Нора Робъртс
Джакпот (10)

Десета глава

Телефонът събуди Дарси в девет и пет. Тя замаяно помисли, че за нея дните с осемчасов работен ден са свършили. Бе почти четири сутринта, когато се поддаде на изтощението. И дори тогава бе обвила ръце около Мак.

След като сега бе сама в голямото легло, трябваше да приеме, че Мак бе намерил начин да кара с толкова малко сън. Щом той можеше да се научи, и тя щеше да може.

Прозя се широко и протегна ръка към телефона, без да отваря очи.

— Ало? — измърмори и зарови главата си заедно със слушалката във възглавницата.

Петнайсет минути по-късно седеше напълно разбудена в леглото и се взираше в празното пространство. Може би още сънуваше, помисли Дарси и погледна към телефона. Наистина ли току-що бе говорила с една издателка от Ню Йорк? Наистина ли тази издателка бе поискала да види нейната творба?

Притисна ръка към сърцето си. Биеше — бързо, но равномерно. Усещаше върху голите си рамене леката хладина от климатичната инсталация. Бе съвсем будна.

Не е сън, каза си тя, сви коленете си и ги обгърна с ръце. Не е никакъв сън.

Нейната история се повтаряше от всички вестници, от радиостанциите и телевизионните канали — това бе споменала и редакторката. Дарси бе казала на журналистите, че пише книга и сега се бе случило поредното чудо. Един издател искаше да я види.

Всичко бе само заради вниманието от страна на пресата, реши тя и облегна чело на коленете си. Дарси бе забележителност, история сама по себе си и издателят би разгледал ръкописа й заради обществения интерес към писателката, не към творбата й.

А това, помисли с въздишка, не я правеше писателка.

Какво значение имаше? Тя отново се изправи и стисна юмруци. Това бе просто един начален тласък, нали? Шанс да види дали… Не, поправи се, не да види, да докаже, че работата й имаше стойност.

Щеше да изпрати първата си книга и началните две глави от втората. Щеше да ги остави сами да оживеят или загинат.

Отметна завивките, скочи от леглото, облече един халат и изтича на долния етаж да превърне тези две глави в едно малко бижу.

Не каза нищо на Мак, на никой — страхуваше се да не се урочаса. Суеверието бе още една нова черта в характера й, или може би черта, която досега просто бе дремала.

Работи цял ден, безмилостно ряза, с любов оглажда думите си, докато накрая бе принудена да признае, че не можеше да направи нищо по-добро.

Когато страниците бяха отпечатани, измъкна списъка на агентите. Ако имаше намерение да става професионалист, каза си, трябваше да има някой, който да я представлява професионално. Време бе да поеме големия риск. Най-после да го поеме.

За нея това бяха само имена, символи на сила без лица. Откъде можеше да знае кого да избере, кой би видял в нея нещо, което си заслужава неговото време и внимание?

На фасадата на автомата имаше само звезди и луни, спомни си Дарси. Веднъж вече бе заложила всичко. Не бе толкова трудно да го стори отново. Следвайки импулса си, затвори очи, завъртя пръст във въздуха и го заби в листа.

— Да видим какъв ти е късметът — измърмори тя и изчисли, че имаше петнайсет минути до затварянето на канторите по Източното крайбрежие.

След двайсет минути вече имаше своя представителка, или поне жената й бе обещала да прочете ръкописа й и част от работата й и да преговаря, ако издателят направи предложение.

Повече от доволна, Дарси напечата адреса върху плика и се обади на рецепцията да поръча куриерска услуга, преди да бе успяла да размисли.

Едва не го стори, докато куриерът я чакаше да запечата плика. Малко й оставаше да се поддаде на десетките извинения, които се въртяха в главата й.

Не беше готово. Тя не беше готова. Книгата имаше нужда от доработване. Дарси имаше нужда от повече време. Изпращаше на непознати работата си, над която се бе трудила толкова време. Трябваше да попита някой за съвет, преди да изпрати ръкописа. Трябваше да се обади на агентката и да й каже, че иска да довърши втория ръкопис, преди да изпрати първия.

Страхливка, смъмри се наум, стисна зъби и подаде плика на куриера.

— Това ще замине ли днес?

— Да, госпожо. Ще бъде в… — той погледна адреса. — В Ню Йорк утре сутринта.

