — тази дума го накара да се разсмее, но след малко смехът му угасна, потушен от неочаквана тревога. — Какво значи „сериозно“?

— Джъстин… — тя го потупа по бузата. — Та той е почти трийсетгодишен. Все някога трябва да се случи.

— Тя не е негов тип.

— Точно така — Серина усети, че в очите й запари и подсмръкна. — Няма нищо общо с неговия тип. Идеална е за него — решително премигна да преглътне сълзите. — О, скоро ще разбера дали е идеална.

— Серина, неприятно заприличваш на баща си.

— Не ставай смешен — от обида сантименталните й сълзи пресъхнаха. — Нямам никакво намерение да правя заговори или да го сватосвам — отметна глава. — Само ще…

— Ще помогнеш.

— Дискретно — довърши тя и засия срещу него. — Много си хубав — плъзна пръсти в посребрената му коса. — Защо не вземем тези питиета горе в леглото, бойни вожде?

— Опитваш се да ме разсееш.

— Разбира се — усмивката й беше бавна, прелъстителна и самоуверена. — Успявам ли?

Той я хвана за ръка и я издърпа да стане.

— Винаги си успявала — целуна пръстите й. — Винаги ще успяваш.

 

 

Обикновено Мак спеше от три през нощта до девет сутринта, като застъпваше смените и си тръгваше след края на върховото натоварване. Когато всичко бе спокойно, можеше да остави пълната отговорност за казиното през това време на началниците на смени и отдели и салонните управители. Утринните часове по правило бяха посветени на обширната документация, свързана с казиното — банковите дела, счетоводството, срещите с персонала, назначенията и уволненията.

Бе поел управлението на казино „Команч“ във Вегас, когато бе на двадесет и четири години и бе дал тона на заведението. На повърхността всичко бе дружелюбно, шумно, пълно с движение и действие. Ала под тази повърхност казиното бе организирано безпощадно и в основата на всичко стоеше печалбата.

Той самият можеше за пет минути да види как се движат картите в салона за блекджек. Знаеше кога да ги остави и кога да ги раздвижи. От служителите се очакваше да са представителни и честни. Тези, които отговаряха на изискванията, биваха награждавани. Които не отговаряха, бяха уволнявани.

Друг избор нямаше.

Баща му бе издигнал „Команч“ от нищото и го бе превърнал в добре шлифован брилянт на пустинята. Мак имаше отговорността да поддържа блясъка, а той приемаше отговорностите си сериозно.

— Първото полугодие изглежда добре — Джъстин се облегна назад на стола, свали очилата, които тайно мразеше, и върна на Мак компютърната разпечатка. — Около пет процента повече от миналата година.

— Шест — поусмихна се Мак. — И двайсет и пет стотни.

— Оправяш се с математиката като майка си.

— Аз живея заради цифрите. Къде е мама? Мислех, че ще иска да присъства на тази среща.

— Излезе с Дарси.

Мак остави папката за персонала, която току-що бе взел.

— С Дарси?

— На пазар. Свежа млада жена — лицето на Джъстин бе също толкова безизразно, както ако държеше тройка аса. — Трудно е човек да съжалява, че й дава седемцифрена сума.

— Даа — Мак се улови, че барабани с пръсти по папката и спря. — Пресата ме натиска за името й. Шест души отговарят на телефоните.

— Дори без нейното име се вдига много шум. Това не може да навреди на бизнеса.

— Хотелският управител докладва рязко нарастване на резервациите през последните два дни. Игрите на автомата, на който тя спечели, са скочили с трийсет процента.

— Когато историята й излезе на бял свят и това красиво личице се появи по първите страници, тук ще стане стълпотворение.

— Назначавам още трима салонни управители и смятам да повиша Дженис Хоубър.

— Ти си познаваш персонала — Джъстин извади една тънка пура. — Възможно е ефектът да се разпространи и върху другите заведения — замахна с пурата, като видя, че Мак отваря папката. — Засега да спрем дотук. Какво стана с онази дългокрака брюнетка, която обичаше бакара и бренди „Алекзандър“?

— Памела — баща му нищо не пропускаше, помисли Мак. — Струва ми се, че напоследък играе бакара и пие бренди „Алекзандър“ в „Мираж“.

— Много лошо. Тя даваше един хубав… Блясък на масите.

— Тя си търсеше богат съпруг. Реших да се измъкна, преди нещата да са станали прекалено дебели.

— Хм. Ходиш ли с някоя друга? — Мак вдигна вежди и той се засмя: — Просто се опитвам да следя движението, приятел. Дънкан сменя партньорките си за танци толкова често, че трябва да им слагам номера.

