Нора Робъртс
Джакпот (11)

Единадесета глава

Къщата изникваше от пясъците като малък замък с вълшебни форми и меки цветове. Още при първия поглед на Дарси към нея я прониза стрелата на любовта и копнежа.

Бе сгушена между палмите, а край широката слънчева тераса бяха разпръснати пустинни растения. Мекото червено на керемидите подчертаваше прохладното млечнобяло и кафяво на къщата. Различните нива придаваха на покрива очарователно разчупена линия и й напомняха за артистично разположени кубчета за игра.

Имаше и малка кула, която караше романтичното й сърце да си представя принцеси и рицари, въпреки че практичната част на нейната личност веднага я избра като идеалното място за писане.

Къщата вече бе нейна, още преди да влезе вътре. Едва чуваше професионалните обяснения на брокерката:

Само на три години… Строена по индивидуален проект… Семейството заминало на изток… Обявата току-що се появи… Скоро ще се продаде…

— Хм — отвърна Дарси, докато вървяха по тухлената алея към стъклената врата, изпъстрена със звезди.

Звездите й носеха късмет, спомни си тя. Влезе в антрето, покрито с плочки в пясъчен цвят и вдигна поглед към високия таван. Прозорец на покрива. Прекрасно. Просторно, със стени в студено жълто. Нямаше да ги пребоядисва, помисли Дарси, заслушана в тракането на токчетата си по пода.

Отзад се простираше още една тераса, подчертана от портал от светло дърво. Никакви тъмни цветове, реши тя. Всичко щеше да бъде светло, свежо. Погледна през терасата и очите й светнаха при вида на проблясващата вода на плувния басейн.

Остави брокерката да се впусне в чудесата на кухнята — фризер, шкафове по поръчка, гранитни плотове. И бе очарована от уютната маса за закуска, сгушена в нишата пред прозореца. Тази къща бе за семейство, помисли Дарси. За лениви неделни утрини, за забързани училищни дни, за тихи късни вечери на чаша чай.

Щеше да й е приятно да готви тук, реши тя, като оглеждаше печката, двойната фурна, огледалните черни котлони. Винаги бе готвила просто и банално, ала мислеше, че тук би й харесало да експериментира с рецепти, с подправки, със сосове.

Стаята за прислугата и пералнята до кухнята бяха не по-малки от целия й апартамент в Канзас. Дарси не пропусна да долови иронията и чудото от това.

В трапезарията щеше да сложи дървена маса. Тя би подхождала на атмосферата и на малката облицована с плочки камина, която щеше да пали в студените нощи на пустинята. На стената акварели, в меки задушевни тонове.

Щеше да се научи да посреща гости — и на интимни, спокойни вечери, и на блестящи, изискани приеми. Шумни, разюздани барбекюта в задния двор. Да, мислеше, че ще може да бъде добра и — което бе по-важно — интересна домакиня.

Обиколи всяка от четирите спални, провери изгледа, разположението, одобри избраните от архитекта дъсчени подове и ярките контрастни плочки, разхвърляни тук-там сред неутралния цвят на баните.

Засмя се на глас, като видя спалнята на домакините. Апартаментът на две нива имаше своя собствена тераса, камина, огромен гардероб, толкова голям, че в него можеше да се живее, и баня, която съперничеше на банята в „Команч“, с вана с размерите на малък залив в неочакван глинест цвят.

Прозорецът на тавана откриваше заслепяващ изглед към синьото небе на пустинята.

Папрат, представи си Дарси, в медни и месингови саксии, много папрат, буйна и зелена. Щеше да я разположи безразборно по широкия корниз зад ваната и всяко къпане щеше да е като да плуваш в усамотен оазис.

Кулата бе осмоъгълна, с много прозорци. Стените бяха кремави, а плочките по пода с цвят на гранит. Тук щеше да е работното й място, гледащо към пустинята. Не бюро, а дълъг плот, може би в ярък тъмносин цвят за контраст, с десетки чекмеджета и тайници.

Трябваше да купи компютърна система — факс, ксерокс… Топове хартия, помисли тя в изблик на радост.

В другия край на стаята щеше да сложи красиво диванче и да създаде уютен кът за отдих. Искаше там да има лавици от пода до тавана, за книги и малки съкровища.