— Утре — усети как кръвта се оттегля от лицето й. — Добре. Благодаря ви — даде му няколко смачкани банкноти за бакшиш и в момента, в който той излезе, седна и отпусна глава между коленете си.

Бе сторено. Вече нямаше връщане назад. Бе въпрос на няколко дни да разбере дали бе достатъчно добра. Наистина достатъчно добра. А ако не беше…

Просто не можеше да понесе да се провали в това. Само не в това. Откак се помнеше, не бе искала нищо друго. И всеки път го бе отлагала. Сега нямаше кой да й казва да бъде практична, да приеме собствените си ограничения. Нямаше повече извинения.

Поуспокоена, се облегна назад и вдиша два пъти дълбоко. Бе пуснала монетите в автомата и бе дръпнала ръчката. Сега трябваше да изчака, докато колелото спре да се върти.

Когато телефонът иззвъня, тя ужасена се вторачи в него. Сигурно се обаждаше издателката, помисли трескаво, да й каже, че е станала грешка.

Задържа дъха си, здраво стисна очи и вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, момиченце.

— Дениъл! — едва не изхлипа Дарси.

— Аха. Нещо случило ли се е?

— Не, не — притисна ръка към лицето си и нервно се засмя. — Всичко е наред. Ти как си?

— Жив и здрав — начинът, по който гласът му избумтя в слушалката, го доказваше. — Реших, че трябва да ти кажа. Загубих всичко, до последното пени.

— Аз… аз… — тя запримигва толкова бързо, че стаята се завъртя пред очите й. — Съвсем всичко ли?

Смехът му така прогърмя, че Дарси трябваше да отдалечи слушалката от ухото си.

— Шегувам се, момиче.

— А… — притисна ръка към разтуптяното си сърце. — Ха-ха.

— Смрази ти се кръвта, а? Обаждам се да ти кажа, че вече сме направили малко пари.

— Направили сме? Вече?

— Дарси, момичето ми, знаеш ли, че с един и същ тон говориш и за добрите, и за лошите новини? Това е признак за стабилни нерви.

— Не се чувствам стабилна — призна тя. — Чувствам обаче много нерви.

— Ще се почувстваш и стабилна. Направихме една хубава сумичка от една бърза сделка. Иди си купи някоя дрънкулка.

Дарси облиза пресъхналите си устни.

— Колко голяма дрънкулка?

Дениъл отново се засмя.

— Това се казва момиче. Измъкнахме една бърза петдесетачка, като само си понамокрихме краката.

— За петдесет долара мога да си купя едни хубави обици.

— Петдесет хиляди.

— Хиляди — повтори тя, макар че езикът й се препъна на тази дума. — Пак ли се шегуваш?

— Купи си дрънкулка — посъветва я той. — Да правиш пари е добър начин да си прекарваш времето, ала да им се наслаждаваш е по-добре. Кажи ми сега кога ще ми дойдеш на гости. Моята Ана иска да се запознае с теб.

— Може би през следващите седмици ще дойда на изток… По работа.

— Много хубаво. Направи си плановете да минеш оттук, да поостанеш, да се запознаеш с останалата част от семейството, или поне с тези, които мога да събера. Децата се разпиляха. Направо е престъпление. Жена ми чезне по тях.

— Ще дойда. Липсваш ми.

— Имаш златно сърце, Дарси.

— Дениъл… Ти… — трябваше да попита внимателно, но не можеше да не попита. — Мак спомена, така де, той май мислеше, че ти може да имаш идеята, че ние двамата си подхождаме. Че ти… Е, че хвърляш семена.

— Хвърлям семена, така ли? Ха! На това момче трябва някой да му отпори ушите. Казал ли съм и една дума? Питам те, казал ли съм?

— Е, не точно, обаче…

— И откъде им идва наум, че правя планове зад гърба им? Не съм те сложил в скута му, нали?

— Не, но…

— Не че тези млади хора не трябва да бъдат посръчкани, за да си изпълнят задълженията. И да видят кое е най-доброто за тях. Жена ми заслужава на стари години да дундурка бебета на коленете си, нали?

— Да, разбира се. Просто…

— Разбира се, че заслужавам… Тя заслужава — поправи се той бързо. — След някой и друг месец момчето ще удари трийсетака, а тръгнал ли е да създава семейство? Не е — нареждаше Дениъл, преди тя да бе успяла да продължи. — И какво лошо има да го побутна малко, бих искал да знам, ако му подхождаш?