— Дънкан сменя жените като носни кърпички — съгласи се Мак. — Според мен, ако са една по една, усложненията са по-малко. И в момента не танцувам. Можеш да докладваш на дядо, че най-големият му внук продължава да загърбва задълженията си за продължаване на рода.

Джъстин се засмя и издуха дима от пурата.

— Човек би помислил, че и правнуците няма да са му достатъчни задълго.

— Нищо няма да е достатъчно за самия Макгрегър, докато последният от нас не е задомен и не води подире си цяла орда дечурлига — Мак неспокойно размърда рамене. — Би могъл поне за малко да поизтормози някой от другите. Да се заеме с Д.К.

— Заел се е с Д.К. — засмя се Джъстин. — Алън ми каза, че толкова е измъчил момчето, та Д.К. се е затворил в своята мансарда, рисува и се кълне, че ще си умре стар ерген, само и само да направи напук на Дениъл. Така че Дениъл се е насочил към Иън, който само се усмихва чаровно, съгласява се с всичко, което Дениъл казва, и весело не му обръща внимание.

— Може би ще спомена някой от тях в следващия ни разговор — само като самоотбрана — и ще успея за малко да пренасоча вниманието му.

Вратата рязко се отвори.

— За вълка говорим… — измърмори Мак и се изправи.

На прага, широко усмихнат, стоеше самият Макгрегър. Широкото му набраздено лице с яркосини искрящи очи бе обрамчено от бяла коса и буйна снежнобяла брада. Раменете му бяха широки, а ръката, с която ентусиазирано плесна Джъстин по гърба, бе голяма като чук.

— Дай ми едно от тези жалки подобия на пура — избоботи той и грабна Мак в яка прегръдка, която би могла да повали мечка. — Налей ми едно уиски, момче. Човек, като прелети цялата страна, ожаднява.

— В самолета си пил уиски — забеляза от вратата Кейн Макгрегър. — Измоли си от стюардесата, докато не те гледах. Ако мама разбере, ще ме скалпира.

— Няма да ти навреди нещо, което тя не знае — Дениъл се стовари в един фотьойл, въздъхна дълбоко и се огледа с голямо удоволствие. — Е, какво стана с пурата?

Джъстин, който познаваше и правилата, и гнева на Ана Макгрегър, се обърна към зет си:

— Ана на теб ли го стовари?

— Ха! — Дениъл тропна с бастуна, който носеше колкото заради удобството, толкова и за авторитет.

— Не искаше да си остане вкъщи. Тя изпраща много поздрави и съчувствия. Радвам се да ви видя — и Кейн прегърна здраво и Джъстин, и Мак. — Къде е Рина?

— На пазар — отговори Джъстин. — Скоро ще се върне.

— Дай ми проклетата пура — намръщи се Дениъл и отново тропна с бастуна. — И къде е момичето, което ви е съдрало повече от един милион? Искам да се запозная с нея.

Мак се обърна към дядо си. Страховит, бе казала Дарси. Изглежда тя щеше да разбере от първа ръка точно колко бе страховит.

 

 

Дарси, замаяна и зачервена, довлече пликовете и кутиите до своя апартамент. Зад нея идваше Серина, също толкова натоварена.

— О, много беше забавно — Серина с въздишка стовари всичко на пода и се отпусна на един стол. — Краката не ме държат. Това винаги е добър знак за успешно пазаруване.

— Дори не помня какво съм купила. Не знам какво ми стана.

— Моят пример е ужасно заразителен.

— Вие бяхте чудесна — това бе един от най-паметните дни в живота на Дарси. Да я водят от магазин в магазин, да й обличат блузи и рокли, да ги пробва пред оценяващия поглед на Серина… — Вие знаете всичко за дрехите.

— Любов за цял живот. Дарси, изтичай горе и облечи онази жълта лятна рокля. Пробвай я с белите сандали и с малките кръгли златни обици — стана да побутне Дарси към стълбите. — Направи ми това удоволствие, а, миличка? А аз ще поръчам заслужените студени напитки.

— Добре — по средата на пътя Дарси се обърна и я погледна. — Чудесно си прекарах времето. Но не мисля, че ще успея да купя онази спортна кола. Толкова е непрактична.

— По-късно ще се тревожим за това — тананикайки си, Серина тръгна към телефона да поръча лимонада.

Това дете умираше за внимание, помисли тя. Бе толкова лесно да се види, толкова лесно да се разчете между редовете, когато Дарси говореше за детството си. Съмняваше се, че някой някога я бе водил на такова лудо пазаруване, смял се е с нея на глупавото бельо или й е казвал колко добре изглежда с жълта рокля.