Щеше да седи там час след час, да пише и да знае, че бе част от всичко около нея.

През последните няколко минути брокерката мълчеше. Тя достатъчно отдавна бе в играта, за да знае кога да продава и кога да се отдръпне. Лицето на потенциалната купувачка не бе толкова безизразно, и жената вече си представяше хубавата комисионна.

— Имотът е прекрасен — обади се тя. — Спокоен, тих квартал, удобен за пазаруване, но в същото време достатъчно отдалечен от града, за да създаде чувство за усамотение — усмихна се лъчезарно на Дарси. — Е, какво мислите?

Дарси се върна в настоящето и погледна към жената.

— Много се извинявам, забравих как се казвахте.

— Мериън. Мериън Бейнс.

— О, да, госпожице Бейнс…

— Мериън.

— Мериън. Много ви благодаря, че отделихте време да ме доведете тук.

— За мен беше удоволствие — ала тя усети как стомахът й се свива, признак за изплъзваща се сделка. — Може би ви се струва малко голямо като за вашите нужди. Споменахте, че сте сама.

— Да, сама съм.

— Може да изглежда малко стряскащо, обаче празните къщи често изглеждат така. Ще се изненадате как всичко ще си дойде на мястото, когато се обзаведе.

Дарси вече бе видяла как всичко си идва на мястото, защото прекрасно можеше да си го представи обзаведено.

— Ще го взема.

— О! — усмивката на Мериън трепна, после широко се разля. — Прекрасно. Толкова се радвам, че искате да направите оферта. Ако желаете, можем да отидем в кухнята да попълним документите и още днес следобед мога да представя вашето предложение на продавачите.

— Казах, че ще го взема. Ще платя исканата цена.

— Вие… Добре — нещо в това свежо лице и младежки очи я караше да се колебае. Въпреки че си заповяда да мълчи, не можа да се сдържи. — Госпожице Уолис, Дарси… Аз съм наета да представлявам продавачите, но разбирам, че вие за пръв път купувате имот. Чувствам се длъжна да ви кажа, че е обичайна практика да направите оферта за… Нещо по-малко от исканата цена. Продавачите могат да я приемат или да възразят.

— Да, знам. Ала защо те да не получат това, което искат? — обърна се да погледне през прозореца. — Аз получавам това, което искам.

Всъщност бе толкова просто, откри тя. Да се попълнят няколко формуляра, да се подпишат документите, да се напише чек. Както казват, сериозни пари.

Дарси бе много сериозна за къщата.

Изслуша обясненията за заеми за жилище, фиксирани лихвени проценти, годишни вноски, застраховка за ипотека. След това реши да не усложнява нещата и да плати в налични. Когато бе уговорена датата за нанасяне, тя изтича към взетата под наем кола, развълнувана от съзнанието, че само след трийсет дни щеше да си има дом.

В момента, в който се върна в апартамента си, грабна телефона. Знаеше, че трябва да се обади на Кейн, да го помоли да представлява нейните интереси или да й препоръча някой местен адвокат, занимаващ се с имуществени въпроси. Трябваше да си избере застрахователна компания. Искаше да си купи мебели, съдове и покривки.

И да, бе забравила да премери прозорците, за да поръча щорите, които си представяше.

Но най-напред искаше да сподели своите новини и вълнения.

— Мак… Господин Блейд там ли е? — попита Дарси, когато секретарката на Мак вдигна телефона. — Обажда се Дарси Уолис.

— Добър ден, госпожице Уолис. Съжалявам, господин Блейд е на съвещание. Мога ли да му предам нещо?

— О… Не, благодаря ви. Бихте ли му казали само, че съм се обаждала?

Дарси затвори и въздъхна. Бе си представяла как го води в къщата и му казва, че е нейна. Сега този образ започна да избледнява. Е, трябваше да почака.

Захвана се за работа. Ако късметът не й изневереше и агентката, с която се бе свързала, поискаше да види още нещо, тя трябваше да е готова.

Минаха два часа, а Мак още не се бе обадил. Дарси едва се пребори с желанието отново да позвъни. Направи си кафе и още един час оглажда една предишна глава.

Когато телефонът иззвъня, се хвърли към него.