— Подхождам ли му? — промълви Дарси.

— Щом аз ти казвам. Кой може да знае по-добре? — обиди се Дениъл, после тонът му се смени, стана лукав и убеждаващ. — Хубав младеж, не мислиш ли?

— Мисля.

— Силна порода, добър ум. Има и меко сърце, и чувство за отговорност. Стабилен мъж, държи на приятелите и на семейството си. Една жена не може да намери по-добър от моя Роби.

— Да, и аз мисля, че не би могла.

— Не говорим за нея — прекъсна я Дениъл нетърпеливо. — За теб говорим. Разпалва в теб искрица, нали, Дарси?

Тя си спомни за фойерверките, които избухваха предишната вечер над града. Искрицата, която Мак разпалваше в нея, бе не по-малко ярка и бурна.

— Дениъл, аз съм лудо влюбена в него.

— Хайде сега…

— Моля ти се! — Дарси трепна от разцъфналата в гласа му радост. — Доверявам ти го, защото трябва да го кажа на някого.

— Защо не го кажеш на него?

— Защото не искам да го изплаша — е, призна си, помисли тя и прехапа устни. Не правеше ли и Дарси планове зад гърба му?

— Значи… Даваш му малко време да те поухажва и да започне да мисли, че идеята е била негова.

Тя трепна:

— Не съм толкова лукава. Просто…

— Че какво, по дяволите, му е лошото на лукавството? Нали върши работа?

— Сигурно — треперещите й устни се отпуснаха в усмивка. Как можеше да не се усмихне? — Не съм му безразлична, знам, ала мисля, че това донякъде е заради чувството му за отговорност. Искам да почакам, докато повече няма да се чувства отговорен.

— Недей много да чакаш.

— Надявам се, че няма да се наложи — усмихна се Дарси. — Имам някои идеи.

 

 

Не отиде да си купи дрънкулка, но си взе кола под наем. С купуването щеше да почака, докато решеше дали спортната кола или лимузината ще подхождат повече на оформящия й се стил на живот.

Тайно се надяваше да е спортната.

Въоръжена с карти, се зае със задачата да се запознае с града, с това, което бе отвъд „Стрип“. Обиколи центъра и видя там огромните кранове, които се извисяваха като гигантски птици. Навсякъде нещо растеше, от луксозните хотели до комплексите, които изникваха в пустинята.

Паркира и се разходи по алеите, из магазините за хранителни стоки и дрогериите, за да почувства живота, който пулсираше извън казината.

Видя деца, които играеха в дворовете, къщи, сгушени една до друга, видя училища и църкви, тихи улици и шумни улици. Видя домове, обърнати към тайнствения покой на пустинята и планините зад тях.

Видя един живот, който можеше да започне да изгражда.

Върна се обратно, намери една библиотека и влезе да събере повече информация за града, който щеше да направи свой дом.

Прибра се в апартамента си след седем, приятно уморена и копнееща да седне и да вдигне изтръпналите си крака. Сигурно бе изминала поне трийсет километра. И макар да не си бе купила дрънкулка, бе насрочила среща за следващия ден да огледа една къща.

Мислеше, че може съвсем скоро да се окаже собственик на недвижим имот.

— Ето къде си била! — Мак пристъпи към асансьора в момента, в който вратите се отвориха. — Бях започнал да се тревожа.

— Извинявай. Излязох да поразгледам — хвърли настрани чантичката си и понечи да се усмихне, ала устните й скоро бяха заети с неговите.

Мак знаеше, че чувството на облекчение бе несъразмерно голямо, както и раздразнението, което бе изпитал, когато не можа да я намери никъде в хотела.

— Не трябваше да излизаш сама. Не знаеш пътя.

Отговорност, помисли тя и едва сдържа въздишката си.

— Имам карта. Реших, че е време да видя още нещо от този град.

Понечи да му разкаже за къщата, която смяташе да огледа следващия ден, после прехапа език. Това засега бе нейна тайна, както и обаждането от Ню Йорк.

— Била си на слънце… — Мак плъзна пръст по носа й и Дарси го сбръчка.

— Да не забравя да си намеря шапка, преди да съм се превърнала в една голяма луничка. Въздухът е толкова горещ и сух. Сигурно е убийствено за кожата, но ми харесва.

— Човек лесно може да се обезводни.