Сърцето я заболя, като си спомни колко потресена бе Дарси, когато тя се засмя и я прегърна, докато обсъждаха обиците. И замечтания поглед, който хвърли на ярката синя спортна кола, преди да насочи вниманието си към строгата и практична лимузина, която според нея бе по-подходяща.

Според Серина в младия живот на Дарси бе имало прекалено много подходящи неща и прекалено малко удоволствия.

Това, реши тя, щеше да се промени.

Когато телефонът иззвъня, Дарси извика от горния етаж:

— Бихте ли… Аз не съм…

— Аз ще вдигна — Серина взе слушалката. — Апартаментът на госпожица Уолис — като чу гласа, очите й светнаха и усмивката й стана още по-широка. — Да, върнахме се — умът й пресмяташе със скорост и в посока, които биха накарали Дениъл да се запъхти от гордост. — Защо да не го направим тук? Сигурна съм, че тя ще се чувства по-удобно. Да, сега може. Ще се видим след малко.

Серина отново затананика и извика към стълбите:

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Толкова много кутии… Току-що намерих роклята.

— Спокойно. Джъстин се обади. Нали нямаш нищо против да свършим малко работа?

— Не.

— Добре, ще поръчам още напитки — шампанско, реши тя.

Десет минути по-късно Дарси взе първия завой по стълбите в момента, в който се отваряше вратата на асансьора. Замръзна където беше, зашеметена от смесения хор от мъжки гласове, от внезапния поток на енергия, който изригна от асансьора заедно с тях. После можеше да вижда само Мак. Серина наблюдаваше как очите на сина й се приковаха към Дарси, как потъмняха, спряха се. И бе сигурна.

— Ето го моето момиче! — Дениъл грабна дъщеря си във вихрена прегръдка. — Не се обаждаш достатъчно често на майка си — сгълча я той. — Тя така се тормози.

— Много съм заета да се карам на децата — Серина го целуна и по двете бузи, после се обърна да прегърне брат си. — Как си? Как е Даяна? Как са децата?

— Всички са добре. Даяна довършва едно дело и не може да се измъкне. Много ще съжалява, че не сте се срещнали. Е, а сега… — Дениъл се обърна към жената, замръзнала като статуя на стълбите. — Я, какво малко момиченце! Слез долу да те огледам по-добре.

— Той рядко хапе — обади се Мак, приближи се към стълбите и протегна ръка на Дарси.

Коленете й бяха омекнали, а тя знаеше, че и пръстите й не бяха достатъчно стабилни, така че се престори, че не го вижда. Той обаче все едно хвана ръката й и окуражително я стисна, от което сърцето й се сви.

— Дарси Уолис, самият Макгрегър.

Дарси се страхуваше, че си е загубила гласа. Той изглеждаше толкова голям и толкова свиреп с белите си вежди, сключени над острите сини очи.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Макгрегър.

Лицето му остана намръщено още за миг, после се разля в усмивка, толкова широка и толкова ослепителна, че тя премигна.

— Хубава като слънце — потупа я по бузата с голямата си ръка. — Мъничка като фея.

В отговор и нейните устни трепнаха:

— Така ви се струва само защото вие сте толкова голям. Ако Уилям от Шотландия беше като вас, щеше да победи.

Дениъл се разсмя със своя гръмогласен смях и й намигна.

— Ето това се казва момиче. Ела седни тук да си поприказваме.

— Можеш да я разпиташ и по-късно. Аз съм Кейн Макгрегър.

Дарси насочи поглед към високия мъж със сребристо златиста коса и твърди сини очи.

— Да, знам. Толкова съм нервна — тя сплете ръце. Колко легенди можеше да срещне човек за един ден? — Учила съм за вас в училище. Всички мислеха, че ще се кандидатирате за президент.

— Оставих политиката на Алън. Аз съм просто адвокат. Вашият адвокат — добави той, хвана я под ръка и я заведе до блестящата холна масичка. — Искате ли да разгоня тази тълпа, докато се консултираме?

— О, не, моля ви — Дарси огледа лицата наоколо и се спря по-дълго на Мак. — Всички тук имат нещо общо с това.

— Добре. Нещата са достатъчно ясни — Кейн седна и отвори куфарчето си. — Получих свидетелството ви за раждане, картата ви за социална осигуровка, копие от полицейския доклад за кражбата на чантата ви миналата седмица. Едва ли ще си възстановите нещо от това.

Тя се взря в документите, които й подаваше.