— Ало?

— Здравей, Дарси. Деб ми каза, че си ме търсила.

— Да. Исках да те питам дали можеш да отделиш един час. Искам да ти покажа нещо.

Настъпи колебание, едно бучащо мълчание, от което Дарси неспокойно се размърда на стола.

— Извинявай. Вързан съм тук — в кабинета си Мак откри, че първата крачка към отдръпването бе най-трудна. — Няма да имам никакво време за теб.

— О! Сигурно си зает.

— Зает съм. Ако имаш някакви проблеми, мога да ти изпратя управителя на хотела или портиера.

— Не, няма нищо — тя потрепери от студената официалност на тона му. — Съвсем нищо. Мога да почакам. Ако утре имаш време…

— Ще ти съобщя.

— Добре.

— Трябва да вървя. Ще се чуем по-късно.

Дарси няколко секунди се взира в слушалката в ръката си, преди да я остави. Той изглеждаше толкова далечен, толкова различен. Раздразнение ли долови в гласа му, или нетърпение?

Не, въобразяваше си. Усети се, че е сплела ръце, наруга се и ги пусна. Мак просто бе зает, каза си. Тя бе прекъснала работата му. Хората мразят да ги прекъсват. Собственото й чувство на разочарование — което бе глупаво — я караше да реагира прекалено болезнено на една съвсем обикновена случка.

Снощи Мак бе прекарал цялата вечер с нея, спомни си Дарси, и бяха правили дива, почти отчаяна любов под звездите. Никой не можеше вечерта толкова да желае една жена, а на следващия ден да я пъди като досаден комар.

Разбира се, че може, призна тя и притисна пръсти към очите си. Бе наивно, дори глупаво да се преструва, че това не можеше да се случи и не се случваше.

Ала не и с Мак. Той бе толкова мил, толкова честен…

А Дарси го обичаше твърде, твърде много.

Просто бе зает, повтори си. През последните две седмици тя бе отнела огромна част от времето му. Естествено, сега Мак трябваше да навакса, да се съсредоточи върху работата си, да остане за малко на спокойствие.

Нямаше да се муси заради това. Дарси изправи рамене и пъхна стола обратно на мястото му. Щеше да се заеме със собствената си работа и да се възползва от очертаващата се дълга, самотна вечер.

Работи още шест часа. Сети се да запали лампите едва когато осъзна, че работи на тъмно. Пресуши цялата кафеварка и когато стигна до края на книгата си, бе зашеметена.

Готово. Началото, средата и краят. Всичко сега бе там, помисли замаяно, всичко в тази малка умна машина и копирано върху една малка тънка дискета.

За да отпразнува, отвори бутилка шампанско, макар и след кратка вътрешна борба, и изпи цяла чаша. Безразсъдно си сипа втора и я взе на бюрото, за да започне да редактира ръкописа.

Работи дванайсет часа и преполови бутилката, като противодействаше на алкохола с още кафе. И нищо чудно, че когато най-после се стовари в леглото, се унесе в странни и объркани сънища.

Видя се в кулата на новата си къща, сама. Съвсем сама и притисната от планини от хартия и огромен компютър. През прозореца виждаше как прелитат десетки сцени, като на забързан филм. Празненства и хора, играещи деца, прегърнати двойки. Шумът — смях и музика — се заглушаваше от стъклото.

Почука по него, но никой не я чу. Никой не я видя. Никой не го интересуваше.

Бе в казиното, седнала на една маса за блекджек. Ала не можеше да преброи картите си, не можеше да изчисли сумата. Не знаеше какво да прави.

„Тегли нова карта или ставай.“ Серина, в елегантен мъжки смокинг, я гледаше безстрастно. „Тегли или ставай“, повтори тя. „Трябва да направиш своя избор и после да поемеш последствията.“

„Тя не може да играе.“ Мак застана до нея и братски я потупа по рамото. „Не знаеш правилата, нали?“

Но Дарси ги знаеше, знаеше ги. Само дето не можеше да преброи картите си. Залогът бе толкова голям. Не разбираха ли те колко голям бе залогът?