— Ъъъ. Прав си — отиде до бара да вземе бутилка вода. — Видях хора с шишета вода на колана, като велосипедисти или пътешественици. И толкова много се строи. Мъже с каски, които работят на сто, двеста метра над земята. Игрални автомати в магазините за хранителни стоки.

— Ходила си в магазин за хранителни стоки?

— Исках да видя на какво прилича — обясни тя уклончиво. — Всичкия този шум в центъра, и изведнъж се озоваваш в тихо предградие с деца и кучета на двора. И всичко съжителства толкова уютно.

— Щях да те разходя, ако знаех, че искаш.

— Знам, че си много зает.

— Сега не съм зает. Моите родители ме изритаха и ми казаха тази вечер да си почина.

Устните й трепнаха в усмивка.

— Наистина обичам твоите родители.

— Аз също. Ела с мен на разходка с колата — той й протегна ръка. — Ще намерим малко лунна светлина.

 

 

В далечината Вегас блещукаше като мираж. Безбрежната пустиня се простираше във всички посоки, почти ненакърнена от прорязващото я шосе. Небето над нея бе като ясно, тъмно море, осеяно с безброй звезди и украсено от бяла луна.

От далечните хълмове се дочу вик на койот и жаловитият звук се понесе като звън по въздуха, захладнял след изгрева на луната.

Мак бе свалил покрива, така че Дарси можеше да облегне глава и да подложи лице под звездния дъжд. Вятърът леко танцуваше в пясъка. Седяха мълчаливо.

— Когато си там, вътре, забравяш, че това съществува — тя погледна към светлините на града. — Западът, див, опасен и красив.

— И на много километри от Канзас — толкова бе лесно да си я представи там, далеч от сухия вятър и ярките светлини. — Липсва ли ти зеленината, полетата?

— Не — нямаше нужда да мисли за това. — Има нещо толкова мощно в червеникавата почва, в изпечения зелен и кафяв цвят на тази земя. Ала и ти не си израснал тук — Дарси обърна глава да го погледне. — И ти си живял на изток, нали?

— Къщата ни беше в Ню Джърси, на края на Атлантик сити. Родителите ми не искаха да отглеждат деца в хотелските стаи над казиното. Но прекарвахме много време и там. Ние с Дънкан често се промъквахме в наблюдателницата над залата с масите, откъдето се следеше казиното, преди да навлезе електрониката. Майка ми щеше жив да ме одере, ако знаеше, че го водя там.

— И с право. Сигурно е било много опасно.

— Това е част от удоволствието, нали? — той се усмихна и за нейна радост започна разсеяно да си играе с косата й. — Разправят как една нощ един човек паднал оттам и се проснал по лице върху маса за игра на зарове.

— О! Ударил ли се? Какво станало?

— Слуховете твърдят, че някой заложил пет долара върху задника му. Играта никога не спира за дълго.

Тя се засмя и облегна глава на рамото му.

— Било е вълнуващо да се чувстваш част от всичко това. Защо реши да работиш тук, а не на изток?

— Има само един Вегас. Няма смисъл да се задоволявам с нещо по-малко от най-доброто.

Сърцето й се сви от това изказване, изречено с толкова спокойна самоувереност. Ала Дарси не му обърна внимание.

— Другите ти роднини също ли се занимават с хазарт?

— Дънкан управлява плаващо казино. Обикаля с него по Мисисипи и очарова дамите. Много му подхожда.

— Близки ли сте?

— Да. Ние всички сме близки и разстоянието не променя това. Гуен е лекарка и живее в Бостън, както и няколко братовчеди и братовчедки. Тя преди няколко месеца си роди дете.

— Момче или момиче?

— Момиче. Ана, на баба ми. Имам двеста или триста снимки — добави Мак с усмивка. — Ако искаш, можеш да ги видиш.

— Много искам. Имаш още една сестра, нали? Най-малката.

— Мел. Истинска мошеничка. Има очи на ангел и дясно кроше на боксьор средна категория.

— Сигурно са й трябвали и двете — забеляза Дарси. — Предполагам, че безмилостно си я тормозел.

— Не повече, отколкото беше мое право и задължение. Освен това аз я научих да се бие. Никакви слабосилни момичешки шамарчета.

— Обзалагам се, че всички са красиви. Със спиращи сърцето лица и убийствени усмивки — обърна се към него и описа с пръст устните му. — И между красотата и възпитанието са доста самоуверени. От тези, които влизат в стаята, бавно се оглеждат и разбират точно къде се намират. Винаги съм завиждала на хората, на които това чувство им е вродено.