— Няма значение. Много бързо ги получихте.

— Въпрос на връзки — обясни той с вълча усмивка. — Имам копия от данъчните ви декларации за последните две години. Трябва да попълните и подпишете някои формуляри. Доста формуляри.

— Добре — Дарси едва се сдържа да не ахне, като го видя каква купчина извади. — Откъде да започна?

— Ще ви ги обяснявам, докато ги отмятаме — Кейн вдигна глава и се намръщи на роднините си: — Вие всичките нямате ли си друга работа?

— Не — Дениъл се разположи на един фотьойл. — Не може ли тук човек да получи нещо за пиене, докато свършат всички тези юридически глупости?

— Поръчала съм напитки — за да го разсее, Серина седна на облегалката на фотьойла му и започна да му разказва за последните постижения на внучето си.

Дарси слушаше внимателно и попълваше формулярите. Поколеба се за адреса, после написа името на хотела. Кейн не я поправи и тя се поуспокои.

— Паспортът ви е в ред. Ще можете да подадете молба да ви се издадат отново шофьорска книжка, кредитни карти и така нататък. Не сте посочили банка.

— Каква банка?

— Прехвърлянето на сумата ще стане по електронен път, от сметка в сметка. Големият чек, който Мак ще ви връчи, е само за пред публиката — снимки, реклама за „Команч“. Истинската работа се върши бързо и безотказно, като се прехвърля вашата печалба от сметката на „Команч“ във вашата сметка. Искате ли парите да бъдат преведени във вашата банка в Канзас?

— Не — отсече тя бързо и потъна в мълчание.

— Къде искате да бъдат преведени, Дарси? — попита Кейн внимателно.

— Не знам. Може би могат просто да си останат в същата банка, тук?

— Това не е проблем. Трябва да ви е ясно, че данъчната служба ще отхапе първата хапка.

Тя кимна и подписа последната бланка. Изпод спуснатите си ресници видя как Мак отиде до вратата да отвори на сервитьора от рум-сървиса.

Мак бе облечен с черни панталони и бяла риза. И двете изглеждаха меки и гладки и Дарси се зачуди каква ли бе материята, прииска й се да може да плъзне пръсти по тях. По него.

— Ще ви трябва финансов съветник.

— Какво? — тя се изчерви, засрамена, че не бе внимавала, и погледна отново към Кейн. — Извинявайте.

— Утре сутринта вие ще имате много пари. Ще ви трябва финансов съветник.

— Вие не можете ли?

— Аз мога да ви дам някои първоначални и основни напътствия. След това ще имате нужда от специалист. Мога да ви предложа няколко имена.

— Много ще ви бъда благодарна.

— Е, това е всичко — той се облегна назад. — Ще ви открием сметка, парите ще бъдат преведени. И сте готова.

— Просто така?

— Просто така.

О! — тя притисна ръка към стомаха си, които внезапно се бе свил. — Господи — отново потърси лицето на Мак с надеждата, че той ще й подскаже какво да направи, какво да каже. Ала той само я гледаше. Очите му бяха спокойни и неразгадаеми.

Серина нетърпеливо се намръщи на сина си и се изправи.

— Бих казала, че това трябва да се отпразнува. Мак, скъпи, отвори шампанското. Дарси, ти вземи първата чаша.

— Много сте мили, всички вие, но… — тя се стресна от звука на тапата.

— Никога не съм губил милион от по-хубав човек — Джъстин пое от сина си една чаша и я занесе на Дарси. — Наздраве — наведе се да я целуне по бузата.

По тялото й се разля топлина, върху гърдите й натежа товар.

— Благодаря.

— Моите поздравления — Кейн хвана с две ръце дланта й. После всички надигаха чаши, говореха, прегръщаха я и я целуваха — всички, освен Мак. Той само вдигна ръка и я погали по бузата.

Разнасяха се смехове и спорове за времето и мястото на семейната вечеря, която, осъзна тя с ужас, включваше и нея. Серина преметна небрежно ръка през рамото й, докато говореше на Кейн, че е идиот, ако си мисли, че за такъв повод ще се задоволи с някаква си пица.

В нея се надигнаха чувства, които впиха нокти в сърцето й, стиснаха гърлото й, запариха в очите й. Дарси чу собственото си накъсано дишане и мъчително преглътна.

— Извинете ме — успя да промълви и бързо се запъти към стълбите. С ужас чу, че смеховете стихнаха, втурна се нагоре и се заключи в банята. Успя да се сдържи, докато пусна докрай водата, за да заглуши хлипането си. Седна на пода, сви се и заплака като дете.