„Никога не залагай повече, отколкото си готова да изгубиш“, посъветва я Мак със студена усмивка. „Банката винаги печели.“

После отново бе сама, препъваше се по опънатото като конец шосе през пустинята, а светлините и цветовете на Вегас бяха впримчени в трептящия от жегата въздух. Колкото и да вървеше, не можеше да се доближи.

Вдигна се облак прах — Мак пристигна с колата си. Косите му се развяваха от вятъра.

„Тръгнала си в неправилна посока.“

Ала това не бе вярно. Тя си отиваше у дома.

Той протегна ръка и я докосна по бузата с небрежен, доброжелателен жест, от който Дарси се сви.

„Не ти е тук мястото.“

— Тук е!

Събуди се от собствения си яростен вик. Изправи се в леглото, потресена от своя неподправен и искрен гняв. Кипеше от гняв и се насили да поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.

Яркото слънце блестеше в лицето й, защото предишната вечер бе забравила да дръпне завесите.

— Повече никакво шампанско преди лягане — закле се тя и потърка лице, сякаш да изтрие остатъка от сънищата.

Забеляза, че бе почти девет, поддаде се на импулса си и грабна телефона. Серина отговори при второто иззвъняване.

— Дарси се обажда. Надявам се, че не съм те събудила.

— Не. Тъкмо си пием с Джъстин първото кафе.

— Заета ли си днес?

— Няма нужда да съм заета. Какво си намислила?

 

 

Дарси стоеше отзад и нервно кършеше пръсти, докато Серина се разхождаше из първия етаж на къщата.

— Знам, че може да изглежда неочаквано — започна Дарси. — Това е единствената къща, която видях. Обаче имах представа какво искам, а това… Това се оказа още по-хубаво.

— Къщата е… — Серина направи един последен кръг и се усмихна. — Красива. Толкова добре ти подхожда. Мисля, че си направила идеалния избор.

— Наистина ли? Наистина? — обзета от радост, Дарси притисна ръце към устата си. — Страхувах се да не помислиш, че съм луда.

— Няма нищо лудо в това, да искаш да имаш собствен дом, нито да вложиш парите си в отличен имот.

— О, толкова ми се искаше да я покажа на някого. Вчера, още щом подписах договора, се втурнах към хотела. Исках да я покажа на Мак, но той беше зает, и…

Тя сви рамене и се обърна, преди да бе видяла разтревожените намръщени очи на Серина. Доколкото Серина знаеше, предния ден синът й не бе по-зает от обичайното.

— Ти му каза, че си купила къща, а той нямаше време да дойде с теб да я погледне?

— Не, казах му само, че искам да му покажа нещо. Сигурно съм глупава, ала исках Мак пръв да я види. Моля ти се, не му го казвай.

— Няма. Дарси, защо реши да купиш къща тук, във Вегас?

— Заради това — отвърна тя веднага, отиде до вратата и погледна към пустинята. — Вълнува ме. За някои хора това е водата, за други планините, за трети големите шумни градове. За мен е пустинята. Нямах представа, преди да дойда тук, а след това разбрах — обърна се, сияеща от радост. — Обичам и „Стрип“, неговата фантазия, вълшебството и енергията във въздуха, които ти казват, че всичко е възможно. Всеки има нужда от място, не мислиш ли, което го кара да вярва, че там може да постигне нещо? Дори ако не е нищо повече, отколкото да бъде щастлив.

— Да, наистина мисля така и се радвам, че ти си го открила — Серина прекоси стаята и погали Дарси по главата. — Но това има нещо общо и с Мак, нали? — Дарси не отговори и тя се усмихна меко. — Мила моя, виждам как се чувстваш.

— Не мога да не го обичам.

— Разбира се, че не можеш. А и защо трябва? Ала тази къща за него ли е?

— Би могла да бъде — отрони Дарси. — Но първо е за мен. Аз имам нужда от дом. Имам нужда от място под слънцето. Това правя тук. Знам, че не мога да очаквам от него да изпитва към мен същите чувства, които аз изпитвам към него. Ала съм готова да рискувам. Ако загубя, поне ще знам, че съм изиграла играта. Няма повече да гледам през прозореца.

— Залагам за теб.

Усмивката на Дарси засия като слънчев лъч.

— Трябва да ти кажа, че се влюбих и в семейството на Мак.