— Мислех, че думата е „нахалство“.

— Да, но това не винаги е критика. Вие непрекъснато ли спорехте?

— Колкото беше възможно.

— У нас никой не спореше. У нас се обсъждаше. В един спор имаш поне шанса да победиш.

— Забелязал съм, че в тази област не отстъпваш.

— Късметът на новака. Почакай малко да се тренирам. Ще бъда истински ужас — засмя се. — После ще се науча да се бия, в случаи, че споровете не помагат.

Устните й все още се усмихваха, когато той се наведе към тях. Шеговитата целувка скоро се превърна в сериозна и започна да се разгорещява. И двамата се размърдаха, отдавайки й се, отдавайки се един на друг.

Чувствата нахлуха в него толкова мощно, толкова яростно, че към желанието се примеси гняв.

— Не би трябвало да те искам толкова много — отдръпна назад главата й, за да проясни съзнанието си. Ала всичко, което можеше да види, бяха тези тъмнозлатисти очи и собствената му сянка, потъваща в тях. — Прекалено много е.

Тя си спомни неговите думи от предишната вечер и му ги върна:

— Вземи, каквото искаш.

— Опитвах се. Но не мога да се спра.

През нея премина дива тръпка. Дарси коленичи дръзко на седалката и наблюдаваше как погледът му проследява нейните пръсти, докато разкопчаваха блузата й.

— Опитай пак — прошепна тя.

 

 

Не трябваше изобщо да я докосва. Това бе всичко, което Мак можеше да помисли, защото сега изглежда не успяваше да спре. Караше бързо по дългото право шосе към Вегас, а Дарси спеше до него като дете, опряла глава на рамото му.

Бе я обладал на предната седалка на колата като някой подгонен от хормона хлапак. Бе се потопил в нея с диво отчаяние, сякаш животът му зависеше от това.

И, Господ да му е на помощ, искаше му се да го стори отново.

С нея бе нарушил всички правила. Човек, който си изкарва хляба с играене, знае правилата, знае кога те могат и кога не могат да бъдат нарушени. С нея нямаше право да ги нарушава. Тя бе невинна и самотна и му се бе доверила. Той бе позволил на своите желания, а и на нейните, да излязат на преден план. А сега бе толкова забъркан с нея, с това, което искаше, с това, което бе правилно, че нищо не бе ясно.

Можеше да я задържи, знаеше това. Дарси мислеше, че го обича и Мак можеше да я накара да продължи да го мисли. Докато след време, каза си и се сви вътрешно, тази нейна светлина започне да избледнява пред неона и блясъка, докато очарованата радост в очите й започне да помътнява.

Ако я задържеше, това щеше да я разбие, да я промени и може би да я пречупи. Това бе залог, който той не можеше да приеме.

След като държеше на нея, значи имаше само един отговор. Трябваше да се отдръпне и да я побутне в противоположната посока. В посоката, която бе правилна за нея.

Щеше да го направи бързо — заради нея и, да, и заради себе си.

Тя бе единствената жена, която някога се бе промъквала неканена в мислите му в най-невероятни часове на деня и нощта. Искаше му се да се възмути от това, ала откри, че отсега се страхуваше от времето, когато Дарси щеше да е само спомен.

И вече се вбесяваше, като мислеше за времето, когато той щеше да бъде малко повече от спомен за нея.

Щеше да се сеща от време на време за него, помисли Мак, когато щеше да живее в някоя хубава къща със зелена ливада в предградията. С играещи в краката й деца, с куче, спящо на двора, и съпруг, който по пътя към дома за вечеря нямаше достатъчно да оценява нейната магия.

Точно там й беше мястото, точно там щеше да отиде, след като той събереше кураж да пререже връзките, които я задържаха при него. Връзки на благодарност, вълнения и секс, помисли Мак, мразейки се, задето искаше да я задържи с тях.

Бе изрекъл чистата истина, когато й каза, че мястото й не бе в света, в който живееше той. Безусловно вярваше в това. Тя щеше да стигне до същата истина, след като блясъкът малко потъмнееше.

Добродетелта и грехът не могат да живеят заедно.

Хвърли поглед към нея, докато караше по „Стрил“ и наблюдаваше как карнавалните неонови светлини играеха по лицето й. Трябваше да я остави да си отиде, каза си. Но не още.

Не още.