— О, мила моя… — Серина я прегърна, погали я по бузата и си напомни, че не е отгледала идиоти. Мак скоро трябваше да се опомни. — Покажи ми останалата част от къщата.

— Да, и се надявах, че ще можеш да дойдеш с мен да си избера мебели.

— Вече мислех, че никога няма да го предложиш.

Дарси се радваше, че бе заета, че имаше толкова много подробности, които й запълват съзнанието. Цветове, тъкани, лампи. Дали да превърне най-малката спалня в библиотека, или за тази цел ще е най-подходящ кабинетът на долния етаж?

Фикуси ли искаше от двете страни на вратата на партера, или палми?

Всяко решение за нея бе от първостепенна важност и й доставяше неизказано удоволствие.

Макар че копнееше да сподели тези вълнения с Мак, два дни те нямаха време да останат сами заедно.

 

 

Мак полагаше всички усилия да поддържа съзнанието си заето и далеч от Дарси. Това, от което и двамата имаха нужда, реши той, бяха време и разстояние, за да погледнат отстрани на отношенията си и да ги преосмислят. Тя ужасно му липсваше.

Това, което несъмнено й трябваше, бе свобода, каза си Мак. Крачеше из кабинета си, отказал се от идеята да работи. Дарси не му се обади отново, а според информацията, която дискретно измъкваше от персонала, тя прекарваше колкото време в хотела, толкова и извън него.

Сигурно разперваше крилата си на фея.

Не й бе позволявал да го направи, всъщност не. Бе я носил на ръце, като отначало се заблуждаваше, че й помага, а после оправдаваше останалото, защото я желаеше.

И все още я желаеше.

Дарси се бе появила в неговия живот изгубена, наранена и отчаяно копнееща за внимание. Той се бе възползвал от това. Едва ли имаше значение какви са били мотивите му, важни бяха резултатите.

Сигурно тя вярваше, че е влюбена в него. Неведнъж му бе минавала през главата мисълта да се възползва от това. Да я запази за себе си. Да се погрижи Дарси да продължи да вярва в това колкото бе възможно по-дълго.

В края на краищата, тя нямаше никакъв опит. Никой мъж не я бе докосвал преди него. От своето съществуване като под похлупак изведнъж се бе озовала в зашеметяващия свят на фантазиите. Мак можеше да я понесе в този свят, да я накара да остане замаяна. И негова.

Това би било лесно. И непростимо.

Прекалено много държеше на нея, за да я затвори в клетка, да подреже тези криле и да гледа как невинността й губи блясъка си. Животът й едва започваше, напомни си той. А неговият вече бе установен…

В този момент Дарси се втурна в кабинета му с разширени очи и восъчнобледи страни.

— Извинявай, извинявай, знам, че си зает. Знам, че не трябва да те безпокоя, но… Но…

— Какво има? Да не си ранена? — преди сърцето му да успее да направи един удар, Мак я сграбчи.

— Не, не… — тя трескаво поклати глава и се вкопчи в ризата му. — Аз съм добре. Не, не съм добре. Не знам как съм. Продадох си книгата. Продадох я. О, Господи, толкова съм замаяна!

— Продаде я? Дишай дълбоко, бавно и дълбоко, точно така. Мислех, че книгата ти не е довършена.

— Другата. Онази… От миналата година. Тя каза и новата. И двете — Дарси се предаде и оброни глава на гърдите му. — Трябва ми една минутка. Сега не мога да мисля — рязко отметна глава и дивашки се засмя. — Това е като секса. Може би трябва да изпуша една цигара.

— По-добре седни.

— Не, не мога да седна. Веднага ще изскоча от стола. Купиха моята книга, не, книгите. Договор за две книги. Представяш ли си? Ударих голямата награда. Отново.

— Кой купи книгите, Дарси? И как?

— О, добре… — тя отново конвулсивно пое въздух. — Преди няколко дни ми се обади една издателка от Ню Йорк. „Еминънс Паблишинг“. Гледала ме по новините и поиска да й изпратя част от работата си.

— Преди няколко дни? — прободе го остро и неочаквано разочарование. — Нищо не си споменавала.

— Исках да изчакам, докато получа отговор — притисна пръсти към очите си да спре напиращите сълзи. — Няма да плача, не още. Избрах агент от моя списък. Знаех, че в издателството искат да видят работата ми само заради известността, но имаше шанс да я харесат. Затова си наех представител.

— По телефона?

— Да — въздъхна от очевидното неодобрение в гласа му. — Знаех, че рискувам, ала не исках да чакам. Тази сутрин агентката ми се обади и каза, че са направили предложение, много прилично предложение. После ме посъветва да го отхвърля — сякаш едва сега осъзнаваше какво се бе случило, Дарси притисна ръка към стомаха си. — Не можех да повярвам. Имах такъв шанс, какъвто цял живот съм чакала, а тя каза да отговоря не.

— Защо?

— И аз това я попитах. Тя каза… — Дарси притвори очи, припомняйки си момента. — Каза, че имам голям талант, че съм написала завладяваща история и ще трябва да ми платят повече за нея. Каза, че ако се дръпнат, тя ще обяви книгата на търг. Тя повярва в мен. Така че аз рискувах. Преди десет минути купиха и двете книги. Сега мисля, че мога да седна — едва не се стовари на стола.

— Толкова съм щастлив за теб, Дарси — той клекна пред нея. — Толкова се гордея с теб.

— Цял живот съм искала това. Никой никога не е вярвал в мен — сега тя даде воля на сълзите си. — „Бъди разумна, Дарси. Стой на земята.“ И аз винаги ги слушах, защото и аз не вярвах, че съм достатъчно добра за нещо повече.

— Ти си достатъчно добра за всичко — промълви Мак. — Повече от достатъчно.

Тя поклати глава.

— Винаги съм искала да бъда. Когато бях ученичка толкова се стараех. И майка ми, и баща ми бяха учители и знаех колко е важно това за тях. Но колкото и усилия да влагах, винаги получавах петици вместо шестици. Те поглеждаха бележника ми и тихо въздишаха. Казваха ми, че съм се справила, ала че бих се справила по-добре, ако просто работех по-упорито. А аз не можех по-добре. Просто не можех. Това бе най-доброто, което можех да постигна, но то никога не беше достатъчно добро.

— Не са били прави.

— Те нямаха намерение да проявяват такова неодобрение. Просто не разбираха — нужна й бе опора и хвана здраво ръцете му. — Аз понякога им показвах историите, които пишех, исках поне веднъж да ги впечатля, да ги зарадвам. Ала това просто не ги вълнуваше, така че спрях да им показвам. И престанах да търся тяхното одобрение, поне външно — въздъхна и избърса сълзите си. — Така и не изпратих никъде първата си книга. Не можах да намеря смелост. Предполагам, че вътрешно все съм се надявала, чакала съм някой да ми каже, че съм достатъчно добра. Сега го направих и ми го казаха.

— Вземи — Мак извади от джоба си една носна кърпа и я пъхна в ръцете й.

— Не съм тъжна — подсмръкна Дарси и изтри лицето си. — Просто толкова неща се случиха. Трябваше да ти кажа.

— Радвам се, че ми каза. Такива новини не могат да чакат — той хвана лицето й в длани и след кратка вътрешна борба притисна устни към челото й, вместо към устата. — Трябва да го отпразнуваме — за момент задържа ръце на лицето й, после ги отпусна и се изправи. — Ще се срещнем да изпием по едно питие и ще ми разкажеш какви са твоите планове.

— Какви планове?

— Предполагам, че ще трябва да заминеш за няколко дни до Ню Йорк. Да се срещнеш с издателя си, с агентката.

— Да, може би следващата седмица.

Толкова скоро, помисли Мак. Сведе поглед към обляното й в сълзи лице и почувства как сърцето му се къса.

— Ще ни липсваш тук. Надявам се, че се обадиш, ще кажеш къде си се установила — добави весело.

— Къде съм се установила… Но… Аз ще се върна.

— Тук ли? — той вдигна вежди, после се усмихна. — Дарси, колкото и да ни е приятно да си сред нас, не можеш да продължиш да живееш в апартамент за играч от висока класа. Ами че ти не си играч от висока класа. Разбира се, можеш да останеш, докато уточниш плановете си за пътуването.

Мак си вършеше работата, помисли тя трескаво. Бе злоупотребила с неговата щедрост, като вече две седмици заемаше скъп апартамент.

— Не бях помислила. Извинявай. Когато се върна, ще наема друга стая, докато…

— Дарси, няма за какво да се връщаш тук.

— Разбира се, че има — сърцето й болезнено се заблъска в гърлото. — Аз живея тук.

— „Команч“ не е твоя дом. Това е моя дом — той сега не се усмихваше, очите му бяха станали студени и твърди. Това бе единственият начин да понесе потресената болка, изписана на лицето й. — Време ти е да започнеш свой собствен живот, а не можеш да направиш това тук. Ти си постигнала нещо наистина изключително. Сега му се наслаждавай.

— Ти вече не ме искаш. Не просто ме изритваш от хотела. Изритваш ме от живота си.

— Никой от никъде не те изритва.

— Така ли? — тя успя да се изсмее и стисна кърпичката в юмрука си. — Колко глупава ме мислиш? Дни наред ме избягваш. Откак влязох в кабинета ти, почти не си ме докоснал. Сега ме потупваш по главата, казваш ми да бягам и ми пожелаваш хубав живот.

— Настина ти желая хубав живот — подзе Мак.

— Стига да е някъде другаде — прекъсна го Дарси. — Е, много лошо, защото моят живот е тук. Аз си купих къща.

Мак се бе подготвил за ужасна сцена, за сълзи, за обвинения. Ала сега занемя.

— Какво? Какво си купила?

— Купих си къща.

— Да не си си загубила ума? Къща? Тук? За какво си мислиш?

— За себе си. Това за мен е нещо ново и ми харесва.

— Не можеш да си купиш къща, както си купуваш нова рокля, по дяволите!

— Аз не съм такава празноглава, за каквато очевидно ме мислиш. Знам как се купува къща и го направих.

— Не ти е работа да купуваш къща във Вегас.

— О, наистина ли? — чувствата я връхлитаха така стремително, че не виждаше как думите могат да ги догонят. — Да не би вече да притежаваш целия град и неговите околности? Е, изглежда съм намерила единственото местенце, върху което нямаш власт. Тук ми харесва и аз оставам.

— Животът не е безкрайна разходка по „Стрип“.

— А Вегас не е само „Стрип“. Това е най-бързо развиващия се град в страната и един от най-удобните за живеене. Тук има отлична училищна система, много възможности за работа и жилища на поносими цени. Проблем е водата и в близко бъдеще върху това сериозно трябва да се работи. Обаче престъпността е забележимо ниска в сравнение с другите големи градове, а непрекъснатата способност на областта да преосмисля себе си й дава големи възможности за развитие през следващия век — замълча и понеже той не отговори, продължи с пламнали от гняв очи: — Аз съм писателка. Бях библиотекарка. Много добре знам как се прави проучване.

— А казва ли твоето проучване колко заложни къщи има на квадратен километър във Вегас? Споменава ли се в него проституцията, корупцията, прането на пари, пристрастеността към хазарта?

— Да — отвърна тя вече по-спокойно. — Непочтеността съществува. Може би ще бъдеш шокиран, но ще ти кажа, че знаех за нея още преди да дойда тук.

— Ти просто не си го обмислила.

— Не си прав. Абсолютно не си прав. Аз не купих тази къща сляпо, и не я купих, за да продължавам да се търкалям в краката ти. Купих я за себе си! — извика Дарси разпалено. — Защото намерих нещо, което винаги съм искала и никога не съм очаквала да имам. Ала не се безпокой, Вегас е достатъчно голям и няма да ти се пречкам.

— Чакай малко. По дяволите… — измърмори Мак и сложи ръка на рамото й да я обърне към себе си. Но тя рязко се извъртя и вдигна ръце с поглед, който го предупреждаваше да не се приближава.

— Недей. Няма нужда да ме укротяваш и нямам намерение да ти правя сцена. Благодарна съм ти и не искам да забравя това. Смятам да поддържам отношения с твоите родители, със семейството ти и не искам да поставям нито тях, нито теб в положение, което ще направи това трудно. Ала ти ме оскърби — добави тихо. — А нямаше нужда да го правиш.

Тръгна към вратата и решително я затвори зад себе си.